Лора Паркър
Риск (20)

Деветнадесета глава

— Добър вечер, маркизо.

Макар че от венчавката им беше минала почти седмица, Мадлен продължаваше да се стряска от това обръщение. Положението не ставаше по-различно от това, че сега я беше заговорил мъжът й. Тя вдигна глава от книгата, с която до този момент се беше мъчила да убива времето си.

Себастиян се бе облегнал на вратата на стаичката за преобличане, която отделяше неговата спалня от нейната. Все още беше по риза, макар че бе облякъл официалните панталони от черна коприна с бели чорапи и черни обувки. Изглеждаше здрав, силен и самоуверен. И невероятно мъжествен. Ала небрежната поза, в която бе застанал, скръстените ръце и отпуснатите крака, които неудържимо привличаха погледа й към слабините му, беше само празен жест и двамата го знаеха.

— Добър вечер, mon seigneur. — Тя се надигна от пейката, внимавайки да не измачка вечерната си рокля, но той й махна да остане седнала.

— Не бива да ставаш заради мен, сладката ми. Каретата ще дойде едва след четвърт час.

Той влезе в стаята и се огледа одобрително. Помещението беше наистина прекрасно. Стените бяха покрити с нежнорозови копринени тапети и украсени с огледала и картини. Креслата бяха тапицирани с лъскав брокат с шарка на цветя, имаше старинни китайски мебели, други бяха изработени лично от Чипъндейл, подът беше покрит с фламандски килими. Огънят пламтеше в камината, от тавана се спускаше огромен полилей от френски кристал. Между всички тези мебели беше поставено огромно легло, цялото в розова коприна и кремави дантели, отрупано с възглавници и завивки, обшити с перли и украсени с шнурове.

Себастиян разгледа леглото с критичния интерес, с който проучваше например скиците на нови балони. Принципната употреба на леглата му беше известна, но нямаше понятие от динамиката на леглото в спалнята на съпругата си.

Нека си гледа, каза си сърдито Мадлен, която бе проследила погледа му.

След онзи първи ден, когато стана негова съпруга и по време на коледната закуска бе представена на цял куп гости от висшата аристокрация, тя очакваше съпругът й да дойде при нея в това великолепно легло. Досега това не се беше случило. Втората вечер тя стисна зъби и отиде при него, предполагайки, че той очаква от нея някакъв знак на подчинение. Ала той само нетърпеливо й заяви, че не е добре дошла.

Следващите пет нощи тя лежа будна в леглото си, чакаше го и се питаше дали, кога и в какво настроение ще дойде при нея. Накрая не издържаше и потъваше в неспокоен сън.

Всеки нов посетител я плашеше. Кой знае по какъв начин, Дьо Валми на два пъти бе успял да й изпрати вест в дома на маркиза. Първия път едно хлапе я издебна, когато се връщаше от разходка, и й предаде смачкано листче, а тази сутрин, под предлог, че лелите и имат новини от Франция, той й съобщи, че още един от шпионите му е заловен в Париж и ако тя не му достави необходимата информация до следващата сутрин, той ще прекъсне веднъж завинаги връзките си с Ондин.

Мадлен изгори листчето, но то развали целия й ден и имаше голяма вероятност да унищожи целия й живот. Опита се да си внуши, че не дължи вярност на Себастиян, тъй като той дори не я беше направил своя истинска съпруга. В същото време знаеше, че е неспособна да играе ролята на шпионка и да живее двойствен живот.

Внезапно погледите им се срещнаха и двамата си припомниха последната си среща.

— Защо се ожени за мен?

Всъщност, тя не искаше да му задава този въпрос. Видя, че и той е останал изненадан.

— Е, скъпа, вероятно защото си млада, красива и забавна.

Мадлен стисна до болка преплетените си ръце, решена да устои на шегите му, дори да го предизвика.

— Можеше да получиш всичко това — и много повече дори, ако ме беше направил своя метреса.

Усмивката му издаваше само небрежна учтивост.

— Вярно е. Само че нямаше да получа безсмъртната ти лоялност, нали? — Той видя примигването й и го изтълкува като признание за вина. — А ти нямаше да имаш защитата, която ти осигуряват името и титлата ми, прав ли съм?

Той пристъпи по-близо и Мадлен потрепери.

— Значи смяташ, че имам нужда от защита? А какво стана с теорията ти за независимата жена?

— Оказа се само красива илюзия. — Той взе книгата от ръката й, прочете заглавието и се усмихна. — Също като тази, която четеш. — Остави книгата в скута й и бегло докосна бедрото й. Мадлен побърза да се отдръпне и устните му се опънаха в тънка линия. — Ти би трябвало да си първата, която ще се съгласи с мен. Или през двата месеца, които прекара сама в Лондон, направи поне една важна стъпка към високите цели, с които те изпратих в големия свят?

— Много добре знаеш, че не съм — отговори просто тя. — Но причината беше, че бях объркана и несигурна в себе си. Оттогава научих някои неща… или поне така мисля.

— Искаш ли да ти издам една тайна?

— Ако желаеш.

— Разбира се, че желая. Може би в моята теория има някои неоспорими факти, но също така неоспорим факт е, че всяка метреса, всяка камериерка и дори последната улична проститутка желаят да си хванат мъж с титла и състояние. Ти спечели наградата, сладурче! И то без дори да си играла за нея!

