Емилио Салгари
Черният корсар (2)

II
ЕДНА СМЕЛА ЕКСПЕДИЦИЯ

Кармо побърза да се подчини, защото знаеше, че старшият Корсар не търпи разтакане.

Ван Щилер го чакаше пред люка, в компанията на боцмана и някои от флибустиерите, които го разпитваха за нещастния край на Червения Корсар и екипажа му, изказвайки ужасни закани към испанците от Маракаибо и най-вече към техния губернатор. Когато хамбургчанинът научи, че трябва да приготвят лодката, за да се завърнат на брега, от който се бяха откъснали по чудо, не можа да прикрие учудването и уплахата си.

— Да се върнем отново там! — възкликна. — Ще оставим костите си, Кармо.

— Е, този път няма да сме сами.

— Кой ще ни придружава?

— Черният Корсар.

— Тогава не ме е страх. Този невероятен човек струва колкото сто флибустиери.

— Но идва сам.

— Няма значение, Кармо, с него съм спокоен. Връщаме се в Маракаибо, така ли?

— Да, мой драги, и трябва да се постараем да доведем начинанието до добър край. Хей, боцмане, нареди да хвърлят в лодката три пушки, муниции, две саби за абордаж за двама ни и нещо да сложим в устата си. Не се знае какво може да се случи и кога ще успеем да се върнем.

— Готово — отвърна боцмана. — Не забравих дори и тютюна.

— Благодаря, приятелю. Ти си перлата на боцманите.

— Ето го — рече в същото време Ван Щилер.

Корсарът се появи на палубата. Носеше същия мрачен костюм, но на бедрото си бе окачил дълга шпага, а на кръста — чифт тежки пистолети и една от ония остри испански ками, наречени „милосърдни“. Преметната на ръката си носеше широка наметка, черна като костюма му.

Приближи до човека, който стоеше на командния мостик и би следвало да е вторият офицер, размени с него няколко думи и рече отсечено на двамата флибустиери:

— Да тръгваме.

— Готови сме — отвърна Кармо.

Тримата слязоха в лодката, която бяха издърпали под кърмата. Корсарът се уви с наметката и седна на носа, а флибустиерите, сграбчили веслата, започнаха усърдно трудната маневра.

Флибустиерският кораб бързо бе изгасил позиционните светлини и обърнал платната, бе започнал бавно да следва лодката, избягвайки насрещните вълни, за да не я изпревари. Вероятно вторият офицер искаше да съпроводи своя шеф До самия бряг, за да му окаже помощ в случай на изненада.

Полуизтегнат на носа, с глава, опряна на едната ръка, корсарът стоеше мълчалив, но погледът му, остър като на орел, се плъзгаше внимателно по тъмния хоризонт, сякаш искаше Да различи пръв американския бряг, скрит от взора От време на време извръщаше глава към своя кораб, който го следваше отблизо, след което отново впиваше поглед на юг.

Междувременно Ван Щилер и Кармо гребеха тъй усърдно, че тясната, пъргава лодка просто летеше над черните вълни. Ни един от тях не изглеждаше загрижен, че трябва отново да се върне към брега, където ги дебнеше неумолимият враг — тъй голямо бе доверието, което хранеха в смелостта и достойнствата на безподобния Корсар, чието име само бе достатъчно, за да всее ужас сред крайбрежните градове на големия Мексикански залив.

Вътрешното море на Маракаибо, гладко като зехтин, позволяваше на бързата лодка да напредва без много да изморява двамата гребци. Това място, затворено от два носа, които го защитаваха от вълните на големия залив, е лишено от стръмни брегове и подводни течения, затова рядко там водите са неспокойни.

Двамата пирати гребеха вече цял час, когато Черният Корсар, който дотогава бе останал напълно неподвижен, се изправи рязко, сякаш искаше да обхване с поглед целия хоризонт. Една светлина, която никой не би сбъркал със звезда, блестеше над водата, някъде на югозапад и мигаше на всяка минута.

