Лора Паркър
Риск (19)

Осемнадесета глава

Този дълбок, тъмен и развеселен глас можеше да принадлежи само на един мъж.

— Себастиян? — прошепна невярващо тя.

Мъжът сложи пръст на устните й и я издърпа към другия край на зимната градина, където музиката и високите смехове от залата почти не се чуваха. Остана само шепотът на вятъра. През високите прозорци проникваше сребърна лунна светлина. Себастиян вдигна ръка и свали маската от лицето си.

Мадлен се взря с надежда в тъмното лице на мъжа пред себе си. Ала чертите му бяха засенчени от кепето, устните му бяха прикрити от големия мустак, а студената светлина на луната правеше лицето му далечно и недостъпно. Тя го позна едва когато на устните му отново изгря типичната за него чувствена, самоуверена усмивка.

Тъй като Себастиян мълчеше, тя също не направи опит да заговори. Той я привлече отново към себе си, сякаш щяха да продължат да танцуват, и я обърна така, че да се облегне на една от гръцките мраморни колони, които носеха кръглия таван.

После разкопча токата, която държеше шапката, и я захвърли настрана. Отвори пелерината и я хвърли на пода. Вдигна лявата си ръка и обхвана лицето й.

— Първо това — прошепна в ухото й той. Целуна я толкова нежно, сякаш устните им никога не се бяха докосвали. Тя усети пулсиращото му желание и се замая както преди малко в ритъма на валса. Цялото й същество се стремеше към него. Тя се притисна към гърдите му, без да усеща грапавия вълнен плат по голата си гръд, потърка корема си в набъбващата му мъжественост, краката й се увиха около стройните му бедра.

В тялото му се надигна такава жажда, че той не можа да й устои. Притисна я към себе си с все сила и езикът му закръжи диво в устата й. Никога преди не я беше целувал така настойчиво и Мадлен остана без дъх.

Тя вдигна ръце, за да обхване лицето му, и забрави бала, забрави страха и големия чужд свят, който ги заобикаляше. Единственото, от което се нуждаеше, беше той и сладостното усещане, че е тук и се нуждае от нея. Търсещата му уста се притискаше в нейната, изследваше интимните й дълбини, смучеше я и я милваше и тя беше готова да повярва, че ще стигне до кулминацията само чрез целувката му.

Тя усети как ръката й се плъзна по тялото му и потрепери. Част от този мъж й беше непозната, но тя беше готова да се люби с него. Този път беше различно. Наболата му брада я драскаше, копринената милувка на мустаците му беше невероятно възбуждаща, но вкусът на кожата му беше същият. Никога нямаше да го замени с друг мъж, никога!

Ръцете й се плъзнаха към панталона му и тя чу тихия му смях.

— Остави. Аз ще го направя. — Той се опита да разкопчее жакета си с лявата ръка и от устата му се изтръгна ядно проклятие. Все пак успя да свали тирантите и да преодолее част от двойната редица копченца.

Мадлен се постара да му помогне и се зарази от тихия му смях. Хихикайки като деца, двамата се бореха с невъзможната униформа. Най-после напреднаха дотам, че той успя да изуе тежкия военен панталон. Мадлен издърпа вълнения плат и обхвана с две ръце коравия му задник. Втвърденият му член се триеше в бедрата и корема й и тя стенеше задавено.

— Аз съм наред — прошепна предрезгавяло той и завладя устата й.

Без да я пусне нито за миг, той измъкна ранената си ръка от превръзката и вдигна с две ръце тънката копринена пола. Когато Мадлен остана гола до кръста, той мушна здравата си ръка между телата им и започна да милва топлата кожа на корема й.

Тя усети силния натиск на коляното, което раздели бедрата й. След миг Себастиян се приведе и я вдигна във въздуха със здравата си ръка. Тя се надигна на пръсти и усети как коравият му член намери влажната, очакваща го утроба и бавно и внимателно си проби път навътре.

Мадлен стисна здраво устни, защото й идеше да изкрещи от наслада. Не биваше да ги чуят. Никой не трябваше да ги види. Той я вдигна още по-високо, за да я настани удобно, тя обви с ръце шията му и се притисна силно в него. Вдигна краката си, обути в тънки копринени чорапи, и ги обви около голите му хълбоци.

— Да, Господи, да! — повтаряше си като безумен Себастиян и се отдаваше цял на разтърсващите вълни на насладата. Тази малка жена притежаваше шесто чувство за еротиката и беше разбрала точно какво му е необходимо в този момент. Той я притисна към колоната с горната част на тялото си и членът му я прониза с цялата си дължина.

Доброволна пленница, тя се нагоди към ритъма на бавните, настойчиви тласъци, които я изпълваха, отговори им с цялата си страст, поиска още, умоляваше за още. В тайнствения полумрак на градината тя се предаде без остатък на дивия ритъм на страстта.

