Емилио Салгари
Черният корсар (17)

XVII
ДОМЪТ НА ЧЕРНИЯ КОРСАР

Жилището на прочутия флибустиер бе скромна дървена къща, набързо построена, с покрив от сухи листа, по обичая на индианците от Големите Антили, но достатъчно удобна и мебелирана с известен лукс, тъй като тези горди и груби хора обичаха елегантността и разкоша.

Намираше се на половин миля от градчето, на края на гората, на удобно и спокойно място, под сянката на големи палми, които пазеха хлад на къщата.

Олонеца въведе Черния Корсар в една стая от приземието, чийто прозорци бяха защитени с тънко платно, покани го да седне на бамбуково кресло, после накара един от подчинените му да донесе няколко бутилки испанско вино, отпуши една и напълни две големи чаши.

— За твое здраве, кавалере, и за очите на твоята дама — рече и се чукна с него.

— Предпочитам да пием за щастливия изход на нашата експедиция — отвърна Корсарът.

— Ще успее напълно, приятелю, и ти обещавам да ти предам в ръцете убиеца на двамата ти братя.

— На тримата, Пиетро.

— О! — възкликна Олонеца. — Това не знаех…

— Да, трима — повтори Корсарът с глух глас.

— По дяволите! И този човек още е жив?

— Скоро ще умре, Пиетро.

— Надявам се. Готов съм да ти помогна с всички сили. Но я кажи, добре ли познаваш този Ван Гулд?

— Познавам го по-добре от испанците, на които сега служи.

— Що за човек е?

— Един стар боец от Фландрия, който носи едно от най-известните имена на фламандското благородничество. Някога беше смел военачалник и може би понастоящем би могъл да прибави други титли към името си, ако испанското злато не беше го направило предател.

— Стар ли е?

— Трябва да има сега петдесет.

— Но изглежда още се държи. Казват, че бил най-смелият губернатор на Испания в тия колонии.

— Хитър е като лисица, енергичен като Монбар и смел като Джон Дейвис.

— Значи в Маракаибо трябва да очакваме отчаяна съпротива.

— Сигурно, Пиетро, но кой може да издържи на нападението на шестотин флибустиери? Ти знаеш колко струват нашите хора.

— Бога ми, аз сам видях как се биха двадесет и осемте души, които заедно с мен нападнаха фрегатата и платноходите на Лос Кайос. А ти вече познаваш Маракаибо и сигурно знаеш кое е слабото му място.

— Аз ще ви водя, Пиетро.

— Нищо ли не те задържа тук?

— Нищо.

— Дори фламандката?

— Ще ме чака, знам това — рече Корсарът с усмивка.

— Къде я настани?

— В моята вила.

— А къде ще идеш щом къщата ти е заета?

— Ще остана при теб.

— Ето едно щастие, което не очаквах. Така, ще обсъдим по-добре експедицията, заедно с Баска, който ще дойде да обядва с мен.

— Благодаря ти, Пиетро. Кога заминаваме?

— Утре сутринта. Попълнен ли е екипажът ти?

— Липсват ми шестдесет души, понеже бях принуден да изпратя тридесетина на линейния кораб, който плених край Маракаибо и още толкова, които загубих в сражението.

— Няма да е трудно да ги попълним. Толкова много има, които изгарят от желание да плуват с теб на „Мълния“.

— Да, макар да ми се носи славата, че съм морски дух.

— По дяволите! Все си мрачен, като призрак… Но сигурно не и с твоята херцогиня.

— Може би.

Бе се изправил и насочил към вратата.

— Отиваш ли си вече?

— Да, имам някои работи за уреждане, но тази вечер малко по-късно ще бъда тук. Довиждане, Пиетро.

— Довиждане и внимавай очите на фламандката да не те урочасат.

