Емилио Салгари
Черният корсар (36)

XXXVI
КЛЕТВАТА НА ЧЕРНИЯ КОРСАР

Докато жадните за плячка флибустиери се изляха като буйна река над града, останал без защитници, препречвайки веднага пътя на жителите, които можеха да побегнат в джунглата с по-скъпите си вещи, Черният Корсар, Кармо, Ван Щилер и Моко прехвърляха труповете, струпани във вътрешността на форта, с надежда, че ще намерят между тях губернатора на Маракаибо, омразният Ван Гулд.

На всяка крачка пред тях се изпречваха ужасни сцени. Навсякъде се издигаха купчини с мъртъвци, обезобразени от сечта, с отрязани ръце, разцепели гърди и черепи, от които се стичаха вади кръв по стълбите, площадките и двора на форта. Някои, още полуживи, стискаха в предсмъртен гърч оръжието си, други с мъка се надигаха сред затисналата ги камара мъртъвци и с шепнещ глас молеха за помощ.

Корсарът, който не таеше никаква омраза към испанците, щом чуеше вопъл, бързаше да се притече на помощ на ранения и подпомогнат от Моко и двамата флибустиери го отместваше настрана и му оказваше първа помощ.

Вече бяха прехвърлили всички тези нещастници от вътрешния двор, когато от един куп с трупове до тях достигна глас, който им се стори познат.

— Дявол ме взел, ако не съм чувал вече този глас — рече Кармо.

— Аз също — потвърди Ван Щилер.

— Вода, кабалерос, вода! — стенеше гласът изпод труповете.

— Гръм и мълния! — викна Ван Щилер. — Това е гласът на каталонеца.

Корсарът и Кармо се хвърлиха нататък и трескаво взеха да преобръщат мъртъвците. Появи се една глава, обляна в кръв, после две дълги, слаби ръце и накрая едно още по-дълго тяло с кожена ризница, също опръскана в кръв.

— Карамба! — възкликна човекът при вида на Корсара и Кармо. — Ето, че щастието идва неочаквано!

— Ти ли си, славни каталонецо на моето сърце? — викна весело Кармо. — Радвам се да те видя още жив.

— Къде си ранен? — попита го Корсарът, като му помогна да се изправи.

— Удариха ме със сабя по едното рамо и втори път по лицето, но без това да ви обижда, ще ви кажа, че Корсарът, който ме подреди така, се надяна на шпагата ми като яре. Но кълна ви се, кабалерос, че съм радостен да ви видя живи и здрави.

— На, пийни си! — рече Кармо и му подаде манерката си с вода, примесена с ракия. — Това ще те оправи.

Каталонецът, който беше само ранен, изпи манерката на един дъх, после обърна очи към Черния Корсар и му каза:

— Вие търсите губернатора на Маракаибо, нали?

— Да — отвърна Корсарът. — Виждал ли си го?

— Ех, синьор, изпуснахте възможността да го обесите, както и аз да му върна двадесетте тояги.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Корсарът през зъби.

— Този хитрец, предвиждайки победата ви, не слезе на този бряг.

— А къде?

Един от войниците, които са го съпровождали, ми каза, че Ван Гулд бил откаран с каравелата на граф Лерма в Коро, на източния бряг, където знаел, че се намира друг испански платноход.

— И къде ще продължи?

— В Порто Кавальо, където има владения и роднини.

— Сигурен ли си в това, което казваш?

— Напълно, синьор.

— Проклятие! — викна Корсарът с ужасен глас. — Да ми избяга отново, когато смятах, че съм го настигнал! Така да бъде! Но и в ада да се скрие, Черният Корсар ще го намери, дори да трябва да пропилея цялото си богатство. Ще преобърна бреговете на цял Хондурас, но мира няма да му дам, кълна се в бога!

— Ако нямате нищо против, аз ще ви придружа, синьор — каза каталонецът.

— Добре, ще дойдеш с мен, но кажи, смяташ ли, че мога да го настигна?

— По това време вече е отплувал и преди вие да стигнете до Маракаибо, корабът му ще е докоснал бреговете на Никарагуа.

— Нека бяга, но щом се върнем в Тортуга ще подготвя такава експедиция, каквато не е виждана в Мексиканския залив. Кармо, Ван Щилер, поверявам този човек на вашите грижи, а ти, Моко, ела с мен в града. Трябва да се срещна с Олонеца.