— Маракаибо! — рече Корсарът мрачно, но в гласа му трептяха нотки на глуха ярост.

— Да — отвърна Кармо, който се бе извърнал.

— На колко отстоим?

— Може би три мили, капитане.

— Значи в полунощ ще бъдем там.

— Да.

— Крайбрежни кораби минават ли?

— Само този на митничарите.

— Трябва да го избегнем.

— Знаем място, където можем да слезем спокойно и скрием лодката Между тръстиките.

— Тогава напред.

— Само една дума, капитане.

— Говори.

— Добре би било нашият кораб да не приближава повече.

— Вече обърна и ще ни чака в открито море — отвърна Корсарът. Няколко минути мълча, после подхвана:

— Вярно ли, че в залива се намирала някаква ескадра?

— Да, коменданте, тази на контраадмирал Толедо, който охранява Маракаибо и Гибралтар.^[1]

— Страх ли ги е? Страх ги е, защото Олонеца е вече в Тортуга и ако ги подхванем от две страни, бързо ще ги пратим на дъното.

Отново се уви в наметката си, нахлупи шапката и седна, без да откъсне очи от онази светеща точка, която сочеше пристанищния фар.

Лодката отново се втурна, но вече носът и не сочеше провлака на Маракаибо, за да избегне кораба на митническите стражи, които безсъмнено щяха да ги спрат.

Половин час по-късно брегът на залива бе напълно видим, не по-далеч от половин миля. Плажът меко се спускаше към морето, гъсто обрасъл с високи тръстики — растения, които се срещат най-често при блатните устия, изобилствуващи с комари, носители на ужасната жълта треска.

По-нататък, на звездния фон на небето, се виждаше буйна, гъста растителност, чиито огромни стръкове от перести листа се поклащаха като гигантски ръце из въздуха.

Кармо и Ван Щилер забавиха хода и се обърнаха да видят брега. Напредваха съвсем предпазливо, стараейки се да не вдигат никакъв шум и оглеждайки се във всички посоки, сякаш очакваха отвсякъде изненада. Черният Корсар остана спокоен, но пред себе си бе поставил трите пушки, натоварени от боцмана, за да поздрави със залп първата лодка, която би дръзнала да ги доближи.

Трябва да беше полунощ, когато лодката заседна в пясъка сред тръстиките, дълбоко навътре между възлестите им корени.

Корсарът се надигна, бързо огледа брега, после леко скочи на сушата, завързвайки лодката за един клон.

— Оставете пушките — каза на Ван Щилер и на Кармо. — Имате ли пистолети?

— Да, капитане — отвърна хамбургчанинът.

— Знаете ли къде сме?

— На десет-дванадесет мили от Маракаибо.

— Градът зад тази гора ли е разположен?

— Да, на края й.

— Бихме ли могли да влезем нощем?

— Невъзможно, капитане. Гората е много гъста и не бихме могли да я прекосим преди утре сутринта.

— Следователно ще трябва да чакаме до утре вечер, така ли?

— Ако не рискувате да влезете в Маракаибо през деня. Ще трябва да се примирим и да чакаме.

— Непредпазливо ще е да се покажем в града през деня — отговори Корсарът, сякаш говорейки на себе си. — Ако и да е тук корабът ми да ни окаже помощ и ни прибере, бих дръзнал, но „Мълния“ сега кръстосва във водите на големия залив.

Остана няколко минути неподвижен и мълчалив, сякаш бе погълнат от тежки мисли, след което подхвана:

— А брат ми, дали ще го намерим все още?

— Ще остане на показ на „Пласа де Гранада“ в течение на три дена, казах ви го и преди — рече Кармо.

— Тогава имаме време. Познавате ли някого в Маракаибо?

— Да, един негър, оня, който ни даде лодката да избягаме. Живее на края на тази гора в една самотна колиба.

— Няма ли да ни издаде?

