Джаки Колинс
Американска звезда (3)

Втора глава

Бозуен, Канзас, 1973

Лорън Робъртс беше на шестнайсет, когато един мъж я спря на улицата и я попита дали някога е мислила да прави кариера като модел. Лорън му се изсмя в лицето. Кой е тоя непознат? И защо я задява?

Оказа се, че през града минава филмов екип; странна група хора. Лорън бе предупредена — заедно с всички други в училището — изобщо да не влиза в контакт с тях.

Когато се прибра вкъщи, разказа на баща си. Фил Робъртс кимна дълбокомислено и каза:

— На хубавото момиче винаги ще му досаждат, но умното момиче се научава да не обръща внимание.

Лорън бе напълно съгласна. Да си хубав е едно, ала по-добре е да си умен. Баща й бе умен. Винаги я бе учил, че да разчита само на красивата си външност е грешка. По-добре да е отличничка. Да преминава успешно в по-горен клас. Да изпъква пред другите в спорта. Да помага в общинските благотворителни акции. Макар че Бозуел бе малко градче — с население не повече от шест хиляди души, — там открай време се развиваше усилена благотворителна дейност.

Лорън наистина бе хубава. Около един и седемдесет, тя беше по-висока от повечето момичета в класа. Имаше дълги крака и стройно тяло, гъстата й кестенява коса падаше под раменете, очертавайки овално лице с изразителни кафяви очи с жълти точици в тях, правилен нос и широка уста, която криеше ослепителна сърдечна усмивка.

Лорън Робъртс беше едно от най-известните момичета в училището. Всички я харесваха, дори учителите.

Тя стоеше в училищния двор с най-добрата си приятелка Мег, когато Мег я сръга заговорнически и прошепна:

— Ето го, той идва. По-добре си отваряй очите!

Той беше Сток Браунинг. Футболната звезда на гимназията в Бозуел. Напоследък обръщаше голямо внимание на Лорън. Лорън се намръщи.

— Млъкни — промърмори тя. — Ще те чуе.

— И какво от това? — тръсна русите си къдрици Мег. — Обзалагам се, че ще ти определи среща.

— Не, няма.

Обзалагам се.

Сток вървеше като каубой, с широка крачка и клатеща се походка. Косата му беше светлоруса, ниско подстригана, очите му — сини като на тевтонец. Едър и с тен, той прекрасно съзнаваше, че може да притежава всичко или всяка, която пожелае. В негов плюс беше и това, че единственият универсален магазин в града, „Браунингс“, бе собственост на баща му.

— Здрасти, Лорън — поздрави я провлечено той, потискайки силното желание да поглади чатала си, пристегнат в анцуг.

За пръв път се обръщаше към нея по име, макар че от години ходеха в едно и също училище.

Сигурно шестнайсет е вълшебно число, помисли кокетно тя.

— Здравей, Сток — отговори Лорън и се зачуди, както много пъти досега, откъде родителите му бяха измислили това име.

— К’во ще кажеш да идем на едно кино?

Лорън не реагира веднага на поканата. В известен смисъл бе поласкана; в края на краищата Сток Браунинг се смяташе за най-изгодната партия на годината. В следващия момент обаче тя усети, че — за разлика от повечето други момичета в училище — не изпитва към него онова чувство. Не беше неин тип.

— Хммм — успя само да каже Лорън, хваната натясно.

Сток не можеше да повярва, че тя наистина се колебае.

— Това да ли означава? — попита той.

— Означава кога — отвърна предпазливо тя.

Той присви очи.

— К’во кога?

— Кога имаш предвид? — уточни Лорън, като се опита всичко да изглежда несериозно.

Я виж ти! Да не би да е от трудните? Всяко друго момиче щеше да пее от радост при възможността да се срещне с него.

— Довечера. Утре вечер. Когато искаш.

Искам да ме оставиш на мира, мислеше си тя. Макар че нямаше гадже, изобщо не се интересуваше дали ще се срещне с него. Ама никак. Той беше прекалено самовлюбен.

— Е? — Сток се надвеси над нея и тя дори не можеше да си представи, че някога би допуснала потното му тяло да се притисне към нейното. Не че имаше намерение да стига дотам. Не и преди да се е омъжила за човека, когото обича — който и да е той.

Тя продължи да стои като истукана, защото не обичаше да огорчава никого — дори и него.

— Не знам. Много съм заета тази седмица — опита се да възрази.

Сега беше негов ред да се намръщи. Била заета тази седмица! Наистина ли малката Лорън Робъртс му отказваше среща? Възможно ли е това?

— Обади ми се, когато решиш — сопна се той безцеремонно и отмина, гордо вирнал глава.

Мег, която се навърташе наоколо, нервно се изкиска.

— Не каза не, нали?

Лорън кимна.

— Казах точно не.

— Не е възможно! — Мег притисна устата си с ръка.

— Точно това направих.

