Емилио Салгари
Черният корсар (8)

VIII
НЕОБИКНОВЕНО БЯГСТВО

Като чуха тази заповед, всеобщ вик на ужас се надигна не само сред тълпата от любопитни, но и сред войниците. Но най-вече ревнаха съседите и не случайно, защото ако вдигнеха във въздуха къщата на нотариуса, щяха да рухнат и техните. Граждани и войници побегнаха панически назад, а съседите се втурнаха лудешката надолу по стълбите, като мъкнеха със себе си най-ценните си вещи. Вече всички бяха убедени, че този човек — напълно луд според някои — щеше да изпълни ужасната си закана.

Само лейтенантът бе останал храбро на мястото си, от неспокойните погледи, които хвърляше към къщата, можеше да се отсъди, че ако беше сам или нямаше пагоните на командир, отдавна би офейкал.

— Не! Спрете, господине! — извика. — Вие сте луд!

— Желаете ли нещо? — попита го Корсарът с обикновения си спокоен глас.

— Казвам ви да не поставяте в изпълнение ужасния си план.

— С удоволствие, ако ни оставите на мира.

— Пуснете на свобода граф ди Лерма и другите, и ви обещавам да не ви досаждам.

— Ще го сторя веднага, ако преди това приемете условията ми.

— Какви са те?

— Да оттеглите преди всичко войската.

— А после?

— Да доставите на мен и другарите ми пропуск, подписан от губернатора, за да можем да напуснем града без да бъдем спирани от войниците, които сноват из полето.

— Но кой сте вие, за да имате нужда от пропуск? — попита лейтенантът, чието учудване нарастваше едновременно със съмненията му.

— Един задморски джентълмен — отвърна Корсарът гордо.

— Тогава нямате нужда от никакъв пропуск, за да напуснете града.

— Напротив.

— Но тогава на съвестта ви тежи някакво престъпление. Кажете ми името си, господине.

В този миг един човек, който носеше около главата си изцапана с кръв кърпа и едва стъпваше, сякаш беше куц, спря до лейтенанта. Кармо, който беше зад Корсара, го видя пръв и възкликна:

— Гръм и мълния!

— Какво има, момчето ми? — попита Корсарът, извръщайки глава към него.

— В момента сме издадени, коменданте. Онзи човек е един от бискайците, които ни нападнаха с навахите.

— Аха! — рече корсарът, повдигайки рамене.

Бискаецът, който наистина бе един от групата в странноприемницата, нападнала флибустиерите с дългите си навахи, се обърна към лейтенанта:

— Вие искате да знаете кой е онзи джентълмен с черната шапка, нали?

— Да — рече лейтенантът. — Познаваш ли го?

— Карамба! Та нали един от неговите хора ме подреди по този начин? Внимавайте да не ви побегне, господин лейтенант! Той е един от флибустиерите!

Вик, но не на уплаха, а на гняв се надигна от всички страни, последван тутакси от изстрел и вик от болка. По даден знак на Корсара Кармо бързо бе вдигнал мускета^[1] и с един добре поставен куршум бе повалил бискаеца.

Това дойде като капак на всичко. Двадесет аркебузи се насочиха към прозореца и Корсара, а тълпата ревеше с пълно гърло:

— Пребийте тези каналии!…

— Не, хванете ги и ги обесете на площада.

— Опечете ги живи!

— Смърт, смърт…

С бързо движение лейтенантът заповяда да свалят пушките и отиде под прозореца, на който облакътен го чакаше Корсарът, спокоен и усмихнат, сякаш тези закани не го засягаха.

— Драги джентълмен, комедията свърши, предайте се!

Корсарът отговори с повдигане на раменете.

— Разбрахте ли ме? — викна лейтенантът, почервенял от гняв.

— Напълно, господине.

— Предайте се или ще наредя да съборят вратата.

— Сторете го, но ви предупреждавам, че бурето е готово да дигне къщата заедно с пленниците.

— Но с тях и вие!

— Ех… да умре човек сред димящите развалини е за предпочитане пред унизителната смърт, която ми готвите след моето предаване.

— Обещавам да запазя живота ви.

— Вашите обещания не са ми нужни, защото знам колко струват. Господине, сега е шест следобед, а аз още не съм обядвал. Докато решите как да постъпите, ще ида да хапна един залък заедно с граф ди Лерма и племенника му, като не пропуснем да вдигнем наздравица за него, ако къщата не скочи във въздуха.

Като каза това Корсарът свали шапка и поздрави изключително учтиво, след което се прибра, оставяйки лейтенанта, войниците и тълпата в още по-голямо недоумение. — Елате, юнаци мои — рече Корсарът на Кармо и на Ван Щилер. — Мисля, че ще имаме време да си разменим няколко приказки.

