Емилио Салгари
Черният корсар (5)

V
ОБЕСЕНИЯТ

Когато Корсарът и другарите му стигнаха на „Пласа де Гранада“, тъмнината бе тъй-дълбока, че не можеше да се различи човек на двадесет крачки разстояние. Площадът бе потопен в дълбока тишина, нарушена само от злокобното грачене на някои урубу — лешоядите, които кръжеха над бесилките.

Промъквайки се покрай стените на къщите или зад стволовете на палмите, Корсарът, Кармо и негърът напредваха бавно, с наострени уши, вторачени очи и ръце на оръжията, стараейки се да стигнат незабелязани до обесените. Вече не се чуваха дори стъпките на часовоите пред двореца на губернатора, чиято фасада се извисяваше зад бесилките. От време на време някой далечен шум отекваше из просторния площад и тогава нашите приятели спираха за миг под някоя плътна сянка на дърветата или под сводовете на порталите, очаквайки напрегнато завръщането на тишината.

Вече бяха стигнали на няколко крачки от първата бесилка, на която при вечерния бриз се поклащаше един почти гол нещастник, и Корсарът посочи на другарите си една човешка фигура край ъгъла на губернаторския палат.

— По дяволите!… — прошепна Кармо. — Ето часовият! Този човек ще ни провали работата.

— Но много е силен — рече негърът. — Ще ида да отмъкна този войник…

— Който ще ти надупчи корема, приятелю — продължи Кармо.

Негърът се усмихна, показвайки два реда бели, като слонова кост зъби, по-остри от тези на акула, и рече:

— Моко е хитър и знае да пълзи като змиите, които укротява.

— Отивай — каза му Корсарът. — Но преди това искам да ми докажеш смелостта си.

— Ще ви я докажа, господарю. Ще хвана този човек, както някога хващах кайманите в лагуната.

Размота от бедрата си едно тънко въже от оплетени сиджимки, завършващо с халка — едно истинско ласо, като онова, което използуват мексиканските вакерос^[1] за да ловят биковете и се отдалечи безшумно, като сянка. Скрит зад една палма, Корсарът го наблюдаваше внимателно и вероятно се възхищаваше от решимостта на този негър, който почти с голи ръце излизаше срещу един въоръжен и опитен боец.

— Бива си го приятелчето — рече Кармо.

Корсарът кимна потвърдително с глава, но не отрони дума. Продължаваше да гледа африканеца, който пълзеше по земята като змия, приближавайки бавно към двореца на губернатора.

По това време войникът се отдалечаваше от ъгъла, насочвайки се към портала. Бе въоръжен с алебарда, а на бедрото му висеше меч.

Виждайки, че оня му дава гръб, Моко започна да пълзи по-бързо, стисна ласото с ръка. Като стигна на дванадесет стъпки, изправи се като пружина, завъртя няколко пъти във въздуха въжето, което след това хвърли със сигурна ръка.

Чу се леко свистене, после един задавен вик и войникът се строполи на пода, изпускайки алебардата и размахвайки ръце и крака като луд. С лъвски скок, Моко се хвърли отгоре му. С червения пояс, който носеше на кръста си, той привърза устата и ръцете му отзад и само след няколко минути пленникът представляваше повито пеленаче.

— Ето — каза, хвърляйки го в краката на капитана.

— Храбрец си — отвърна Корсарът. — Завържи го за това дърво и ме последвай.

Негърът, подпомогнат от Кармо, свърши тази работа, после двамата настигнаха Корсара, който оглеждаше обесените поклащащи се на бесилките. Щом стигнаха посред площада, капитанът спря пред един от обесените, който носеше червен костюм и мръсна гавра… угарка от пура между устните.

Щом го зърна, Корсарът издаде истински вик на ужас.

— Проклети да са! — възкликна. — Не му спестиха и тази последна гавра!

Гласът му, който приличаше на далечно ридание на звяр, завърши в сърцераздирателни хлипания.

