Емилио Салгари
Черният корсар (30)

XXX
ИСПАНСКАТА КАРАВЕЛА

Лодката на Ван Гулд се бе отдалечила поне на хиляда крачки, но корсарите не бяха хора, които падат духом, особено като знаеха, че само един гребец може да се съревновава с тях в тази трудна надпревара — индианецът. Двамата офицери и губернаторът, навикнали да боравят само с оръжие, в случая не допринасяха нищо.

Макар да бяха изморени от дългия поход и глада, Ван Щилер и Кармо пуснаха веднага в действие мощната си мускулатура и лодката се понесе стремително напред. Седнал на носа с аркебуз в ръцете, Корсарът ги приканваше, безспирно:

— Напред, мои юнаци! Ван Гулд няма да ни избяга! Спомнете си за Червения и Зеления корсар!

Лодката цепеше водите все по-бързо, Кармо и Ван Щилер напрягаха всичките си сили, уверени, че ще настигнат неприятеля. Гребяха вече от пет минути, когато носът на лодката се удари в нещо.

— По дяволите! Заседнахме ли? — ревна Кармо.

Корсарът се наведе и бързо различи някакъв тъмен, плаващ предмет; протегна ръка и го задържа на повърхността, преди да изчезне под лодката.

— Труп! — възкликна.

Направи усилие и повдигна тялото: то беше на испанския офицер, убит от куршумите на флибустиерите.

— Един от хората на Ван Гулд — рече Корсарът и пусна тялото във водата.

— Хвърлили са го, за да стане лодката по-лека — добави Кармо без да изпуска веслото. — Давай, Ван Щилер! Негодяите не са далеч…

— Ето ги — викна в същия миг Корсарът.

На около шестстотин метра пред тях той бе забелязал едва светла диря, която на моменти проблясваше. Това беше дирята оставена от лодката, прекосяваща водно пространство, наситено с яйца на риби или светещи морски животинки.

— Виждат ли се, капитане? — попитаха Кармо и Ван Щилер в един глас.

— Да, виждам лодката в края на фосфоресциращата диря — отвърна Корсарът.

— Настигаме ли ги?

— И още как!

— По-живо, Ван Щилер!

— Давай, Кармо!

— Тихо! — каза Корсарът. — Не хабете дъха си, бързо напред! Вече виждам моя враг.

Беше се изправил с аркебуз в ръце и се мъчеше да различи омразния херцог сред трите сенки в лодката. Изведнъж залегна на носа, за да има опора, прицели се внимателно и стреля. Гърмежът отекна надалеч, но никакъв вик от другата страна не подсказа за сполучливо попадение.

— Не улучихте, капитане — каза Кармо.

— И аз така мисля — отвърна Корсарът през зъби.

Кармо и Ван Щилер пухтеха като тюлени, но не отслабваха темпото. Лодката на Ван Гулд изоставаше, въпреки страшните усилия на индианеца. Ако за другар би имал гребец от своята раса, може би щеше да успее да поддържа разстоянието между двете лодки чак до сутринта, но не и при помощта на испанския офицер и губернатора. Сега вече можеха добре да различат лодката; индианецът беше на кърмата и гребеше с две весла, а губернаторът и другарят му помагаха колкото можеха, единият на левия, а другият на десния борд.

Като доближиха на около четиристотин крачки, Корсарът се изправи отново и с аркебуз в ръце викна със страшен глас:

— Предайте се или ще стрелям!

Никой не отговори; вместо това лодката взе обратен курс, насочвайки се към блатистия бряг, може би за да намери убежище в устието на Рио Кататумбо, която река изглеждаше да е наблизо.

— Предай се, убиецо на братята ми! — ревна отново Корсарът.

И този път отговор не дойде.

— Умри тогава, куче! — извика Корсарът.

Насочи аркебуза си и се прицели във Ван Гулд, който се намираше само на триста и петдесет крачки, но люлеенето се бе засилило поради мощните тласъци на веслата и това му пречеше добре да се прицели. Три пъти вдигна оръжието и три пъти го свали, а на четвъртия стреля.

Изстрелът бе последван от вик и един човек падна във водата.

— Ударихте ли? — провикнаха се Кармо и Ван Щилер.

Вместо отговор, Корсарът наруга. Човекът, който бе паднал във водата, не беше губернаторът, а индианецът.

— Пъкълът закриля този човек! — рече Корсарът извън себе си от гняв. — Гребете, момчета, ще го заловим жив.

Беше въпрос на няколко минути за Кармо и Ван Щилер да доближат лодката на предателя, която с мъка напредваше. Като видяха, че не могат да се борят с флибустиерите, губернаторът и офицерът му се насочиха към едно островче, което отстоеше на около шестстотин метра.