Мадлен го изгледа мрачно.

— Лъжеш се. Не съм се омъжила за теб заради титлата и богатството ти и ти го знаеш.

— Наистина ли? — попита хладно той.

Мадлен вдигна високо едната си вежда и отговори ледено:

— Мисля, че вашата теория съдържа много истини, monseineur. Вярвам, че един ден жените ще бъдат достатъчно независими от мъжете и ще знаят как да се защитават. Грешката ти беше в метода, с който смяташе да постигнеш тази независимост.

Заинтересуван от хода на мислите й, Себастиян се отпусна в едно кресло и попита:

— И как по-точно ще стане това?

— Ти ме научи, че независимостта изисква преди всичко финансова самостоятелност. Докато жената дължи благосъстоянието си на мъжа — все едно дали го е получила в брака или като метреса, тя остава зависима от него. А той е убеден, че тя му принадлежи, защото името му й дава защита, а парите му й дават възможност да живее добре. Мисля, че един ден ще стане възможно жените да постигат благосъстоянието си сами, както правят повечето мъже, а именно с ума си, със способностите си, дори като рискуват — не само с тялото си. Жените ще спекулират на борсата, ще се впускат в опасни пътувания, ще търгуват. Тези жени няма да са от аристокрацията, защото аз видях твоите благороднички и те не искат нищо повече от онова, което може да им донесе женитбата. Другите жени обаче, които имат някакви способности, един ден ще съумеят да се освободят от зависимото си положение и ще започнат да работят. Те се ще справят, уверена съм, както аз бих се справила, ако бях станала главна готвачка. Вярвам в това. Когато дойде този ден мъжете и жените ще решават свободно какъв партньор да си изберат и ще се радват на съвместния си живот.

— Може би си права — промърмори Себастиян, както винаги изумен от острия й ум. За първи път през ума му мина мисълта, че с дръзката си увереност в истинските потребности на това красиво момиче той му беше отнел нещо много важно: мечтите му.

Той огледа стаята в търсене на друга тема и се усмихна.

— Всъщност, аз дойдох специално, за да те поздравя за избора на новия главен готвач. Той е невероятен майстор. Сигурен съм, че си обменяте тайни!

Мадлен се изчерви очарователно.

— Oui. Той е наистина добър, но и аз знам някои трикове, които са му неизвестни.

Себастиян се усмихна развеселено. Не можеше да си представи, че в Англия има друга маркиза, която с готовност да признае, че прекарва голяма част от времето си в кухнята, за да обменя готварски рецепти със своя главен готвач.

Погледът му остана устремен към нея. За кой ли път се възхити на гъвкавите й движения, когато тя се надигна и се протегна, за да раздвижи скованите си крайници след дългото седене. Закръглената гръд над дълбокото деколте събуди желанието му, но той побърза да го потисне.

— А ти? Ти защо се омъжи за мен?

— Първо аз попитах — напомни му тя.

— Защото не можех другояче — гласеше простият му отговор. За първи път след онази вечер в зимната градина тя видя в погледа му диво желание. Но зъбите му бяха толкова здраво стиснати, че тя разбра, че той се бори да го преодолее.

— В гласа ти нямаше задоволство от стореното. Е, ще ти издам, че аз също не съм особено щастлива.

— Нима си очаквала нещо друго? — попита той и я погледна с добре изиграна изненада.

— Мисля, че ти просто не си срещал щастливи семейства, това е всичко.

— Така ли? А ти? Колко щастливи двойки познаваш? Може би имаш предвид родителите си?

Мадлен потръпна като от удар. Каква горчивина имаше в гласа му. Тя не знаеше защо, но продължи да го предизвиква. Може би само за да види, че и той се чувства зле като нея.

— Мисля, mon seigneur, че те са се обичали много повече от твоите.

— Сериозно ли говориш? И кога са се венчали? — Изразът на лицето й го тревожеше, но не му се искаше да отстъпи. — Може би са били щастливи именно защото не са били венчани. Чувал съм, че любовта без брачно свидетелство е най-добрата. В момента не мога да сторя нищо друго, освен да се съглася. Не си ли съгласна и ти?

Мадлен сведе глава. Само след ден или два тя щеше да го предаде, за да спаси живота на майка си. Ала сърцето й не беше против него.

— Можеше да бъде и другояче…

— Защо искаш да бъде другояче? Защо трябва да се различаваме от останалите семейни двойки?

Тя вдигна очи към него, засегната и гневна.

— Аз можех да ти бъда истинска съпруга.

— Ти си моя законна съпруга — отговори той, макар че гласът му потреперваше издайнически. — И искам да знаеш, че може да съм наполовина французин, но възнамерявам да се държа като английски съпруг. Английските дами нямат право да си вземат любовници. Ясно ли се изразих?

— Можеш да бъдеш спокоен в това отношение — отговори студено тя.

— Тогава те питам още веднъж: защо се омъжи за мен, след като в Локсли Хаус се закле да не ме видиш никога вече?

Мадлен затвори очи. Това беше единственият въпрос, на който не можеше да отговори искрено, затова замълча.

Себастиян видя болката й, усети чувството й за вина и отчаяно си пожела това мъчение да свърши. Всеки ден отиваше при нея с намерението да я помоли за прошка за всичко, което й беше причинил, и спираше насред пътя. Сега осъзна, че поведението му през онази нощ, унижението, на което я бе подложил, не може да бъде изличено просто с разкаяние или скъпи подаръци. Той едва понасяше спомена за онова, което й беше сторил!