Корсарът вече бе далеч и не го чу. Взе друга пътека и навлезе в джунглата, която се разпростираше зад градчето и заемаше голяма част от острова. Огромни палми, наречени максимилянски и разкошни смокинови палми с насечени листа като ветрило преплитаха короните си с чемширови дървета, с твърди като ламарина листа, а под тях растяха волно ценните агави или алое, от които се вади онази лютиво-сладникава течност, известна по бреговете на Мексиканския залив с името мецкал или люта шира, когато ферментира. Земята бе застлана с дива ванилия, пиперови храсти и ярки цветя.

Погълнат от мислите си, Корсарът не се спираше да погледа тази разкошна растителност. Усилваше все повече крачката си, явно нетърпелив да стигне някъде.

Половин час по-късно спря в края на една плантация с високи жълто-червеникави тръстики, които при залязващото слънце добиваха пурпурни отблясъци. Това беше плантация за захарна тръстика, вече узряла и готова за коситба. Корсарът навлезе сред стеблата, прекоси зрелите насаждения и излезе от другата страна, пред едно изящно жилище, което се издигаше сред сянката на палмови дървета.

Къщата бе на два етажа, прилична на тези, които и сега се строят в Мексико, със стени, боядисани в червено, украсени с порцеланови плочки в различни фигури и плосък покрив, всъщност тераса, с цветя във вази по краищата и.

Една гигантска кухейра — растение от рода на тиквите с огромни листа и безброй плодове в бледозелен цвят, едри като пъпеши, които издълбани служат за кратуни на бедните индианци, лазеше по стените на къщата и закриваше дори прозорците и терасата.

Пред вратата на къщата седеше Моко, черният гигант и пушеше от една стара лула.

— Къде са Кармо и Ван Щилер? — попита го нетърпеливо.

— Отидоха на пристанището, за да разберат дали няма заповеди от ваша страна — отвърна негърът.

— Какво прави херцогинята?

— В градината е.

— Сама?

— С нейните жени и пажовете.

— Какво прави?

— Приготовлява масата за вас.

— За мен ли? — попита Корсарът и лицето му изведнъж светна.

— Бе сигурна, че ще вечеряте с нея.

— Наистина ме чакат другаде, но предпочитам дома си и нейната компания, пред тази на флибустиерите — измърмори той.

Влезе, премина през един коридор украсен с вази, издаващи нежни ухания и излезе от другата страна на къщата, в просторна градина, окръжена от високи зидове.

Ако къщата бе кокетна, то градината бе живописна. Разкошни алеи между двоен ред бананови туфи, отрупани с плодове, пазеха прохлада на безброй красиви цветя, засадени под тях. Тук-там разкошни персеи, които дават зелени плодове като лимони, но имат сладка месеста част, се извисяваха над палмите, редом с пасифлорите и изящните кумару, чиито цветове упояват с благоуханието си.

Корсарът тръгна по една от алеите и ускори безшумно крачки към един гъсталак от кухейри, чийто листа достигат невероятната дължина от петдесет стъпки, сиреч единадесет метра. Снопове лъчи се провираха през листата и шареха със светли петна масата със снежнобяла покривка, наредена с вкус и отрупана с пирамиди от ананаси, банани, кокосови орехи и огромни праскови, варени в сироп.

Застанал недалеч, Корсарът се загледа, очарован от красивата наредба. Младата херцогиня подреждаше цветята и плодовете, подпомогната от двете метиски.

Носеше син тоалет, като небето, с брюкселска дантела, която изтъкваше още повече белотата на кожата и златистия блясък на косите и, събрани в дебела плитка върху раменете. Единственият и накит бе двоен ред перли около тънката и шия, хванати от едър изумруд.

Черният Корсар стоеше и я гледаше. Очите му, озарени от жив пламък, следяха всяко нейно движение, той сякаш бе омагьосан от тази северна красота, защото почти не дишаше, за да не наруши вълшебството на гледката.

Накрая се реши, разтвори листата и се появи пред момичето. Лека руменина покри скулите му, а устните му се разтвориха в усмивка и разкриваха ситни бели зъби, досущ като перлите, които блестяха на врата и.

— А, вие ли сте, кавалере! — възкликна тя весело.

