Емилио Салгари
Черният корсар (12)

XII
ПЪРВИЯТ ПЛАМЪК

Тази ужасна битка между корсарския кораб и линейната единица бе опустошителна и за двата екипажа. Повече от двеста трупа лежаха на палубата, по кърмовия и носовия мостик на испанския кораб, някои паднали при смъртоносните взривове на гранатите, хвърлени от мачтите на „Мълния“, други загинали от стрелбата в упор, трети посечени от сабя.

Испанският кораб бе загубил сто и шестдесет души, а корсарският — четиридесет и осем, извън двадесет и шест ранени, които бяха пренесени в лазарета на „Мълния“.

Не малко пострадаха от артилерийската стрелба и двата кораба. Благодарение на мълниеносната си атака и бързите си маневри, „Мълния“ бе загубила само някои редове, лесно заменими, леки повреди на бордовете и на кормилния винт. Испанският кораб, обаче, бе в окаяно положение и почти бе в невъзможност да заплува. Кормилото му бе пречупено от гюлле, главната мачта изкривена от избухването на бомба и при най-малък напън от страна на платната заплашваше да се сгромоляса; платната му висяха с изпокъсани въжета, а бордовете му бяха силно повредени. Но си оставаше хубав кораб, който след поправка можеше да се продаде с голяма печалба на остров Тортуга, защото имаше много оръдия и изобилие от боеприпаси, неща много търсени от флибустиерите, тъй като им липсваха и двете.

Като си даде сметка за понесените загуби и повреди на двата кораба, Черният Корсар заповяда да разчистят горните палуби от труповете и веднага да се отстранят по-тежките повреди; бързаше да напусне това място, за да не бъде нападнат от ескадрата на адмирал Толедо, понеже бяха все още много близо до Маракаибо.

Тъжната церемония по разчистване на мъртъвците бе започната веднага. Труповете, събрани два по два в хамаците, с топовно гюлле на краката, бяха хвърлени във водните бездни на големия залив, след като бяха лишени от всички ценности по тях, от които рибите нямали нужда, както се изразяваха, шегувайки се, Кармо и Ван Щилер, и двамата по чудо избегнали смъртта.

Със завършването на тази зловеща операция, екипажът, под ръководството на боцманите, очисти палубите от отпадъците, изми кръвта с водна струя и пристъпи към заменяне на счупените съоръжения от артилерийския обстрел.

Що се касае до линейният кораб, стана нужда да му се свали гротмачтата, да се подсили фокмачтата и на мястото на кормилото да се постави едно огромно весло, тъй като в дърводелския склад не бе намерено резервно. При все това корабът не бе още в състояние да плува и бе решено да бъде теглен на буксир от „Мълния“, още повече, че Корсарът не искаше да отделя хора от вече оределия си екипаж. Едно дебело въже бе хвърлено на кърмата на флибустиерския кораб, а другият му край остана на носа на линейния кораб. Към залез „Мълния“ наду платна и отплува бавно на север към сигурния остров Тортуга.

Черният Корсар даде последни наставления за през нощта, нареди да се удвоят часовоите, понеже не се чувствуваше сигурен от близостта на венецуелските брегове след страшната сутришна канонада и заповяда на негъра и на Кармо да доведат от испанския кораб фламандската херцогиня.

Докато двамата се отправяха с една лодка към кораба, закачен за „Мълния“, Черният Корсар почна да се разхожда напред-назад по горната палуба и нервната му крачка издаваше някакво дълбоко вътрешно вълнение. Това бе противно на навиците и държанието му. Спираше рязко разходката си, сякаш го мъчи някаква мисъл, приближаваше до Морган, който наблюдаваше от носовия мостик, и човек би казал, че се кани да му съобщи нещо, но изведнъж му обръщаше гръб и се отдалечаваше към кърмата. Бе по-мрачен от всякога. Три пъти го видяха да се изкачва на кърмовия мостик и да гледа испанския кораб и три пъти да се отдалечава бързо, да спира на носа, с очи отправени към луната, която вече изплуваше от хоризонта, посипвайки морето със сребърни петна. Но когато чу плясъка на веслата на приближаващата лодка, бързо напусна палубата и застана на върха на стълбата, пусната от левия борд.

Лека като птица, без да се държи за перилото, Хонората се изкачваше. Носеше сутрешния си тоалет, но на главата си бе сложила пъстроцветен копринен шал, обшит със злато и украсен с джуфки, подобно на мексиканските серапе.

Черният Корсар я чакаше с шапка в едната си ръка, а другата облегната на дръжката на дългата му сабя.

— Благодаря ви, синьорина, че приехте поканата ми — каза.

— На вас трябва да благодаря, кавалере, че ме приехте на кораба си — рече тя и сведе грациозно глава. — Не забравяйте, че съм пленница.