Себастиян се извиваше чувствено, триеше хълбоците си в нейните, тласъците му ставаха все по-мощни и изтръгваха от устата й сладостни хълцания. Той обхвана здраво твърдото й дупе, вдигна я още малко, наслади се на тежкото й дишане и разбра, че най-после я е изпълнил без остатък. Продължи в същия задъхан ритъм, търсейки нещо, което да продължи по-дълго от кратковременния връх на насладата.

Косата й напада по лицето му и му напомни, че отдавна не я е целувал. Тя беше вкопчила ръце в шията му и острите й нокти се бяха впили болезнено в кожата му. Болката му помогна да задържи още малко мига на пълното отдаване. Иначе само след миг щеше да експлодира в това необуздано сливане.

Той беше свикнал с плътските удоволствия, но чувствата му винаги оставаха незасегнати. Днес обаче, с Миньон, се чувстваше неспособен да раздели едното от другото. Усещанията му, толкова горещи и сладостни, бяха неразривно свързани с неутолимия копнеж за още нежност… и със страха, че това удоволствие, че копнежът да бъде с нея и в нея, ще траят дълго, може би вечно. Ала дори сред този див танц на страстта той знаеше, че страхът му ще изчезне. Знаеше също, че това взаимно проникване не му е достатъчно, че тази властна проява на собственическия му инстинкт няма да изчезне.

Когато телата им вече не можеха да устоят на сладостното триене, те продължиха заедно пътя си по острите завои на страстта и достигнаха до върха с приглушени викове и преизпълнени с чувства. След завладяващата експлозия на екстаза Себастиян бе станал съвсем друг човек. Замаяна, Мадлен чу женски смях, който сякаш идваше от друг свят. Тъй като той я беше притиснал до себе си и я прикриваше с тялото си, а лицето й беше скрито в грубата материя на отворения му жакет, тя изобщо нямаше да забележи, че някой е минал покрай тях, ако жената не беше заговорила.

— Добър вечер, mon hussar. — Мадлен усети бегло докосване по рамото, но жената веднага отдръпна ръка и тя се сети, че милувката е била предназначена за Себастиян. — Щом окажете дължимото на това младо момиче, елате при мен — продължи прелъстително непознатата. — Аз съм запозната с всички френски пороци, мосю, и съм готова да ви докажа това. Езикът и устата ми са на ваше разположение, красавецо!

Само здравата му ръка в тила й попречи на Мадлен да отговори с подходящи дума на нахалницата. Само след миг обаче Себастиян вдигна лицето й към своето и я целуна с безкрайна нежност. Тя усети триенето на маската му и го погледна изненадано. Той беше сложил своята, но нейната беше изчезнала.

— Не мога да повярвам, че тази жена се държа като… — заекна тя.

— Като курва, това е точната дума — допълни спокойно той. — Ти явно не си присъствала никога на бал с маски, сладката ми. Изненадвам се, че не те покани и ти да участваш.

— Тримата заедно? — Мадлен зяпна смаяно. — Как ще стане това?

Усмивката му издаваше нежност.

— Бях забравил колко си невинна.

— Не съм чак толкова невинна — възрази засегнато тя с чувството, че за мъж с неговия опит невинността е едва ли не порок.

— Да, разбира се, че не си. — Той помилва гърдите й и плъзна пръст към корема. — И тъй като очевидно се зарадва да ме видиш, аз съм склонен да размисля и да поправя досегашното си поведение. Ти имаш нужда от опитен учител и този учител мога да бъда само аз. Разбира се, ще разширя познанията ти само в определени граници, защото не желая да ти хрумне мисълта, че би могла да опиташ да речем menage a trois или някоя друга техника с повече от две лица.

Засегната и малко обидена от учтивия му намек, че е била твърде страстна, Мадлен докосна нежно ранената му ръка.

— Как стана това?

Себастиян се усмихна и лунната светлина превърна устните му в бледосинкав сатен.

— Не съм се наранил сам. Някой друг ми спести тези усилия. А сега се изправи, ако обичаш, и закопчей мундира и панталона ми. По пътя към Лондон ще ти разкажа всичко.

— Ще си заминем ли? — попита тихо Мадлен и посегна към панталона му. Не можа да устои и помилва нежно силния мускул и меката кожа на голия му хълбок. Сети се, че жената сигурно е видяла къде висяха панталоните му. Тя се усмихна и в очите й блесна гордостта на собственичка. Нищо чудно, че непознатата бе отправила тази дръзка покана. Себастиян Д’Арси без дрехи представляваше великолепна гледка. — Защо искаш да отидеш в Лондон?

