Лора Паркър
Риск (9)

Осма глава

Менюто за вечеря на картичката пред Себастиян беше написано с красиви букви на английски и френски. Ето какъв беше редът на ястията:

Супа от цвекло

Салата от див кресон, лук шалот и майонеза

Жабешки бутчета, натопени в кисело мляко и задушени в чесново манго

Пържени гъби с бургундски сос

Пресен горски копър в сметанов сос

Торта с круши

Себастиян беше учуден и зарадван от избора на новата си главна готвачка, но и изпълнен с недоверие. Той остави менюто настрана и направи знак на лакея си. Тази малка уличница май се считаше за особено умна? Е, той щеше да сложи край на играта й и да се позабавлява добре при това.

— Изпратете ми Миньон.

След няколко секунди Мадлен се появи от входа за прислугата. Себастиян забеляза първо къдравите кичурчета, които се бяха измъкнали от тънкото бяло боне на главата й. По горната й устна блестяха капчици пот. Без да иска, той се запита дали и при любене лицето й се изчервява така очарователно. Скоро щеше да го разбере.

Мадлен носеше тъмносиня памучна рокля с бяла якичка и бели маншети. Полата беше доста по-тежка и по-широка, отколкото беше модерно в момента, и й придаваше вид на истинска прислужница. А бялата престилка я правеше да изглежда като овчарка и отиваше много на тънката й талия.

— Да знаете, че не съм доволен от вас, Миньон.

— Толкова скоро, мосю? — Мадлен беше напуснала кухнята неохотно, защото на огъня я чакаха няколко тенджери, а персоналът я бе посрещнал с открита враждебност. — Та вие не сте опитали дори първото ястие.

— Там е работата. Елате тук. По-близо. Аз хапя твърде рядко.

Мадлен забеляза, че лорд Д’Арси се е облякъл официално за вечеря: тъмносин сюртук със сребърни копчета и гълъбовосива жилетка. Под прясно избръснатата брадичка просветваше бяло ленено шалче с двойна редица колосани рюшове. Къдриците му бяха пригладени назад и тя усети желание да зарови пръсти в тях и да ги разбърка. Той е невероятно красив, каза си за кой ли път тя.

— Забравихте ли указанията ми?

— Разбира се, че не, мосю.

— Така ли мислите? — Себастиян вдигна бавно листа с менюто и сложи на окото си монокъл, макар че изобщо не се нуждаеше от него, за да чете. — Тук пише, че имате намерение да ми сервирате див кресон и копър. Зелено, мадам! Зелена салата, макар да ви заявих изрично, че не понасям зелени и оранжеви зеленчуци.

— Простете, мосю, но вие казахте, че не понасяте зелени и оранжеви градински зеленчуци. Тези, които съм ви приготвила, не са от вашата градина. Те си растат свободно в гората, също като гъбите.

— Аха, и гъбите — промърмори мрачно Себастиян, макар че тайно се възхищаваше на въображението й. — Добре, този въпрос е решен, но има и други несъответствия. Майонеза? Признайте, че сте я приготвили с яйца!

Мадлен го погледна съвсем спокойно.

— Гъши яйца, мосю, не кокоши.

— Ах, така ли? — Себастиян изгледа сърдито листа с менюто. — Ами чесънът в масления сос?

— Следвам желанията ви, мосю. Когато казахте, че не обичате кромид лук, праз и зелен лук, не споменахте чесъна.

— А сметановия сос? Нима ще оспорите, че той се прави с мляко?

— Сосът се приготвя със сметана, мосю, която не е обработена, следователно съдържа основните вещества на сиренето, не само мляко. А вие казахте, че ядете само мляко и сирене заедно. Voila!

— Точно така, voila. — Себастиян едва скриваше веселието си под мрачната физиономия. Беше имал намерение да я смути и обърка, но тя прояви достатъчно съобразителност и го напъха в собствения му капан. Такава самоувереност беше твърде рядка при жените, все едно от коя обществена класа идваха. Откъде ли беше дошло това момиченце? Трябваше веднага да чуе обясненията й. — Дотук сте напълно права, мадмоазел. Какво ще кажете обаче за жабите? Откъде ви дойде на ум тази дързост?

