Лора Паркър
Риск (6)

Пета глава

Тя каза, че името й е Доркас и е на шестнадесет години. Домакинът я изпратил, за да ми помогне да се приготвя за сън. Направи го безмълвно.

Наистина нямах никакви намерения към това момиче. Уморен от напрегнатия уикенд, реших да се оттегля в стаята си и да си почина. Мислех, че съм изтощен, но Доркас, тази жива лудетина с блестящи очи и многозначителна усмивка, имаше други намерения.

Ръцете й ме освободиха сръчно от жакета, жилетката и връзката и се заеха с двойната редица копчета на панталона ми. Слабото вълнение на мъжа при освобождаването му от дрехите насочи вниманието ми към нея.

С тих вик на изненада тя го взе смело в ръцете си.

— О, милорд, колко е красив! Толкова силен и чист. Не е тъмночервен и жилест като при повечето мъже.

Малкият нахалник, който с удоволствие се поддаваше на женските хвалби, веднага скочи и свали шапка.

— А как хубаво се надува. Той изобщо не е плах, нали, милорд?

Усмихнах се угрижено, когато тя вдигна поглед към мен, и си припомних прозрението на Поуп, че всички жени имат склонност към порока. Аз обаче не бях толкова готов, колкото природата я караше да вярва.

— Имаш ли вече опит в тези работи, Доркас?

Момичето се изчерви и лицето му стана толкова нежно, че за първи път осъзнах младостта и незрелостта му.

— Ако желаете, господарю.

Железният момък увеси нос. Не беше в природата ми да отнемам девствеността на младите момичета.

— Нищо няма да стане, детето ми. Марш в леглото!

Ала вместо да ме остави, тя продължи да ме милва с израз на благодарно облекчение.

— Не искам да страдате, милорд. Ако желаете, ще сложа край на страданията ви. Седнете тук, на ръба на леглото, ако обичате.

Омагьосан от тази крехка невинност и любопитен да видя какво ще стане, аз изпълних молбата й. Тя се усмихна и коленичи пред мен.

— Той е толкова свеж и жизнен, милорд. Наистина заслужава целувка.

Винаги готово да услужи, когато една жена изяви желание, моето изтощено тяло веднага се напрегна, а когато устните й се докоснаха до мен, усетих прилив на сили. Окуражена, тя го взе в устата си и посвети цялото си внимание на задоволяването му.

Заключение: в Англия този начин за оказване на внимание се нарича френски. Тъй като извънредно сръчното същество, което бе коленичило между краката ми, беше пристигнало едва наскоро от Нортъмбърленд, прекрасното й усърдие ме наведе на мисълта, че може би е необходимо да се уточни географското понятие за това умение. Може би е по-добре отсега нататък да се говори за „универсален“ талант.

Себастиян остави перото настрана и с доволна усмивка притисна попивателната върху пергамента. За съжаление, каза си той, предстоящият годеж ще сложи край на литературните ми занимания, макар и само за известно време.

 

 

Себастиян влезе в Британския музей с намерение да свърши две неща. Беше дошъл да разгледа една великолепна нова придобивка, камъка „Розета“, който английската войска беше донесла като плячка от Александрия, след като преди две години Бонапарт бе победен край Нил. Освен това трябваше да докладва на генерал Армстронг.

Чрез посредничеството на Армстронг британската гвардейска кавалерия беше получила правото да се ползва от услугите му. Последния път беше работил за армията в Кайро и предполагаше, че сега са го повикали, за да си осигурят помощта му при отблъскването на Наполеон и разрушаването на експанзионистичните му планове.

Себастиян откри генерала съвсем близо до вратата. В златночервената си парадна униформа той изглеждаше величествен. Беше приятел на Саймън Д’Арси и секундант при дуела, който му струваше живота.

— Генерале — поздрави хладно Себастиян.

Мъжът отговори на погледа му и огледа с нескрито неодобрение яркозеления му жакет, жълтата жилетка и пясъчносивия панталон. Като убеден военен той презираше цивилното облекло. Последната им среща беше преди три години и мъжът пред него беше само един обикновен чужденец.

— Д’Арси? По дяволите, в първия миг не можах да ви позная. Промяната е поразителна. Станал сте истински денди!

— Както виждате — отговори със спокойна усмивка Себастиян. — Как върви войната, генерале?

Възрастният мъж сведе глава и гъстата му бяла грива се разпиля по челото.

— Елате да се поразходим, Д’Арси, и ще ви разкажа всичко.

През следващия четвърт час двамата бродеха из препълнените с останки от древните времена зали, без да ги погледнат. Разходката беше само претекст, за да останат незабелязани. Себастиян разбра сериозността на положението не толкова от съдържанието на разговора, колкото от приглушения му тон.