— Кармо, свиват към острова — рече Корсарът.

— Искат да стъпят на сушата, но там няма да ни избягат, дявол ги взел!

— Проклятие! — викна Ван Щилер.

В този момент силен глас заглуши всички останали:

— Кои сте вие?

— Испанци! — викнаха в един глас губернаторът и другарят му.

Корсарът се бе обърнал. Иззад един вдаден нос на островчето се показа неочаквано една огромна маса и се насочи към езерото. Беше голям кораб, който с опънати платна идеше към двете лодки.

— Проклятие — викна Корсарът.

— Да не е някой от нашите кораби? — попита Кармо.

Корсарът не отговори. Приведен на носа на лодката, стиснал гневно аркебуза си, с очи, които искряха като на тигър, не сваляше поглед от кораба, наближаващ лодката на губернатора.

— Испанска каравела! — процеди през зъби. — Проклето да е това куче, което още един път ми убягва.

— И което ще избеси всички ни — добави Кармо.

— Все още не — отвърна Корсарът. — Бързо, момчета, свийте към острова преди да ни обсипят с артилерийски картеч от кораба.

Лодката се обърна на място и се насочи към острова, който отстоеше на триста-четиристотин крачки. Кармо и другарят му маневрираха ловко, прикривайки се зад скалистите рифове.

Междувременно губернаторът и испанският офицер се бяха изкачили на борда на каравелата и сигурно веднага бяха осведомили коменданта за случилото им се, защото миг след това моряците почнаха да спускат платната.

— Бързо, момчета! — викна Корсарът, от чийто поглед не бе убегнало нищо. — Испанците се готвят да ни преследват.

— На сто крачки сме от брега — отвърна Кармо.

В този миг на борда на кораба лумна светкавица и край ушите на флибустиерите профучаха десетки шрапнели, които подрониха върха на съседната скала.

— Бързо, бързо! — викна Корсарът.

Каравелата вече бе задминала островния нос и се готвеше да се обърне на борд, а моряците пускаха във водата три-четири лодки, които да догонят бегълците.

Все под прикритието на крайбрежните скали, Кармо и Ван Щилер удвоиха усилията си и няколко минути по-късно лодката им заседна на три-четири крачки от брега. Корсарът бързо скочи във водата, като взе със себе си и аркебузите, и миг след това се скри зад стволовете на дърветата. Кармо и Ван Щилер бяха видели да светка фитил на носа на каравелата и едва успяха да се метнат зад лодката; тази маневра ги спаси от ураганния картеч, който се изсипа върху намиращите се наблизо храсти и палмови дървета, вдигайки вихрушка от клони и листа.

— Бързо, използувайте затишието! — викна им Корсарът.

Двамата флибустиери изтичаха с прибежки пред плажа и се скриха в гъсталака, последвани от половин дузина изстрели на аркебуз.

— Ранени ли сте, момчета? — викна им Корсарът.

— Ония там не са флибустиери, та да улучат от първия път — рече Кармо.

— Да не губим време, следвайте ме!

Без повече да ги е грижа за изстрелите, които идваха от лодките, бързо навлязоха в гъстата гора.

Малкият остров, който изглежда се намираше пред устието на Рио Кататумбо — малка рекичка, която прекосява блатисти местности и се влива в езерото под Суана, имаше окръжност не повече от километър. Издигаше се във форма на конус, висок триста-четиристотин метра и покрит с гъста растителност, в по-голямата си част от прекрасни кедри, памукови дървета, бодливи еуфорбии и различни видове палми.

Щом стигнаха до подножието на върха, без да срещнат никакво живо същество, тримата корсари спряха да си поемат дъх, после навлязоха в обраслата с гъсти храсти и палмови дървета стръмнина на склоновете, за да стигнат върха, откъдето можеха да следят движението и намеренията на врага.

Мъката им трая повече от два часа, понеже трябваше да си отварят път сред гъсталака със саби, но накрая стигнаха върха, който се издигаше гол и скалист над морето. Луната вече бе изгряла и те можаха веднага да зърнат испанския кораб. Той бе хвърлил котва на триста метра от брега, а трите лодки бяха изтеглени на сушата. Моряците се въртяха по пясъка, но не смееха да влязат в гората, за да не попаднат на засада. Сега бяха запалили огън, може би за да се запазят отчасти от свирепите комари, които връхлитаха на облаци покрай брега.

— Ще чакат утрото, за да се впуснат по дирите ни — рече Кармо.

— Да — отвърна Корсарът с мрачен глас.

— Дявол го взел този губернатор! Вече втори път ни бяга, явно щастието го закриля.