Мадлен се изправи и го погледна право в очите. Той бръкна в джоба на жилетката си и извади тесен нож със скъпоценна дръжка, обсипана с бисери. Приведе се към нея и й го подаде с дръжката напред.

— Ако някога ти дойде твърде много, разрешавам ти да го използваш срещу мен.

Ужасена и едновременно с това възхитена, Мадлен разглеждаше стилета в ръката му. След малко го пое и отново го погледна в очите.

— Ако още веднъж ме нараниш, ще си получиш заслуженото, ако трябва и с ножа.

Колкото и странна да беше формулировката й, той не се съмняваше, че заплахата е сериозна. За съжаление нямаше да й предостави такъв случай. Той никога вече нямаше да я нарани, но ако й го кажеше, тя нямаш да му повярва. Прекрасен брак…

Чу се тропот на карета.

Себастиян изруга и скочи.

— Крайно време е да тръгваме към „Холанд Хаус Ансамбли“. Тъй като ти си готова, а аз не съм облечен, ще те помоля за една услуга, маркизо. Оставил съм една папка в библиотеката. Ще я намериш в писалището ми. Тази вечер ще ми е необходима. Би ли отишла да я донесеш?

— Разбира се — отговори Мадлен и тайно в себе си се зарадва, че ще се отърве от опасната му близост.

Себастиян извади от джоба си връзка ключове. Направи й впечатление, че си послужи с лявата ръка, и се запита дали пък раната все още не му създаваше проблеми. Той не казваше нищо, а тъй като не я прегръщаше, тя не можеше да знае какво е състоянието му.

— Вероятно папката е в чекмеджето. Вземи ключовете. Ще видиш емблемата на гвардейската кавалерия. Няма да ти е трудно да я намериш.

Мадлен побеля като платно и затвори очи. Той знае! Той знае! — надигна се вик дълбоко в нея. Не, това беше невъзможно.

Тя взе ключовете от ръката му, опитвайки се да не го докосва.

— Казах ли ти вече колко фантастично изглеждаш тази вечер? — Гласът му беше дрезгав от желание.

Мадлен обърна глава настрана.

— Много ви благодаря, mon seigneur.

Себастиян я изчака да слезе по стълбището и се втурна след нея по стълбата на слугите. По пътя навлече набързо вечерния си сюртук и едва не извика от болка. Ръката му все още беше чувствителна, макар да беше престанал да носи проклетата превръзка.

Още когато измисли този план, той знаеше, че се впуска в опасна игра. Ако загубеше, можеха спокойно да го обесят като предател. Защото Уайтхол нямаше да приеме обяснението му, че е действал така от чувство за дълг спрямо предалата го съпруга. Той рискуваше всичко за едно истинско чувство, на което беше предполагал, че не е способен. Той обичаше жена, която не вярваше в любовта му, не вярваше, че той е способен на такова дълбоко чувство. Каква бъркотия! Каква ирония на съдбата! Какво справедливо наказание!

Щом уредеше въпроса с Дьо Валми и ако се окажеше, че двамата с Мадлен не могат да преодолеят разногласията си, той щеше да й позволи да се завърне във Франция и да й осигури добър доход. След една или две години щеше да заяви пред властите, че тя е мъртва, и двамата щяха да бъдат отново свободни. Надяваше се, че дотогава тя ще е умряла и за него. В този момент обаче не можеше да повярва, че някога ще я забрави. Сигурно щеше да умре с името й на устните си…

Той застана зад една подвижна дъска в стаята до библиотеката и се взря внимателно през процепа. Видя я как се поколеба, преди да отвори папката. Затаи дъх, когато тя започна да чете документите. Видя я да клати глава и да връща документите обратно в папката. Какво ставаше? Да не би да се беше излъгал? Може би тя имаше скрупули, каквито той не очакваше от нея? Все пак тя беше французойка и страните им бяха във война.

Докато лежеше в студеното си, самотно легло, той имаше достатъчно време да размишлява за случилото се. Може би тя гледаше на онова, което вършеше, като на нещо естествено и нормално. То беше същото, каквото той беше правил през последните два месеца във Франция: да се вслушва в чуждите разговори, да казва тук и там по някоя дума, за да узнае повече, да събира и подрежда важните сведения, да преценява кои биха били от значение за страната му. Защо тогава тя да е по-лоша от него? Може би Миньон също се ръководеше от патриотични чувства? Каква глупост: да се срещнат двама ожесточени неприятели и да се влюбят един в друг. А сега задачата му беше да я надхитри и обезоръжи.

Когато в деня на сватбата разпита сестрите Фокан за отношенията им с Дьо Валми, те не казаха нито дума. Отказаха да му открият защо Мадлен е трябвало да бъде в неговата компания. Не му казаха нито дума къде е сестра им Ондин и дали изобщо е жива. Себастиян остана с впечатлението, че и трите са затънали до шия в проклетото съзаклятие за свалянето на Наполеон. Те му казаха само как е плакала Мадлен след случилото се в Локсли Хаус. Те не знаеха каква е причината, защото племенницата им беше обяснила само, че двамата са се скарали и че се опасява, че го е загубила завинаги.