— Отговаряме за него.

— Хайде, на път!

Изкачиха брега — Кармо отпред, Корсарът по средата и отзад Ван Щилер, и веднага навлязоха в тъмния лес, движейки се предпазливо, с наострени уши и ръце на дръжките на пистолетите. Гората се издигаше пред тях мрачна, като огромна пещера. Стволове с най-различни форми и размери се извисяваха с огромните си листа, които напълно скриваха звездния свод. Навред висяха лиани, преплетени по най-различен начин, изкачваха се и се спускаха по стволовете на палмите, разклоняваха се наляво и надясно, а други лазеха по земята, оплетени с коренищата, които затрудняваха, не малко движението на тримата флибустиери, принуждавайки ги на дълги обходи, за да си проправят път, или да си служат с абордажните саби, за да ги секат. Сред тези хиляди дървета просветваха големи точки от ярка светлина, танцуваха ту ниско до земята, ту високо сред гъстия листак, после изведнъж изгасваха, за да възпламнат отново, образувайки истински светлинни вълни с несравнима, фантастична красота. Това бяха големите светулки на Южна Америка, които изпускат тъй силна светлина, че човек може на нея да чете дребни букви на няколко метра разстояние, и които, затворени в стъклено бурканче, могат да осветяват стая. Прехвъркаха и lampyris occidental, други прекрасни фосфоресциращи насекоми, които се срещат на големи ята в джунглите на Гвиана и Екватора.

Без да отронят дума, тримата флибустиери продължаваха да вървят и да се озъртат, защото освен хората, техни врагове бяха и обитателите на горите: кръвожадните ягуари и змиите, а особено змията ярака, силно отровно влечуго, което човек не може да забележи дори през деня, тъй като цвета на кожата му се слива с този на сухите листа.

Трябва да бяха изминали две мили, когато Кармо, който вървеше все напред, защото познаваше местата, спря рязко и бързо зареди един от пистолетите си.

— Ягуар или човек? — попита Корсарът, от което пролича, че не изпитва никакъв страх.

— Може да е ягуар, а може и съгледвач — отвърна Кармо. — По тия места човек не е сигурен, че ще дочака утрешния ден.

— Къде мина?

— На двадесет крачки от мен.

Корсарът се наведе до земята и заслуша внимателно, спирайки дъха си. До ушите му достигна леко шумолене на листа, но този шум бе тъй слаб, че само много тренирано ухо можеше да го долови.

— Може да е животно — каза изправяйки се. — Но ние не сме хора, които се плашат, хващайте сабите и ме следвайте.

Заобиколи ствола на едно огромно дърво, което се издигаше сред палмите, после спря посред шума на някакви огромни листа и впи поглед в мрака. Шумоленето на сухи листа бе престанало, но до слуха му малко по малко достигна лек металически звук, сякаш някой дигаше петлето на пушка.

— Стойте! Тук има някой, който ни дебне и чака момента да стреля връз нас.

— Дали са ни видяли да слизаме от лодката? — промълви Кармо, обзет от безпокойство. — Тези испанци имат навсякъде шпиони.

Корсарът бе стиснал с десницата си сабята, а с лявата — пистолета и се мъчеше да заобиколи гъсталака от листа, без да предизвика ни най-малък шум. Изведнъж Кармо и Ван Щилер го видяха да се хвърля напред и с един скок да връхлетява върху една човешка фигура, която неочаквано се бе надигнала от един храст. Нападението на Корсарът бе тъй неочаквано и поривисто, че човекът, който готвеше засадата, се строполи и дигна крака във въздуха, ударен посред лицето от дръжката на сабята.

Кармо и Ван Щилер веднага се нахвърлиха отгоре му и докато първият събираше пушката, която оня бе изпуснал. Другият насочи пистолета си към него и каза:

— Ако мръднеш си мъртъв.

— Един от нашите врагове — рече Корсарът, навеждайки се към човека.

