Емилио Салгари
Черният корсар (7)

VII
ДУЕЛ МЕЖДУ ДЖЕНТЪЛМЕНИ

Противно на предвижданията на Кармо, закуската не премина весело, нито се създаде настроение, независимо от прекрасния бекон, пикантното сирене и старите вина на нещастния нотариус. Всички започнаха да стават неспокойни от лошия обрат на положението, следствие присъствието на младежа и усложненията, които биха могли да произлязат от насрочения му брак. Тайнственото му изчезване, включително това на слугата, безспорно щеше да възбуди съмнения и изплаши роднините му, затова скоро трябваше да очакват нови посещения на слуги и приятели, или още по-лошо — на войници.

Това положение не можеше по никакъв начин да трае дълго. Ако сега пленяваха посетителите си един по един, нямаше да е същото ако на вратата похлопаше една рота жандарми.

Корсарът и неговите моряци бяха обсъдили различни проекти, но нито един не им се стори подходящ. За момента бягството им бе напълно невъзможно — веднага щяха да ги познаят, арестуват и обесят като Червения Корсар и нещастните му другари. Трябваше да чакат нощта, но малко бе вероятно роднините на младежа да ги оставят дотогава на спокойствие.

Обикновено тъй находчиви на идеи и хитрини, както и другарите им от остров Тортуга, в този момент те бяха напълно смутени.

Кармо бе подсказал идеята да облекат дрехите на пленниците и смело да излязат, но веднага бе установил колко трудно е да осъществи плана си, защото никой не можеше да използува костюма на младежа, който бе много личен и би привлякъл вниманието на всички. От своя страна, негърът отново се бе върнал към, първоначалната си идея, сиреч да иде да купи военни униформи, но за момента и тази идея бе остранена, понеже трябваше да чакат преди да могат да излязат.

Мислеха и премисляха, за да открият изход от положението, което от минута на минута ставаше по-опасно, когато един трети индивид почука на вратата на нотариуса. Този път не беше слуга, а кастилски благородник, въоръжен със сабя и кинжал, и вероятно роднина на младежа или някой от кумовете.

— Гръм и мълния! — възкликна Кармо. — В тази проклета къща ще се изреди цяла процесия! Първо младежът, после слугата, сега един благородник, а по-късно сигурно бащата на младоженеца, кумовете, приятелите и прочее… Най-вероятно сватбата ще направим тук!

Кастилецът, като видя, че никой не иде да му отвори, започна да удря по-силно с тежкото желязно мандало. Този човек безспорно не изглеждаше много търпелив и по всичко личеше, че е по-опасен от младежа и слугата.

— Отивай, Кармо — рече Корсарът.

— Страхувам се, коменданте, че няма да е лесно да го хвана и вържа. Този човек е як и ви уверявам, че ще окаже отчаяна съпротива.

— Ще дойда и аз, а ти знаеш, че ръцете ми са здрави — рече Корсарът, но преди да тръгне, зърна в един ъгъл на стаята някаква сабя — старо фамилно оръжие, което нотариусът бе запазил отколе. След като опита гъвкавостта му, окачи го на бедрото си и прошепна на Кармо:

— Толедска стомана, да му мисли кастилецът.

Кармо и негърът побързаха да отворят вратата, преди оня да я разбие; гостът влезе със свъсено чело и смръщено изражение, и стиснал дръжката на сабята си, рече гневно:

— Топ трябва тук, за да отворят на човек!

Новодошлият беше красив човек на около четиридесет години, висок на ръст, със здраво телосложение, тъмно-черни очи и черна гъста брада, която му придаваше войнствен вид. Носеше елегантен испански костюм от черна коприна и високи ботуши от жълта кожа с шпори.

— Простете, че се забавихме, синьор — отвърна Кармо, кланяйки се насмешливо пред него, — но бяхме много заети.

— С какво? — попита кастилецът.

— Да лекуваме господин нотариуса.

— Да не би да е болен?

— Налегнала го е страшна треска, синьор.

— Наричайте ме граф, безделнико.

— Простете, господин графе, нямах честта да ви познавам.

— Вървете по дяволите! Къде е племенникът ми? Вече два часа откак е тук.

— Тук не сме го виждали.

— Подиграваш ли се с мен? Къде е нотариусът?

— На легло е, синьор.