Двете се радваха като деца на сватбата. Жюстин не преставаше да отправя благодарствени молитви към добрия Бог, а Хенрис само кимаше доволно и се усмихваше. Жените от семейство Фокан се омъжваха твърде рядко.

Той ги бе заплашил, че ако издадат на Мадлен дори думичка от разговора им, ще престане да ги издържа, но не можеше да бъде сигурен, че не са го направили. Може би тя знаеше, че той е по следите й и целият му рискован план да обезвреди Дьо Валми щеше да се провали.

Той изпита облекчение и дори нещо като благодарност, когато тя грабна решително документите и ги скри в наметката си. Най-после, каза си той и сърцето му заби ускорено. Почувства се като ловно куче, надушило следата. Най-после играта щеше да свърши. Започваше ловът!

Той изскочи от стаята, за да я пресрещне при излизането й от библиотеката.

Грабна я в прегръдката си и впи устни в нейните. Зацелува я с дива жажда, сякаш знаеше, че това е за последен път. Изпита леко безпокойство от израза в очите й и в сърцето му се прокрадна страх. В тъмните ириси имаше тъга, болка и съжаление, дълбоко съжаление. Имаше и страст. Твърде късно, любов моя! Твърде късно!

Той я завъртя в кръг, после бързо я пусна на земята и церемониално й предложи ръката си.

Онемяла от неочакваната целувка и още повече от чувството си за вина, Мадлен го погледна в лицето, сякаш беше полудял.

— Какво има? — прошепна задъхано тя.

— Нищо, което да не би могло да се поправи! — усмихна се тържествуващо той. — Да вървим, скъпа, и да мислим за брачната си клетва. Днес е Нова година и ние с теб се обичаме.

 

 

Новогодишният бал беше ужасен. Мадлен и Себастиян трябваше да седят половин час в студа, докато каретата им спря пред входа на голямата зала и можаха да слязат. Себастиян копнееше да прегърне жена си и да я стопли, но днес трябваше да стиска зъби и да я гледа как се гуши под кожената завивка, която й бе поднесъл като сватбен подарък за каретата. Тя беше безкрайно учудена, когато й каза, че е поръчал голямата карета. Обясни й, че в студеното време тя е по-приятна. Можеше само да се надява, че тя няма да забележи завързания отзад сандък.

Когато най-после един лакей отвори вратичката и двамата слязоха сред множеството зрители, които бяха дошли да видят как се забавляват благородниците и да се възхитят на новите им дрехи, Себастиян забеляза, че лицето на жена му е бледо като восък.

— Какво ти е, сладката ми?

Мадлен затърси приемливо обяснение.

— Не харесвам особено приятелите ти, а мисля, че и те не ме харесват. Аз съм никой и те го знаят. Все още се чудят защо си се оженил за мен.

— Нека се чудят, нека ти завиждат, не им обръщай внимание. — Той се усмихна ослепително. — Имам право да се оженя, за която жена поискам. Ако до осем месеца не ми родиш бебе, дамите ще се ядосат още повече. А сега да вървим, скъпа съпруго — проговори сърдечно той и бързо я преведе покрай любопитните зрители. Слава Богу, че залата беше добре осветена и затоплена. — Тази вечер ще им дадем да се разберат.

Атмосферата вътре не беше особено приятна. Нямаше места за столове, залата и стълбището бяха пълни с хора. Стотици свещи се отразяваха във великолепните украшения по ушите, вратовете и китките на дамите. Студът отвън отстъпи място на влажното и топло море от хора.

Това събиране на висшата аристокрация беше ръководено от лейди Холанд, съпругата на третия барон Холанд. Тъй като двамата бяха известни поддръжници на Наполеон, обществото гледаше на тях като на политически домакини. Нито един салон във Франция или в Англия не можеше да се мери с този на Холандови. Ако тази вечер в Лондон се ковяха интриги, то беше само в тази къща.

След като се представиха на домакините, Себастиян се обърна към Мадлен и рече тихо:

— Боя се, че за известно време трябва да те изоставя. — Той потупа папката, която тя бе взела от библиотеката. — Ако след четвърт час не съм се върнал, иди до вратата и накарай някой от лакеите да ти повика каретата. Ще се видим в къщи.

— Почакай! — извика уплашено Мадлен, но Себастиян вече беше изчезнал сред тълпата от елегантно облечени хора.

Мадлен остана на мястото си, без да знае какво да прави. Чувстваше се изоставена. След като веднъж я представи като своя маркиза, Себастиян вече нямаше нужда от нея и вероятно беше отишъл да си потърси друго развлечение. Тя се уви по-плътно в наметката си. Беше толкова развълнувана, че едновременно мръзнеше и й беше горещо. Какво да прави с откраднатите документи? Колко време щеше да мине, преди Себастиян да забележи отсъствието им? И най-важното, как да ги предаде на Дьо Валми?

— Маркизо!

Като чу добре познатия глас, Мадлен се обърна стреснато. Към нея вървеше красива млада жена със златна коса.

— Ауделия!

Двете се прегърнаха зарадвани и от всички страни към тях се насочиха любопитни погледи. Новата маркиза познаваше една fille de joie! Множество доволни клюкарки се постараха да запечатат в паметта си всяка подробност от тази странна среща, за да я разкажат на другите любопитни.

— Какво правите тук? — попита изненадано Мадлен.

— Дойдох да видя Ричард. — Красивото лице на младата жена помрачня. — Чух, че е дошъл с жена си. Видяхте ли я?