— Господарю — рече Кармо с треперещ глас, — бъдете силен!

Корсарът само протегна ръка и посочи обесения.

— Веднага, капитане мой — отвърна Кармо.

Негърът се бе покатерил на бесилката, стискайки между зъбите си ножа на Кармо. С един — единствен удар преряза въжето, после спуска съвсем бавно трупа. Кармо го пое отдолу внимателно, макар да бе почнал да се разлага, и го уви в мантията, която капитанът му бе подал.

— Да тръгваме рече Корсарът с въздишка. — Нашата мисия завърши. Сега океанът очаква трупа на храбреца.

Негърът взе трупа, уви го внимателно с мантията и го понесе на ръце, след което тримата напуснаха площада, мълчаливи и тъжни. Щом стигнаха до края на площада, Корсарът се обърна за последен път към четиринадесетте обесени, чийто трупове зловещо се олюляваха в нощта, и каза със скръбен глас:

— Сбогом, нещастни храбреци! Сбогом, другари на Червения Корсар! Много скоро ще отмъстим за вашата смърт!

После, втренчил горящ поглед във внушителния дворец на губернатора в дъното на площада, добави глухо:

— Между мен и теб, Ван Гулд, стои смъртта!

Поеха отново, този път забързали да излязат от Маракаибо и стигнат морето, за да се върнат на корсарския си кораб. Вече нищо не ги задържаше в този град, по чийто улици, слез случая в странноприемницата, не се чувствуваха сигурни.

Бяха прекосили няколко пусти улички, когато на Кармо, който вървеше начело, се стори, че забелязва човешки сенки, полускрити под свода на един портал.

— Бавно — промълви, обръщайки се към другарите си. — Ако не съм ослепял, там има някакви хора, които ни дебнат.

— Къде? — попита Корсарът.

— Там, вътре.

— Може би са хората от странноприемницата…

— Гръм и мълния! Възможно ли е да са петимата баски с техните навахи?

— Петима не са много за нас и скъпо ще платят засадата си — рече Корсарът и извади сабята си.

— Моята абордажна сабя също ще заиграе над техните навахи — пригласи Кармо.

Трима мъже, увити в големи мантии на капки, явно серапе, се откъснаха от ъгъла на един портал и застанаха на десния тротоар, докато други двама, които дотогава се бяха крили зад една разпрегната каруца, затваряха пътя им отляво.

— Петимата баски са — рече Кармо. — Виждам навахите им да блестят под поясите.

— Ти се заеми с двамата вляво, а аз с тримата вдясно — рече Корсарът, а на Моко заповяда: — Ти не се грижи за нас, а бягай с трупа и ни чакай на края на гората.

Петимата баски бяха свалили мантиите си, сгъваха ги на четири около лявата си ръка, и сега в десниците им светкаха дългите остриета на ножовете им.

— Аха! — рече оня, който бе отблъснат от Кармо. — Изглежда не сме се излъгали.

— Направете път — викна Корсарът, който излезе пред другарите си.

— Полека, кабалеро — рече баскът и също излезе пред другите.

— Какво искаш?

— Да задоволя едно малко любопитство, което гложди всички ни.

— И кое е то?

— Да научим кой сте, кабалеро.

— Един човек, който убива, ако някой му препречи пътя — отвърна яростно Корсарът, приближавайки с шпага в ръка.

— Тогава ще ви кажа, кабалеро, че ние сме хора, които не изпитват страх и няма да се оставим да бъдем убити, като онзи нещастник, когото приковахте за стената. Пие сме на служба на господин губернатора и отговаряме за лицата, които се разхождат тъй късно из улиците.

— Ако искате да научите името ми, елате да ви го по-шушна — рече Корсарът и застана в гард. — За теб двамата отдясно, Кармо.

Пиратът бе извадил абордажната си сабя и напредваше решително срещу двамата си противника, които препречваха пътя му отдясно.