— Или сатаната…

— Така или иначе, сега сме в негови ръце — намеси се хамбургчанинът.

— А, това не се знае — обади се Кармо. — Все още сме на свобода и имаме оръжие.

— А къде ще се денеш, ако целият екипаж на каравелата тръгне към този връх? — попита Ван Щилер.

— И в Маракаибо испанците обградиха къщата на оня нотариус, но ние успяхме да се измъкнем необезпокоявани.

— Да — рече Корсарът, — само че тук не е къщата на нотариуса и няма друг граф Лерма, за да ни помогне.

— Дали не ни е писано да завършим земните си дни на бесилото? Ех, ако Олонеца ни се притечеше на помощ!

— Смятам, че сега не трябва да мислим за него, защото сигурно е още в Маракаибо — отвърна Корсарът.

— И на какво се надявате докато стоим тук?

— Не знам и аз, Кармо.

— Кажете, коменданте, мислите ли, че Олонеца още дълго ще се задържи в Маракаибо?

— Би трябвало да е вече тук, но ти знаеш, че той ще преследва испанците докрай, дори в джунглата.

— Но вие му дадохте среща.

— Да, на устието на Суана или на Кататумбо — отвърна Корсарът.

— Тогава има надежда, че все някой ден ще дойде.

— Важно е кога.

— По дяволите! Да не би да стои месеци в Маракаибо!… Той има всичкия интерес да побърза, за да изненада гарнизона в Гибралтар.

— Знам.

— Значи ще дойде и то скоро.

— Дали ще бъдем дотогава живи и свободни? Смяташ ли, че Ван Гулд ще ни остави спокойни на този връх? Не, драги мой; ще ни притисне от всички страни и ще направи всичко да ни хване преди пристигането на флибустиерите. Премного ме мрази, за да ме остави спокоен и може би в този час окачва примката на някоя мачта, за да ме обеси утре.

— Не му ли стигна смъртта на Червения и Зеления корсар? Що за чудовище е този човек?

— Не, не му стигна. Той е бясно куче, което желае пълното унищожение на моето семейство, но още не съм в ръцете му и не съм се отчаял, че един ден ще мога да отмъстя за братята си. Да, може би Олонеца не е далеч и ако бихме издържали няколко дни, кой знае! Може би Ван Гулд ще плати предателството и престъпленията си.

— Какво да правим, капитане? — попитаха двамата флибустиери.

— Да издържим колкото се може повече.

— Това значи, че трябва да се окопаем.

— Кой ни пречи? Имаме четири часа до изгрева.

— Ван Щилер, приятелю! Нямаме време за губене.

— Готов съм — отговори хамбургчанинът.

Върхът на хълма бе покрит с едри камъни, откъснати по всяка вероятност от една скала, която се издигаше като наблюдателница от самия връх. Двамата флибустиери започнаха да търкалят камънаците, образувайки нещо като кръгла траншея, достатъчна да ги запази при стрелба от колене или лежешком. Този уморителен труд трая два часа, ала резултатите бяха превъзходни. Но Кармо и Ван Щилер не бяха съвсем доволни. Ако тази преграда бе достатъчна да ги прикрива, тя не бе в състояние да предвари едно неочаквано нападение. Затова те слязоха в гората и домъкнаха оттам купища бодливи клони и построиха с тях плет, който щеше да възпре на първо време испанците.

— Ето една малка крепост, която ще отвори работа на Ван Гулд, ако ни открие — каза Кармо и потри весело ръце.

— Липсва обаче едно нещо, от което се нуждае един гарнизон, колкото и да е малоброен — забеляза Ван Щилер.

— А именно?

— Шкафа с бекона и сиренето на нотариуса от Маракаибо, приятелю Кармо.

— Богове! Бях забравил, че не притежаваме дори един сухар, който да гризем подред.

— Но както знаеш не съм Христос, за да превърна тези камъни в хляб.

— Ще обиколим гората, драги Ван Щилер. Ако испанците ни оставят на мира, ще потърсим храна.

Дигна глава към скалата, където Черният Корсар наблюдаваше движението на испанците и го попита:

— Мърдат ли, капитане?

— Още не.

— Тогава да използуваме да идем на лов.

— Отивайте, аз ще бдя.

— В случай на опасност предупредете ни с един изстрел.

— Добре, разбрахме се.

Двамата флибустиери бързо се спуснаха надолу и изчезнаха в леса.

Отсъствието им продължи до зазоряване, но когато се завърнаха, бяха се натоварили като магарета. Носеха кокосови орехи, портокали, две палмови зелки, които можеха да заменят хляба, и една голяма блатна костенурка. Ако се хранеха пестеливо, можеха да издържат четири дни.

