Емилио Салгари
Черният корсар (28)

XXVIII
ВАМПИРИТЕ

Нощта беше спокойна и флибустиерите можаха сладко да поспят няколко часа, изпънати на удобните чаталести клони на гигантската сумамейра. Щом слънцето се показа, Корсарът, след като дълго се ослушва и успокоен от дълбокото мълчание, което цареше в гората, даде знак да слязат и продължат пътя си.

Първата мисъл на Кармо щом стъпи на земята, бе да потърси оцелота, който откри почти веднага с пукнат череп от приклада на Моко.

Козината на животното бе подобна на тази на ягуара, но бе с по-малка глава и с по-къса опашка, а тялото му достигаше едва осемдесет сантиметра.

— Каналия! — изруга и като го сграбчи за опашката, метна го на гърба си.

— Да побързаме — каза Корсарът. — Много време загубихме с индианците.

Каталонецът погледна компаса, който Ван Щилер му подаде и тръгна, отваряйки си път сред лианите, корените и храстите. Гората беше все още гъста, съставена предимно от миритови палми с огромни бодливи стволове, които деряха дрехите на флибустиерите.

Птици срещнаха малко, а маймуни — никак. Тук-таме се появяваше някоя двойка пъстроцветни папагали или самотен кълвач с жълточервен клюн.

След три часа усилен ход, без да се натъкнат на човешка следа, флибустиерите забелязаха, че джунглата започва да се променя. Палмите редееха и на тяхно място започнаха да се появяват тумбестите ариартреи, растения, които обичат водата, туфи от дървета бомбакс, или както ги наричат сирни дървета, защото дървесината им е порьозна, мека и бяла като сирене, манглиеви дървета, с вкусни плодове, миришещи на терпентин и цели пространства с орхидеи, епифитна папрат и анрондеи, чиито въздушни корени висяха отвесно. Не липсваха и горички от прекрасни бромелии с клони, отрупани в яркочервени цветове.

Сухият дотогава терен бързо се просмукваше от вода, а въздухът ставаше все по-влажен. Флибустиерите бяха навлезли във влажния пояс на тропическия лес, който крие много опасности, най-вече под корените на растенията, където се спотайва маларичната болест, често фатална и за привикналите индианци.

Под тази растителност цареше дълбока тишина, сякаш това изобилие от влага бе прогонило птици и животни. Не се чуваше ни вик на маймуна, ни песен на птички. Тази тишина подтискаше, будеше тъга и тегнеше в душите на смелите флибустиери от Тортуга.

— По дяволите! — обади се Кармо. — Струва ми се, че прекосяваме огромно гробище.

— И наводнено при това — добави Ван Щилер. — Чувствувам, че влагата прониква в костите ми.

— Да не те е пипнала блатната треска?

— Само това ни липсваше — рече каталонецът. — Заболелият от треска не може да излезе жив от този лес.

— Ако става дума за треска, знайте, че кожата ми е дебела — отвърна хамбургчанинът. — Блатата на Юкатан бяха за мене изпитание, защото гъмжат от жълта треска. Не ме е страх от треските, а от липсата на дивеч.

— Какво, забравихте ли моята котка? Можете да я видите на гърба ми — обади се Кармо.

— Много няма да трае, кумец — намеси се негърът. Ако днес не я изядем, до утре горещата влага ще разложи трупа.

— Ех, ще намерим какво да сложим под зъбите си.

— Говориш така, защото не познаваш този лес. Ще срещнем само змии.

— Значи ще ядем змии, на скара, като змиорки.

— Ух! — рече отвратен Моко.

— Ще те видим като огладнееш — сопна му се Кармо.

Шегувайки се така, те продължаваха да вървят с бодра крачка през мочурищата, над които се носеше лека мъглица от опасни миазми. Дори и под дърветата горещата влага ги караше обилно да се потят. Обширни блата препречваха пътя им. Вонящата им повърхност бе изпълнена с водни растения, с причудливи форми и цветове; друг път трябваше да спират пред ония естествени канали, наречени игарапе и да се лутат, докато намерят брод, защото не се доверяваха на предателските пясъци, които можеха да ги погълнат.

По тези брегове липсваха водни птици, но изобилствуваха влечугите, които очакваха нощта, за да се хвърлят на лов за жаби. Човек можеше да ги види завити на кравай под храстите или изтегнати на припек върху листата: силно отровните яраракас малки сплеснати глави, както и коралови змии, чието ухапване води до мигновена смърт, дори при впръскване на caiupo diarolo, средство, което обикновено помага против отровата на другите змии.

Изпитващи силно отвращение към тези гадни влечуги, флибустиерите внимаваха да не ги подразнят и избираха всяко място, на което да стъпят.

По обяд, уморени от дългия поход, флибустиерите спряха, без да са открили следа от Ван Гулд и охраната му. Понеже разполагаха само с няколко фунта сухар, решиха да изпекат оцелота и макар месото му да бе твърдо и миризливо, успяха да го изгълтат. Само Кармо го обяви за превъзходно, и може би от инат, яде най-много от всички.

Към три часа, когато адската горещина и задух малко намаляха, те поеха отново през блатата, населени с облаци комари, които връхлитаха над флибустиерите от всички страни. Често спираха и се заслушваха, надявайки се да доловят някакъв шум, който да им подскаже близостта на Ван Гулд и хората му, но винаги безрезултатно. Навсякъде цареше гробовна тишина.