— Изгубихме предимството, което бяхме спечелили миналия май, когато обявихме войната без предизвестие — заговори разгневено Армстронг. — Тогава успяхме да изненадаме Бонапарт и трябваше веднага да действаме. Само че нищо такова не се случи! — Той изгледа мрачно Себастиян. — Този корсикански нахалник ни създава големи затруднения. Готов е да прекоси канала и при най-малката провокация.

— Тогава е по-добре да не го предизвикваме — предложи меко Себастиян.

— По дяволите, Д’Арси, и вие заговорихте като умерените!

Себастиян не се разтревожи ни най-малко от този намек за липса на патриотизъм.

— Нима сте ме повикали, за да се оплачете от политическите ми виждания?

— Не. — Генералът се обърна наляво и поведе Себастиян към една ниша, в която бяха изложени най-новите находки от гръцката мраморна колекция. Никъде не се виждаха посетители.

— Блокадата на Канала продължава, но цената е твърде висока. Заплахите на Наполеон не позволяват на флотата ни да действа в други части на света. Даже и там има слаби места. Например, когато корабите хвърлят котва, за да натоварят вода и храна.

— Ако планът на тези пристанища не е известен на много хора, французите сигурно не знаят нищо — възрази Себастиян.

— Нашите шпиони ни осведомиха, че французите са готови само за двадесет и четири часа да изправят срещу нас сто хиляди души, включително артилерията и кавалерията.

Красивото лице на Себастиян отрази обзелото го съмнение.

— Помислете само колко време ще мине, докато се намерят кораби за толкова много войска и се пуснат на вода… — Той спря за миг и пресметна на ум. — Най-малко една седмица — заключи кратко той.

Генералът кимна. Той беше изпълнен с уважение към ума и прозренията на Себастиян, но не искаше младият човек да го разбере.

— Имаме хора, които само това правят — занимават се с пресмятания — проговори мрачно той.

Себастиян застана пред първата мраморна статуя.

— Както знаете, вилата ми в Кент е близо до Ламанша. Когато времето е ясно, френският бряг се вижда много добре. Ключовата дума е „ясен“. Всеки, който познава крайбрежието, ще ви каже, че освен в средата на лятото почти никога не могат да се очакват няколко ясни дни един след друг. А сега е почти септември. И най-лекият вятър ще доведе до катастрофа. Прехвърлянето на толкова много кораби е почти невъзможно.

Армстронг се усмихна.

— Значи можем да предположим, че французите няма да се опитат да ни нападнат през есента?

— Не съм сигурен какво мисли Наполеон, но смятам, че е вероятно, генерале.

— Все пак на някои високи постове седят хора, които се опасяват от подобна възможност. — Генералът прехапа замислено долната си устна. — Наполеон се е хвалил, че само четири дни след десанта ще бъде в Лондон. — Той обмисли много внимателно следващите си думи. — Най-неприятни са слуховете. Хората в южната част на страната са обзети от паника. По улиците се раздават вестничета, които представят Наполеон в ролята на бик, който яде деца. И това не е всичко. Разказват се страшни истории, например, че французите строят тунел или мост.

Себастиян се усмихна и огледа статуята на Психея от всички страни.

— Това е не само невъзможно, но и невероятно. Има обаче хора, които предсказват, че необходимата технология за подобни начинания ще бъде създадена само след няколко години.

Армстронг погледна втренчено усмихнатия мъж.

— Твърди се също, че подготвят нападение с балони и ще изпратят цяла флота през морето, за да ни нападне от въздуха. — Той отвърна поглед. — Знам, че това е пълна глупост. Истерия, нищо повече. — Той хвърли бърз поглед към внезапно помрачилото се лице на Себастиян.

— Принципно погледнато, тази идея не е глупост. — Себастиян не можеше да отхвърли теорията с лека ръка. — От практическа гледна точка обаче нападенията с балони е по-невероятно дори от това по море. Въздушните течения няма да го позволят. Нашите войски биха имали по-добри шансове.

Очите на генерала просветнаха.

— Така ли?

— Ако вземем например сто балона, всеки от които е натоварен с по сто души, значи ще имаме десетхилядна войска и… Мисля, че това може да се осъществи с балони, напълнени с водород. Разбира се, не мога да предложа подобна мярка, защото разходите ще бъдат огромни.

— Все пак истерията е заразителна — отговори замислено генералът. — Дори в парламента има хора, които се поддават на паниката. Трябват ми научни доказателства, че нападението на французите е невъзможно. — Той сложи ръка на рамото на Себастиян и се усмихна бащинска. — Искам да ви помоля да пресметнете колкото се може по-точно какво се изисква за ответно нападение.