Завладеният почти без съпротива град от корсарите предлагаше същата гледка, на която се бяха натъкнали във форта. Навсякъде се чуваха викове, плач на жени и деца, гърмежи. Тълпи от граждани, подгонени от корсарите, тичаха из улиците и мъкнеха ценна покъщнина. Отвсякъде долитаха крясъци и крамоли, стреляше се в къщите, от прозорците излитаха тела. Някъде ужасен вой подсказваше, че флибустиерите и буканиерите измъчват жертвите си да им кажат къде са скрили богатствата си, другаде се носеше писък на жени и вопли на старци от горящите къщи, от които излизаха облаци искри, заплашващи града с пожар.

Свикнал с тези сцени още от Фландрия, Корсарът отминаваше това зрелище с погнуса, изписана по лицето му.

Като стигна централния площад, зърна Олонеца сред една тълпа от флибустиери, докарали там много граждани, да мери златото, което хората му непрекъснато носеха.

— Да не се наричам Олонеца, ако това не е Черният Корсар, когото смятах, че е в Гибралтар, зает да беси Ван Гулд — провикна се Олонеца. — Е, какво? Не ми изглеждаш доволен, кавалере?

— Така е — отвърна Корсарът.

— Какво се е случило?

— В този час Ван Гулд плува към бреговете на Никарагуа.

— Пак ли ти избяга? Самият дявол му помага! Истина ли е това, което ми казваш?

— Да, Пиетро. Отива да се скрие в Хондурас.

— А ти какво смяташ да правиш?

— Дойдох да ти кажа, че се връщам в Тортуга, за да подготвя нова експедиция…

— Как! Без мен? Ех, кавалере…

— Ще дойдеш ли?

— Обещавам ти. След няколко дни ще тръгнем и щом стигнем в Тортуга, ще организираме нова флота, за да открием този стар хитрец.

— Благодаря ти, Пиетро, разчитам на теб.

* * *

Три дни по-късно, когато завършиха плячкосването на града, флибустиерите се натовариха на многото лодки, изпратени им от корабите. С тях водеха повече от двеста пленници за които се надяваха рано или късно да получат добър откуп, големи количества храни, стоки и злато на огромната стойност от двеста и шестдесет хиляди пиастри — сума, която за няколко седмици щяха напълно да пропилеят за празненства и пирове в Тортуга.

Прекосяването на езерото мина без премеждия и на следващия ден корсарите се качиха на корабите си, които ги чакаха близо до Маракаибо, тъй като имаха намерение повторно да посетят този град и, ако е възможно, втори път да го плячкосат.

Черният Корсар и другарите му се бяха настанили на кораба на Олонеца, понеже „Мълния“ бе изпратена на изхода на залива, за да предотврати някоя изненада от испанска страна.

Кармо и Ван Щилер водеха със себе си и каталонеца, чиито рани бързо заздравяваха.

Както флибустиерите предполагаха, жителите на Мараканбо бяха се завърнали в града, с надежда че корсарските кораби няма да хвърлят отново котва в тяхното пристанище, така че този път нещастните хорица, макар и напълно ограбени, трябваше да внесат нови тридесет хиляди пиастри, под заплахата за повторни грабежи и палежи.

Следобеда на същия ден корсарската ескадра напусна окончателно тези места, като отплува при добър попътен вятър към изхода на залива. Времето се разваляше и всички бързаха да напуснат тези опасни брегове. Откъм Сиера ди Санта Мария се надигаха големи черни облаци, които заплашваха да затъмнят залязващото слънце, а морският бриз преминаваше в силен вятър.

Щом зърна фенерите на ескадрата, Морган насочи носа на „Мълния“ към входа на залива. Малко след това бързият кораб на Корсара докосна лодката и прие своя комендант и другарите му.

Едва-що Корсарът сложи крак на палубата, посрещна го мощен вик:

— Да живее нашият комендант!

Следван от Кармо и Ван Щилер, които подкрепяха каталонеца, Корсарът прекоси своя кораб сред шпалир от моряци и бързо се насочи към една бяла фигура, която се бе появила на стълбите на долната палуба.

Радостно възклицание се откъсна от гърдите на този горд мъж.

— Вие, Хонората!…

— Аз, кавалере — отвърна младата фламандка и тръгна бързо към него. — Какво щастие да ви видя отново жив!

