Джаки Колинс
Американска звезда (13)

Дванадесета глава

След годежното тържество Сток ходеше като попарен. Родителите му се бяха карали, че е поканил толкова много хора и е позволил празненството така да се опорочи. Когато Лорън си тръгна, той бе доста пиян и остана да се весели с така наречените си приятели, които успяха да съсипят всичко — изпотрошиха бутилки и чаши, свлякоха шатрата наполовина, изобщо предизвикаха страшна бъркотия. Господин Браунинг никак не беше възхитен.

— Не съм виновен аз — хленчеше Сток пред Лорън. — Ти беше там, защо не ми каза да не им разрешавам да се развихрят?

— Защото не съм ти бавачка — троснато отвърна тя. — Ти си виновен. — И наистина той беше виновен. За каква я вземаше Сток — за своя майка?

Препираха се отново и отново. Лорън беше отчаяна и не знаеше какво да прави. Дали да не му върне пръстена? Знаеше, че това трябва да направи, но й беше жал, тъй като той имаше разправии с родителите си. Бащата беше спрял да му дава пари. А майката почти не му говореше. Не биваше и тя да се обръща срещу него.

Сток само се оплакваше. Лорън реши, че щом нещата се уредят, ще предприеме окончателната стъпка. Дотогава се зае енергично с ученическата постановка на „Котка върху горещ ламаринен покрив“. Повериха й най-хубавата роля — на Маги Котката, която беше вълнуваща, а нейния съпруг, Брик, играеше едно от по-големите момчета, Денис Ривърс. Освен че беше хубав, Денис бе страхотен актьор. Носеха се обаче слухове, че предпочита момчетата пред момичетата. Лорън изобщо не се интересуваше кого предпочита, чувстваше се поласкана да работи с него.

С театралната трупа се занимаваше Бети Харис. Събираха се веднъж седмично след училище в старата църква.

Бети нямаше нищо общо с другите учители. Едра, пищна жена около петдесетте, тя имаше червени бузи и боядисана сламеноруса коса, която никога не изглеждаше сресана. Предпочиташе свободни, цигански тип дрехи и говореше със задъхан, развълнуван глас, с който насърчаваше учениците да надминават себе си.

Що се отнася до Лорън, театралната трупа беше най-важното нещо за нея през седмицата.

— Чух, че си се сгодила, Лорън, скъпа — поздрави я Бети Харис.

Тя кимна.

— Много си млада. — Бети съчувствено поклати глава. — Прекалено млада.

Лорън пак кимна. Поне един човек да й съчувства.

Когато всички ученици се събраха, Бети съобщи:

— Имам голяма изненада — поде тя възбудено, размахвайки ръце. — Често сте чували да споменавам брат си, Харингтън Харис, известен нюйоркски театрален актьор. Е, през следващата седмица той пристига тук, в Бозуел.

Из стаята се понесе одобрителен шепот.

— Ще се уверите, че не преувеличавам, когато говоря за него — продължи Бети, а розовите й бузи пламтяха. — Много скоро той ще е сред нас. — Тя направи пауза, изпъкналите й очи се стрелкаха насам-натам, докато накрая се спряха върху някой, който стоеше отзад. — И още нещо, преди да започнем репетицията днес, искам да приветствам един нов ученик в нашата трупа. Моля ви всички да поздравите Ник Анджело.

Лорън изненадано се обърна. До вратата видя изправен Ник в познатите дънки и мръсното дънково яке.

Мег я сръга.

— Ще умра! — прошепна тя. — Само ако успея да го отделя от Дон, току-виж, пак имам шанс.

— Все още ли ти се иска? Мислех, че го мразиш.

— Знам — рече Мег. — Но да не би да има някой друг? Искам да кажа неотразим, трябва да го признаеш.

— Да, колкото и да не й се искаше, Лорън трябваше да признае — макар и проявите му да бяха крайни, той наистина беше неотразим.

 

 

Когато разбра, че по време на нейното отсъствие майка й е позволила на отдавна изчезналия си съпруг и на шибания му син да се нанесат, Синдра изпадна в ярост. Съпруг, за чието съществуване дори не знаеше. Не стига това, ами мъжът твърди, че е неин баща. Нейният баща, за Бога! Бяло лайно, от което й се повдигаше само щом го погледне.

— Аз се изнасям оттук — заплаши тя.

— Къде ще ходиш, момиче? — попита я Арита Мей и сви устни.

Синдра бе готова да се разплаче.

— Ще си потърся работа, ще намеря нещо. Тук обаче няма да остана.

Спориха дълго, докато накрая Синдра осъзна, че е безполезно. Нито имаше пари, нито можеше да отиде някъде. Отново бе хваната натясно.