— Да, един от войниците на проклетия Ван Гулд — отвърна Ван Щилер. — Какво е правил скрит на това място? Любопитен съм да науча.

Размотаха червените си вълнени пояси, които носеха около бедрата и завързаха ръцете на пленника, който не посмя да окаже никаква съпротива.

— А сега да видим кой си — рече Кармо.

Испанецът, който беше зашеметен от удара, започна да се съвзема, опитвайки се да стане.

— Карамба! — промълви с треперещ глас. — В ръцете на дявола ли съм попаднал?

— Отгатна — рече Кармо. — Знам, че обичате да наричате нас, флибустиерите с това име.

Испанецът затрепери тъй силно, че Кармо го досмеша.

— Недей трепери отсега — каза му, смеейки се. — Запази страха си за по-късно, когато ще танцуваш фанданго из въздуха, с въже, стегнато около врата.

После, обръщайки се към Корсара, който мълчаливо наблюдаваше пленника, го попита:

— Да го довърша ли с един пистолетен изстрел?

— Не — отвърна капитанът.

— Може би предпочитате да го обесим на онова там дърво?

— Още по-малко.

— Може би е един от ония, които са бесили Червения Корсар и хората му, капитане.

При този спомен страхотна мълния проблесна в очите на Черния Корсар, но бързо изгасна.

— Не искам да умре — рече с глух глас. — Може да ни бъде по-нужен жив, отколкото като обесен.

— Тогава добре да го вържем.

Запали парче фитил за оръдие, което държеше в джоба си и го доближи до лицето на испанеца.

Нещастникът, попаднал в ръцете на страшните флибустиери от Тортуга, нямаше повече от тридесет години; бе дълъг и слаб като съотечественика си Дон Кихот, с ъглесто лице, покрито с четинеста, червеникава брада и две сиви, разширени от страха очи. Бе облечен с куртка от жълта кожа, оскъдно украсена и широки панталони на черни и червени черти, нахлузени в дълги ботуши от черна кожа. На главата си носеше стоманен шлем с някакво проскубано перо, а от кръста му висеше дълга сабя, чиято ножница бе доста ръждясала в краищата си.

— В името на Велзевул! — възкликна Кармо, смеейки се. — Ако губернаторът на Мараканбо има все такива смелчаци, значи ги храни с оцетова попара, защото тоя тук е по-слаб от пушена херинга. Капитане, струва ми се, че си заслужава труда да го обесим.

— Не съм казал да го бесите — отвърна Корсарът. После докосна пленника с върха на сабята си и му каза:

— Сега ще говориш, ако ти е мил живота.

— С живота ми е свършено — отвърна испанецът. — Никой не е излязъл жив от вашите ръце и дори да ви разкажа всичко онова, което бихте искали да научите, сигурен съм, че няма да осъмна.

— Бива си го испанецът — рече Ван Щилер.

— А отговорите му могат да го помилват — добави Корсарът. — Хайде, ще говориш ли?

— Не — отвърна пленникът.

— Обещах да ти пощадя живота.

— А как да ви вярвам?

— Какво?… А ти знаеш ли кой съм?

— Един флибустиер.

— Флибустиер, който се казва Черният Корсар.

— Пресвета Богородице от Гвадалупа! — възкликна испанецът и побледня. — Черният Корсар тук!… Дошли сте да избиете всички ни и отмъстите за брат си, Червеният Корсар, нали?

— Да, ако не искаш да говориш — отвърна флибустиерът с глух глас. — Ще унищожа всички ви, от Маракаибо няма да остане камък върху камък!

— В името на всички светци!… Вие тука?… — повтори пленникът, който още не се беше съвзел от изненадата.

— Говори!

— Излишно е, вече съм мъртъв…

— Черният Корсар е джентълмен, знай това, а един джентълмен винаги е държал на думата си — отвърна капитанът с тържествен глас.

— Тогава разпитайте ме.