— Вие ми описахте предпочитанията си към месото повече от точно, мосю — отговори спокойно Мадлен. — За днешния ден, т.е. за втория вторник от месеца, който се пада на четна дата, вие пожелахте месо от животно, което се движи по сушата без копита, плува без перки и лети във въздуха без криле. Жабата пълзи по сушата, плува, без да е риба, и подскача на няколко метра във въздуха, макар да няма крила.

Малката мушна ръце под престилката си и този скромен жест му подсказа, че е много доволна от себе си. Бузките й пламтяха и я правеха още по-прелестна.

— Аз съм само едно бедно френско момиче. Не познавам нито едно друго животно, което да отговаря на изискванията ви. Може би в Англия имате повече такива животни, милорд?

Преходът към формалното обръщение „милорд“ му доказа за сетен път, че тя е отгатнала малката му хитрина. Тази красива женичка си играеше с него, правеше се, че приема думите му за чиста монета, и му отговаряше по същия начин. И, което беше още по-добро: тя бе постигнала победа, при това с най-почтени средства! Само това беше достатъчно да го накара да реши, че тя ще остане даже ако ястията й бяха загорели и безвкусни.

— Е, добре. Май ще се наложи да опитам какво сте ми приготвили.

— Разбира се, мосю. Сега ще ви поднеса супата. — Мадлен се обърна и даде знак на лакея да внесе съдовете: сребърен супник върху красиво изработена сребърна табла.

Себастиян вдигна капака и погледна недоверчиво вътре.

— Супа от цвекло? — промърмори скептично той. — Слагате корени в супата, значи. Колко странно. — Ала ароматът и видът на грижливо разбитата крем супа, която слугата изсипа в чинията му, изглеждаха божествени.

Вместо да вземе лъжицата, той се облегна назад в креслото си, скръсти ръце и я погледна изпитателно.

— Първо ще я опитате вие.

— Не, мосю — отговори категорично Мадлен. — Тя е само за вас.

— Настоявам.

— Щом така желаете. — Тя взе тежката сребърна лъжица и я потопи предпазливо в гъстата супа.

Себастиян я гледаше като омагьосан. Тя прокара лъжицата по ръба на чинията, за да не покапе, и я вдигна към устата си малко отстрана. Поведението й беше на изискана дама и нямаше нищо общо с маниерите на кухненска прислужница или селска мома. Очевидно беше французойка, а ако се съдеше по гласа й, беше живяла най-малко в кралския двор. Вероятно е била малко дете, когато започна революцията. Дали беше сираче от благородно семейство? Или само добре маскирана уличница, излязла от някой парижки бордей? Защо и как беше дошла в Англия? Трябваше да получи отговор на тези въпроси още преди разсъмване.

— Липсва съвсем малко пипер и ако предпочитате пикантните ястия, може би мъничко сол, мосю.

— Я да видим. — Той взе лъжицата от ръката й и опита супата. Прекрасният вкус, който изпълни устата му, го накара да затвори очи.

Когато отново ги отвори, тайнствената малка жена насреща му го гледаше, като че имаше пред себе си агнешка плешка, предвидена за печене. Той не можа да устои и отново започна да я дразни.

— Сигурна ли сте, че не липсва нищо друго?

Мадлен вдигна очи.

— Какво би могло да липсва, мосю? Не, абсолютно нищо.

Най-после Себастиян си разреши да се усмихне.

— Съгласен съм. Супата е превъзходна. — Той вдигна чашата с вино и отпи голяма глътка. — Благодарен съм ви за труда.

Мадлен се усмихна бегло и се обърна да си върви, но се сети, че като слугиня е редно да направи реверанс. Обърна се, за да поправи грешката си, но той я отпрати със заповедническо махване.

Себастиян изяде три чинии супа. Изръмжа доволно и посвети вниманието си на салатата от кресон. А когато му поднесоха прясно изпържените и блестящи от чесновото масло жабешки бутчета заедно с гъбите в бургундски сос и красиво навития на рулца копър, реши да я повика отново.

— Слушайте, мадмоазел — започна той, този път на френски, — нима искате да кажете, че това е цялата ми вечеря? Велики Боже!