Влезе в стаята без да прибави друго, разряза въжетата, които стягаха китките на граф ди Лерма и младежа, и ги покани да седнат на подредената набързо софра.

— Правете ни компания, графе, и вие младежо, но разчитам на думата ви нищо да не предприемате срещу нас.

— Трудно ще е да предприемем каквото и да е, кавалере — отвърна усмихнат графът. — Племенникът ми е без оръжие, а аз знам колко е опасна сабята ви. Впрочем, какво правят сънародниците ми? Дочух ужасна олелия.

— За сега само са ни обсадили.

— Неприятно ми е да ви го кажа, но страхувам се, драги кавалере, че в последна сметка ще разбият вратата.

— Аз мисля обратното, графе.

— Тогава обсадата ще продължи и рано или късно ще ви принудят да се предадете. Уверявам ви, че ще съжалявам да видя един тъй храбър и любезен мъж, какъвто сте, в ръцете на губернатора. Той не прощава на флибустиерите.

— Няма да се дам на Ван Гулд. Трябва да живея, за да уредя една стара сметка с този фламандец.

— Познавате ли го?

— Да, за мое нещастие — каза Корсарът с въздишка. — Той бе един фатален човек за моето семейство и ако станах флибустиер, дължа го на него. Но стига сме говорили за него; всеки път, когато мисля за него, чувствувам да ме завладява безмерна омраза и ставам тъжен като на погребение. Пийте, графе. Кармо, я виж какво правят испанците.

— Говорят помежду си, коменданте. Изглежда не могат да се решат да ни нападнат — отвърна Кармо от прозореца.

— Това ще могат да сторят по-късно, но може би тогава ние вече няма да сме тук. Негърът още ли е горе?

— Да, на тавана е.

— Ван Щилер, иди му занеси да пийне нещо.

След тези думи, Корсарът потъна в дълбоки мисли, макар да продължаваше да се храни. Бе станал по-тъжен от когато и да било, та дори не чуваше думите на графа.

Вечерята свърши в мълчание. Изглежда войниците, независимо от гнева и огромното им желание да изгорят живи флибустиерите, не можеха да вземат никакво решение. Не че им липсваше смелост, напротив, или че се опасяваха от избухването на бурето — какво ги беше грижа дали къщата ще хвръкне във въздуха. Страх ги беше за граф ди Лерма и племенника му — двама уважавани граждани, които те искаха да спасят на всяка цена.

Мракът вече се бе спуснал, когато Кармо предупреди Корсара, че нов отряд аркебузери, подсилен от дванадесетина алебардисти е пристигнал и е заел изхода на уличката.

— Това означава, че се готвят да предприемат нещо — отвърна Корсарът. — Повикай негъра.

Няколко мига след това африканецът стоеше пред него.

— Огледа ли внимателно тавана?

— Да, господарю.

— Няма ли никаква капандура?

— Не, но направих отвор в покрива, откъдето можем да минем.

— Няма ли неприятели?

— Нито един, господарю.

— Знаеш ли къде ще ни изведеш?

— Да, след което ни предстои съвсем кратък път.

В този миг един ужасен залп отекна от уличката и разтърси всички прозорци на къщата. Някои от куршумите, пробили капаците на прозорците, проникнаха в къщата и рекушираха по канделабрите и сребърните съдове на рафтовете. Корсарът бе скочил на крака, изтегляйки с бързо движение сабята си. Допреди няколко мига тъй спокоен и сдържан, като усети сега миризмата на барут, този човек се бе преобразил — очите му искряха, но бледите му бузи се бе появила лека червенина.

— Аха, значи започват — рече той насмешливо. После се обърна към графа и племенника му. — Обещах да запазя живота ви — каквото и да се случи ще удържа дадената дума, но вие трябва да ми се подчинявате и ми се закълнете, че няма да се бунтувате.

— Говорете, кавалере — рече графът. Съжалявам, че нападателите са мои сънародници: ако не бяха, уверявам ви, бих се сражавал на ваша страна.

— Трябва да тръгнете с мен, ако не искате да хвръкнете във въздуха.

— Какво, опасявате се, че къщата ще се сгромоляса?

— След няколко минути няма да остане една права стена от нея.

— Искате да ме разорите ли? — изграчи нотариусът.

— Млъкнете, скъпернико — викна Кармо, докато го развързваше. — Ние ви спасяваме живота, а вие не сте доволен.

— Но аз не желая да загубя дома си.

— Ще поискам губернаторът да ви обезщети.

На уличката отекна втори залп и куршумите засвистяха в стаята.

