Джаки Колинс
Американска звезда (88)

Осемдесет и седма глава

— Не знаех, че можеш да управляваш самолет.

Той превключи на автопилот и вдигна ръце.

— Олеле майчице, виж — без ръце!

— Много забавно — отбеляза тя със строг глас.

— Хей… — Той я хвана в капана на зеленоокия си поглед. — Казвал ли съм ти скоро, че те обичам?

— Ник…

— Да?

— Моля те, престани — помоли го Лорън.

— Какво? Да престана да те обичам? Съжалявам, но май няма да мога да го направя.

— Мисля, че ще можеш.

— И как по-точно?

Тя сведе очи.

— Има неща, които никога не съм ти казвала.

— Какви неща? — попита той.

Лорън се отдръпна от него и се загледа през стъклото в ясното синьо небе, решена да му разкрие цялата истина и най-накрая да се свърши.

— Ник — започна тя колебливо, — когато ти замина от Бозуел, аз бях… бях бременна с нашето дете.

— О, Боже, Лорън, нямах никаква представа…

— Знам, че не си имал. Отидох до паркинга с караваните, за да ти кажа — предполагам, че е било в деня, след като си заминал. Там беше баща ти…

— Да? — Ник предчувстваше, че онова, което щеше да чуе, нямаше да му хареса.

— Той… той се опита да ме нападне — продължи тя. — И аз… аз го наръгах. В същия миг връхлетя торнадото и не помня нищо повече. Когато дойдох в съзнание, лежах на тревата, а караваната я нямаше. В града цареше пълен хаос — и майка ми и баща ми загинаха. Отидох да живея при роднини във Филаделфия. Няколко дни, след като пристигнах, те ме накараха да направя аборт. — Очите й се напълниха със сълзи. — Ник, накараха ме да убия нашето дете.

За пръв път говореше за това и облекчението бе огромно. Изведнъж бе престанало да бъде тайна — бремето вече не бе само нейно.

— Не съм и подозирал — рече Ник. — Иначе никога нямаше да замина. Щяхме някак си да го измислим. Боже, Лорън, не знам какво да кажа, освен че те обичам. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Съжалявам за случилото се. Съжалявам, че не съм бил с теб, и за всичко, което е трябвало да преживееш без мен.

През всичките тези години Лорън си бе мислила, че Ник ще се ядоса, че ще я обвини. Сега той съжаляваше.

— Убих детето ни, Ник — извика тя, като че ли той не бе разбрал.

— Ела, скъпа. — И я прегърна. — Не си имала избор. Била си дете, и двамата бяхме деца. Направила си каквото е трябвало, престани да се обвиняваш.

Толкова й бе добре в ръцете му. Беше спокойна. Сякаш там й бе мястото.

— Що се отнася до Примо — Ник я притисна още по-силно, — ти не си го убила, умрял е от рани в главата. Това е, което се знае.

— Така ли?

— Аха. Проверих.

— През всичките тези години си мислех, че съм го убила.

— Защо не ми каза досега?

— Защото…

— Защото какво?

— Не знам.

— Ти си луда. И аз те обичам.

— Ник… — Тя отново се колебаеше и се чувстваше като дете.

— Да?

— И аз те обичам.

Той се засмя.

— И какво ще правим?

— Ще бъдем заедно.

— Наистина?

— Да. — Лорън бе изпълнена с неочакван прилив на сила и решителност. — Завинаги.

— Затегнете коланите. — Ник я пусна и се съсредоточи върху управлението на самолета. — Подготвяме се за приземяване.

— Къде сме? — попита тя.

— В Канада.

— Канада!

— Реших, че трябва да те заведа някъде много далеч, където никой няма да ни досажда, освен — ако ние не пожелаем. Ето тук е малката дървена къщичка…

— Как го уреди? И откъде знаеше, че ще дойда с теб?

— Хей, това е рожденият ми ден.

— Честит рожден ден, Ник — промълви тя нежно.

— Благодаря ти, Лорън.

Те се гледаха един друг в очите и се усмихваха.

Най-накрая мечтата им се беше сбъднала. Бяха заедно и двамата бяха сигурни, че този път повече нищо не ще може да ги раздели.