Мадлен прехапа устни, обидена от неодобрението му. В този миг Себастиян забеляза голямата промяна във вида й. Снежнобялата престилка беше опръскана с всевъзможни петна, бонето й се беше килнало назад, по челото й лепнеха влажни от пот къдрици. Без да съзнава какво прави, тя ги приглади назад и въздъхна.

— Простете, че се явявам в този вид, мосю.

Себастиян се постара да овладее нахлулото в сърцето му съчувствие.

— Необичайно, бих казал.

Необичайно! — възмути се тайно в себе си Мадлен. Никога не беше преживявала такъв труден ден. Кухненският персонал я посрещна на нож, наложи й се да прегази половината езеро и да претърси цялата гора, за да удовлетвори невъзможните потребности на този млад благородник и какво? Необичайно? Не, положението й беше просто невъзможно!

— Съжалявам, че не можах да ви приготвя най-доброто, мосю, но много бързах, а и обстоятелствата бяха доста необичайни. Обещавам, че в бъдеще ще се справям по-добре.

— Моля ви да не скромничите! Много добре знаете, че готварските ви способности са наистина гениални. — Себастиян се усмихна очарователно, прелъстително и развеселено.

— Merci, monsieur. — Мадлен изпита такова облекчение, че едва не се разплака, но успя да се овладее. — Радвам се, че сте доволен.

— Доволен? — Ако беше избрала друга дума, той щеше да се изкуши да повярва в твърденията й, че е проста готвачка, както му се беше представила. Но нещо в нея му бе дало да разбере истинската й стойност.

Може би е била метреса на някой от приятелите му. Тя притежаваше необикновена красота, с нежна, възтъмна кожа и блестящи очи, пълни с неразгадаеми тайни. Кой би могъл да се лиши от такава красавица, като я изпрати в кухнята, вместо да я сложи в скута си и да споделя с нея ястията и виното си… и най-вече леглото? Странна история. Не, той трябваше да изтръгне от устата й истината.

— Елате и седнете при мен, Миньон. Не искам да се храня сам.

Младото момиче го изгледа стреснато.

— Не мога, мосю. Тортата е още във фурната.

— В кухнята има цял куп слуги. Има кой да внимава за тортата. — Той махна на лакея. — Иди да се погрижиш за тортата — нареди властно той, изправи се и пристъпи към Мадлен. Сложи ръка под брадичката й, повдигна я и видя съпротивата в очите й. — Не искате ли?

— Non, monsieur.

— В такъв случай ще се оттеглим горе. — Пръстите му се плъзнаха по меката й кожа. Той забеляза капчиците пот по шията й и усети горещината на бузите й. На брадичката й имаше бяло петно, вероятно от брашно. Обикновено подобни знаци на подчинено положение унищожаваха интереса му към жените. Все пак той беше продукт на времето си. Познаваше безброй бледи, крехки, хладни същества, които не се потяха и никога не се чувстваха изтощени от работа — само в леглото проявяваха известни признаци на живот. Без да се пита защо, той се наслаждаваше на тази промяна като на красив залез или на необичайно цвете.

— Яденето ви наистина беше прекрасно, Миньон, но вие сте много по-апетитна.

Като видя развеселения му син поглед, Мадлен си каза, че по никакъв начин няма да избегне влюбването. Тя го харесваше много, даже прекалено много, но той никога нямаше да го узнае!

Целувката му я свари напълно неподготвена. Тя не се възпротиви, но и не й отговори.

Нито една случка от годините, прекарани в манастира, не я беше подготвила за тази първа вечер с един опитен прелъстител и за начина, по който той я докосваше. Монахините предупреждаваха ученичките си да се пазят от такива мъже, защото те имали ангелски лица, но дяволски души. Тя беше вътрешно подготвена да стане негова метреса с унижения и болки. Искаше да се принесе в жертва, за да спаси майка си и лелите си.

Защо сега усещаше само приятна изненада, когато топлите му, гладки устни се плъзгаха внимателно по нейните?

Предупреждението на Ауделия, че мъжът, който получава желаното твърде лесно, не се научава да го цени, и присъствието на лакея я накараха, макар и със закъснение, да се отдръпне и да протестира.