Себастиян избухна в смях.

— Това е невероятна задача. Бих ви помолил да измислите нещо по-приятно.

Генералът не сподели този изблик.

— Говоря сериозно, Д’Арси.

Себастиян смръщи чело.

— Надявам се, че това не е заповед.

Армстронг свали ръката си и промърмори съжалително:

— Вие сте цивилен и аз мога само да ви помоля, Себастиян.

— Толкова по-зле за мен — отговори небрежно младият мъж, който разбра, че генералът наистина говори сериозно. Той се обърна и се взря замислено в статуята на Психея. Нещо в чувственото лице на голото младо момиче му напомни за малката монахиня, която беше срещнал на улица „Кралица Ан“ предната вечер. Или поне предполагаше, че наистина я е видял. Както обикновено мозъчната буря го бе оставила с незнанието кой от спомените е истински и кой не.

Той обърна гръб на статуята. Сега не беше време да мисли за момичето.

— Нашите войски са разпръснати в различни точки на света. — Той погледна генерала право в очите. — Видях как действат френските войски в Египет. Там има само петдесет хиляди души, но ако Бонапарт осъществи заплахата си и стигне до нашия бряг, ще пристигне в Лондон точно на четвъртия ден.

Генералът направи опит да защити армията си.

— Правителството се старае да подсили войската.

— И?

— Реакцията е радваща, но и застрашителна. Всеки обикновен лондончанин изяви готовност да облече униформа и да защитава родината с живота си. — Той вдигна ръка към устата си и се покашля. — Както красиво се изрази лорд Окланд, ако хвалбите и подходящото облекло са единственото, от което човек има нужда, за да спечели войната, унищожаването на Наполеон е сигурно.

Двамата се изсмяха горчиво.

— Вие и аз вероятно разбираме колко е смешна ситуацията, Д’Арси, но страстите са нагорещени и от двете страни има хора, които жадуват за действия. Лондон и Париж гъмжат от шпиони — имам чувството, че са станали повече от бълхите. Може би някой от най-добрите ни хора са минали на страната на врага. Нямам доверие никому.

— Вие наистина говорите сериозно — установи изненадано Себастиян.

— Точно така. Англия има безброй неприятели. Шуаните, роялистите и републиканците, които не могат да се понасят, са готови да приемат нашата помощ, за да се отърват от Бонапарт, макар да не ценят особено англичаните.

— Е, тогава ще се наложи и аз да свърша своята част от работата.

— Добре казано, драги мой. — Генералът потупа младия мъж по гърба и смени темата. — Вие все още посещавате онези френски куртизанки, нали? Чух, че в последно време поддържат връзки с някои странни личности, например с мосю Дьо Валми.

Себастиян усети как тялото му се скова. Вече беше чувал за Дьо Валми. Този човек имаше славата на роялист, контрабандист и вероятно изнудвач. Но какъвто и да беше, двете сестри Фокан му дължаха живота си. Не го засягаше какви са приятелите им.

— Ако искате да ме предупредите, кажете го направо.

Армстронг не се предаваше лесно.

— Мъже с вино в стомаха и огън в панталоните могат да бъдат дяволски недискретни.

— Много ви благодаря за предупреждението, но двете Фокан са най-безобидните същества на земята.

Тонът на Себастиян не допускаше по-нататъшна дискусия по темата, но генералът беше решен да се доизкаже.

— Времената са трудни. Старите връзки могат да поставят в неприятно положение и най-разумните мъже. Най-добре е да се определите на чия страна сте.

— Единственото, което споделям с жените, са плътските радости, щом толкова искате да знаете. — Себастиян говореше спокойно. — И не вярвам, че те са шпионки.

Генералът го измери с поглед, който караше подчинените му да се разтреперват от страх. Минал отдавна шестдесетте, той принадлежеше към старата школа мъже, които задоволяваха суетността си и чрез жените си. Обременен от товара на годините, той се приближаваше неумолимо към залеза на мъжествеността си. Това съзнание го изпълваше със завист към младия мъж до него.

— Чух, че пишете мемоари. Сигурно сте попресилил боите, нали?

— За мен е чест, че сте намерили за нужно да ме шпионирате, но славата ми със сигурност не може да се сравни с тази на баща ми.