Привечер, обаче, направиха откритие, което колкото ги натъжи, толкова и обнадежди, защото беше доказателство, че все още са по следите на бегълците.

Почнаха да търсят удобно място за бивакуване, а през това време Моко се отдалечи с надежда да намери някое плодно растение. Изведнъж го видяха да се връща тичешком, с разширени от страх очи и бледо лице.

— Какво ти е, драги куме? — попита го Кармо и бързо зареди пушката си. — Ягуар ли те преследва?

— Не… там… един мъртвец… бял — успя да отговори Моко.

— Бял ли казваш? — сепна се Корсарът — Искаш да кажеш испанец?

— Да, господарю. Паднах отгоре му и усетих, че е студен като змия.

— Да не би да е онзи подлец Ван Гулд? — каза Кармо.

— Да идем да видим. Води ни, Моко — рече Корсарът.

Африканецът навлезе в някакви храсти от калупо, чийто плодове, нарязани на парчета, дават едно освежително питие, и след около тридесетина крачки спря в подножието на висока симаруба, която се извисяваше самотна, цялата отрупана в цвят.

Тук флибустиерите видяха човек проснат по гръб, с ръце прибрани на гърдите и бос. Ходилата и глезените му бяха огризани от змия или от мравките термити. Всички потръпнаха от ужас. Лицето на мъртвеца беше восъчножълто и опръскано с кръв, която се беше стичала от малка рана на сляпото око, имаше дълга и рошава брада, а свитите му устни оголваха зъбите. Очите ги нямаше — на тяхно място зееха две кървави дупки.

Веднага разбраха, че е испански войник, защото гърдите му бяха стегнати в гьонена ризница от Кордова, панталони под колената на черни и жълти райета, а близо до него се виждаше стоманения шлем, обкичен с пера, и сабята му.

Каталонецът изглеждаше силно развълнуван докато се навеждаше над нещастника, после бързо се изправи и рече:

— Педро Ерера! Бедният!

— Някой от хората на Ван Гулд ли е? — попита Корсарът.

— Да, синьор; един храбър войник и добър другар.

— Убит от индианците, нали?

— Само ранен. Ето тук от дясно има малка дупчица, от която все още изтича по някоя капка кръв, но убиецът му е бил вампир.

— Какво ще рече това?

— Че този нещастен войник е бил обезкървен от ония хищни прилепи, наречени вампири. Нали виждате тази малка раничка до сляпото око, откъдето е изтекла толкова много кръв?

— Да, виждам я.

— Може би Ерера е бил изоставен от другарите си заради раната, която му е пречила да ги следва в главоломното им бягство, и някой вампир е използувал слабостта му или по-скоро припадъка и го е обезкървил.

— Тогава Ван Гулд е минал оттук…

— Да, вече имаме доказателство.

— От колко време смяташ, че войникът е мъртъв?

— Може би от тази сутрин. Ако беше умрял снощи, до този час термитите щяха да го огризат напълно.

— Ах, проклетите! Навсякъде са наоколо ни — рече Корсарът с мрачен глас. — В полунощ ще продължим и утре ще можеш да върнеш на Ван Гулд твоите двадесет и пет тояги, а аз — да очистя земята от този предател и убиец на братята ми.

— Надявам се, синьор.

— Опитайте се да починете добре, защото след това няма да спираме докато не настигнем Ван Гулд.

— По дяволите! — измърмори Кармо. — Комендантът ще ни накара да препускаме като коне.

— Бърза да си отмъсти, приятелю — рече Ван Щилер.

— И да зърне отново своята „Мълния“

— Както и младата си херцогиня…

— Възможно е, Ван Щилер.

— Хайде да спим, Кармо.

— Да спим! Не чу ли каталонецът какво говореше за ония прилепи? Само при мисълта, че посред нощ могат да ни налазят, не ме хваща сън.

— Може да се е пошегувал с нас.

— Не, Ван Щилер, и аз съм чувал да говорят за вампири.

— И какво представляват?

— Някакви гадни птици, както изглежда. Хей, каталонецо, не виждаш ли нещо по небето?

— Само звезди — отвърна испанецът.

— Питам те дали виждаш вампири.

— Рано е, те напускат скривалищата си едва когато хората и животните започнат звучно да хъркат.

— Що за гадове са?

— Едри прилепи с издадена муцуна, големи уши, мека кафяво-червеникава козина по гърба, която по коремчето им просветлява, и крила, достигащи до четиридесет сантиметра.

— И казваш смучат кръв?

— Да, и вършат това така нежно, че жертвата им нищо не усеща, понеже си служат с много тънко жило, което пробива кожата безболезнено.

— Дали ги има много наоколо?

— Вероятно.

— И ако ни надушат?…

— Ех, за краткото време, което ни остава за сън, не ще успеят да ми изпият всичката кръв, а едно малко кръвопускане дори ще е полезно за този климат. Лошото е само, че раните мъчно зарастват. А сега, лека нощ, кабалерос.

Кармо се отпусна сред тревите, но преди да затвори очи дълго оглежда клоните на голямата симаруба.