Себастиян се изсмя тихо. И тъй като беше очаквал съпротива и не се надяваше, че устните й ще разцъфтят под неговите. Умелата прелъстителка веднага би започнала да се отбранява лицемерно… или? Може би, ако беше умна като тази малка мадмоазел, тя щеше да го погледне изненадано, сякаш мъжката целувка беше нещо напълно ново за нея и тя нямаше представа как трябва да се държи.

Дискретното покашляне на един слуга го накара да се вразуми. Рядко съжаляваше за постъпките си, но този път усети, че е прекалил. Не понасяше мъжете, които спяха с прислужниците си. Освен това обикновено не държеше много на публиката, когато се занимаваше с жени. Тази тъмноока сърничка го беше омагьосала. Тя беше по-вкусна дори от прекрасните ястия, които му беше сготвила.

— Елате и седнете при мен, Миньон. И вие заслужавате да хапнете нещо.

Мадлен хвърли изпълнен с копнеж поглед към отрупаната маса. Съдържанието на сребърните съдове беше наистина примамливо. Беше ужасно гладна и уморена.

— Много бих искала, мосю.

Когато Себастиян я отведе до стола й, един прислужник се втурна да постави приборите, а друг напълни чашата й с вино. Мадлен свали бързо престилката си и позволи на домакина си да й намести стола.

Себастиян седна отново на креслото с висока облегалка и я погледна с усмивка.

— Дамата има предимство.

Мадлен го погледна изненадано през масата.

— Нали не мислите, че искам да ви отровя, мосю?

Този директен въпрос го смая. Все пак не биваше да изпуска от внимание тази възможност.

— А вие бихте ли ме отровили, Миньон?

— Non, monsieur. Би било истинско разточителство да се отрови един толкова красив мъж — отговори дръзко тя.

После сведе глава към масата и взе приборите си. Учуди се, че когато отряза късче от жабешкото бутче и го поднесе към устата си с елегантен жест, той не каза нищо. Крехкото месо просто се топеше в устата. Когато великолепният аромат замая обонянието й, тя не можа да сдържи доволната си усмивка.

После опита едно връхче кресон, пъхна в устата си и една задушена гъбка.

— Много добре — заяви тя не без гордост.

Себастиян си отряза голямо парче месо. Щеше да запомни завинаги аромата му. Очите му се разшириха изненадано, ноздрите му се издуха, устата му се напълни със слюнка. Никога не беше опитвал такова вкусно нещо.

Беше обиколил много страни и навсякъде се беше наслаждавал на ястията на известни готвачи, наети от най-богатите благородници. Когато тази вечер опита жабешките бутчета, разбра окончателно, че Миньон не е просто готвачка, a chef de cuisine, истинска майсторка в своето изкуство.

— Това е невероятно! — промърмори с пълна уста той, забравил доброто държание. — Хапнете си добре, мадмоазел, тази вечер си го заслужихте.

Твърде гладна, за да се възпротиви, Мадлен изяде всичко, което беше сложила в чинията си.

Докато се наслаждаваше на тази вечеря, една от най-добрите и навярно най-необичайната в живота му, Себастиян наблюдаваше странно тихата жена, седнала насреща му. Всъщност, тя беше още съвсем млада и макар да изглеждаше спокойна и овладяна, той беше сигурен, че се страхува от положението, в което се намираше. Но в очите й имаше и още нещо, израз на доверие, който беше необясним за него, полъх от Deja vu^[1], идващ може би от нежната линия на профила й, огрян от трепкащите свещи.

Мадлен усещаше пронизващия му поглед, но продължи да яде и свърши след него. Той не й досаждаше с въпроси или безсмислени разговори, само пиеше вино, докато тя се хранеше мълчаливо. Може би е неучтиво да продължавам да ям, след като той вече е свършил, сети се по едно време тя, остави приборите си настрана и изтри устни със салфетката. После бутна стола си и го погледна с плаха усмивка.

— Много съм ви благодарна, мосю, но сега трябва да се върна в кухнята.

— Защо дойдохте тук, Миньон?

Мадлен наведе глава.

— Не ви разбирам, мосю…

— О, мисля, че ме разбирате. С тази вечеря ми доказахте, че притежавате бистър и бърз ум. Талантът ви на готвачка е неоспорим. Достатъчно сте красива, за да вървите под ръка с най-забележителния лондонски мъж и да топлите леглото му, и въпреки това изглежда предпочитате горещината и усилията в кухнята. Възможно ли е това?