Генералът го изгледа обезпокоено. Двамата със Саймън Д’Арси бяха приятели от детството си. Макар че по-късно започна да води порочен живот, в младостта си Саймън беше служил в британската армия в Америка и беше защитавал страната си срещу бунтовните колонии, за което беше получил многобройни отличия. Той не можеше да каже какво е направила войната от Саймън, но синът му със сигурност не му беше простил по-късните изстъпления.

— Може би един ден ще разберете по-добре баща си.

Себастиян не реагира на забележката.

— Имам твърде много работа, генерале. Ще ме извините ли?

— Внимавайте с кого се срещате — проговори зад гърба му генералът. — След няколко дни ще получите указания.

Себастиян излезе от музея, без да е видял камъка „Розета“. Последната забележка на генерала го ядоса. Да внимава с кого общува! Като че ли имаше нужда някой да му дава съвети как да живее!

Въпреки яда му стана ясно, че Армстронг не е истинската причина за състоянието му. Мисълта за баща му винаги го подлудяваше.

През малкото дни, откакто се беше върнал от Средиземноморието, старите спомени бяха оживели.

— „Пал Мал“! — извика Себастиян на кочияша си, хвърли се в един ъгъл на каретата и изтощено затвори очи. Така да бъде. Щеше да остави духовете да се разхождат свободно.

Между бащата и сина нямаше обич. След като майката почина, когато момчето беше на десет години, двамата се срещаха рядко и почти не си говореха. После, през пролетта на шестнадесетата му година, баща му го завари да се самозадоволява, за да се отърве от болезнената възбуда. Себастиян очакваше изблик на гняв и дори бой, но баща му само се засмя, свали панталона му и без излишен срам му показа как се прави.

Сметнал, че сексуалната зрелост на сина ще ги сближи, той взе Себастиян от колежа в Итън и го отведе в Париж, в един известен бордей.

При спомена за онези дни Себастиян се сгърчи като от удар. Първата седмица в Париж беше опетнена от срама и унижението. Баща му неколкократно го принуди да спи с проститутки, като през цялото време стоеше отстрана, гледаше и критикуваше. Вбесен от разочароващите умения и недостатъчната издръжливост на сина си, той го подслони при една дискретна дама и й плати солидна сума, за да научи сина му на любовното изкуство. Не можеше да понесе мисълта, че неговата плът и кръв няма способности в тази област.

При спомена за разбитата си младост Себастиян се усмихна горчиво. Въпреки това си спомняше с усмивка за следващите седмици в Париж. Най-важното не беше, че откри радостите на плътската любов, а това, че учителката му беше първият човек в живота му, който го прие с обич и прояви великодушие и сърдечност.

В къщата на мадам Хенрис Фокан се водеха оживени дискусии за книги и за идеите на великите френски поети. Еротичните уроци бяха оставени на заден план. Двете сестри бяха много привързани една към друга и въпреки че бяха известни куртизанки, никога не се караха. Кой би помислил, че предпочитат да прекарват добродетелни вечери с един силен млад мъж, да слушат музиката на Хендел и Моцарт или сами да свирят на цигулка и пиано?

През тези летни месеци на 1789 година той прекарваше с мадам Хенрис много повече време извън леглото, отколкото в него. Двамата посещаваха музеи и разговаряха за литература и живопис. Пред младия мъж се откри съвсем нов свят, в който часовете по езда се сменяха с уроци по физика, посещенията на театрите — с разговори за модните табакери с емфие, навиците на домашните кучета и най-модерните бои за коприна. Дори след като баща му престана да плаща, той остана под покрива на мадам Хенрис Фокан и живя добродетелно и много интересно, докато облаците на революцията затъмниха града.

Много скоро Себастиян установи, че светът е пълен с жени, готови да отговорят на плътските му потребности, и че няма нужда нито да им плаща, нито да настоява те да споделят тялото си с един красив и силен млад мъж. Имената и лицата им се смесваха в морето на насладата. За него те бяха само красиви, чувствени тела. Когато избухна революцията, той беше изгонен от Франция. Върна се в Англия и отново постъпи в училището, но скоро установи, че добродетелният живот вече не му подхожда.

Той обичаше жените, намираше ги омагьосващи, възбуждащи, тайнствени, а характерите им бяха мистерия, намираща се в постоянно движение, която го възхищаваше. Скоро установи, че може да има почти всяка жена, която пожелае. Може би, казваше си замислено той, именно тази беше причината, че никой от тях не успя да ме задържи по-дълго. Само привързаността му към сестрите Фокан беше вечна.

Изведнъж той се изправи като свещ. Беше осъзнал, че през този ден е мислил за малката послушничка пред вратата на сестрите Фокан много по-често, отколкото за всяка друга жена, която беше срещал след завръщането си в Лондон.