— Ха-ха-ха! — смееше се неудържимо Кармо. — Ще видиш, драги Ван Щилер, какви мутри ще направят губернаторът и моряците му, ако им дойде на ум да ни обсадят за по-дълго. При този климат жаждата идва бързо и явно няма да се върнат за вода на каравелата, нито ще мъкнат след себе си бъчви. Ха-ха-ха! Хитри са индианците! Нику ще направи чудеса!

— Сигурен ли си в това, което казваш? — попита го Ван Щилер.

— По дяволите! Аз сам го опитах и по чудо не пукнах от болки.

— Но дали испанците ще пият точно от това място?

— Видя ли други езерца в околността?

— Не, Кармо.

— Тогава ще бъдат принудени да утолят жаждата си в онова, което открихме ние.

— Любопитен ще съм да видя въздействието на твоето нику.

— Като му дойде време, ще ти предложа зрелището на една банда от нехранимайковци, които се гърчат от жестоки болки в стомаха.

— А кога ще пуснем отровата във водата?

— Щом бъдем сигурни, че неприятелите ни настъпват. В този момент Корсарът, който дотогава наблюдаваше от високата, скала, слезе в малкия лагер, заобиколен от траншеите.

— Лодките обкръжиха острова — рече той.

— Готвят се да ни притиснат, така ли? — попита Кармо.

— Здравата.

— Ние обаче сме готови да издържим обсадата, капитане. Зад тези скали и онези бодили бихме могли да изтраем дълго, може би до пристигането на Олонеца.

— Да, ако испанците ни оставят време. Видях от лодките да слизат повече от четиридесет души.

— Ех, много са, но аз разчитам на моето нику — каза Кармо.

— Какво е това нику? — попита Корсарът.

— Искате ли да ме последвате, капитане? Преди испанците да стигнат до нас, ще им трябват поне три-четири часа, а нас ни стига един.

Оставиха Ван Щилер на пост и въоръжени с два аркебуза, се впуснаха по склона. Скоро стигнаха до един малък водоем, който Кармо тържествено бе нарекъл езеро, а всъщност беше обикновено блато с окръжност от около триста стъпки. По повърхността на този природен водоем плуваха безброй водни растения, които на места образуваха малки горички.

Край брега на блатото Кармо посочи на Корсара оплетените стебла на някакви кафеникави растения, които приличаха на лиани. Приличаха на снопове оплетени змии или на Пиперови клони, увиснали във въздуха.

— Ето растенията, които ще причинят ужасни стомашни болки на испанците — рече флибустиерът.

— А по кой начин? — попита с любопитство Корсарът.

— Ще видите, капитане.

След тези думи извади широката си абордажна сабя и започна да сече стеблата на въпросните растения, които индианците от Венецуела и Гвиана наричат нику, а естествениците — робинии. Като събра няколко големи снопи, Кармо ги постави върху една скала, която косо се спускаше в блатото. След това отиде да отсече два кола, подаде единия на Корсара и каза:

— Сега удряйте по тези пръчки, капитане.

— Какво, впрочем, искаш да постигнеш?

— Да отровя водите на това блато, капитане.

— Ти си луд, Кармо.

— Нищо подобно, капитане. Нику опива рибите, а погълнат от хората, предизвиква ужасни стомашни колики.

— Опива рибите ли? Хайде де! Какви ми ги разправяш, Кармо!

— Тогава не знаете как карибите ловят риба.

— Служат си с мрежи, предполагам.

— Не, капитане. Пускат във водата от сока на тези растения и малко след това водните обитатели изплуват на повърхността и се оставят да бъдат хванати с ръка.

— А казваш, че у хората предизвиква стомашни болки…

— Да, капитане; и тъй като на този хълм няма други езера или извори, испанците ще бъдат принудени да утолят жаждата си единствено тук.

— Хитър си, Кармо. Хайде тогава да подсладим това блато.

Хванаха тоягите и почнаха да удрят с всичка сила по стеблата, от които почна да се стича обилно сок към блатото.

Скоро водите се оцветиха в бяло, после избледняха и преминаха в седеф, докато накрая възвърнаха бистрия си вид и никой не би могъл да предположи, че тук се крие такава опасност.

След като изхвърлиха в блатото остатъците от счуканите стебла, двамата флибустиери се канеха да се отдалечат, когато видяха множество риби да се мятат на водната повърхност.

Кармо, който държеше да увеличи хранителните запаси на групата, се хвърли на брега и с няколко замаха сграбчи две едри риби.

— Ето какво ни трябваше! — извика, догонвайки Корсара.

— Това също! — викна нечий глас и миг по-късно отекна гърмеж.

Кармо нито извика, нито простена — падна сред един гъсталак и се престори, че куршумът го е ударил.