— Не — отговори тихо Мадлен. — Много ми е мъчно за вас, наистина. Потърсих ви още щом пристигнах в града, но ми казаха, че сте в провинцията.

Ауделия се усмихна с болка.

— Наистина бях в провинцията и трябва да ви кажа, че прекарах чудесно. Срещнах един мъж и… — Ала в очите й нямаше усмивка. Погледът й беше станал по-остър и не толкова наивен, както при първата им среща. — Той е по-мил, отколкото очаквах. — Тя вдигна ръка, за да й покаже новата си златна гривна. — Но вие, вие станахте новата маркиза Брейкън! Просто не мога да повярвам! Как успяхте?

— И аз не знам — отговори искрено Мадлен. — Не знам също дали бракът ни ще бъде траен.

— Разбира се, нима би могло да бъде другояче? — Гърленият смях на Ауделия отекна в пълната зала. — Да не мислите, че един маркиз се жени така лекомислено? Освен това, за да се анулира бракът ви, ще бъде нужен акт на парламента. Вие сте омъжена за него и това е завинаги, повярвайте. Кажете ми, наистина ли е толкова богат, колкото се говори? Глези ли ви със скъпоценности и рокли? Разкажете ми как изглежда къщата му…

Ядосана и разтревожена от алчността, която светеше в очите на Ауделия, Мадлен я прекъсна с нетърпелив въпрос:

— Със своята карета ли дойдохте?

— Да, защо?

— Бихте ли ми я заели за малко?

Ауделия я погледна развеселено.

— Да не би да имате среща? Само след седмица брак!

— Не, не е това. Тук има твърде много хора и не мога да ги понасям, затова искам да си отида. Знам обаче, че не бива да оставям маркиза без карета. Ще се прибера в къщи и веднага ще ви я изпратя обратно.

— Разбира се, че ще ви я дам. — Ауделия улови ръката й. — Много съм ви благодарна, че говорихте с мен, а не ме подминахте, както правят повечето ми бивши приятелки… — Лицето й грейна от искрена радост. — Вие сте истинска приятелка, може би единствената, която имам.

Какви ли приятелки има жена като нея? — запита се безпомощно Мадлен, когато седна в малката карета на Ауделия. И как ли се беше чувствала след женитбата на Ричард Балтри?

След като беше станал съпруг, младият благородник престана да посещава метресата си. Вероятно причината беше, че семейството му или роднините на жена му настояваха пред него да проявява сдържаност поне докато жена му забременее. Уроците на Себастиян бяха пълни с информация за навиците на разглезените млади господа от доброто общество, но Мадлен предполагаше, че Ричард е искал просто свободата си. Може би много скоро щеше да вземе под крилото си друга жена и тя щеше да бъде свежа и млада, каквато е била Ауделия при първата им среща. Тя нямаше друг изход, освен да си потърси нов покровител. Така мъжете щяха да си я предават един на друг, докато намереше някой мил човек, готов да я направи своя съпруга, или докато загубеше окончателно красотата си.

Макар че постоянно спореше с леля си Хенрис, в това отношение Мадлен беше напълно съгласна с нея. Вярно беше, че англичаните не са обмислили добре финансовото обезпечаване на метресите си. Себастиян твърдеше, че според англичаните отношението на французите към тази тема е твърде „делово“. Понякога англичаните бяха наистина невъзможни! Децата на Ауделия (ако не се ползваше от услугите на redingotes d’Angleterre) нямаше да получат нищичко.

Оказваше се, че в Англия любовта не значи нищо, ако не е обвързана с брак. А Себастиян твърдеше, че хората от доброто общество се женят само заради печалбата. Нищо чудно, че всички зяпаха новата маркиза Брейкън с отворени уста.

Мадлен се взираше тъжно през прозореца. Навън беше студено и мрачно. Тя почука на прозорчето и помоли кочияша да побърза, защото скритите в наметката документи просто пареха тялото й. Трябваше да ги предаде колкото се може по-бързо, да свърши веднъж завинаги с Дьо Валми и да се върне в къщи при мъжа си.

Нейният мъж. За първи път тази мисъл извика на устните й усмивка. Думите на Ауделия й бяха вдъхнали смелост. Той не можеше просто така да я изостави и да забрави за съществуването й. Разводът на един маркиз беше сложна и дълга процедура. Следователно, тъй като тя нямаше зестра или нещо подобно, той е имал друга причина, за да я направи своя законна съпруга. Само че каква?

Тя беше вече достатъчно практична и не й се вярваше, че хармонията им в секса би могла да бъде единствената причина за брака им. Нали беше чела мемоарите му. Е, може би се лъжеше. Даже тази вечер в погледа му имаше трудно потискана страст. Този спомен й даде известна надежда.

Може би Дьо Валми щеше да спаси майка й. Може би Себастиян никога нямаше да узнае за предателството й. Може би съвместният им живот щеше да стане нормален. Един ден тя щеше да спечели любовта и уважението на съпруга си и тогава…

Това беше първият лъч надежда през последните две седмици. А тя беше млада и толкова силно влюбена, че беше в състояние да разпали силен огън дори от тази малка искра надежда.

Когато кочияшът слезе от капрата, за да позвъни на дадения му адрес, тя остана в каретата. Минаха няколко минути, после вратата на гостилницата се отвори и добре познатата й мъжка фигура, облечена цялата в черно, се огледа търсещо в мрака. Мадлен направи опит да се усмихне и го покани да влезе в каретата.