Петимата баски не бяха помръднали, очаквайки нападението на двамата флибустиери. Стъпили здраво на краката си, които държаха леко разтворени, за да бъдат готови за всякаква развръзка и ръка, стиснала дръжката на навахата, очакваха подходящия момент, за да нанесат смъртоносните си удари.

Изглежда бяха от ония диестрос, сиреч майстори на ножа, на които са присъщи всички хватки, в това число хаваке или опозоряващата рана по бузата, както и десхаретасо — удар под последното ребро отзад, който прекъсва гръбначния стълб.

Виждайки, че ония не се решават, Корсарът, който беше нетърпелив да си проправи път, връхлетя върху тримата противника пред него, като раздаваше удари наляво и надясно със светкавична бързина, докато Кармо се занимаваше с другите двама, размахвайки сабята си като луд. Петимата диестрос ни най-малко не се стъписаха. Пъргави като пантери, те подскачаха, отблъсквайки ударите ту с широките остриета на огромните си ножове, ту с техните серапе, увити около лявата ръка. Това накара двамата флибустиери да станат по-внимателни, защото разбраха, че пред себе си имат опасни противници. Но когато видяха негъра да се отдалечава с трупа в тъмнината, засилиха атаката си в желанието си да приключат случая преди нощната стража, привлечена от дрънкането на сабите, да притича в помощ на баските.

Корсарът, чиято шпага бе доста по-дълга от навахите и чието фехтовачно майсторство бе невероятно, бе в изгодно положение, докато Кармо бе принуден да остане в отбрана, понеже сабята му бе по-къса.

Седмината мъже се сражаваха Яростно, без да отронят дума, погълнати да нанасят И отбиват ударите: подскачаха напред и назад, изместваха се наляво и надясно, кръстосвайки саби. В един момент Корсарът, виждайки един от противниците му да губи равновесие и да прави погрешен ход, при което откри гърдите си светкавично му нанесе удар. Човекът се строполи без да издаде звук.

— Това е първият! — рече Корсарът на другите. — Скоро иде и вашият ред!

Без да покажат каквото и да е смущение, двамата баски не помръднаха от местата си, но неочаквано единият от тях се втурна наведен към него, държейки напред своето серапе като щит, сякаш искаше да нанесе удара си долу и Да разпори корема му, но после реши друго и изправяйки се рязко, се опита да нанесе смъртния удар десхаретасо. Корсарът мигновено отстъпи встрани и отправи пряк удар, но острието му заседна в увитото около ръката на испанеца серапе. Опита се да заеме отбранително положение, за да отбие ударите на другия баск, но веднага нададе ядовит вик — сабята му бе счупена на две от ръката на първия баск. Отскочи назад, размахвайки строшеното оръжие, крещейки:

— Кармо, на помощ!

Флибустиерът, който още не бе успял да се справи с двамата си противника, макар да ги бе принудил да отстъпят до ъгъла на на улицата, с три скока бе до него.

— По дяволите! — ревна, — добре я наредихме! Чудо ще е ако се откачим от тая глутница бесни песове.

Държим в ръцете си живота на двама от тия главорези — отвърна Корсарът, напъвайки петлетата на пищова, които държеше под колана си. Вече се канеше да стреля по най-близкия до него, когато над четиримата баски, които се бяха събрали, сигурни в победата си, видя да връхлита една гигантска сянка. Човекът, дошъл в такъв подходящ момент, държеше в ръката си цепеница.

— Моко! — възкликнаха в един глас Корсарът и Кармо.

Вместо да отговори, негърът вдигна дървото и почна да удря по врага с такава ярост, че ония нещастници за миг се изтъркаляха на земята, кой със счупена глава, кой с натрошени кости.

— Благодаря, приятелю! — викна Кармо. — Гръм и мълния!… Каква градушка!…

— Да бягаме! — викна Корсарът. — Тук нямаме повече работа.