— Заведи ме веднага при него.

Кармо, който искаше да го привлече в края на коридора преди да даде знак на негъра да включи силата на мускулите си, го поведе, но едва стигна до началото на стълбите, рязко се извърна и каза:

— Сега е твой ред, приятелю!

Негърът се хвърли веднага върху кастилеца, но оня, който изглежда беше нащрек и притежаваше невероятна пъргавост, та чак слиса и Кармо, с един скок се намери на третото стъпало, отблъсна флибустиера със силен удар, и като извади сабята си, викна:

— Аха, мошеници! Какво значи това нападение, сега ще ви отрежа ушите!

— Ако искате да знаете какво означава това нападение, ще ви го обясня аз, синьор — чу се глас.

Черният Корсар се бе появил неочаквано на площадката със сабя в ръка и сега започна да слиза бавно по стълбите.

Кастилецът се обърна без да изпуска от поглед Кармо и негъра, които се бяха оттеглили в дъното на коридора и застанали на стража пред вратата. Първият стискаше в ръка дълга наваха, а вторият бе въоръжен с прът — ужасно оръжие в неговите ръце.

— Кой сте вие, синьор? — попита кастилецът, без да покаже ни най-малък страх. — По дрехите човек би ви взел за благородник, но не винаги дрехите правят човека, така че може да сте и някой бандит.

— Ето думата, която би могла да ви струва скъпо, драги джентълмен — отвърна Корсарът.

— Това ще се разбере по-късно.

— Вие сте смел, синьор и толкова по-добре, но ви съветвам да приберете сабята и се предадете.

— На кого?

— На мен.

— На един бандит, който иска да убива от засада?

— Не, на кавалера Емилио ди Роканера, синьор на Вентимилия.

— Аха, вие сте благородник! Тогава бих искал да знам защо синьорът на Вентимилия е наредил на слугите си да ме убият.

— Това е лично ваше предположение, синьор; никой никога не е мислил да ви убива. Искахме да ви обезоръжим и да ви държим няколко дни в плен, нищо друго.

— Коя е причината?

— За да ви попреча да уведомите властите на Маракаибо, че се намирам тук — отвърна Корсарът.

— Да не би синьорът на Вентимилия да има сметки за уреждане с властите на Маракаибо?

— Не съм много обичан от тях, или по-точно от Ван Гулд, който би бил твърде щастлив да падна в ръцете му, както и аз, ако той паднеше в моите.

— Не ви разбирам, синьор — рече кастилецът.

— Това не ви засяга. И така, ще се предадете ли?

— Нима мислите, че е възможно един човек на честта Да се предаде, без да се защищава?

— Тогава ще ме принудите да ви убия. Не мога да ви позволя да си отидете, защото това би означавало гибелта, моята и на моите другари.

— Но кой сте вие, в края на краищата?

— Би трябвало досега да се досетите. Ние сме флибустиери от остров Тортуга. Защищавайте се, синьор, защото сега ще ви убия.

— Сигурно, ако трябва да се сражавам с трима противника.

— Не се тревожете за тях — рече Корсарът, посочвайки Кармо и негъра. — Когато техният комендант те бие, те имат навика да стоят настрана.

— В такъв случай надявам се скоро да ви извадя от строя. Вие още не познавате ръката на граф ди Лерма.

— Както вие не познавате тази на синьора на Вентимилия. Графе, защитавайте се!

— Още една дума, ако разрешите. Какво направихте с племенника ми и моя прислужник?

— В мой плен са заедно с нотариуса, но за тях не се безпокойте: Утре ще бъдат свободни и вашият племенник ще може да се ожени за своята любима.

— Благодаря ви, кавалере.

Черният Корсар леко се поклони, после бързо слезе по стъпалата и връхлетя с такъв устрем към кастилеца, че той бе принуден да отстъпи две крачки. В течение на няколко минути в тесния коридор се чуваше само тракането на остриетата. Облегнати на стената със скръстени ръце, Кармо и негърът наблюдаваха мълчаливо дуела, проследявайки с поглед светкавичните зигзаги на сабите.