— Напред, смели моряци! — викна Корсарът. — Кармо, иди да запалиш фитила.

— Готов съм, коменданте.

— Внимавай бурето да не избухне преди да сме напуснали къщата.

— Фитилът е дълъг — отвърна флибустиерът и се спусна стремглаво по стълбите.

Корсарът, четиримата пленници, Ван Щилер и африканецът се изкачиха на тавана, докато войниците продължаваха да стрелят по прозорците и им викаха да се предадат. Куршумите свистеха навсякъде и караха нотариуса да трепери като лист, но не и флибустиерите и граф ди Лерма, мъж обръгнал в боя.

Стигнали в таванското помещение, негърът посочи на Корсара един широк отвор на покрива, направен от него с помощта на някаква желязна греда.

— Напред! — рече Корсарът.

Прибра за миг сабята си, вкопчи се за ръба на отвора и бързо се изправи на покрива, оглеждайки се наоколо. Забеляза веднага, няколко покрива по-нататък, високи дървета и палми, една от които бе надвиснала над един зид и разпростряла листата си над керемидите.

— От там ли ще се спуснем? — попита той негъра, който го бе последвал.

— Да, господарю.

— Ще можем ли да излезем от онази градина?

— Надявам се.

Граф ди Лерма, племенникът му, слугата и нотариусът, повдигнати от силните ръце на Ван Щилер, се появиха на покрива в същия момент, в който и Кармо.

— Бързо, господа, след две минути къщата ще се сгромоляса под краката ни — викна той.

— Разорен съм! — захленчи нотариусът. — Кой ще ме обезщети после…

Ван Щилер прекъсна хленча му и го тикна грубо напред.

— Елате да вземете малко въздух и вие — рече му.

След като се увери, че няма неприятели, Корсарът скочи на друг покрив, следван от граф ди Лерма и племенника му. По същото време залповете следваха един след друг и над покривите се носеха облаци от дим. Изглежда аркебузерите бяха решили да направят къщата на решето преди да съборят вратата, надявайки се по този начин да накарат флибустиерите да се предадат. А може би страха, че Корсарът ще постави в действие ужасната си закана, погребвайки се заедно с четиримата пленника, ги задържаше още да нападнат къщата.

Като влачеха със себе си нотариуса, който не се държеше на краката си, флибустиерите стигнаха последната къща край палмовата горичка. Оттатък се простираше обширна градина, оградена с висок зид, който граничеше с полето.

— Познавам тази градина — рече графът. — Тя принадлежи на приятеля ми Моралес.

— Надявам се, че няма да ни издадете — каза Корсарът.

— Напротив, кавалере. Още не съм забравил, че ви дължа живота си.

— Бързо, да слизаме — каза Кармо. — Взривът може да ни хвърли във въздуха.

Едва що изрече тези думи, когато видя гигантска светкавица, последвана от ужасен трясък. Флибустиерите и техните другари почувствуваха земята да трепери под краката им, после паднаха един връз друг, докато от всички страни започнаха да валят камъни и парчета зидария, части от мебели и ивици от горящ плат. Облак от дим легна над покривите и затъмни всичко, а откъм уличката се носеше грохотът на срутващи се стени и покриви сред викове на ужас и ругатни.

— Гръм и мълния! — чу се гласът на Кармо, който бе отхвърлен чак до водосточната тръба. — Само още един метър и щях да тупна в градината като чувал с картофи.

Черният Корсар бързо се бе изправил и вървеше пипнешком сред дима, който го заобикаляше.

— Живи ли сте всички? — попита.

— Надявам се — отвърна Ван Щилер.

— Чакайте… тук някой лежи — обади се графът. — Да не би да го е ударило някое парче?

— Това е този негодяй нотариусът — рече Ван Щилер. — Но успокойте се, само е припаднал от страх.

— Да го оставим тук — рече Кармо. — Ще се оправи по някакъв начин, ако не издъхне преди това от болка по загубената си къща.

— Не — отвърна Корсарът. — Виждам пламъци сред дима; ако го оставим тук има опасност да бъде опечен. Взривът е запалил околните къщи.

— Вярно е — потвърди графът. — Вече виждам една къща да гори.

— Да се възползуваме от суматохата, за да побегнем, приятели, рече Корсарът. — Ти, Моко, ще се нагърбиш с нотариуса.

Канеше се да тръгне по една широка улица, която водеше към градската стена, когато видя няколко души, въоръжени с аркебузи, да изскачат от едни храсталаци и да викат:

— Стойте или ще открием огън!

Корсарът стисна сабята с дясната си ръка, а с лявата извади пистолета си, решен да си проправи път, но графът го спря:

— Оставете на мен, кавалере. Излезе напред и викна на хората:

— Е какво, да не би да не познавате приятеля на вашия господар?