В този миг ослепителна мълния разкъса дълбокия мрак, легнал над морето, последвана от далечен тътен. При тази неочаквана светлина, озарила красивата външност на младата фламандка, от устата на каталонеца се изтръгна вик:

— Тя!… Дъщерята на Ван Гулд тук! Господи!

Корсарът спря като ударен от гръм, после се извърна рязко към каталонеца, загледан учудено в девойката и го запита с нечовешки глас:

— Какво каза? Повтори… или ще те убия!

Каталонецът не отговори. Свит надве, той гледаше девойката бавно да се отдръпва и да се клатушка, сякаш бе получила удар в сърцето.

Известно време на палубата на кораба настъпи дълго мълчание, нарушавано само от глухия рев на вълните. Сто и двадесетте души от екипажа сякаш не дишаха и бяха насочили вниманието си към момичето, което отстъпваше, и към Корсара, застанал като вкаменен, с вдигнат юмрук към каталонеца.

Всички предугаждаха ужасна трагедия.

— Говори! — повтори изведнъж Корсарът със задавен глас. — Говори!

— Тази… е дъщерята на Ван Гулд — рече каталонецът сред общата тишина на кораба.

— Познаваш ли я?

— Да.

— Закълни се, че е тя.

— Заклевам се.

От устните на Корсара се изтръгна истински рев на болка и ярост. Видяха го да се препъва, сякаш някой го бе ударил с боздуган, сведе глава чак до пода, но изведнъж скочи като тигър.

Задавеният му глас отекна сред рева на вълните:

— Нощта, в която прекосявах тези води с трупа на брат ми, Червения Корсар, всички помните моята клетва. Проклета да е онази нощ, която сега иска от мен смъртта на любимата ми!

— Коменданте… — рече Морган, като приближи.

— Тишина! — викна Корсарът със задавен от сълзи глас. — Тук заповядват моите братя!

Тръпка на суеверен ужас полази по гърбовете на екипажа. Очите на всички бяха обърнати към морето, което блестеше както през нощта на ужасната клетва, от страх да не се появят сенките на двамата корсари, погребани в морските дълбини.

Междувременно, младата фламандка продължаваше да отстъпва, хванала главата си с две ръце. Корсарът бавно отиваше към нея, с пламнали очи като два въглена И двамата не говореха, сякаш вече нямаха глас.

Онемели, неподвижни, ужасени от тази сцена. Флибустиерите не сваляха очи от тях.

Девойката стигна до началото на стълбите, които водеха към каютите, спря за миг, вдигна двете си ръце в знак на отчаяние и започна да слиза, следвана от Корсара. Когато стигнаха в салона, херцогинята спря.

Корсарът затвори вратата и с хълцащ глас й каза:

— Нещастница!

— Да — промълви девойката с угаснал глас, — нещастница съм.

Последва кратка тишина, прекъсвана само от хълцанията на фламандката.

— Проклета да е тази моя клетва! — подхвана Корсарът, напълно сломен. — Вие… дъщеря на Ван Гулд на оногова, към когото храня вечна омраза!… Дъщеря на предателя, които изби братята ми! Господи, това е ужасно?

Спря за миг, после продължи с развълнуван глас:

— Та нима не знаехте, че съм се заклел да унищожа всички ония, които имат нещастието да принадлежат към семейството на моя смъртен враг? Заклех се в нощта когато спуснах в морето третия си брат, убит от баща ви, о господи, хората ми бяха свидетели на онази ми злощастна клетва, която сега ще струва живота на единственото момиче, което съм обичал, защото вие… ще умрете!

— Е, добре, убийте ме! — рече тя. — Съдбата е пожелала баща ми да стане предател и убиец Убийте ме с вашите ръце. Ще умра щастлива, ако смъртта ми иде от човека, когото обичам най-много.

— Аз? — каза Корсарът и се отдръпна уплашено. — Аз да ви убия? Не… това не мога.

Стана от стола, сграбчи момичето за ръката и го повлече Към прозореца на десния борд.

Морето отдолу блестеше, сякаш разтопен бронз бе плъзнал под вълните, а по тъмния хоризонт, натежал от облаци просветваха далечни мълнии.