И докато Корсарът галантно сваляше шапка и се покланяше, тя добави:

— Чаках ви… Вижте, масата е готова за вечеря.

— Чакахте ли ме, Хопората? — попита той и нежно целуна подадената му ръка.

— Ето вижте, кавалере: печено от ламантин, птици на шиш и пържена риба, които само чакат да бъдат изядени. Аз самата съм ги приготовлявала, знаете ли?

— Вие, херцогиньо?

— Защо се учудвате? Фламандските жени обичат да приготовляват собственоръчно гозби за своите гости и съпрузи.

— И ме чакахте? — попита отново Корсарът. — Да, кавалере.

— Наистина, ви казах колко щастлив бих се чувствувал да вечерям с вас.

— Вярно е, но понякога сърцето на жените отгатва намеренията на мъжете, и моето ми казваше, че тази вечер ще дойдете — рече тя и отново се изчерви.

— Синьорина, бях обещал на един от моите приятели да вечерям с него, но да ме чака колкото си иска, защото не мога да се откажа от удоволствието да вечерям с вас. Кой знае! Може би се виждаме за последен път.

— Какво говорите, кавалере! — попита момичето и потръпна. — Да не би Черният Корсар да бърза да излезе отново в морето? Още не се е върнал от една експедиция и се втурва в нова… Не знае ли, че може би в морето го дебне смъртта?

— Знам, синьорина, но съдбата ме праща надалеч и трябва да тръгна.

— И нищо ли не може да ви задържи тук? — попита тя с треперещ глас.

— Нищо — отвърна той с въздишка.

— Никакво чувство ли?

— Никакво.

— Никакво приятелство? — попита девойката с растяща тревога.

Корсарът бе станал отново мрачен и се готвеше да даде друг отрицателен отговор, но се въздържа, предложи стол на момичето и каза:

— Заповядайте, синьорина, вечерята ще изстине и ще съжалявам много, ако не мога да оценя ястията, приготвени от вашите ръце.

Седнаха един срещу друг, а двете метиски почнаха да сервират. Корсарът бе станал крайно любезен и докато се хранеше, разговаряше с удоволствие, служейки си с духовитости и комплименти. Държеше се към младата херцогиня като истински джентълмен, разказваше и за обичаите и нравите на флибустиерите и буканиерите, за техните подвизи и необичайни приключения. Разказваше й за сражения, абордажи и корабокрушения, за човекоядци, но без за миг да спомене за новата експедиция, която се готвеше да предприеме с Олонеца й Баска.

Младата фламандка го слушаше усмихната, възхитена от духовитостта, красноречието и любезността му, без да откъсне очи от него. Но изглеждаше загрижена от една постоянна мисъл и едно непреодолимо любопитство, защото постоянно навеждаше въпросите си около новата експедиция.

От два часа бе настъпила нощта и зад високите дървета на джунглата се бе показала луната. Едва тогава Корсарът си спомни, че Олонеца и Баска го чакаха и още преди зазоряване трябваше да попълни екипажа на „Мълния“.

— Как времето лети бързо с вас, синьорина! — рече. — Какво тайнствено очарование притежавате, та ме накарахте да забравя, че имам важни неща да довършвам? Мислех, че е осем часът, а то станало десет.

— Надявам се, че ви беше приятно да отпочинете в собствения си дом след толкова бурни плавания, кавалере — рече херцогинята.

— Или да съзерцавам красивите ви очи…

— В такъв случай, кавалере, вашата компания пък ми достави няколко незабравими часа… Кой знае дали ще имаме други такива мигове в тази поетична градина, далеч от морето и хората — добави тя с горчивина в гласа.

— Понякога войната убива, но често щастието пощадява.

— Вие подценявате войната и морето. Не винаги вашата „Мълния“ ще бъде победител по водите на Големия Залив.

— Моят кораб не се страхува от бурите, когато го водя аз.

— И така, скоро ли ще тръгнете по море?

— Утре сутринта, синьорина.