— Мосю дьо Валми — проговори хладно тя. — Имам необходимите ви документи. — Тя му подаде смачканите листове и завърши с треперещ глас: — Вземете ги и се махайте!

Шумът от стъпки не я обезпокои и тя дори не се огледа. Внезапно Дьо Валми нададе гневен вик и изчезна през отворената вратичка на каретата. В следващия момент две силни мъжки ръце посегнаха към нея. Тя изпищя ужасено и мъжът побърза да затисне устата й с ръката си в кожена ръкавица. Тя започна да се отбранява, да рита и да удря, но мъжът метна пелерината през главата й, за да я спре. Друг мъж я улови за краката и я издърпа от каретата.

Без да губи присъствие на духа, Мадлен удари похитителя си с глава в гърдите и чу болезнения му стон. Той се приведе и пошепна в ухото й:

— Престани да се биеш, нищо лошо няма да ти сторим.

Тя разбра, че не може да предотврати отвличането си, и се опита да се примири със съдбата си. Странни мисли минаваха през главата и, докато мъжете я мъкнеха кой знае накъде, увита като пашкул в собствената си наметка. Не можеше да разбере какво искат от нея тези мъже: откуп, изнасилване, грабеж, със сигурност накитите й. Господи, как щеше да се ядоса Себастиян, когато узнаеше, че тя е загубила гривната на майка му! Дали щеше да тъгува, ако я намереха убита?

Някой я вдигна внимателно и я сложи върху кожена седалка. Още една карета? След миг две ръце свалиха наметката от главата й. Тя вдигна ръка да удари похитителя си и замръзна насред движението.

— Ти?!

Себастиян стоеше пред отворената вратичка на собствената им карета и се хилеше безсрамно.

— Дай ми това. — Той грабна от ръката й документите, предназначени за Дьо Валми, и изчезна. След минута се върна, придружен от втория „похитител“. Двамата мъкнеха тежък вързоп. Вдигнаха го с усилия и го хвърлиха в краката на Мадлен. Младата жена едва не изпищя. Това беше мосю Дьо Валми, с парцал в устата и добре овързан.

Себастиян се качи в каретата и затвори грижливо вратата. После седна срещу жена си.

Когато колата потегли, люлеещата се светлина във вътрешността й хвърли тъмни сенки върху лицата на седящите вътре. Дълго време двамата се гледаха злобно, с отвращение, докато дишаха тежко от преживяното напрежение.

— Как узна? — попита накрая Мадлен и в гласа й имаше срам.

— Ти не си единствената, която умее да подслушва през ключалките на вратите.

Мадлен се отдръпна ужасено.

— Откога знаеш?

— Ти го предупреди за готвения арест! — В гласа на Себастиян имаше презрение, повече към Дьо Валми, отколкото към нея. — Когато дойдох в Локсли Хаус, за да те измъкна от онази оргия, ти го предупреди. Ти му позволи да избяга от заслуженото наказание!

Мислите се надпреварваха в главата й. Внезапният гняв на Себастиян онази вечер не е бил следствие от наранена гордост или ревност, както беше вярвала досега. Той не й се разсърди, че е подарила тялото си на друг мъж, а че е предпазила врага на страната му от готвения му капан. Макар че това беше също толкова лошо, тя изпита известно облекчение. Знаеше обаче, че нейното престъпление е по-тежко от неговото, и сведе глава.

— Нямах друг избор.

— Така ли? — Себастиян потъркваше с отсъстващ вид пулсиращото си рамо. — Не можа ли да дойдеш при мен? Нима мислеше, че ще те предам?

— Да! Не!… — Мадлен изхълца безпомощно. — Мислех, че като англичанин ти ще се почувстваш задължен да предадеш Дьо Валми на властите. И тогава никога вече нямаше да видя майка си.

Себастиян наостри уши.

— Я се опитай да ми обясниш по-подробно какво искаше да кажеш с тази забележка!

Мадлен вече нямаше причини да мълчи. Беше дошъл мигът да му каже всичко и тя го направи. Докато каретата трополеше по празните улици, тя му разказа всичко, което беше преживяла, след като през август получи писмото на майка си и реши да дойде в Лондон. Себастиян зададе няколко кратки въпроса, но през останалото време седеше и я слушаше с огромно внимание. По едно време Мадлен дори се усмихна, защото осъзна, че за първи път разговаря с него истински, без задни мисли и без предпазливост.

— Ето затова бях почти сигурна, че ти си готов да се откажеш от мен, от нас, от любовта ни — заключи уморено тя и направи безпомощен жест с ръка.

— Очевидно не ме познаваш добре, след като си стигнала до това заключение. — Той мълча дълго. — Дьо Валми е шпионин, умел, талантлив, жесток изнудвач. Не мога да го пусна да си отиде.

Мадлен погледна овързания мъж в краката си, който беше започнал да се размърдва. Предполагаше, че Себастиян го е пребил от бой, и то с удоволствие.

— Значи ще предадеш мосю Дьо Валми на властите. — Тя погледна с тревога мъжа си. — Това със сигурност ще струва живота на майка ми.

— Възможно е, ако намерението ми беше наистина такова. Защо не ме попита какво смятам да направя в действителност?

Сърцето на Мадлен заби по-бързо.