Двете избухнаха в смях и се прегърнаха.

— Божичко — възкликна Мег. — Обзалагам се, че за пръв път някой му казва не.

— Така му се пада, задето ни е пренебрегвал толкова години — рече Лорън.

— Права си — съгласи се Мег, макар че ако Сток Браунинг бе поканил нея, тя щеше да затанцува от радост и да тича по Мейн Стрийт, задминавайки и най-бързите коли. — Какво ще направиш, ако те покани втори път? — полюбопитства тя.

Лорън сви рамене.

— Ще мисля, когато стане, но ако трябва да си говорим честно, струва ми се, че няма да го стори.

— Пак ще те покани — настояваше Мег.

— Ще се справя. — Според Лорън, Сток Браунинг вече отнемаше твърде много от времето им. — Хайде да изпием по една бира.

Същата вечер тя сподели с родителите си за предложението, като очакваше те да се съгласят с нея, че Сток е богат и разглезен и макар да е син на най-влиятелния човек в града, тя е постъпила правилно, като му е отказала.

Джейн и Фил Робъртс бяха женени от двайсет и пет години — първите девет нямаха деца. Когато вече бяха загубили всяка надежда, на бял свят се появи Лорън. Те я дариха с цялата си любов и преданост — едва ли можеше да се намери по-сплотено семейство от тяхното. Затова тя се слиса, когато установи, че този път родителите й не са на нейното мнение. Според тях Сток бил много добро момче със светло бъдеще и, естествено, подходящ кандидат за единствената им дъщеря. Когато чу, че мислят по този начин, Лорън беше съкрушена.

— Няма да отида на среща с него — заяви им категорично тя и избяга в стаята си.

Двайсет минути по-късно баща й почука на вратата. Фил Робъртс беше с приятна външност, с пясъчноруса коса, разделена в средата на път, тънък мустак и остра брадичка.

— Лорън, скъпа — започна той със спокоен тон. — Ние ти желаем доброто, нали знаеш?

Доброто? Не искаш ли да кажеш, че желаете да съм богата?

— Да, татко, знам.

Фил крачеше напред-назад из стаята, чувстваше се неловко и видимо бе разтревожен.

— Излез една вечер с момчето, дай му шанс.

Шанс — за какво? Да отнеме девствеността ми?

— Добре, татко. Ще видя — измънка тя, защото тази вечер баща й изглеждаше уморен и не искаше да го тревожи.

— Браво, моето момиче. — Фил явно изпита облекчение.

Мег беше права, скоро Сток поднови атаката си. След няколко дни я покани на тържество по случай двайсет и първата годишнина на свой братовчед.

Официално облекло — оповести важно той.

— Нямам нищо официално. — Тя беше съвсем безразлична.

Той не реагира. Лош признак.

— Ще те взема в шест и половина — погали чатала си, явно му беше любим навик.

Разбира се, родителите й бяха доволни.

— Ще ти купим нова рокля от „Браунингс“ — обеща майка й.

Лорън само кимна. Дали ще ни направят търговска отстъпка, ако го оставя да ми скочи?

В уговорената вечер Сток пристигна измит и сресан — с късо подстригана коса „канадска ливада“, червендалест от слънчевия загар, с бяло сако, което му стоеше като излято. Родителите й бяха поразени. Никога не беше виждала майка си толкова въодушевена и подмладена, особено когато им правеше моментални снимки.

Новата рокля на Лорън беше в убито зелено. Тя не я хареса.

— Произведена е в Ню Йорк — поверително им съобщи продавачката. След като разбра това, майка й отказа да гледа повече тоалети.

За снимките Сток прегърна Лорън през рамо. Тя усещаше топлината на ръката му през тънкия плат на роклята и затаи дъх. Носеха се слухове, че Елен Сю Матисън била принудена да напусне града, защото забременяла от него. А Мелиса Томлинсън се кълнеше, че се опитал да я изнасили.

Лорън потрепери.

— Май ти е студено, а? — попита я грижовно той.

— Не, добре съм, благодаря ти, Сток — премигвайки радостно, кой знае защо, отговори майка й.

— Опитай това. — Фил Робъртс тикна в грубата ръка на Сток чаша шампанско, разредено с портокалов сок. — Едно за из път. Няма да навреди, нали?

Лорън видя родителите си в нова светлина и не беше сигурна, че така й харесват.

Сток докара лъскав форд „Тъндърбърд“. Отвори вратата и й помогна да се качи, при което скришом се опита да надникне под полата й.

— Готини родители — отбеляза той, настанявайки се зад кормилото.

— Готина кола — отвърна с досада тя.

— Имах успех.

Не обаче и пред мен.

Сега, след като се бе добрал до нея, той не знаеше какво да каже, а тя нямаше никакво намерение да го улеснява. Беше тръгнала с него насила и ако той направеше само една погрешна стъпка, щеше горчиво да съжалява.