Емилио Салгари
Черният корсар (16)

XVI
НА ОСТРОВ ТОРТУГА

Когато „Мълния“ хвърли котва в сигурното пристанище, в дъното на тесния провлак, който го предпазваше от всякаква неочаквана изненада, флибустиерите от Тортуга се бяха отдали на шумно веселие, тъй като голяма част от тях се връщаха от набезите си край Санто Доминго и Куба, от където мъкнеха много плячка, водени от Олонеца и Баска.

Край вълнолома и по брега, под обширни палатки в хладната сянка на палмите, флибустиерите весело пируваха и прахосваха разточително своята част от плячката.

В морето тигри, на суша тези мъже ставаха най-веселите от всички жители на Антилите, и колкото и да е странно — може би и най-учтивите, защото на своите празници те не пропускаха да поканят нещастните испанци, заловени от тях в плен. Казваме нещастни, защото ако откупът за тях не пристигнеше навреме, флибустиерите често прибягваха до най-жестоки средства — изпращаха например на испанските губернатори някоя глава на пленник, за да ги накарат да побързат.

С акустирането на „Мълния“ всичките тия корсари прекъснаха банкета си, танците и игрите, за да поздравят с гръмогласни ура завръщането на Черния Корсар, който сред тях се радваше на не по-малка популярност от тази на всеизвестния Олонец. Всеки от тях знаеше за смелата му постъпка да отмъкне от губернатора на Маракаибо, жив или мъртъв, нещастния Червен Корсар, познаваха от опит храбростта му и може би се надяваха да ги видят заедно. Но като съзряха черното знаме да се спуска на половин мачта в знак на траур, цялата глъчка стихна изведнъж. Мъжете се събраха мълчаливо на вълнолома, нетърпеливи да научат за случилото се.

От височината на своя капитански мостик кавалерът на Роканера бе видял всичко. Повика Морган, който ръководеше спускането на няколко лодки и като посочи сбраните флибустиери на брега, каза:

— Идете да кажете на ония, че Червеният Корсар е получил достойно погребение във водите на Големия Залив, но неговият брат се е завърнал жив и здрав, за да подготви отмъщението, което…

Прекъсна фразата си, помисли и добави с друг тон в гласа:

— Предупредете Олонеца, че тази вечер ще го потърся, после идете да поднесете моите поздрави на губернатора; ще го навестя по-късно.

Като каза тези думи, изчака да приберат платната и да хвърлят швартовите въжета, после слезе в каюткомпанията, където се намираше младата фламандка, готова да отплува за брега.

— Синьорина, една лодка ви очаква, за да ви заведе на сушата — каза.

— Готова съм, кавалере. Ваша пленница съм и не бих се противопоставила на заповедите ви — отвърна тя.

— Не, синьорина, вие вече не сте пленница.

— А защо, кавалере? Още не съм платила откупа си.

— Той вече е внесен в касата на екипажа.

— От кого? — попита херцогинята, изненадана — Още не съм уведомила маркиз Ередиас за моето пленничество, нито губернатора на Маракаибо.

— Вярвам, но някой се е погрижил да плати вашия откуп — отвърна Корсарът усмихнат.

— Може би вие?

— Може би, но какво от това? — попита Корсарът, гледайки я в очите.

— За миг младата фламандка остана мълчалива, после каза трогната:

— Ето една проява на великодушие, на която не се надявах да се натъкна при флибустиерите от Тортуга, но която не ме учудва след като идва от страна на Черния Корсар.

— А защо, синьорина?

— Защото вие сте съвсем различен от другите. През тези няколко дни, докато бях на борда на вашия кораб, имах време да оценя вашата любезност и смелостта на кавалера на Роканера, синьор на Вентимилия и Валпента. Моля да ми кажете на колко бе определен моят откуп.

— Държите да го платите лично? Може би сте нетърпелива да напуснете Тортуга?

— Не. Лъжете се, и когато дойде моментът да напусна този остров, ще съжалявам повече, отколкото можете да си представите. Вярвайте ми, кавалере, винаги ще храня искрена признателност към Черния Корсар и може би не ще го забравя никога.

— Синьорина! — възкликна Корсарът и буен пламък блесна в очите му.

Направи крачка към момичето, но бързо спря и попита с тъжен глас:

— Може би тогава ще съм станал още по-безмилостен враг на вашите приятели и ще съм породил в сърцето ви кой-знае каква омраза към мен.

Направи салонен жест със ситни крачки, после спря внезапно пред момичето и го попита от упор:

— Познавате ли губернатора на Маракаибо?

При тези думи херцогинята потръпна, а погледът й издаваше безкраен страх.