— Какво смяташ да предприемеш?

Себастиян скръсти ръце на гърдите си и се усмихна.

— Заминаваме за Франция, сладката ми. Отиваме да търсим изгубената ти майка и да предадем това куче на господаря му.

Мадлен го изгледа невярващо. В сърцето й се надигна дива надежда. Любовта, която толкова време беше крила в сърцето си, устремно си проби път навън.

— Наистина ли ще направиш това за мен?

Нежна усмивка огря очите му и те заблестяха топло.

— Ти още ли не си отгатнала, че съм готов да направя всичко за теб?

В този момент Мадлен се запита дали друг път е имало такова странно любовно обяснение — в карета, над овързаното тяло на страшния враг. Тя погледна страхливо Дьо Валми, който беше започнал да охка.

— Той знае къде е майка ми. Каза ми, че е единственият, който може да й помогне. И че ако не следвам нарежданията му, маман ще бъде загубена.

— Този човек е забележително добре информиран за действията на Наполеоновите шпиони, а твърди, че работи за роялистите. Как мислиш, дали ще успее да издейства свободата на майка ти от неприятелите си и по какъв начин?

— Нямам представа — отговори замислено Мадлен.

— Аз обаче знам. — Той се наведе и вдигна главата на дьо Валми. После седна до Мадлен, без да обръща внимание на ядно святкащите черни очи. Настани се удобно на седалката и мушна крака си между Мадлен и вързания мъж, за да не се докосват. — А сега, мосю или citoyen, или както и да се наричате, ще проведем кратка дискусия. Вие няма да говорите, защото не е нужно. Ще ме слушате и ще кимате. Може би ще се окаже, че тази вечер съм ви спасил живота. Казвам „може би“, защото първо трябва да се уверя, че ще имам някаква полза от вас. Изборът е ваш. Можете да дойдете с нас във Франция или да опитате късмета си в първия английски военен гарнизон, покрай който минем. Франция?

Мъжът кимна мрачно.

Себастиян се засмя доволно, улови ръката на Мадлен, дръпна я към себе си и я прегърна с лявата си ръка, макар че лицето му се разкриви от болка.

— Носиш ли си стилета, любов моя? Много добре. Знаеш ли как да си служиш с него? Тогава ще те помоля да застанеш на пост до нашия пленник. Аз имам нужда от малко сън.

 

 

Стигнаха английския бряг малко след полунощ. Мадлен беше наясно, че Себастиян се нуждае не само от сън. Съпротивата на Дьо Валми и нейните отчаяни усилия да се освободи бяха отворили раната на рамото му. Когато й протегна ръка, за да й помогне при слизането, той не можа да удържи болезнения си стон.

Когато се качиха на борда на контрабандисткия кораб, който ги чакаше на брега, Мадлен не каза нищо, но като чу как мъжете обсъждат предстоящото слизане на френския бряг, осъзна някои важни неща.

Тя беше облякла дрехите, които Себастиян беше донесъл за нея: тежки вълнени панталони до коленете, дебели чорапи, рибарски пуловер и червената й, подплатена с кожа наметка.

— Ти не можеш да гребеш до брега — прошепна в ухото му тя, когато след три часа наближиха френския бряг. — Рамото ти кърви.

— Нямам друг избор. Капитанът няма да ми даде нито един моряк за гребец. — Себастиян изглеждаше бледен на светлината на фенера в капитанската каюта и въпреки студа, на челото му бяха избили ситни капчици пот. Сигурно го тресеше.

— Значи ще се наложи друг да гребе.

Той я погледна с усмивка и й напомни първите дни на любовта им.

— Какво предлагаш, скъпа съпруго?

Мадлен се усмихна самоуверено.

— Аз ще те откарам. Веднъж вече съм го правила.

Час по-късно Мадлен стискаше до болка дебелите гребла и се взираше ужасено в огромните вълни, които се втурваха да й ги изтръгнат от ръцете. Корабът, който ги докара, отдавна беше изчезнал в мрака. Капитанът беше избрал това място за слизане, защото малкият залив предлагаше по-добра защита от високите вълни в открито море.

От палубата на кораба Мадлен можа да различи очертанията на брега, в който се разбиваха вълните и оставяха след себе си ивици бяла пяна. От кораба до брега имаше не повече от сто и петдесет метра. Тогава й се бе сторило, че задачата е лесна за изпълнение.

Може би трябваше да се замисли по-сериозно поне, след като видя странно ухилената физиономия на капитана и подигравателните лица на моряците, които спускаха лодката.

— И гледай да пазиш тишина, малката. Иначе французите ще пратят всички ви на дъното. — С тези любезни думи капитанът ги остави в тъмната нощ. Сега, докато се бореше с течението, Мадлен имаше чувството, че е сключила облог с дявола. Отдавна скованите й от студа пръсти й причиняваха адска болка и тя правеше отчаяни усилия, за да не бъде повлечена от течението. На всичкото отгоре беше отлив и лодката можеше всеки миг да се върне в открито море. Вече беше загубила представа къде точно е брегът и дали се приближава към него.

Малкият, оформен от напористите вълни на Атлантика залив беше много зависим от приливите и отливите. Капитанът я бе предупредил, че има твърде малко време, за да стигне до брега. Много й се искаше да чуе гласа на Себастиян, но не смееше да му извика, защото знаеше, че това ще привлече вниманието на френските постове, които охраняваха брега.