Някои жители, събудени от виковете на ранените, започнаха да отварят прозорците, за да разберат какво става.

Двамата флибустиери и негърът, отървали се от петимата нападатели, бързо изчезнаха зад ъгъла на улицата.

— Къде остави трупа? — попита Корсарът Американеца.

— Вече е вън от града — отвърна негърът.

— Благодаря ти за помощта.

— Реших, че помощта ми ще се окаже полезна и побързах да се върна.

— Никой ли няма в края на гората?

— Не видях никой.

— Тогава да побързаме с нашето отстъпление, преди да са се явили други врагове — рече Корсарът.

Канеха се да тръгнат, когато Кармо, отишъл да огледа една странична уличка, се върна бързо и каза:

— Капитане, наближава един патрул.

— От къде?

— От онази уличка.

— Ще вземем друга. Хванете оръжието, мои храбреци, и напред! Иди да вземеш оръжието на оногова, когото убих; при липса на друго и навахата добра.

— С ваше разрешение, предлагам ви моята сабя, капитане, аз мога да си служа с ония дълги ножове.

Храбрият моряк подаде собствената си сабя на Корсара, после се върна назад да вземе навахата на бискаеца.

Патрулът приближаваше бързо. Може би хората бяха чули виковете на сражаващите се и дрънкането на стоманата.

Предвождани от Моко, флибустиерите се затичаха, придържайки се към стените на къщите. Като изминаха стотина крачки, чуха отмерените крачки на друг патрул.

— Проклятие! — изруга Кармо. — Попаднахме в средата.

Черният Корсар спря и стисна късата сабя на флибустиера.

— Дали не са ни издали? — прошепна.

— Капитане, виждам, да приближават осем души с алебарди и пушки.

— Приятели — рече Корсарът, — гответе се да продадем скъпо живота си.

— Готови сме да изпълним всяка ваша заповед — отвърнаха флибустиерът и негърът с решителен глас.

— Моко!

— Кажете, господарю!

— На теб поставям задачата да закараш на кораба трупа на брат ми. Можеш ли да го сториш? Ще намериш нашата лодка на плажа и ще тръгнете заедно с Ван Щилер.

— Да, господарю.

— Ние ще се опитаме да се отървем от неприятелите си, но ако ни сломят, Морган знае какво да прави. Отивай, занеси трупа на брат ми, после ще се върнеш тук да разбереш живи ли сме, или мъртви.

— Не Мога да се реша да ви оставя, господарю, аз съм силен и може да съм ви много нужен.

— Държа брат ми да бъде погребан в морето, подобно на Зеления Корсар. А твоята помощ на борда на „Мълния“ ще ми бъде по-ценна, отколкото тук.

— Ще се върна с подкрепления, синьор.

— Морган ще дойде, сигурен съм в това. А сега тръгвай, патрулът.

Негърът не чака да му повторят два пъти, но понеже Двата патрула затваряха пътя му, той бързо се шмугна в една странична улица, долепвайки се до един градински зид.

Като го видя да изчезва, Корсарът се обърна към Кармо и му каза:

— Бъди готов да нападнем патрула, който е пред нас. Ако успеем с ненадейна атака да си отворим път, може би лесно ще можем да се доберем до гората.

Намериха се на ъгъла на улицата. Вторият патрул, вече забелязан от негъра, не бе по-далеч от тридесет крачки, докато първият още не се виждаше, защото вероятно някъде бе спрял.

— Да бъдем готови — рече Корсарът.

— Готов съм — отвърна Кармо, скрит зад ъгъла на къщата.

Осемте стражи бяха забавили крачката си, сякаш се страхуваха от някаква изненада, дори един от тях, изглежда командирът им, рече:

— Бавно, момчета. Ония нехранимайковци сигурно са наблизо.

— Осмина сме, синьор Елваес — каза войникът и добави: — а ханджията ни наблегна, че флибустиерите са само трима.