Предупреждението на Армстронг да внимава за Дьо Валми не го интересуваше. През изминалите десет години сестрите Фокан бяха успели да се справят доста умело с него. Но ако къщата, която беше видял миналата нощ, наистина беше новото им жилище, вероятно се бяха случили някои неща, за които не бяха споменали в писмата си. Може би трябваше да ги посети, за да се увери, че са добре. Да върви по дяволите генералът с неговите предупреждения!

В момента се нуждаеше единствено от вниманието на някоя жена. Преди два дни беше чул за някаква нова артистка, която излизала в ролята на змия при мадам Борделез.

 

 

Две събития предотвратиха посещението му при сестрите Фокан още същата вечер. Първо, забавлението при мадам Борделез беше толкова приятно, че остана там до късно през нощта. А когато успя да се откъсне, на улицата го очакваше страшната гледка на пожар, кълба черен дим и тичащи насам-натам пожарникари — гореше собствената му къща!

Доколкото успя да разбере, новата му готвачка оставила на печката тиган с наденички. Мазнината пламнала и макар че скоро успели да угасят огъня, кухнята, работната му стая и крилото на прислугата в приземния етаж също се запалили. Вредите бяха значителни, освен това всички стаи на горния етаж бяха почернели от дима и саждите.

Докато уреди домашните си проблеми, пристигнаха нарежданията от Уайтхол, които погълнаха цялото му внимание.

 

 

Лондон, септември 1803 година

 

— Каква бъркотия! — Лорд Брамуел Евърли, виконт Бейнтън, се извърна от гледката на оживеното движение по „Кързън Скуеър“ и погледна госта си с известната си крива усмивка. — И ти си на моето мнение, нали?

— Хмм — промърмори учтиво Себастиян, без да вдига поглед от листовете с изчисления в скута си.

— Братовчеде? Проклятие! Ти изобщо не ме слушаш! — Евърли прекоси стаята и с бързо движение грабна перото от ръката на Себастиян. За нещастие той закачи с ръкава си мастилницата на масата и върху изчисленията на Себастиян се изля поток индийско мастило. Десният крак на Евърли, облечен в елегантен кремав панталон, също пострада сериозно.

— По дяволите! — Побеснял от гняв, Евърли разтроши перото в шепата си. То се счупи и мастилото потече надолу по ръката му. Няколко капки капнаха на грижливо излъсканите му обувки. С нов поток проклятия той захвърли счупеното перо в студената камина.

— Това е — или по-скоро беше — любимото ми перо — отбеляза Себастиян и вдигна глава към братовчед си. — Обидих ли те с нещо, Брам?

— Откакто си тук, правиш само това — отговори Брамуел и лицето му пламна още по-силно. При опита си да изтрие мастиленото петно с кърпичка той не само го направи по-голямо, но унищожи и дантелените си маншети. Отвратен, той захвърли кърпичката след перото и съсредоточи целия си яд върху Себастиян. — Не разбирам защо изобщо прие поканата ми да живееш при мен. Очевидно е, че не съм ти приятен.

— Не, разбира се, че не, Брам. — Себастиян зарови пръсти в гъстите си златно кафяви къдрици. — Ако не ти е приятно, че работя по време на разговора ни, трябва само да ми кажеш.

— Не ми е приятно, че не ми обръщаш внимание!

Евърли отметна внимателно полите на сюртука си и седна на дивана срещу Себастиян. С жест, издаващ самовлюбеността му, той протегна стройния си, мускулест крак и отново огледа мастиленото петно. Предстоящите разходи за нови дрехи го ядосаха още повече.

— Вярно е, че те помолих да се чувстваш тук като у дома си, но не съм очаквал да се криеш като къртица.

— Но аз заемам толкова малко място…

Евърли огледа стаята, която братовчед му беше обзавел с някои мебели от опожареното си жилище. Всички предмети доказваха склонност към науката. До прозореца беше поставен телескоп, но писалището два ориенталски глобуса, единият на земното кълбо, другият карта на небето. Един секстант, един барометър и някакъв непознат уред, който се състоеше от закрепено за подвижна дръжка стъклено кълбо, красяха писалището. Към останалите благородни мебели принадлежеше и леглото с форма на кораб, застлано със златна коприна и бял лен.

Евърли вдигна показалец и посочи въпросително леглото.

— Струва ми се твърде тясно. От Италия ли го донесе?

Себастиян погледна леглото си и отново се възхити на акажуто, украсено със злато.

— Това е творение на братята французи Дезмалт и Якоб. Казват, че се вдъхновили от пътническото легло на Наполеон.