— Галантността е позната и на морските крадци — отвърна Корсарът с лека иронична нотка в гласа си.

— Още ли ми се сърдите за думата, която се изпуснах да кажа тази сутрин?

Черният Корсар не отговори и я покани с ръка да го последва.

— Само един въпрос преди това, кавалере — рече тя, задържайки го.

— Говорете.

— Нали няма да ви е неприятно, че съм довела с мен една от моите жени?

— Не, синьорина, дори вярвах, че ще дойдат двете.

Предложи и галантно ръка и я поведе към кърмата, където на нивото на горната палуба бе разположен салона за гости. Последният беше тъй елегантно мебелиран, че самата млада херцогиня остана изненадана, колкото и да бе навикнала да живее сред пищен разкош. Явно бе, че този корсар, макар да кръстосваше моретата, не бе се отказал от удобствата на живота и изящността на своите замъци.

Стените на салона бяха тапицирани със синя коприна, бродирала в злато, и украсени с големи венециански огледала; подът бе застлан с пухкав ориенталски килим, а върху големите прозорци, които гледаха към морето, разделени от елегантни, жлебовидни колонки, се спускаха тънки, муселинови пердета. В ъглите личаха четири шкафа със сребърна посуда, а в средата — една богато наредена маса със снежнобяла фландърска покривка, заобиколена от удобни малки кресла в синьо кадифе и едри метални розетки.

Корсарът покани младата фламандка и мулатката да се настанят, после седна срещу тях, докато Моко, гигантският негър, сервираше вечерята в сребърни подноси и чинии, които по средата си имаха герб, вероятно този на коменданта, тъй като представляваше скала с четири орли над нея и някакъв неразгадаем монограм.

Вечерята, съставена предимно от пресни риби, вкусно приготвени по най-различен начин от бордовия готвач, от консервирано месо, от сладкиши и тропически плодове, полята от подбрани италиански и френски вина, завърши в мълчание, тъй като ни една дума не излезе от устата на Черния Корсар, нито младата фламандка дръзна да го изтръгне от неговата замисленост.

След като поднесоха шоколада, според испанския обичай в съвсем малки кафеени чашки от порцелан, комендантът се реши да наруши мълчанието.

— Простете, синьорина, че се показах тъй затворен по време на вечерята, но когато се спуска нощта, често в душата ми се спуска една мрачна тъга и мислите ми потъват в бездните на големия Залив или политат към мъгливите страни край Северното море. Как да ви обясня… Има много мрачни спомени, които измъчват сърцето и ума ми.

— На вас? Най-смелият от корсарите! — възкликна младата жена учудено. — Вие, който кръстосвате морето и притежавате кораб, годен да победи и най-големите линейни платноходи; вие, който имате храбри мъже, готови при един ваш знак да отидат на смърт; вие, който имате плячка и богатства и сте един от най-прочутите флибустиери водачи, вие изпитвате тъга?

— Вижте дрехите, които нося, и помислете за името, което са ми дали. Няма ли във всичко това нещо повече от мрачно, синьорина?

— Наистина — отвърна младата херцогиня, трогната от тези думи. — А във Вера Крус, където известно време гостувах на маркиз Ередиае, чух да се говорят по ваш адрес какви ли не истории, които могат да изкарат човек да потръпне.

— Какви, синьорина? — попита Корсарът насмешлив, а доскоро мрачните му очи се оживиха от весело пламъче.

— Чух да се разправя, че Черният Корсар прекосил Атлантика с двама свои братя, единият в зелени, а другият в червени дрехи, за да изпълнят едно ужасно отмъщение.

— Аха… — рече Корсарът и свъси чело.

Казаха ми, че сте били винаги затворен и мрачен, а когато бури връхлитали над Антилските острови, изкарвали сте кораба в открито море напук на вълните и вятъра, предизвиквайки гнева на природата, защото сте били закрилян от зли духове.

— И после?

— И после, че двамата корсари с червените и зелени дрехи били обесени от един човек, който ви бил смъртен враг и…

Младата херцогиня изведнъж спря, в очите й се промъкна безпокойство и страх.

— Какво има, защо не продължите? — попита той.

— Не смея — отвърна тя колебливо.

— Може би ви вдъхвам страх, синьорина?

— Не, но…

После тя се изправи и го попита рязко:

— Вярно ли е, че можете да викате духовете на мъртвите?

В този миг една огромна вълна с трясък се разби на бакборда и удара й се предаде с глух тътен до най-дълбоката точка на трюма, а пръски от пяна заляха прозорците на салона и измокриха пердетата.

Блед като мъртвец, Корсарът мигновено се изправи. Изгледа младата жена с очи, които искряха като въглени, но в които се четеше дълбоко вълнение, после приближи до единия от прозорците, отвори го и се надвеси.