— Да — отвърна тя с треперещ глас. Защо ми задавате този въпрос?

— Предположете, че от любопитство.

— Ох, господи!

— Какво ви е, синьорина? — попита изненадано Корсарът. — Вие сте бледа и развълнувана.

Вместо да му отговори, младата фламандка го попита с още по-голяма настойчивост:

— Но защо ми задавате този въпрос?

Корсарът се готвеше да отговори, когато се чуха стъпки по стълбицата. Морган слизаше към тях, след като бе изпълнил възложената му задача.

— Коменданте — рече той, като влезе. — Пиетро Хай ви чака в жилището си, за да ви съобщи много важни неща. Струва ми се, че във ваше отсъствие е премислил предложенията ви и че всичко е готово за експедицията.

— Аха! — възкликна Корсарът, а в очите му премина мрачна сянка. — Вече? Не вярвах, че отмъщението ще дойде тъй скоро.

Обърна се към младата фламандка, която изглежда беше още в плен на странното си вълнение и каза:

— Синьорина, позволете да ви предложа гостоприемството си в моята къща, която поставям изцяло на ваше разположение. Моко, Кармо и Ван Щилер ще ви придружат до там и ще останат на вашите заповеди.

— Но, кавалере… само една дума още… — заекна херцогинята.

— Да, разбирам ви, но за откупа ще говорим по-късно.

Без повече да се бави, той излезе набързо, следван от Морган, прекоси палубата и слезе в лодката, в която чакаха шест моряка. Седна на кърмата и взе кормилния прът в ръцете си. Вместо да се насочи към вълнолома, където флибустиерите бяха подновили веселбата си, насочи носа към едно малко заливче на изток от пристанището, навлизайки в гора от палми с гигантски листа и дълго, красиво стебло.

Слезе на плажа, даде знак на своите да се завърнат на борда и проникна сам под дърветата, като хвана една едва забележима пътечка.

Отново бе станал замислен, но изглежда мислите му го измъчваха, защото от време на време спираше и махаше нетърпеливо с ръка, а устните му се размърдваха, сякаш говореше на себе си. Бе навлязъл доста в гората, когато един весел глас, в който се чувствуваше подигравателна нотка, го откъсна от съзерцанието му.

— Нека ме изядат карибите, ако не бях сигурен, че ще те срещна, кавалере. Веселието, което цари на Тортуга изглежда те плаши, щом си хванал пътя през гората, за да дойдеш до дома ми. Какъв мрачен флибуситер! Сякаш си тръгнал на погребение…

Корсарът вдигна живо глава, а по навик постави ръка на сабята си.

Един мъж с набито телосложение, по-скоро нисък на ръст, с груби черти и остър поглед, облечен като обикновен моряк и въоръжен с чифт пищови и абордажна сабя, излезе от банановия гъсталак и му препречи пътя.

— А, ти ли си, Пиетро? — рече Корсарът.

— Пред теб е Олонеца от плът и кръв.

Наистина, този мъж беше прочутият флибустиер, най-страшният морски вълк и най-безмилостен враг на испанците. Този корсар, за когото бе казано, че завършва блестящата си кариера под зъбите на човекоядците на Дариен, по това време нямаше повече от тридесет и пет години. Родом от Олон, в Поату, отначало бил моряк контрабандист край испанските брегове. Изненадан една нощ от митничарите, изгубил лодката си, брат му бил убит, а той самият тежко ранен и дълго останал между живота и смъртта. Оздравял, но изпаднал в най-тежка мизерия и бил принуден да се продаде като роб на Монбар Унищожителя за четиридесет ескудо, за да помага на старата му майка.

Първо станал буканиер, или по-точно слуга на буканиерите, после флибустиер; показвайки изключителен кураж и самообладание, най-подир успял да получи малък кораб от губернатора на Тортуга. С това корабче извършил чудеса и причинил огромни щети на испанските колонии, здраво прикриван от тримата Корсари — Черният, Червеният и Зеленият.

Но в един лош ден, повлечен от буря към бреговете на Кампече, претърпял корабокрушение пред очите на испанците. Всичките му другари били избити, но той успял да се спаси, като се потопил до гуша в калта на едно тресавище, та дори и главата си посипал с кал, за да не го открият. Излязъл жив от тресавището, вместо да побегне, намерил все още смелостта да приближи до Кампече преоблечен като испански войник и да влезе в града, за да го изучи. Сдобил се с лодка от някакви роби и с нея се върнал в Тортуга, когато вече всички го смятали за мъртъв.