— Още не сте стъпили на сушата и потегляте отново; човек би казал, че се страхувате от земята.

— Обичам морето, херцогиньо, но по-важно е, че не бих срещнал смъртния си враг, ако стоя тук.

— Все той ви е в главата.

— Да, и мисълта за отмъщението ще угасне в мен, щом угасне и животът ми.

— Да се сражавате ли отивате с него?

— Може би.

— И ще отидете… — подхвана момичето със задавен глас, но не можа да продължи.

— Не мога да ви кажа къде, синьорина. Не мога да издам тайните на флибустиерството. Не трябва да забравям, че само допреди няколко дни бяхте гостенка на испанците във Вера Крус, и че имате познанства също в Маракаибо.

Младата фламандка свъси вежди, гледайки Корсара с гневен поглед.

— Не ми ли вярвате? — попита тя с укор.

— Не, синьорина. Опазил ме бог да се съмнявам във вас, но аз трябва да се подчиня на законите на флибустиерството.

— Много щеше да ми е неприятно, ако Черният Корсар би се съмнявал в мен. Имах възможност да го опозная като справедлив и благороден човек.

— Благодаря за мнението ви, синьорина.

Бе поставил шапката си на главата и сложил под мишница късото си наметало, но като че ли още не се решаваше да тръгне. Стоеше изправен пред момичето, с очи приковани в него, и тъга, изписана по лицето му.

— Имате нещо да ми казвате, нали, кавалере? — попита херцогинята.

— Да, синьорина.

— Толкова ли ви смущава този ваш въпрос?

— Може би.

— Говорете, кавалере.

— Бих искал да ви попитам дали по време на моето отсъствие ще напуснете острова.

— А ако постъпя така? — попита младата жена.

— Бих съжалявал, синьорина, ако със завръщането си не ви намеря тук.

— А защо, кавалере? — попита го тя, като едновременно се усмихна и изчерви.

— Не знам, но чувствувам, че бих бил тъй щастлив да мога да прекарам с вас още една вечер като тази. Тя би ми заменила всичките страдания, които мъкна със себе си от далечните задморски страни.

— Е добре, кавалере, ако за вас ще бъде неприятно да не ме намерите отново тук, нека ви кажа, че и аз няма да съм радостна ако знам, че няма да срещна повече Черния Корсар — рече младата херцогиня, наведе глава и притвори очи.

— Значи ще ме чакате? — попита Корсарът поривисто.

— Нещо повече, ако ми разрешите.

— Говорете, синьорина.

— Още един път бих ви помолила за гостоприемство на борда на вашата „Мълния“.

Корсарът, който досега беше радостно оживен, изведнъж посърна.

— Не… невъзможно е — рече твърдо.

— Може би ще ви бъда пречка.

— Не, но не е позволено на флибустиерите, когато предприемат експедиция да взимат със себе си каквато и да е жена. И макар „Мълния“ да е моя и да не трябва никому да давам обяснение, все пак…

— Продължавайте — рече херцогинята, натъжена.

— Не знам защо, синьорина, но мене ме е страх да ви взема отново на борда на моя кораб. Това е предчувствието за някакво нещастие, което не мога да предвидя или нещо по-лошо… Ето, вие ми зададохте този въпрос вместо сърцето ми да подскочи от радост, остра болка го прободе… впрочем вижте, не съм ли много бледен?

— Наистина! — възкликна херцогинята уплашена. — Господи! Възможно ли е да ви се случи нещастие по време на тази експедиция?…

— Кой може да чете в бъдещето?… Синьорина, оставете ме да тръгна. В този момент страдам, без да зная причината. Сбогом, и ако трябва да потъна с кораба си в дълбините на Големия залив или да умра с парче желязо в гърдите, спомнете си за Черния Корсар!

Като каза тези думи, без повече да се обръща, сякаш се страхуваше да остане повече на това място, излезе с бързи крачки, прекоси градината и навлезе в джунглата, насочвайки се към жилището на Олонеца.