— Ще живееш в другата каравана с братята си — съобщи й Арита Мей, която бе доволна, че вижда дъщеря си, само дето съжаляваше за неприятностите, които Синдра бе обречена да причинява.

Синдра се премести в разнебитената стара каравана в съседство. Окачи чаршаф по средата, за да раздели вече пренаселеното тясно помещение на две, и отказа да говори с Ник.

— Стой мирно в твойта половина — предупреди го тя — и няма да имаме разправии. Разбра ли?

Той само я гледаше, като същевременно се опитваше да се примири с факта, че наистина има доведена сестра, и при това — чернокожа.

— Какво съм ти направил? — попита я един ден. — Не е моя вината, че се натрапихме тук.

— Ти и проклетият ти баща. — Очите й сякаш мятаха искри. — Той не означава нищо за мен.

— Да де, нищо, освен че ти е баща.

— Баща, ама друг път — сопна се тя. — Мразя ви и двамата.

Беше красива, но в същото време — жива болест. Ник повече не се опита да я заговаря.

Междувременно на бензиностанцията всичко се развиваше добре. Освен в събота вечер, вече ходеше и в събота сутрин. Бе успял да скъта повечето пари, които бе спечелил, като даваше всяка седмица по няколко долара на Арита Мей. Когато Примо разбра, че работи, тутакси му поиска пари.

— Нищо не ми остана — излъга го Ник.

— И какво да правя аз? — възнегодува Примо.

— Що не си намериш работа, бе? — попита го Ник, опълчвайки се за пръв път открито срещу баща си.

— Шок!

Примо се втурна към него и тежката му ръка изсвистя във въздуха. Ник бе достатъчно голям и достатъчно умен, за да усети кога ще се разрази бурята и да офейка от полезрението му.

Синдра отказа да тръгва сутрин заедно с него и дори да седи до него в автобуса. Той забеляза, че в училище тя е още по-самотна от него, макар че в събота вечер се шляеше с рокерите от Рипли.

Примо си въобразяваше, че изживяват голямата американска мечта. Когато Синдра се върна, той започна да играе ролята на грижовен баща.

— Не искам това момиче да скитори нощем — заяви той на Арита Мей.

— Твърде късно е, за да й заповядваш — възрази му тя. — Синдра няма да възприеме една твоя думичка.

— Тя ми е дъщеря — кресна Примо. — Аз определям правилата тук.

Арита Мей поклати уморено глава. Примо се беше върнал при нея след седемнайсет години, но въпросът оставаше — искаше ли го тя всъщност?

 

 

Репетициите на „Котка върху горещ ламаринен покрив“ вървяха много добре. Лорън сияеше, харесваше й да играе Маги Котката, особено с Денис в ролята на Брик.

След училище Бети Харис я похвали.

— Отлично, Лорън, скъпа. Ти имаш истински талант.

Тя бе очарована.

— Наистина ли? Знаете ли, искам някой ден да замина за Ню Йорк. Дали ще успея?

— Актьорството е тежка работа — отговори й Бети. Беше облечена в широка рокля, носеше няколко златни колиета и всеки път, когато заговореше, верижките подрънкваха. — Твърде много актьори се борят за прекалено малко роли.

— Но аз бих желала да опитам — настоя сериозно Лорън.

— Не е зле, скъпа, обаче недей да си припечелваш хляба като актриса, защото това е много коварна професия.

Сток я чакаше, собственически я хвана за ръка и когато забеляза Ник, попита:

— Какво прави тоя скапаняк тука?

Лорън тутакси го защити.

— Не е скапаняк.

— Така ли? Я го погледни — винаги с тия тъпи дрехи. За кого се мисли — за Джеймс Дийн?

— Не е необходимо всички да изглеждат като теб — хладно отвърна Лорън.

— Не всеки може да изглежда като мен — самодоволно рече Сток.

Отидоха в закусвалнята да пийнат по една газирана вода. В местния театър се играеше „Такива, каквито бяхме“. Лорън искаше да види постановката, но Сток не прояви интерес.

— Мразя сантименталните глупости — подигравателно каза той. — На мен ми дай Клинт Истуд.

Тя въздъхна.

— Обеща ми, че тази вечер ще гледаме пиесата.

— Промених плановете си.

— И какво си решил?

— Ще излезем на разходка с колата и ще си поговорим за нашето бъдеще. Време е.

— И аз така си мисля — колебливо се съгласи тя с дълбока въздишка. Не беше зле да се разходят, защото това й даваше възможност да му каже, че според нея двамата нямат бъдеще.

Когато караше, Сток се перчеше като богаташки син. Баща му беше омекнал и за Коледа му бе обещал нова кола, затова той съдираше тъндърбърда, бръмчеше с такава скорост по Мейн Стрийт, сякаш участваше в състезание.

