Емилио Салгари
Черният корсар (21)

XXI
В ДЕВСТВЕНИЯ ЛЕС

Докато изчака изгряването на луната, малкият отряд бе се настанил на едно пространство заето от огромните корени на дървото сумамейра, чиито гигантски ствол се издигаше над всички останали дървета. Сумамейрите често достигат шестдесет, дори седемдесет метра височина и от земята тръгват чрез няколко отделни ствола, които образуват странни сводове и могат да служат за заслон на двадесет и повече души. Тук Корсарът и хората му се чувствуваха сигурни, както от нападението на враговете, така и от това на зверовете.

Настанени удобно под този великан на джунглата, хапнаха по един сухар с малко бекон и се уговориха да поспят докато изгрее луната, разделяйки четирите часа, които им оставаха, на четири дежурства. Преровиха тревата от страх да не се крие някоя змия и се излегнаха върху падналите листа под великана на джунглата, а негърът и Кармо останаха да бодърствуват и бдят за сигурността на всички.

Здрачът, който в тези екваториални области трае само няколко минути, вече се стопи и непрогледна тъмнина падна над великата селва. Гласовете на животинския свят замлъкнаха, но не мина много време и странен, дяволски концерт отекна в мрака. Кармо, който не беше свикнал да прекарва нощите си в девствени гори, се сепна. Сякаш глутница кучета лаеше и виеше от високите клони, в съпровода от още по-странни скърцания, наподобяващи стърженето на хиляди скрипци.

— По дяволите! — възкликна Кармо, загледал нагоре. — Какво става там? Човек би казал, че кучетата в тази страна имат крила. Как са се изкачили толкова нависоко? Би ли ми отговорил, черни Моко?

Вместо да отговори, оня започна да се смее.

— А какви са ония другите дето квичат и стържат като триони? — продължи Кармо. — Да не би да са маймуни?

— Не, куме, — отвърна Моко. — Това са жаби и нищо друго.

— Не бях чувал жаби да пеят по този начин…

— Така е, това са жабоци, които издават силен вой и…

Не можа да довърши обяснението си, защото друг, много по-силен и отчетлив вой заглуши жабешкото крякане. Моко вдигна глава и грабна пушката, която лежеше до него Беше напрегнат и явно изплашен.

— Изглежда, че онзи господин, който реве тъй силно, не ще да е жабок, нали куме?

— О, не, това е ягуар.

— Гръм и мълния! Предпочитам да се намирам пред трима души, готови да ме изкормят, отколкото да имам работа с този хищник. Казват, че бил опасен като индийския тигър.

— И като африканския лъв — добави Моко.

— По дяволите, сега ми идва наум, че ако ни нападне, няма да можем да използуваме огнестрелното си оръжие.

— Защо?

— Защото губернаторът и хората му могат да ни чуят и да побегнат.

— Е и какво, с ножове ли да посрещнем ягуара?

— Не, със саби.

— Бих искал да те видя, като дойде ягуарът.

— Не ми пожелавай това, драги Моко.

Втори рев, по-силен от първия и съвсем наблизо до флибустиерите, разтърси гората.

— Дявол го взел! — промълви Кармо, който почна да става неспокоен. — Работата става сериозна.

В този момент видя Корсарът да отмахва мантията си, която му служеше за завивка и да се надига.

— Какво чувам? Ягуар ли? — попита той със спокоен глас.

— Да, коменданте.

— Далеч ли е?

— Не, и изглежда се насочва към нас.

— Каквото и да стане, не използувайте огнестрелното оръжие.

— Този звяр ще ни разкъса.

— А, не се знае… — отвърна Корсарът.

Свали мантията си, сгъна я грижливо и я уви около лявата си ръка, после извади сабята и се изправи.

— Откъде идеше ревът?

— От онази страна, коменданте.

— Ще го почакаме.

— Да събудя ли каталонеца и Ван Щилер?

— Излишно е, ние сме достатъчни. Запазете мълчание и съживете огъня.

Иззад дърветата се чуваше глухото ръмжене на хищника и шумоленето на сухи листа. Изглежда бе надушил човешкото присъствие и се приближаваше предпазливо.

Застанал неподвижен край огъня, със сабя в ръка, Корсарът се вслушваше напрегнат и не сваляше очи от близките храсти. Кармо и негърът бяха застанали зад него, първият въоръжен със сабя, а другият с пушка, която държеше за цевта, за да му послужи като боздуган.

По едно време ръмженето и шумоленето на листата престанаха. Корсарът се бе навел напред, за да чува по-добре и изведнъж погледът му срещна две светящи точки — неподвижни и фосфоресциращо зелени.

— Ето го там, коменданте — прошепна Кармо.

— Виждам го — отвърна Корсарът все със спокоен глас.

— Готви се да ни нападне.

— Чакам го.

Ягуарът се бе спрял на тридесет крачки от бивака — твърде кратко разстояние за подобни хищници, чийто скок е по-дълъг от този на тигъра — но все още не се решаваше да нападне. Тревожеше го огънят, който гореше в основата на дървото, а може би и решителното държане на Корсара. Остана скрит в гъсталака и после изведнъж двете светещи точки изчезнаха.

— Отиде си — рече Кармо и въздъхна. — Дано кайманите го налапат, та да не остане следа от него.

— Май че той ще изяде кайманите, куме — рече негърът.