— Пътническото легло на онзи корсикански парвеню, който се тъпче с чесън? — Евърли продължи доверително: — Не е признак на добър стил да се купуват френски неща, когато сме във война. Не е патриотично!

— Разбира се, съвсем друго е да имаш цяла изба с контрабандни френски вина и шампанско, нали? — засмя се снизходително Себастиян.

Евърли се изчерви, защото си спомни как се зарадва, когато братовчедът му подари две каси с най-доброто си бордо.

— Не ме отклонявай от темата, Себастиян. Ти ме избягваш, признай!

— Вече те помолих за извинение за снощи — отговори с леко нетърпение Себастиян. — Страдам от мигрена. Понякога ми помагат само дълга разходка и няколко силни питиета.

— Върви по дяволите с твоите обяснения! Ти отклоняваш всяка моя покана. А после се измъкваш от къщи точно когато съм си легнал рано и ме оставяш да хъркам. Много непочтено от твоя страна, не мислиш ли?

Себастиян не направи опит да се защити. Чувстваше се неловко, че не можеше да му каже какво е правил след полунощ. Беше се опомнил едва в ранните утринни часове, когато пристигна в жилището на Евърли, вонящ на уиски и с измачкани дрехи.

— Ако съм участвал в някаква вакханалия, не помня нищичко — усмихна се той и продължи да подрежда документите си. — Обещавам ти, че на следващата ще те взема със себе си.

Лицето на Евърли просветна.

— По дяволите, май започвам да ти вярвам. Наистина ли не знаеш къде си бил?

Гневът в гласа на братовчед му най-после привлече вниманието на Себастиян.

— Какво съм направил?

— Още ли не искаш да си признаеш? Е, добре. Ще ти разкажа какво чух. Вчера си изиграл страхотен номер на един драгунски лейтенант. Просто не можах да повярвам! Ударил си един войник в униформа и си му разбил лицето само заради някаква си манастирска послушница! Себастиян, такива неща не се правят.

Странно чувство се промъкна в спомена на Себастиян.

— Манастирска послушница ли каза?

— Точно така. Малката мръсница била облечена като монахиня — потвърди Евърли.

Себастиян се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си.

— Я по-добре ми разкажи всичко, което си чул.

Евърли кимна тържествено.

— Бях при „Уайтс“. Казват, че си минал с каретата си, когато на улицата пред някакъв бордей избухнала караница. Лейтенантът не могъл да понесе, че една от дамите иска да изчезне, преди той да я е дарил с благосклонността си.

— Коя е била тази жена?

Евърли се покашля презрително.

— Новачка, извадена от калта. — Така наричаха обикновено младите проститутки, които още нямаха постоянни обожатели. — Нямам представа защо се е облякла като монахиня.

— Продължавай. Обясниха ли ти защо съм нападнал лейтенанта?

Евърли очевидно се чувстваше неловко.

— Триста дяволи! Лейтенантът грабнал камшика си, за да й покаже как трябва да се държи, и писъците й събрали половината квартал.

— Този лейтенант изглежда много мил човек.

Евърли се приведе и потупа по коляното замисления си братовчед.

— Искам да знам само едно, драги: какво всъщност си правил с нея?

— Какво искаш да кажеш? — стресна се Себастиян.

Евърли се изправи и на устните му заигра доволна усмивка.

— Я не ми разигравай ролята на непорочен. Нямам намерение да ти я отнема. Не мога да понасям жените от този сорт. Въпреки това те съветвам да не я криеш. Видели са те да заминаваш с нея.

— По дяволите — процеди през зъби Себастиян. — Не помня нито лейтенанта, нито младата проститутка.

— Най-добре е да седнеш и да поразмислиш, братовчеде. Тази сутрин ме посетиха двама прекрасни главорези. — Следващите му думи прозвучаха сериозно: — Секундантите на лейтенант Шерууд.

Себастиян дори не трепна.

— По-нататък?

Евърли кимна.

— Дойдоха тук, защото не те намерили в къщата ти. Искаха непременно да се отърват от предизвикателството на лейтенант Шерууд. Успях да ги отпратя, като им заявих, че не знам къде си. — Той примигна съзаклятнически. — А когато си отидоха, се втурнах към „Уайтс“, за да науча как стоят нещата.

— После? — попита делово Себастиян.

— Обзалагат се, че ще има дуел между теб и Шерууд, обзалагат се още дали си пуснал момичето да избяга, или си го задържал за свое собствено удоволствие.

Когато Себастиян не отговори, Евърли въздъхна тежко.

— Това е третата ти покана за дуел. Рицарските ти добродетели са похвални, но след случая с Лангли трябваше да си поумнял. Нали заради него те изпратиха в чужбина! Всички знаеха, че Лангли бие жена си. Ала само ти посмя да му поискаш сметка.