Мадлен усети, че се изчервява. Толкова много искаше да се хареса на този странен мъж. Знаеше обаче, че не бива да се хвърли първа в обятията му, за да го загуби след една-единствена нощ.

— Много съм ви благодарна, че ми позволихте да споделя вечерята ви, мосю — прошепна тя и се обърна към вратата.

— Къде отивате? — попита недоволно той.

— Там, където ми е мястото.

Тези думи никак не му харесаха. Къде беше мястото й? Наистина ли тя не го знаеше? Единственото място, на което си я представяше, беше леглото му. Въпреки това се сдържа, защото изведнъж осъзна, че не иска да я принуждава за нищо. Всичко трябваше да стане от само себе си.

Той вдигна чашата си насреща й и се усмихна.

— Лека нощ, Миньон. Пожелавам ви сладки сънища.

Този път Мадлен се сети навреме за реверанса.

— Благодаря ви, мосю. Bonne nuit^[2].

Този топъл шепот го последва в спалнята и остана в сънищата му.

 

 

— По дяволите! — Гневният вик бе последван от доста силна експлозия, примесена с трясък от чупещи се стъкла. Стресната, Мадлен блъсна вратата към лабораторията на лорд Д’Арси, без да чука или да почака да я повикат.

Маркизът стоеше пред работната си маса с ръце, опрени на хълбоците, и се взираше мрачно в купчината разкривен метал и изпочупени стъкла.

— Добре ли сте, мосю? — попита обезпокоено тя.

Себастиян я изгледа строго.

— Опитах се да направя опита на Деви, за да добия натрий. Но нали съм си магаре, забравих предупрежденията му колко леснозапалим е натрият в чиста форма. — Той вдигна ръка, за да й покаже почернелите си пръсти и кървавата рязка на дланта. После сърдито изтри саждите от лицето си. — Прощавайте, ако експлозията ви е уплашила.

— Господи, вие сте се наранили! — Мадлен остави таблата с яденето му на най-близкия стол и посегна към ленената салфетка.

— Внимавайте за стъклата — предупреди я той и й протегна ръка, за да я води.

Мадлен го дръпна към големия прозорец.

— Седнете тук, мосю — нареди твърдо тя.

Себастиян се отпусна послушно на рамката на прозореца, докато тя взе обгорената му ръка и се наведе над нея.

— Ще ви излязат мехури, а и доста зле сте се порязали — обяви тържествено тя и така внезапно вдигна глава, че едва не се удари в неговата. — Трябват ми вода и превръзки.

— Ей там е помпата — показа й той. — В чекмеджето има чисти парчета лен.

Погледът му я следваше любопитно, докато тя вършеше работата си леко и безшумно. Вече три дни живееше в дома му и беше завладяла всичките му мисли, даже когато беше погълнат от опитите си. Ястията й бяха невероятно вкусни, разнообразни, а някои от тях бяха истински открития, особено като се има предвид, че тук, на село, нямаха особен избор. Но той мислеше за нея не заради готварското й изкуство. Тази жена продължаваше да го смайва. Сега например беше изумен от спокойствието й. Вместо да припадне от ужас при вида на кръвта, тя се зае да го спасява и дори не помисли да повика помощ.

Усмихната, Мадлен застана пред него с легенче вода.

— Пъхнете ръката си вътре, мосю, за да мога да я измия хубаво. — Тя остави легенчето на прозоречната рамка и взе ръката му. Изми грижливо раните, като си помагаше със салфетката.

Когато Миньон се приведе над ръката му, Себастиян се наклони настрана, за да може да я вижда по-добре. От меките тъмни къдрици лъхаше аромат на слънце и есен. Значи пак беше ходила на разходка. Беше му направило впечатление, че всяка сутрин, след като му беше сервирала закуската, тя минаваше покрай прозореца му. Едва след завръщането си започваше да приготвя обеда. Когато излизаше на разходка, обикновено носеше бонето си, но след един внезапен дъжд се върна с гола глава.