Корсарът остана няколко минути неподвижен на мястото си, без да отпуска сабята, после, като не чу повече нищо, прибра я в ножницата, разстла мантията, легна в подножието на дървото и каза съвсем просто:

— Ако се върне, събудете ме.

Кармо и африканецът се отдръпнаха зад огъня, напрягайки обаче постоянно слух, защото не бяха съвсем сигурни, че жестокият хищник си е отишъл окончателно. В десет часа събудиха Ван Щилер и каталонеца, предупредиха ги за близостта на звяра и побързаха да си легнат до Корсара, който кротко спеше, сякаш се намираше в каютата си на „Мълния“.

Втората смяна дежурство мина по-спокойно, макар че на няколко пъти Ван Щилер и неговият другар дочуха ръмженето на ягуара в леса.

В полунощ луната се показа на ясното небе и Корсарът, който вече бе станал, даде знак за тръгване, като се надяваше с бърз ход да настигне през следващия ден смъртния си враг.

Пътеката, проправена от губернатора вече не бе различима, но това не разтревожи Корсара и хората му. Те вече знаеха, че той се движи на юг, за да се скрие в Гибралтар, и сега те държаха същата посока, като се упътваха с компас, убедени, че рано или късно ще го настигнат.

Вървяха вече четвърт час, проправяйки си с трудност път сред клоните, лианите и чудовищните корени, когато каталонецът, който вървеше начело, изведнъж спря.

— Какво има? — попита Корсарът, който идваше след него.

— Причу ми се някакъв странен шум.

— Какъв по-точно?

— Струва ми се, че някой върви успоредно с нас отвъд гъсталака.

— Какво чу?

— Чупене на клони и шумолене на листа.

— Да не би да е някой от охраната на губернатора?

— Хм… Би трябвало да са по-далеч.

— Тогава ще е някой индианец.

— Може би, но се съмнявам? Я чуйте! Някой чупи клони на няколко крачки от нас.

— Ако гъсталакът не беше тъй непрогледен, можеше да идем да проверим кой ни преследва — рече Корсарът, който вече бе изтеглил сабята си.

— Да опитаме ли, синьор?

— Ще си оставим дрехите на тия бодли, но все пак възхищавам се на смелостта ти.

— Благодаря — отвърна испанецът. — Тези думи казани от вас струват много. Какво да правим?

— Ще продължим със саби в ръце. Не разрешавам да се използуват пушки.

Отрядът пое отново, напредвайки бавно и предпазливо.

Бяха стигнали до един тесен проход между високите палми, около които се виеха лианови мрежи, когато изведнъж някаква тежка маса се стовари върху испанеца, който вървеше начело и тутакси го повали на земята.

Нападението бе така неочаквано, та флибустиерите отначало помислиха, че някой огромен клон се е стоварил върху нещастния испанец, но едно глухо ръмжене, произтичащо от тази маса, им подсказа, че това е звяр. Отначало испанецът бе надал вик на ужас и веднага се опита да се освободи от тази маса, която го притискаше към земята.

— Помощ, ягуарът ме разкъсва! — извика.

Преминал първия миг на вцепенение, Корсарът веднага се хвърли на помощ на нещастния човек. Бърз като мълния, той заби сабята си в тялото на звяра. Наранен, ягуарът пусна каталонеца и се обърна към новия си противник, като се опитваше да скочи отгоре му. Корсарът бързо се отдръпна и като насочи върха на сабята си към хищника, за миг нави наметалото около лявата си ръка.

Животното като че ли се поколеба, после скочи напред със страшен рев. Тялото му срещна Ван Щилер, който веднага се строполи, после се обърна към Кармо и се опита да го повали с удар на лапата си. За щастие Корсарът не остана да гледа безучастно. Той втори път се хвърли върху звяра, като нанасяше удар след удар, без много да го доближава, за да не се изложи на острите му нокти. Звярът ръмжеше и отстъпваше и все търсеше да намери сгода за нов скок, но Корсарът не го оставяше. Вече тежко наранен, ягуарът изведнъж се извърна и със силен скок излетя между клоните на близкото дърво, където се скри сред големите листа, надавайки проточен вой.

— Назад! — викна Корсарът, защото се опасяваше да не би да скочи отгоре им.

— Гръм и мълния! — провикна се Ван Щилер, който се бе изправил и съвзел от уплахата. — Защо не застреляме тая гад?

— Никой да не открива огън — отвърна Корсарът.

— Аз се готвех да му счупя главата — рече един глас зад него.

— Жив ли си още? — възкликна Корсарът.

— Да, но за това дължа благодарност на ризницата от бизонска кожа, която нося под куртката си — рече каталонецът. — Ако не беше тя, щеше да разсече гърдите ми с един-единствен замах.

— Внимавайте! Готви се пак да скочи! — викна Кармо. Още не завършил думите си и звярът се хвърли върху тях, описвайки парабола от шестседем метра. Падна почти до краката на Корсара, но не му достигнаха сили да се хвърли втори път. Сабята на страшния корсар се заби в гърдите му, а африканецът пръсна черепа му с приклада на пушката.

— Върви по дяволите! — викна Кармо и му отпрати силен ритник, за да се увери, че звярът е мъртъв. — Що за чудовище беше това?

— Сега ще разберем — рече каталонецът и като го хвана за опашката, повлече го към онова малко пространство огряно от луната.

— Не е много тежък, но я вижте какви нокти!… Като стигнем в Гибралтар, ще ида да запаля една свещ на мадоната от Гвадалупа.