— Недей толкова бързо — помоли го Лорън, вкопчила ръце в дръжката на вратата и в седалката.

— Спокойно.

Много мразеше да й казват „спокойно“ — все едно е някаква истеричка.

— Къде отиваме? — попита тя.

— При старото игрище — отвърна той, вдигна едната си ръка от волана и я прегърна през рамо.

Запустялото игрище край града беше известно място, където двойките ходеха да се натискат.

— Не — отказа Лорън веднага.

— Защо не?

— Знаеш защо.

— Ние сме сгодени и можем да ходим навсякъде.

— Именно за това искам да говорим.

— Мислех, че аз съм този, който пожела да говорим.

— И аз имам какво да ти кажа — рече сериозно тя.

Против убеждението си Лорън му позволи да я закара на старото игрище, където Сток паркира колата, угаси фаровете и веднага се нахвърли.

— Какво правиш? — опита се да го отблъсне тя.

— Онова, което трябваше да направя преди няколко месеца — отвърна той, а големите му ръце опипваха тялото й.

Тя го плесна през ръцете.

— Хайде, Сток, не започвай.

— Каква си ти, Лорън? Царицата с леденото сърце? — не се сдържа той и притисна устни в нейните.

Тя успя да се освободи.

— Ще престанеш ли най-сетне!

Той се отдръпна от нея, стиснал юмруци.

— Боже! Кога ще стигна до първата бейзболна база при теб?

— Никога — отвърна тя гневно. — Този годеж е голяма грешка. Не ни е било писано да сме заедно.

Той се стегна.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това!

— Изобщо не трябваше да казвам „да“. Не знам защо го направих. Родителите ми ме насърчаваха. Те те харесват, харесват семейството ти. Смятат, че сме страхотна двойка. — Съзнаваше, че говори твърде бързо, но вече беше започнала и не можеше да спре. — Не съм готова за сериозна връзка.

— Но ти имаше сериозна връзка със Сами Пилснър — лукаво я подсети той.

— Какво знаеш ти за мен и Сами? — сопна се тя и бузите й почервеняха.

— Не кой знае колко. Само това, дето разправяше на всички момчета, че му правиш минет.

Не можеше да повярва, че Сами я е предал.

— Не ти вярвам — усъмни се тя с ярост.

— Вярно е, нали? И щом си му направила на него, аз искам същото. — И той се хвърли върху й.

Тя не беше Мег, за да позволи на някакъв простак да прави с нея каквото си поиска.

— Ако не престанеш, ще сляза от колата — заплаши го Лорън и отново го плесна през ръцете.

— Заминавай — подкани я той самоуверено. — Пътят до вкъщи е дълъг.

— Да не мислиш, че това ще ме спре?

— Уф, да му се не види, държиш се точно като тъпанарка — завайка се Скот. — Всяка друга щеше да умира да е тук с мен.

Той беше просто един самохвалко и грубиян. Погледна го гневно.

— Аз не съм ти всяка друга, време е да го разбереш.

Усещайки гнева й, Сток бързо смени тактиката.

— Хайде, Лорън — започна да я предумва той. — Искам само малко да те погаля. — И отново взе да я опипва.

Всеки път, когато й налиташе, тя се чувстваше невероятно уязвима. Беше толкова едър и силен, че нямаше да е проблем да сломи съпротивата й. Съзнаваше, че трябва да предприеме нещо, и то начаса. Потърси пипнешком дръжката на вратата, отвори я и успя да се измъкне.

— Изчезвам — извика тя. — Ти не си нищо друго, освен един сексуален маниак.

— А ти си просто една гадна флиртаджийка, на която не й стиска! — извика на свой ред той.

— Махай ми се от главата, Сток Браунинг! — Изгаряща от ярост, тя пое по пътя.

Изведнъж Сток осъзна, че нещата стават прекалено сериозни. Запали колата, направи обратен завой и подкара след нея. Свали прозореца и подаде глава навън.

— Върни се. Недей да правиш глупости.

— Няма нужда — отвърна тя, крачейки по черния неравен път.

Сток започна да се разкайва.

— Няма да те пипна повече. Кълна се, че няма.

Тя спря и се обърна с лице към него.

— В какво се заклеваш? — настоятелно попита Лорън, защото мисълта, че трябва да ходи пеша цели пет мили до вкъщи, не я привличаше особено.

— В живота на баща си.

— Голяма работа.

— Добре де, добре, заклевам се в собствения си живот. Доволна ли си сега? Хайде ела в колата. — Сток отвори вратата и тя се качи. — Ще се държа прилично — въздъхна той и през целия път седя на разстояние. — Ще чакам, докато се оженим. Обещавам.

Ще има дълго да чакаш, помисли си тя. Наистина дълго.