След първите удари Черният Корсар си бе възвърнал спокойствието. Не нападаше често, ограничаваше се само със защита, сякаш първо искаше да измори противника и изучи ходовете му. С изпънато тяло и леко подгънати крака, които отскачаха като пружини, той сякаш приемаше всичко като игра. Напразно кастилецът се опитваше да го изтика към стълбата, с тайната надежда да се препъне и да го обсипе с пробождащи удари. Корсарът не бе отстъпил нито крачка, отблъсквайки нападките с невероятна бързина. Но неочаквано полетя напред и с един единствен отсечен удар изтръгна сабята от ръцете на графа, а с втори я отпрати далеч на пода. Останал беззащитен, кастилецът пребледня и от гърдите му се изтръгна вик на ужас. Блестящият връх на флибустиерската сабя за миг остана допрян до гърлото му, но веднага след това се отмести нагоре.

— Вие сте храбрец — рече, като поздрави противника си. — Не поискахте да ми дадете оръжието си; сега аз го взимам, но ви оставям живота.

Кастилецът остана неподвижен. По лицето му се изписа дълбока изненада, като че ли му се струваше невъзможно да е още жив. Изведнъж пристъпи напред, протегна десницата си на Корсара и каза:

— Моите сънародници казват, че флибустиерите са хора без вяра, отдадени само на морски грабеж; сега аз мога да кажа, че между тях се намират и доблестни мъже, които по кавалерство и великодушие могат да служат за пример на най-изисканите благородници в Европа. Господин кавалере, ето моята ръка! Благодаря!

Корсарът стисна сърдечно десницата му, после взе падналата сабя, подаде я на графа и отвърна:

— Запазете оръжието си, синьор; мен ми стига да обещаете, че няма да го използувате до утре срещу нас.

— Давам ви честната си дума, кавалере.

— Сега оставете се да ви вържат. Съжалявам, че трябва да прибягам към тази мярка, но иначе не мога.

— Правете онова, което смятате за нужно.

По даден знак на Корсара Кармо се приближи до кастилеца и му върза ръцете, после го предаде на негъра, който побърза да го отведе в горната стая, да прави компания на племенника си, слугата и нотариуса.

— Да се надяваме, че процесията завърши — рече Кармо, обръщайки се към Корсара.

— А аз мисля, че скоро ще дойдат други да ни безпокоят — отвърна капитанът. — Всички тези тайнствени изчезвания няма да закъснеят да създадат основателни подозрения сред близките на графа и младежа, което ще доведе до намесата на властите. Добре ще направим да барикадираме вратите и се подготвим за отбрана. Погледна ли дали има огнестрелни оръжия в тази къща?

— В хамбара намерих един аркебуз и муниции, освен това една стара ръждясала алебарда и една ризница.

— Пушката може да ни послужи.

— А как ще отстоим, коменданте, ако войниците нападнат къщата?

— За това ще мислим, но уверявам те, че на Ван Гулд жив няма да се дам… Хайде, да се приготвим за отбрана. По-късно, ако ни остане време. Ще помислим и за закуската.

Негърът се върна, оставяйки Ван Щилер да пази пленниците. Поставен в течение на онова, което имаше да върши, той бързо се захвана на работа. Подпомогнат от Кармо, донесе в коридора всички тежки и големи мебели, въпреки напразните протести на нотариуса. Сандъци, гардероби, масивни маси и шкафове бяха струпани до вратата, по начин напълно да я залостят. Недоволни и от това, флибустиерите издигнаха втора барикада от покъщнина в основата на стълбите, за да препречат пътя на нападателите, в случай, че вратата не издържи.

Едва що бяха привършили тези отбранителни приготовления, когато зърнаха Ван Щилер да слиза стремглаво по стълбите.

— Коменданте, на улицата са се струпали граждани и гледат към къщата — рече. — Мисля, че вече са се досетили за нашите пленници.

— Аха! — ограничи се да каже Корсарът, без да трепне ни един мускул на лицето му. Качи се спокойно по стълбите и погледна през завесите на прозореца навън. Ван Щилер беше прав. Петдесетина души, разделени на групички, задръстваха уличката. Те оживено разискваха, сочейки къщата на нотариуса, а съседите бяха излезли по прозорците и слушаха тълкуванията на ония долу.

— Онова, от което се страхувах, става — промълви Корсарът и сбърчи чело. — Кураж, ако трябва да умра и аз в Маракаибо, значи така е било писано в книгата на моята съдба. Нещастни мои братя, загинахте неотмъстени!… Но смъртта още не е дошла, а щастието закриля флибустиерите от Тортуга… Кармо, бързо!