За първи път Себастиян помисли, че тази малка женичка притежава всички необходими качества на обожаваната от него просветена, независима жена. Без съмнение обаче животът никога нямаше да й даде възможностите, от които тя се нуждаеше, за да постигне успех. Беше твърде красива и някой ден непременно щеше да се омъжи. Някой свещенически син или секретар на провинциален аристократ щеше да я направи своя съпруга и да похаби младостта, красотата и интелигентността й, защото нямаше да я оцени. Ако беше обикновен мъж, той щеше да види само стройното, чувствено тяло, розовите устни, приканващи за целувка, и да иска да я притежава в цялата й сладост. Ако имаше склонност към насилие, той щеше да потиска ума и живия й дух от страх пред превъзходството й. Само след няколко години животът щеше да отнеме розовината на нежните й страни и тя щеше да загуби жизнеността си. А сега присъствието й го обгръщаше като най-нежен полъх на крайбрежния ветрец… Очите й вече нямаше да блестят от усърдие и никой нямаше да очаква с нетърпение появяването й, както я очакваше той сега.

Едно чувство, много прилично на онова, което при различни случаи го беше изправяло срещу мъжете и нравите на съвременниците му, стегна гърлото му и едва не го задуши. Той вдигна ръка към сведената й главица. Усети потребност да я защитава, но бързо си припомни, че тази потребност на два пъти го беше довела до дуел. Този път нямаше да си отмъщава. Този път щеше само да помага. Може би си струваше да опита.

Ала едно също така силно чувство се възправи срещу присъщия му алтруизъм. Той искаше да я милва, да вземе в обятията си тази умна, нежна красавица и да я задържи здраво. Затова оттегли ръката си, без да я е докоснал.

Мадлен усещаше внимателния му поглед и тръпнеше под енергията му. От три дни насам тя усещаше появяването му още преди да е влязъл. Чувстваше се като мишка, която се намира в един и същи хамбар с котката. Страхът и загрижеността как и кога ще продължи играта, обяснена й от Ауделия, и съзнанието, че той я владее във всичките й тънкости, напрягаха нервите й до скъсване. Опитваше се да се среща с него колкото се може по-често, без да буди недоверието му, но откакто първия ден я целуна с лекотата на опитен любовник, той не я докосваше. Времето минаваше и тя не знаеше как са майка й и лелите й и дали ужасният мосю Дьо Валми не е предприел нещо срещу тях. Ако не успееше да привлече вниманието на този мъж, трябваше да си замине оттук.

Тя вдигна глава и погледна с копнеж тясната, изискана уста. „Целуни ме“ — искаше й се да извика. Моля те, улесни задачата ми!

— Готова съм с превръзката — прошепна вместо това тя.

— Благодаря — отговори Себастиян, взрян в розовите й устни.

— А сега ще си вървя — прошепна тя, но ръката й се вдигна към бузата му. Влажните й пръсти оставиха водни капчици по лицето му. — Много ли ви боли?

— Не. — Себастиян покри ръката й със своята. — Благодаря.

Той се приведе напред и Мадлен се надигна на пръсти, за да го достигне.

Себастиян видя как тя затвори очи, за да усети по-добре милувката на хладните му, сухи устни върху своите. Тихата въздишка, която се отрони от устните й, засили нахлулата в сърцето му радост. Не, това чувство беше много по-силно от предвкусваното удоволствие.

Той се възползва от предимството си, обви ръце около тънкото й кръстче и я привлече към себе си. Устните й се разтвориха доброволно. Дъхът й се плъзна нежно по върха на езика му. Ухаеше на невинност, сладост и добродетел. Без да се колебае, Себастиян изпълни сладката й уста с езика си.

Несвикнала с подобни милувки, Мадлен се отдръпна инстинктивно и среднощно сините й очи се разшириха от изненада.

— Защо направихте това?

Въпросът го изненада. Никоя жена не го беше питала защо я е целунал.

— Вие сте жена и би трябвало да разбирате, че дързостта ми е породена от красотата ви.

Мадлен знаеше, че мъжете и жените събират устните си, но нямаше представа, че езикът също играе някаква роля в целувката. По дяволите, колко съжаляваше за незнанието си!

Тя се изплъзна внимателно от прегръдката му, сякаш действията й се ръководеха не от плахостта на девственицата, а от хладна пресметливост.

— Не знам с какви жени общувате обикновено, мосю, но във Франция дамата има право да избира сама партньорите си.