— Синьор граф ди Лерма! — възкликнаха хората учудени.

— Долу оръжието или ще се оплача на господаря ви.

— Прощавайте, господин графе — каза единият от слугите. — Не знаехме с кого имаме работа. Чухме някакъв взрив и понеже научихме, че в близост войниците са обкръжили някакви флибустиери, притичахме, за да попречим на бягството на опасните бандити.

— Флибустиерите вече избягаха, така че можете да се върнете. Има ли врата в зида?

— Да, господин графе.

— Отворете ми, за да изляза с моите приятели и за друго не се грижете.

— Добре, господин графе — рече човекът, който бе говорил. С един жест освободи въоръжената охрана и поведе групата на графа по една странична алея. Накрая всички стигнаха до една малка врата, която човекът отвори.

Графът вървя с тях още двеста метра по една уличка, все покрай стената, накрая им рече:

— Кавалере, вие ми пощадихте живота, сега съм щастлив, че мога да ви бъда полезен и аз. Храбреци като вас не трябва да умират на бесилката, но уверявам ви, губернаторът нямаше да ви пощади, ако ви беше заловил: Следвайте тази уличка, която води към полето. Желая ви скорошно завръщане на борда на вашия кораб.

— Благодаря, графе — отговори Корсарът.

Двамата джентълмени си стиснаха сърдечно ръце и се поздравиха с дълбок поклон, сваляйки шапки.

— Ето един честен човек — рече Кармо. — Ако се върнем в Маракаибо непременно трябва да му идем на гости.

Корсарът бързо се упъти, воден от негъра, който изглежда познаваше по-добре от самите испанци околностите на Маракаибо.

Десет минути по-късно, необезпокоявани от никого, тримата флибустиери вече бяха извън града и навлизаха в джунглата, посред която се намираше колибата на змиеукротителя. Извръщайки глава, те видяха измежду крайните къщи да се издига облак розоляв дим и фойерверки от искри, понесени от вятъра над залива. Това бе къщата на нотариуса, която догаряше може би с някоя друга.

— Бедният старец! — рече Кармо. — Ще умре от мъка по къщата и избата си. За такъв скъперник като него загубата е много голяма.

Спряха няколко минути под дебелата сянка на едно гигантско дърво, което тук наричаха симаруба, страхувайки се, че наоколо може да има някоя испанска войскова част; успокоени от дълбоката тишина, те бързо тръгнаха отново под надвисналите листа. Двадесет минути им бяха достатъчни, за да прекосят разстоянието, което ги отделяше от колибата. Оставаха им още няколко крачки, когато до ушите им достигна вопъл.

Корсарът спря и се опита да различи сред тъмните сенки на дърветата от къде иде гласът.

— Гръм и мълния! — възкликна Кармо. — Това е нашият пленник, който забравихме вързан за дървото. Бях забравил за този нещастен войник.

— Вярно — промълви Корсарът.

Като доближиха колибата, зърнаха завързания испанец.

— От глад ли искате да ме уморите? — попита нещастникът. — Тогава по-добре ме обесете.

— Минаха ли от тука войници? — попита го Корсарът.

— Видях само вампири, господине.

— Иди да вземеш трупа на брат ми — рече Корсарът на негъра.

После се приближи до войника, който бе започнал да трепери, очаквайки, че е дошъл последният му час, освободи го от въжетата — и му каза с глух глас:

— Бих могъл да си отмъстя първо на теб за смъртта на тоя, който ще погреба на дъното на океана, както и за нещастните му другари, които още висят на площада на оня проклет град. Но обещах да те помилвам, а Черният Корсар винаги е държал на думата си. Ти си свободен, но трябва да ми се закълнеш, че още щом стигнеш в Маракаибо, ще отидеш при губернатора и ще му кажеш от мое име, че тази нощ в присъствието на хората ми, строени на мостика на моята „Мълния“, и пред трупа на оня, който доскоро бе Червения Корсар, ще произнеса клетва, от която да Изтръпне. Той уби двамата ми братя, но аз ще унищожа него и всички, които носят името Ван Гулд. Кажи му, че съм произнесъл тази клетва в името на морето, на бога и на ада и че скоро ще се срещнем отново.

После сграбчи слисания пленник за раменете, тласна го и каза:

— Върви и не се обръщай, защото мога да се разкая, че съм ти подарил живота.

— Благодаря, синьор — рече испанецът и плю на петите си.

Корсарът го видя да се отдалечава и щом изчезна в мрака на джунглата, се обърна към своите хора.

— Да тръгваме, няма време.