Морето бе спокойно и блестеше под бледите лъчи на луната. Лекият вятър, който издуваше платната на „Мълния“, къдреше едва-едва безкрайната водна шир. И все пак, от бакборда се стичаха пенливи струи вода, сякаш някаква голяма вълна, надигната от тайнствена сила или необикновено явление, се е разбила само преди миг.

Неподвижен пред прозореца, със скръстени по навик ръце. Черният Корсар продължаваше да гледа към морето, без да каже дума.

Херцогинята мълчаливо се бе приближила, също бледа и в плен на някакъв суеверен ужас.

— Какво гледате, кавалере? — попита го тя благо.

Корсарът като че ли не я чу, защото не помръдна.

— За какво мислите — попита го тя отново.

— Питах се — отвърна той с мрачен глас, — възможно ли е мъртвите, погребани на морското дъно, да напуснат дълбоките бездни, където почиват, и да се изкачат на повърхността.

Младата жена потръпна.

— За кои мъртъвци говорите? — попита го след кратко мълчание.

— За онези, които са умрели… неотмъстени.

— Може би вашите братя?

— Може би — отвърна той. После се върна бързо към масата, напълни две чаши с бяло вино и рече с насилена усмивка, която нямаше нищо общо с бледия вид на лицето му: — За наше здраве, синьорина! Нощта настъпи от няколко часа и вие трябва да се върнете на вашия кораб.

— Нощта е спокойна, кавалере, и никаква опасност не заплашва лодката, която трябва да ме върне — отвърна тя.

— Още ли искате да ми правите компания, синьорина? — попита я той.

— Ако ви е приятно.

— Много повече, отколкото предполагате. Животът по море е тежък и подобни развлечения се случват тъй рядко. Но ако не се лъжа изглежда вие имате особен повод, за да искате да останете.

— Възможно е.

— Говорете; тъгата, която преди малко ме бе обзела, се разнесе.

— Кажете ми, кавалере, истина ли е, че вие сте напуснали вашата страна, за да дойдете и изпълните едно ужасно отмъщение.

— Да, синьорина, и ще прибавя, че няма да намеря покой нито на земята, нито на небето, докато не го изпълня.

— Толкова ли мразите този човек?

— Толкова, че за да си отмъстя бих дал всичката си кръв, до последната капка.

— Но какво ви е сторил?

— Разруши семейството ми. Преди две вечери изрекох ужасна клетва и ще я изпълня, дори ако трябва да прекося целия свят и да претърся недрата на земята, за да достигна моя смъртен враг и всички ония, които имат нещастието да носят името му.

— И този човек е тук, в Америка?

— В един град на големия залив.

— А как се казва? — попита младата жена, напрегната. — Дали знам името му?

Вместо да й отговори, Корсарът я погледна в очите.

— Вълнува ли ви името му? — каза й след няколко минути мълчание. — Вие не принадлежите към флибустиерството и ще е опасно за вас да го научите.

— О, кавалере! — възкликна тя, пребледняла и Корсарът поклати глава, сякаш да отпъди една досадна мисъл, после изправяйки се рязко започна нервно да се разхожда и каза:

— Късно е, синьорина. Вече трябва да се върнете на вашия кораб.

Обърна се към негъра, който стоеше неподвижен пред вратата, като струна, и го попита:

— Готова ли е лодката?

— Да, господарю — отвърна оня.

— Кой ще бъде на нея?

— Двамата ми бели приятели.

— Елате, синьорина.

Младата фламандка бе сложила на главата си големия копринен шал и се бе изправила.

Корсарът й предложи ръката си без да отрони сричка и я заведе на палубата. Но по време на тия няколко крачки се спря два пъти да я погледне в лицето и сякаш задуши в гърдите си една лека въздишка.

— Сбогом, синьорина — каза и, когато стигнаха до стълбата. Тя му предложи малката си ръка, която видимо трепереше.

— Благодаря за гостоприемството, кавалере — промълви момичето.

Той се поклони мълчаливо и посочи Кармо и Ван Щилер, които чакаха на края на стълбата. Следвано от мулатката, момичето слезе, но когато бе най-долу, обърна глава и видя Черния Корсар да я следва с поглед, наведен над парапета. Скочи в лодката и седна на кърмата до мулатката, а Кармо и Ван Щилер хванаха веслата и почнаха да гребат.

След няколко удара на греблата лодката докосна линейния кораб, който бавно следваше пенливата следа, оставена от „Мълния“. Един път на борда, младата фламандка, вместо да се насочи към своята каюта, отиде на носа и се загледа в флибустиерския кораб. На кърмата, до кормилото, осветена от луната видя да се очертава черната фигура на Корсара, с дългото перо на шапката, развято от нощния бриз. Стоеше неподвижен, с един крак на парапета и очи приковани в носа на испанския кораб.

— Виж го! Това е той! — промълви младата жена, като се наведе към мулатката. — Мрачният, отвъдморски джентълмен… Какъв странен човек!