При тази умна атака Себастиян вдигна златните си вежди.

— Значи настоявате на правото сама да си избирате любовниците, Миньон?

Само да знаеше! Не, той не биваше да го узнае никога.

— Да, мосю. — Тя хвърли бърз поглед към лицето му с надеждата, че не го е разсърдила. — Нима английските дами нямат това право?

Той се усмихна изкушаващо.

— Английските дами, ако изобщо избират любовниците си, подхождат към този избор по-скоро пуритански. Те не знаят какво да очакват от любовта. Те искат да бъдат прелъстени и много често им се удава да прогонят угризенията на съвестта, когато се отдават.

— Наистина ли, мосю? Как тогава можете да очаквате от мен да действам срещу правилата на вашето общество?

— Това ме кара да очаквам от вас повече, скъпа моя, а и да ви уважавам повече. Аз съм мъж с високи изисквания. Ако ме изберете за свой любим, мога да ви обещая, че няма да ви разочаровам. — Той й протегна ръка. — Елате в спалнята и в леглото ми, за да мога да ви покажа по колко много начини мога да ви доставя удоволствие.

Мадлен се взираше като хипнотизирана в протегнатата й ръка. Изведнъж реши, че всичко стана твърде бързо. Рисунките, които бе видяла първия ден, отново оживяха в съзнанието й. Възхитена и отвратена едновременно, тя се запита дали лорд Д’Арси намекваше за същите невероятни и често невъзможни пози, които я бяха стреснали. Нима и тя трябваше да ги изпълнява като дамите от рисунките? Играта! Не биваше да забравя правилата на играта!

Тя сложи треперещата си ръка в неговата.

— Много е възможно да ме уважавате повече заради противоречията ми с вашето общество, мосю — проговори бавно тя, стараейки се отговорът й да прозвучи колкото се може по-светски. — Аз обаче бих ви уважавала по-малко. Даже момчето от обора проявява повече уважение, когато се старае да получи благоволението на момичето си.

В топлия му смях прозвуча възхищение и той я привлече по-близо до себе си.

— Едно на нула за вас, Миньон. Не биваше да забравям, че сте свикнала да ви ухажват. Толкова ли е дръзко от моя страна да ви предложа поне този път да съкратим формалностите? — Той докосна брадичката й с връхчетата на пръстите си. — Или искате само да ме подразните?

Сериозният й поглед погълна топлата красота на лицето му, осветено от яркото слънце. Този мъж щеше да стане първият й любовник. Ала инстинктът за самосъхранение я предпази от погрешната стъпка.

— Ако човек винаги получава онова, което иска в момента, животът би бил дяволски скучен.

Пулсът на Себастиян се ускори. Тази жена си струваше усилията: тя беше силна, самоуверена, схващаше бързо и на всичкото отгоре беше остроумна. В главата му започна да се оформя чудесен план.

Не беше забравил облога с Елиът за съвършената метреса. Поради липсата на подходяща личност досега не беше помислял да го приложи на практика. Когато провидението му изпрати тази личност в лицето на малката Миньон, той веднага разбра, че вече разполага с необходимия суров материал, за да го оформи по свое желание.

Тази жена го привлече още от първия миг. Не вярваше, че е девствена, но бе убеден, че е добродетелна. Беше си играл на прелъстяване с най-красивите и талантливи жени на Европа, но сега не се сещаше за нито една жена, била тя дама или проститутка, която би вдигнала полите си не за да задоволи плътския му апетит, а да му приготви жабешки бутчета! Това можеше само Миньон!

С негова помощ тя щеше да се научи как да запази свободата на духа си, как да не я загуби заради някой тираничен съпруг, даже заради самия него.

Сега обаче не беше време да разисква с нея този проблем. В лабораторията му цареше ужасен хаос, а и трябваше колкото се може по-скоро да продължи опитите си. Тази жена заслужаваше по-добра обстановка.

— Вечеряйте днес с мен, Миньон. Облечете се хубаво и седнете на масата ми като почетен гост.

— Ще се опитам — отговори предпазливо Мадлен, когато той се наведе да я целуне по бузата. Този мъж беше сигурен в неустоимата си привлекателност. А тя не беше имунизирана срещу нея, дори напротив. Коленете й трепереха.