— Вижте — рече Корсарът с нарастващо вълнение. — Морето блести, като онази нощ, когато спуснах в недрата му телата на моите братя, жертвите на вашия баща. Те са там долу, следят ме, гледат кораба ми… — виждам очите им, приковани в мен… виждам труповете им да се полюшкват между вълните. Те искат отплата, искат да изпълня клетвата си. Мои братя! Почивайте в мир! Ще изпълня клетвата си… но ви моля, бдете над жената, която най-много обичах… която тъй-много обичах!…

Пристъп от плач задави думите му. С лице на луд или на човек, който бълнува, се бе надвесил от прозореца и втренчил поглед в разярените вълни. Изведнъж се извърна към девойката, която се бе отскубнала от ръцете му. Всякакъв израз на болка бе изчезнал от лицето му. Сега той бе отново страшният морски корсар, суров и безпощаден.

— Пригответе се да умрете, синьорина — каза й той със злокобен глас. — Молете се братята ми да ви закрилят! Чакам ви на палубата.

Напусна салона с твърда крачка, без да се извърне, качи се по стълбата, прекоси горната палуба и застана на командния мостик.

— Морган — обърна се той към своя помощник. — Наредете да приготвят една лодка и я спуснете в морето.

Хората от екипажа не се помръднаха. Само кормчията въртеше лоста, насочвайки „Мълния“ на север, след останалите кораби на флибустиерската флотилия, чиито фенери блещукаха в далечината.

— Какво искате да правите, коменданте? — попита вторият офицер.

— Да удържа на клетвата си — отвърна Корсарът с притихнал глас.

— Кой ще слезе в лодката?

— Дъщерята на предателя.

— Синьор!…

— Тишина! Моите братя ни гледат. Изпълнявайте! На този кораб заповядва Черният Корсар!

Никой не помръдна, за да изпълни заповедта му; този екипаж, съставен от горди мъже, какъвто беше техният шеф, мъже, сражавали се себеотрицателно в десетки битки, в този върховен момент се чувствуваха като приковани от непреодолим ужас.

Гласът на Корсара отекна втори път от мостика, този път властен и грозен:

— Моряци, изпълнете заповедта!

Боцманът излезе от редиците и даде знак на няколко души да го последват. Те спуснаха под стълбата на десния борд една лодка, поставиха в нея храна и буре с вода и зачакаха други заповеди.

По същото време от долната палуба се изкачи младата фламандка, все още облечена в бяло и руси коси, разпилени по раменете. На екипажа тя изглеждаше като призрачно видение.

Младата жена прекоси палубата без да каже нито дума, изправена и решена на всичко. Щом стигна до стълбичката, където боцманът и показваше лодката в морето, тя спря за миг, обърна се към кърмата и погледна Корсара, чиято черна фигура се открояваше върху небето, разкъсано от огнени светкавици. Погледна няколко минути гордия враг на нейния баща, изправен на командния мостик, махна му с ръка за сбогом, бързо се спусна по стълбичката и се качи в лодката.

Боцманът изтегли въжето, без Корсарът да го задържи дори с един жест.

Общ вик се откъсна от устните на целия екипаж:

— Спасете я!

Корсарът не отговори. Беше се надвесил над парапета и гледаше лодката, която вълните бързо отнасяха в открито море, ту издигайки я, ту спускайки, като корабокрушенец, останал без весла.

Вятърът се усили и донесе далечния грохот на гръмотевиците.

Лодката все повече се отдалечаваше. На носа още личеше бялата фигура на младата фламандка. Ръцете и бяха протегнати към „Мълния“ в сетен порив на надежда.

Целият екипаж се бе струпал на десния борд и я следеше с очи, но никой не отронваше дума. Всеки от тях знаеше, че всеки опит да разколебаят гордия Корсар би бил напразен.

Лодката продължаваше да се отдалечава и сега представляваше голяма черна точка, която светкавиците осветяваха от време на време. Ту се показваше на гребена на вълните, ту потъваше в дълбините, за да се появи отново като фантастично видение.

След няколко мига тя вече изчезна в тъмния хоризонт, обвит в черни, гъсти облаци.

Когато флибустиерите обърнаха очи към капитанския мостик, видяха Корсара бавно да се препъва и да се отпуска върху куп навити въжета, с лице между ръцете. Сред стенанията на вятъра и рева на вълните до тях достигаха откъслечни ридания.

Кармо се приближи до Ван Щилер, посочи капитанския мостик, и каза с тъжен глас:

— Виж горе, Черният Корсар плаче!