— Ах, мръсникът му ниеден! — промълви Кармо. — Предал ни е този кръчмар. Ако ми падне в ръцете, ще му отворя една дупчица в корема, та да изтече всичкото вино, дето е изпил през седмицата.

Корсарът бе вдигнал сабята, готов да скочи.

— Напред! — извика.

Двамата пирати се нахвърлиха с неудържим устрем срещу патрула, който в момента завиваше ъгъла на улицата, нанасяйки отчаяни удари надясно и наляво с мълниеносна бързина. Изненадани от това неочаквано нападение, стражите не удържаха и се пръснаха кой на една, кой на друга страна, за да се спасят от градушката от удари. Когато се окопитиха, Корсарът и Кармо вече бяха далеч, но като забелязаха, че противниците им са били само двама, се хвърлиха след тях, крещейки с пълно гърло:

— Спрете ги! Флибустиерите, флибустиерите!

Корсарът и Кармо тичаха с все сили, без обаче да знаят накъде. Бяха се забутали сред лабиринт от криволичещи улички, без да знаят как да излязат на откритото поле.

Разбудени от виковете на стражите и разтревожени от присъствието на страшните властелини на морето, чието име само караше да тръпнат всички испански градове от крайбрежието, жителите се бяха надигнали и сега се чуваше трясък от врати и прозорци, които се отваряха и затваряха, а тук-там отекна пушечен изстрел.

С всеки изминат миг положението на бегълците ставаше все по-отчаяно; тези викове и изстрели можеха да разпрострат тревогата до центъра на града и да дигнат на крак целия гарнизон.

— Проклятие! — повтаряше Кармо, тичайки през глава. — Всичките тези писъци на женурята могат да ни погубят. Ако не намерим начин да излезем на полето, ще свършим на бесилото със здраво въже около врата.

Продължавайки да тичат, стигнаха до края на една сляпа уличка, която не водеше на никъде.

— Капитане! — викна Кармо, който вървеше напред. — Натикали сме се в клопка.

— Какво искаш да кажеш? — попита Корсарът.

— Че улицата е затворена.

— Няма ли зид, който да прескочим?

— Не, само много високи къщи.

— Да се връщаме, Кармо. Преследвачите ни са още далеч и може би ще намерим някоя друга улица, която да ни изведе извън града.

Но преди да се втурне отново в бяг, рече неочаквано:

— Не, Кармо! Просветна ми нова идея в главата. Струва ми се, че с малко хитрост можем да заличим следите си.

Бързо се насочи към една къща, която затваряше края на улицата. Представляваше скромно жилище на два етажа, гредоред от зидария и дърво, с малка тераса отгоре, покрита с вази и цветя.

— Кармо — рече Корсарът. — Отвори ми тази врата.

— В тази къща ли ще се скрием?

— Това ми се струва най-добрият начин да прикрием следите си от войниците.

— Отлично, капитане. Ще се нанесем без да плащаме един грош наем.

Вкара дългата наваха в процепа на вратата и с лек натиск отмести резето. Двамата пирати побързаха да влязат и затвориха вратата след себе си, а през същото време войниците преминаха през улицата, викайки колкото им стига глас:

— Спрете ги, спрете ги!

Олюлявайки се в тъмнината, двамата пирати стигнаха скоро до някаква стълба, по която се изкачиха без колебание и спряха на горната площадка.

— Трябва да сме наясно къде се намираме — рече Кармо. — Каква лоша изненада ще бъдем за обитателите!

Запали с чакмака парче фитил за оръдие и раздуха пламъчето.

— А! Ето една врата — рече.

— Вътре някой хърка — добави Корсарът.

— Добър знак. Който спи в този момент, е кротък човек. Междувременно Корсарът бе отворил безшумно вратата и влязъл в скромно наредена стая с едно-единствено легло, заето от спящия. Запали свещ с фитила, приближи до леглото и решително отметна завивката.