Себастиян погледна хладно братовчед си.

— Само посъветвах лорд Лангли да прилага бруталността си върху хора, които са в състояние да се защитават.

— Но го направи пред всички членове на клуба! — възрази остро Евърли. — Той нямаше друг изход, освен да те извика на дуел.

Себастиян кимна със студена усмивка.

— Точно така. А аз реших да се боксираме. Той заслужаваше да получи няколко добри удара.

— Та ти едва не го уби с юмруците си! Оттогава не се е показвал в града. — В гласа на Евърли звучаха възхита и възмущение.

— Скоро след като напуснах Лондон, получих писмо от лейди Лангли. Пишеше ми, че се е върнала окончателно при семейството си.

— Това те прави истински герой.

Себастиян не отговори. Беше завързал връзка с лейди Ленгли само от досада, не от страст. Ала в нощта на първата им среща видя по голото й тяло толкова сини петна, че се ужаси. Това не можеше да се обясни с падане по стълбите. Макар че беше преживял брутално детство, той беше шокиран и се отнесе с нея колкото се може по-нежно, за да не я засрами. След няколко седмици излезе срещу мъжа й. Дали причината за дуела беше любовта към ближния, или желанието да се самоизтъкне? И след две години не знаеше отговора.

— А що се отнася до Шерууд — продължи Евърли, — аз съм готов да ти стана секундант. Ти ще избереш оръжията, но те съветвам да не избираш саби. Той е драгун. Пистолетите също не са много подходящи. Не можем да си позволим някой от двама ви да загине. Не, пистолети в никакъв случай. Те са мръсна работа, дупки, олово и така нататък. По-рано беше много добър с шпагата — заключи с надежда той.

Себастиян го изгледа пронизващо.

— Много ти благодаря за загрижеността, но аз нямам намерение да се бия с Шерууд.

Евърли отговори сериозно на погледа му.

— Не можеш да не го направиш, Себастиян. Честта на Шерууд е засегната. Ако откажеш да му дадеш удовлетворение, той ще те унищожи.

— Не мога да си представя как ще ме накара да го моля на колене за пощада — промърмори полугласно Себастиян. — Освен това нищо не доказва, че съм обидил някакъв си драгун. — Той хвърли бърз поглед към гарафата и чашата до леглото си. — Искаш ли и ти глътка коняк? Донесох го от Франция. Можеш да налееш.

Евърли се засмя доволно. Сериозният разговор просто плачеше за глътка хубав коняк.

— С удоволствие.

Докато братовчедът му наливаше чашите, Себастиян се взираше втренчено в омазаната хартия пред себе си.

— Присъствал ли си някога на издигането на балон?

В първия миг Евърли не реагира, смаян от неочакваната смяна на темата.

— Какъв балон? Ами, всъщност не. Веднъж исках да отида, помня, че беше в Ковънт Гардън. Само че не намерих време.

— Преживяването е невероятно. — Себастиян затвори очи, за да се наслади на силното питие. — Аз съм летял.

Евърли вдигна вежди.

— Сериозно ли говориш?

— Да, през май 1897 в Лурд. А после през 1799 в Ирландия. Искахме да прелетим Ирландско море, но вятърът беше насрещен. Опияняващо е, повярвай. Така замръзнахме, че едва не изгубих два пръста на краката си.

Евърли го изгледа със съмнение.

— Не знам дали е добре да напуснеш земята. Все пак хората нямат криле. А и как ще спреш падането?

При тази нелогична забележка Себастиян се усмихна снизходително.

— Ако хората не рискуват, няма да има прогрес.

— Какъв прогрес има в това да качиш човека в мехур, пълен с горещ въздух?

— След откриването на балоните картите станаха по-точни и се рисуват по-лесно. Ако бъде открито средство за управление, ще стане възможно преодоляването на големи разстояния за съвсем кратко време.

— Дай ми една карета с впряг от четири бързи коня и ще видим кой ще стигне по-бързо.

— Аз говоря за големи, тежки товари. Един ден всеки селянин ще си има балон и ще откарва с него сеното, картофите или добитъка си на пазара.

— Значи и свинете ще полетят?

Докато Евърли се смееше, Себастиян размишляваше дали да му разкаже за изследванията си.

— Балонът може да се приложи и при транспортирането на войски.

Евърли го погледна сериозно.

— Носят се слухове, че Наполеон иска да ни нападне. Какво знаеш за това?

— Нищо обезпокоително — излъга Себастиян.

Евърли изпухтя презрително.