За да си вдъхне смелост, тя се замисли за майка си.

Картината, която се явяваше пред вътрешния й взор, беше един от най-ранните и най-щастливите й спомени. Тогава беше шестгодишна и беше излязла на разходка с красива тъмнокоса дама с бяла рокля и розов ешарп и с прекрасна широкопола шапка. Позволиха й да се откъсне за малко от строгата си бавачка, за да посети майка си — нещо, което се случваше твърде рядко и всеки път се превръщаше в чудесно преживяване. През онази година, вероятно 1789, майка й живееше във Версай.

Подробностите от този прекрасен ден се бяха размили в паметта й, но много добре помнеше как й позволиха да повози майка си в едно от многото версайски езера. Лодката беше боядисана в кралскосиньо и носеше златната линия — знака на краля.

Тя си спомни как приятно грееше лятното слънце и как топлеше раменете й. А как ухаеха лилиите в единия край на езерото! Много добре си спомняше как добре познат глас я повика от брега.

— Потопи греблото, издърпай го, вдигни го високо! Точно така, ma belle fille!

Едър, забележително красив мъж с бяла перука и жакет на райета й се усмихваше, махаше й с ръка, окуражаваше я. Дълбокият му баритонов глас беше един от най-приятните спомени от детството й. След това не го видя никога повече, но и до днес помнеше гласа му, сякаш го беше чула едва вчера.

Сега Мадлен се запита дали този мъж е бил баща й. Дали той беше мъжът, за когото майка й бе рискувала живота си? Защо не се сети по-рано?

Странно, но следващата вълна дойде някак си отстрани и лодката се разлюля опасно. Мадлен нададе тих вик и стисна здраво греблата, но дясното се удари в нещо и се счупи. Остра болка прониза ръката й. Изведнъж лодката се вдигна високо и полетя напред като тласната от невидимата ръка на Нептун.

В този момент Мадлен разбра със сигурност, че няма да се удави, и пое дълбоко въздух, за да издържи още няколко минути.

Също така внезапно вълната се оттегли и тя усети как дъното на лодката застърга по пясъчния бряг. Прещастлива, тя отправи кратка молитва към небето. Най-после щяха да стъпят на здрава земя.

Изведнъж черната вода около нея се изпълни с движение. Мъжете, които се втурнаха към малката лодка, говореха такъв ужасен диалект, че тя не разбираше почти нищо. Силните им ръце удържаха лодката, за да не се върне обратно в морето.

— Стой си на мястото, момче! — предупреди я сърдит мъжки глас, когато тя понечи да скочи в пясъка.

— О, небеса! Това е жена! — извика другарят му, който я беше хванал за раменете и бегло се бе докоснал до гърдите й.

— Млък! — изсъска ядно първият. — Доведете я тук! Нямаме време за губене.

Две силни ръце посегнаха към нея и я изтеглиха от лодката. Някоя я метна на рамо, пяната опръска лицето й и я заслепи. Мъжът закрачи бавно към брега, превит под тежестта й, сложил ръка върху коленете й, за да не я позволява да му се изплъзне. Бяха им казали, че приятелите на капитана чакат на брега. Беше твърде тъмно, за да може да се види каквото и да било. Мадлен чуваше само шума от движенията на мъжете наоколо и приглушените им пъшкания, докато изтегляха лодката на брега. Това със сигурност не бяха войници, иначе щеше да ги познае по униформите. В сърцето й пропълзя страх, може би брегът съвсем не беше толкова сигурен, колкото твърдеше капитанът.

След малко чу гласа на Себастиян, тихо разменени думи и дрезгав смях.

Докато мъжът, който я носеше, се катереше по стръмната скала, Мадлен се държеше с две ръце за широкия колан на кръста му. Знаеше, че не може да се освободи, и не се опитваше да се съпротивлява. Опитваше се да си внуши, че е щастлива да стъпи отново на френска земя.

Няколко минути се изкачваха мълчаливо в мрака. Тайнствеността на контрабандистите изглеждаше заплашителна. Най-после пътеката под краката на мъжете стана по-равна, отстрана се появи жив плет и Мадлен разбра, че са пристигнали.

Мъжът, който я носеше, я постави толкова бързо на краката й, че кръвта се оттече светкавично от главата й и й се зави свят. Две добре познати ръце обхванаха раменете й, за да я подкрепят, а жълтата светлина на фенера я ослепи. Себастиян я обърна нежно, за да може да види къде е попаднала.

Мадлен се видя заобиколена от десетина мъже с изпокъсани и мръсни дрехи, брадясали и почернели лица. Те я гледаха мрачно и недоверчиво, а миризмата на уиски просто струеше от устите им. Ала никой не смееше да посегне към нея.

— Norn de Dieu! Каква красавица! — прошепна почтително единият.

Себастиян се усмихна с гордостта на собственик.

— И си струва парите.

— Какво си им казал? — прошепна недоверчиво Мадлен, докато вървяха по пътеката към контрабандисткото убежище.

— Казах им, че си ми метреса, разбира се. Съвършена любовница, със скъпи капризи и на всичкото отгоре от добро семейство.

— Мъже! — изфуча презрително тя.

Себастиян избухна в смях и я притисна към себе си със здравата си ръка.

— Те изпитват силно уважение към смелостта ти, сърце мое. Ти беше фантастична!