Човекът в леглото беше плешив старец, с набръчкано лице, козя брадичка и щръкнали нагоре мустаци. Спеше така сладко, че не го събуди дори светлината в стаята.

— Безспорно този човек не би могъл да ни създаде неприятности — рече Корсарът, докато разтърсваше човечеца за ръката, макар първоначално това да не даде никакъв резултат.

— Ще се наложи да гръмнем до ухото му — рече Кармо.

При третото раздрусване старецът реши да отвори очи. Като забеляза двамата въоръжени мъже, той бързо се изправи и седна, разтваряйки уплашено очи. После със задавен от ужас глас промълви:

— Загубен съм!

— Здравей, приятелю! Не е дошло време за умиране, дори ми се струва, че сега сте по-жив от всякога — каза му Кармо.

— Кой сте вие? — попита го Корсарът.

— Един беден човек, който не е сторил никога никому зло — отговори старецът, тракайки зъби.

— Нямаме намерение да ви сторим зло, ако отговорите на въпросите ни.

— Значи ваше благородие не е крадец?…

— Флибустиер съм от остров Тортуга.

— Флибустиер!… Тогава съм загубен!…

— Казах ви, че няма да ви сторим никакво зло.

— Тогава какво искате от такъв бедняк като мен?

— Да научим преди всичко дали сте сам в къщата.

— Сам съм, господине.

— Кой живее наоколо?

— Добри граждани.

— А вие какво работите?

— Аз съм един беден човек.

— Да, един беден човек, който притежава къща, а аз нямам дори легло — рече Кармо. — Ах, стара лисицо, страхуваш се за парите си, нали?

— Нямам пари, ваше благородие.

Кармо избухна в смях.

— Един флибустиер, когото титуловат „благородие“! Този човек е истински веселяк.

Старецът го изгледа накриво, но тутакси се отказа да играе ролята на обиден.

— Накратко — рече Корсарът със заплашителен тон. — Какво вършите в Маракаибо?

— Беден нотариус съм, господине.

— Добре, но знай, че ние се настаняваме в твоята къща, докато ни се удаде случай да си отидем. Няма да ти сторим никакво зло, но внимавай: ако ни предадеш, главата ти ще падне от раменете. Разбра ли ме?

— Но какво искате от мен? — проплака нещастникът.

— Нищо за сега. Облечи се и да не сме те чули да викаш или ще изпълним заканата си.

Нотариусът побърза да се подчини, но бе така изплашен, че трепереше като лист и Кармо трябваше да му помогне да нахлузи дрехите си.

— Сега завържи този човек и внимавай да не избяга — каза Корсарът.

— Отговарям за него като за себе си, капитане. Ще го завържа тъй, че да не може да направи и най-малкото движение.

Докато Кармо завързваше стареца, Корсарът бе отворил прозореца към улицата, за да види какво става навън. Изглежда патрулите вече се бяха отдалечили, тъй като виковете им не се чуваха, но по прозорците на близките къщи разбудените хора шумно разговаряха.

— Чухте ли? — викаше един дебелак, размахвайки дълъг аркебуз — Изглежда флибустиери се опитали да нападнат града.

— Невъзможно — отвърнаха други гласове.

— Чух войници да викат.

— Дали са ги прогонили?

— Сигурно, защото не се чува нищо.

— Голям кураж! Да влязат в града при толкова войска…

— Сигурно са искали да спасят Червения Корсар.

— Те пък го обесиха.

— Каква лоша изненада за ония крадльовци…

— Да се надяваме, че войниците ще хванат други, които да обесим. Дъски за бесилки се намират още. Лека нощ, приятели. До утре — рече човекът с аркебуза.

— Да — промълви Корсарът. — Дъски има, но на нашите кораби има още доста гюллета, които ще са достатъчни да сринат Маракаибо. Един ден ще чуете за мен.