— Французите са хора без принципи. Чух, че онзи дребен корсиканец повишавал войниците си в чин заради заслугите им. Простите хора и благородниците споделяли една маса, едно звание. Смешно!

— Много хора са убедени, че Наполеон има най-дисциплинираната армия на света.

Евърли помисли малко и заби поглед в чашата си.

— Какво ще правиш с Шерууд?

— Нищо.

— Ами секундантите му?

— Вече говорих с тях. Всъщност, не им казах нищо. Утре напускам Лондон и отивам в Кент. Вероятно двамата с лейтенанта вече никога няма да се срещнем.

Евърли го погледна със съмнение.

— Семейната чест е поставена на карта. Трябва да останеш и да излезеш срещу него. И двамата познаваме мъже, които са искали да избягнат дуела и са били проследени от наети негодници. Случвало се е даже да ги намажат с катран и да ги овалят в пера. Миналата година едва успяха да потушат скандала, когато един човек беше нападнат и за малко не го кастрираха. — Той се опита да си припомни случая и въздъхна. — Онзи нещастник не беше благородник. Само някакъв прост секретар, който уж прелъстил жената на работодателя си.

— Ти май не умееш да забавляваш гостите си, Брам — укори го меко Себастиян.

Евърли се опита да го убеди по друг начин.

— Сигурно няма да ти бъде много приятно да се затвориш на село и да се занимаваш с науките си. Ако знаеш как мразя математиката! Обзалагам се, на каквото искаш, че ще скучаеш.

Когато не получи отговор, той направи още един опит.

— Скоро ще има страшна боксова среща. Няма ли да я видиш?

— Не, благодаря.

Евърли смръщи чело и потърси някой по-добър аргумент. Изведнъж вдигна глава.

— Мадам Борделез е намерила ново момиче. Извива се като същинска змия.

— Вече се запознах с нея — отговори сухо Себастиян. — Наистина е забележителна.

Евърли не се отказваше толкова лесно.

— Да не си скрил в селската си къща някоя неизвестна красавица?

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, Брам, но в Кент не приемам жени. Когато работя, не допускам нищо да отклонява вниманието ми.

— Елиът ми разказа нещо много интересно. — Евърли вдигна въпросително вежди. — Той твърди, че в момента жените са в центъра на изследванията ти.

Себастиян въздъхна примирено.

— Елиът не знае да си държи езика зад зъбите.

— Значи книгата наистина съществува! Елиът твърди, че след Казанова не е имало друга такава история. А ти дори не ми разказа какво пишеш! — Той изглеждаше искрено засегнат. — Показал си ръкописа на всички, само не на семейството си.

Прекъсна ги учтиво чукане. Икономът донесе на сребърна табла писма за Себастиян и каза, че току-що са пристигнали. Себастиян прочете първото и го разкъса на малки парченца, които захвърли в камината. Взе втория плик и извади малко листче с цвят на лавандула.

— Майчице, какъв парфюм! — изграчи Евърли. — Да не е някоя стара обожателка, която иска да събуди спомена?

— Споменът е извънредно приятен — отговори с лека усмивка Себастиян. — Извинявай, Брам, но трябва да се сбогувам. Ще изляза.

— Тази жена няма ли случайно приятелка?

— Не ти ли стига една любовница? Освен това не бива да забравяш, че си почти сгоден.

Широкото лице на Евърли почервеня.

— Почти. С втората дъщеря на лорд Ривъртън. Малката Шарлот е наистина сладка. И е спокойна. Крайно време е да се задомя. Вече съм на тридесет и една.

— Добре си ти — въздъхна Себастиян. След завръщането си в Лондон беше установил, че почти всичките му стари познати са минали под венчило. Разбира се, това не им пречеше да се забавляват с метресите си и в мъжките клубове. Все пак той усещаше, че помежду им има някаква пропаст.

Той се усмихна и вдигна писмото към лицето си. Познатите му вероятно не получаваха ухаещи покани за вечеря от куртизанки с френски парфюм.

Евърли се покашля отново.

— Какво беше другото писмо, братовчеде?

Себастиян поклати глава.

— Не се тревожи, Брам. Шерууд няма да предприеме нищо дори ако цялата тази история е вярна. След като е проявил непредпазливостта да обяви намеренията си пред цялото общество, случаят вече се разследва от гвардейската кавалерия.

Учуденият поглед на Евърли се отмести към късчетата хартия в камината, а после се върна с уважение към лицето на братовчед му.

— Ти май имаш страхотни връзки?

Себастиян се усмихна невинно под червено-златните си вежди.

— Нищо официално, Брам. Нищо официално.