Друг на негово място би се замислил да предизвика отново съдбата, но Олонеца побързал да хване отново морето с два малки съда и двадесет и осем души на борда им. Насочил се към Лос Кайос в Куба, по онова време важен търговски център. Забелязали присъствието му, няколко испански рибари предупредили губернатора на крепостта, който пратил срещу двата корсарски кораба фрегата с деветдесет души и четири по-малки платноходи със смели екипажи, както и един негър, определен да беси флибустиерите.

Олонеца не се стъписал пред многобройния враг. Изчакал зората, доближил фрегатата от двете й страни и хвърлил двадесет и осемте си души на абордаж, избивайки всички испанци, включително и негъра. След това нападнал четирите платнохода и изхвърлил във водата екипажите им.

Такъв бе човекът, който по-късно трябваше да извърши нови, още по-смели подвизи, и с когото сега започваше разговор Корсарът.

— Ела в къщата ми — рече Олонеца, след като стисна ръката на капитана на „Мълния“. — Чаках те с нетърпение да се върнеш.

— Аз също бях нетърпелив да те видя — рече Корсарът. — Знаеш ли, че влязох в Маракаибо?

— Как, ти? — възкликна Олонеца учуден.

— А как иначе бих отмъкнал трупа на брат ми?

— Мислех, че си си послужил с посредници.

— Не, ти знаеш, че предпочитам сам да си върша работите.

— Внимавай смелостта да не ти струва някой ден живота. Видя как свършиха братята ти.

— Млъкни, Пиетро.

— О, скоро ще отмъстим за тях, кавалере.

— Реши ли се най-после? — попита го Корсарът възбудено.

— Нещо повече — вече подготвих експедицията.

— Наистина ли?

— Кълна се във флибустиерската си вяра — рече засмян Олонеца.

— С колко кораба разполагаш?

— С осем, включително твоята „Мълния“ и шестстотин флибустиери и буканиери. Ние ще командваме флибустиерите, а Микеле Баска — буканиерите.

— И Баска ли ще дойде?

— Поиска да участвува в експедицията и аз с удоволствие приех. Той е войник, ти знаеш, сражавал се е в европейските армии и може да ни бъде много полезен, а е и богат.

— Трябват ли ти пари?

— Вече похарчих всичко, което взех от продажбата на кораба, дето пленихме при експедицията в Лос Кайос.

— Разчитай от моя страна на десет хиляди пиастри.

— Какво, да нямаш неизчерпаема златна мина в земите си отвъд морето?

— Бих ти дал повече, ако не трябваше да платя тази сутрин един голям откуп.

— Откуп? А за кого?

— За една знатна дама, паднала в мой плен. Откупът се следваше на моя екипаж, затова го внесох аз.

— Коя би могла да е тази дама? Някоя испанка?

— Не, една фламандска херцогиня, която сигурно е родственица на губернатора на Вера Крус.

— Фламандка ли? — възкликна Олонеца и се замисли. — Нали и твоят смъртен враг е фламандец?

— Какво искаш да заключиш? — рече Корсарът, пребледнял.

— Мислех си, че може да е родственица на Ван Гулд.

— Опазил бог! — възкликна Корсарът с глух глас. — Не, не е възможно.

Олонеца бе спрял под сянката на няколко дървета, вплели короните си от големи листа и вторачено се загледа в своя другар.

— Защо ме гледаш? — попита го оня.

— Мислех си за твоята фламандска херцогиня и исках да си обясня вълнението ти. Знаеш ли колко си бледен?

— Това съмнение смъкна всичката ми кръв в сърцето.

— Кое съмнение?

— Това, че тя би могла да е роднина с Ван Гулд.

— А тебе какво те засяга?

— Заклех се да погубя всички от рода Ван Гулд на земята.

— Е добре, ще затриеш и нея, това е всичко.

— Нея? Никога… — възкликна Корсарът ужасен.

— Тогава значи… — рече Олонеца колебливо.

— Какво?

— По дяволите! Значи, че обичаш твоята пленница.

— Мълчи, Пиетро.

— Защо трябва да мълча? Да не би за флибустиерите да е срамота да обичат една жена?

— Не, но имам чувството, че това момиче ще е фатално за мен.

— Късно е вече.

— Тогава нека реши съдбата.

— Много ли я обичаш?

— До полуда.

— А тя обича ли те?

— Вярвам, че да.

— Хубава девойка, бих казал!… Синьор дьо Роканера можеше да се сроди само с високопоставена дама. Ето едно рядко щастие в Америка, и още по-рядко за един флибустиер. Е, няма как, да идем да изпием по една чаша за здравето на херцогинята, приятелю.