Затвори предпазливо прозореца и се върна в стаята на нотариуса. Междувременно Кармо бе претърсил цялата къща и особено кухненския шкаф. Бе се сетил, че предишната вечер не бе имал време да вечеря, затова след като откри една патица и една печена риба — вероятно закуската на нотариуса за следващата сутрин — бе побързал да ги поднесе на капитана. Освен тази храна бе открил в дъното на един шкаф няколко прашни бутилки, които носеха етикети на най-добрите испански вина: Херес, Порто Аликанте и Мадера.

— Синьор — рече Кармо с най-добрия си глас, обръщайки се към Корсара, — докато испанците тичат по петите ви, вкусете от тази прекрасна езерна риба и кълчица от дивата патица. Открих и няколко бутилки, които нашият нотариус изглежда е пазил за тържествени случаи и които ще оправят настроението ви. Е, вижда се, че нашият приятел е любител на отвъдокеански питиета! Да проверим вкуса му.

— Благодаря — отвърна Корсарът, който отново бе станал мрачен.

Седна, но яде малко. Бе станал отново онзи, който го знаеха — мълчалив и замислен. Опита от рибата, изпи няколко чаши, после изведнъж се надигна и почна да се разхожда из стаята.

Затова пък Кармо не само изплюска всичко, но опразни и няколко бутилки, за голямо отчаяние на нотариуса, който все се оплакваше, че скъпите му вина бързо свършват. Но морякът, развеселен от тази солидна почерпка, бе тъй любезен да предложи и нему една чаша, за да му разсее предишния страх и сегашния яд.

— Небеса! — възкликна. — Не се надявах нощта да мине така весело. Доскоро между два огъня и под угрозата да завършим живота си с въже на врата, ето че се оказахме сред хубави вина, предложени ни от най-гостоприемния стопанин на града.

— Опасността още не е минала, драги мой — рече Корсарът. — Кой ще ни увери, че утре испанците няма да похлопат на тази врата, след като не са ни открили другаде? Тук сме добре, но бих предпочел да съм на борда на моята „Мълния“.

— Щом съм с вас не изпитвам никакъв страх, капитане мой; вие сам струвате колкото сто противника.

— Ти сигурно си забравил, че губернаторът на Маракаибо е стара лисица и всичко ще опита, за да ме спипа. Знаеш, че между него и мен се води бой до смърт.

— Никой не знае, че сте тук.

— Но ще се усъмнят; забрави ли бискайците? Страхувам се, че са разбрали кой е убиецът на онзи самохвалко, графът.

— Може би сте прав, господарю. Вярвате ли, че Морган ще ни изпрати подкрепления?

— Лейтенантът не е човек, който ще остави командира си в ръцете на испанците. Той е храбрец и няма да се изненадам, ако реши да форсира провлака, обсипвайки града с дъжд от гюллета.

— Това ще бъде лудост, която скъпо ще му струва — обади се Кармо.

— Ех, колко такива лудости сме правили, но за щастие винаги с щастлив край.

Корсарът седна и отпи от виното, после стана и се насочи навън към площадката на стълбите, където беше прозорецът към улицата. Тук той остана да наблюдава около Половин час, когато изведнъж се втурна в стаята, казвайки на Кармо:

— Можем ли да се доверим на негъра?

— Напълно коменданте.

— Значи вярваш, че няма да ни предаде…

— Слагам ръката си в огъня за него.

— Той е тук…

— Видяхте ли го?

— Снове из улицата.

— Трябва да го повикаме при нас.

— А какво ли е направил с трупа на брат ми? — запита се Корсарът и свъси вежди.

— Щом бъде тук ще узнаем.

— Иди го повикай, но бъди предпазлив. Ако те забележат, свършено е с нас.

— Оставете това на мен, синьор — рече усмихнат Кармо. Дайте ми само десет минути време, за да се превърна в нотариуса на Маракаибо.