— Ето ме, коменданте.

— Ти ми каза, че си намерил боеприпаси.

— Едно буре с около десет либри барут.

— Ще го поставиш на коридора зад вратата и ще закачиш фитила.

— Гръм и мълния! Къщата ли ще вдигаме във въздуха?

— Да, ако се окаже нужно.

— А пленниците?

— Толкова по-зле за тях, ако войниците искат да нахълтат. Ние имаме право да се браним и ще сторим това без колебание.

— А, ето ги… — възкликна Кармо, който не изпускаше уличката от погледа си.

— Кой?

— Войниците, коменданте.

— Иди да вземеш бурето, но не забравяй и аркебуза.

В началото на уличката се бе появил малък отряд аркебузери, командван от един лейтенант и следван от върволица любопитни. Бяха двадесет и четири войника в пълно бойно снаряжение. До лейтенанта Корсарът забеляза един стар господин с бяла брада и въоръжен със сабя, най-вероятно роднина на графа или на младежа.

Отрядът си проправи път сред гражданите, които се тълпяха по уличката и спря на десет крачки от къщата на нотариуса, разполагайки се в тройна редица; войниците дигнаха пушките си, сякаш очакваха всеки момент команда „огън“. Лейтенантът огледа внимателно прозорците, размени няколко думи със стареца до него, после се приближи решително до вратата, удари тежкото желязно мандало и извика:

— В името на губернатора, отворете!

— Готови ли сте, мои храбреци? — попита Корсарът.

— Готови сме, господарю — отвърнаха Кармо, Ван Щилер и негърът.

— Вие ще останете с мен, а ти, смели африканецо, качи се на горния етаж и виж дали ще откриеш някоя капандура, която би ни позволила да побегнем на покрива.

Като каза това той отвори капаците на прозорците, наклони се и попита:

— Какво обичате, синьор?

Лейтенантът като видя вместо нотариуса да се появява този мъж със смело изражение и широкопола шапка украсена с дълго черно перо, замръзна на мястото си от почуда.

— Кой сте вие? — попита го след няколко мига. — Аз търся нотариуса.

— За него отговарям аз, понеже той не може да се движи за момента.

— Тогава отворете ми — заповед на губернатора.

— А ако не желая?

— В такъв случай не отговарям за последствията. Случили са се много странни неща в тази къща, драги джентълмен, и аз получих заповед да науча за участта на синьор Педро Конхевио, слугата му и неговия чичо, граф Лерма.

— Ако държите да научите, ще ви кажа, че са в тази къща живи и здрави, дори в добро настроение.

— Кажете им да слязат.

— Невъзможно, господине — отвърна Корсарът.

— Подканвам ви да се подчините, иначе ще издъня вратата.

— Опитайте, но ви предупреждавам, че зад вратата съм поставил буре с барут и при първия ви опит да я насилите, ще запаля фитила и ще вдигна къщата във въздуха заедно с нотариуса, с господин Конхевио, слугата и граф дьо Лерма. Сега ако дръзнете, опитайте!

Като чуха тези думи, произнесени със спокоен, студен и решителен тон, който не допускаше никакво съмнение относно ужасната заплаха, тръпка на ужас премина по войниците и любопитните граждани, дори някои побързаха да се измъкнат, страхувайки се, че къщата може да хвръкне във въздуха всеки миг. Дори лейтенантът направи неволно няколко крачки назад.

Корсарът остана спокоен на прозореца, сякаш бе обикновен зрител, но не изпускаше от очи аркебузите на войниците, а Кармо и Ван Щилер, които бяха зад него, следяха за всяко движение на съседите, излезли по терасите на балконите.

— Но, за бога, кой сте вие? — попита накрая лейтенантът.

— Един човек, който не иска да бъде безпокоен от никого, дори от офицерите на губернатора — отвърна Корсарът.

— Подканвам ви да си кажете името.

— Мен пък не ми е приятно.

— Ще ви принудя.

— А аз ще дигна къщата във въздуха.

— Значи сте луд.

— Колкото и вие.

— Какво, обиждате ли?

— Нищо подобно, драги синьор, просто ви отговарям.

— Престанете! Шегата ви трая много дълго.

— Така ли? Хей, Кармо! Иди да възпламениш бурето с барут!