— Не аз, ние ще заминем. — Той се приведе и я целуна по челото. — Дойдох само за да те отведа обратно в Лондон. Каретата ми чака.

Радостта на Мадлен помръкна и тя побърза да вдигне панталона му.

— Аз не мога да замина още сега…

— Разбира се, че можеш.

Тя поклати глава.

— Не, ти не ме разбра.

— Сигурен съм, че те разбрах съвсем правилно — възрази той и гласът му охладня. — Докато ме смяташе за непознат, ти ме помоли да те отведа оттук. Сигурно си търсила само временно забавление? — Тя усети търсещия му поглед в мрака. — В гласа ти имаше страх. Да не би някой да те е заплашвал?

Тя започна да закопчава жакета му.

— Сега не мога да ти обясня. Обещавам обаче, че ще узнаеш всичко.

— Страхуваш се от Дьо Валми, нали? — попита съвсем тихо той.

Мадлен вдигна глава и го погледна стреснато.

— Познаваш ли го?

— Чувал съм за него. — В гласа му се прокрадна сдържаност. — Разумно е да се страхуваш от него. Слава Богу, това няма да трае дълго.

Тонът му беше толкова категоричен, че Мадлен потрепери.

— Защо?

— Не би трябвало да ти казвам, мила… — Колебанието му трая само няколко секунди. — Ако не го направя обаче, ще загубим ценно време в излишни спорове. Щом Дьо Валми се върне в Лондон, властите ще го арестуват като френски шпионин. Тогава вече няма защо да се страхуваш от него.

Мадлен стисна до болка последното копче.

— Какво по-точно искаш да кажеш?

— Предполагам, че ще го осъдят и разстрелят.

— Mon Dieu!

— Не си хаби съчувствието за такъв човек. Мисли за нас. Направих непростима грешка, като те пуснах да си отидеш. — Той я притисна до себе си. — Желая те. Ела с мен в Лондон и бъди моя, Миньон.

Мадлен се отдръпна и го погледай отчуждено. Той продължаваше да я нарича с чуждото име. Изведнъж помежду им зейна пропаст.

— Трябва да поговорим. Има някои неща, които трябва да ти обясня, и те са много важни.

Себастиян погледна лицето й, обляно от лунната светлина. Тя не беше шпионка на Дьо Валми. Беше убеден в невинността й. Ако се беше излъгал, ако цялата й невинност беше само заблуда, значи тя беше най-великата артистка на света. Но дори да беше така, той не искаше да го знае.

— По пътя към Лондон можеш да ми обясниш всичко, което искаш. Сега обаче иди в стаята си и облечи нещо топло, защото може пак да завали сняг. След петнадесет минути ще се срещнем в антрето. — Той я пусна и я побутна към изхода. — Побързай, мила!

Тя видя спокойното му лице и се възхити на силата, която се излъчваше от него. Трябваше да тръгне с този мъж, нямаше друг изход, а и не можеше да устои на желанието си.

— Да, ще тръгна с теб! Ще измисля някаква лъжа и ще дойда. — Тя мина бързо през балната зала, опитвайки се да избягва любопитните погледи. Въпреки това не можа да не забележи, че маскеният бал се е превърнал в дива оргия. Във всички потъмни ъгълчета седяха или лежаха двойки, останалите на танцовата площадка бяха безсрамно разголени. Тя изтича покрай тях и успя да се измъкне през една странична врата, която водеше към стълбището.

Не завари никого в стаята си и въздъхна облекчено. Слава Богу, нямаше да измисля лъжи за пред лелите си или за пред домакинята. По пътя към Лондон щеше да каже на Себастиян коя е и откъде е дошла, кои са лелите й, коя е майка й и каква роля играе в живота й мосю Дьо Валми. Може би Себастиян знаеше как да й помогне.

Забързана, тя разкъса един шев на роклята си и я погледна с тъга. После я захвърли настрана, защото изведнъж осъзна, че никога вече няма да я облече. Нищо не биваше да й напомня за тази безумна вечер.

Тя навлече най-топлата си долна риза, а върху нея кашмирена рокля в бургундско червено с висока талия. Тъкмо когато търсеше наметката си, вратата изскърца и тя чу тих мъжки глас.

— Миньон?

— Бързам, бързам — проговори успокоително тя, без да се обръща.

— Това мога да видя и сам, мадмоазел. Но къде отивате, за Бога?

Мадлен вдигна глава и се обърна стреснато. На вратата стоеше Дьо Валми.

— Какво търсите тук?

— Трогателна сцена и много добре изиграна. — Той застана пред нея и я огледа с подигравателна дързост. — Вече бях започнал да мисля, че съм се излъгал в теб. Изглеждаше като самата невинност. След като те видях да вдигаш краката си за Д’Арси, всичко ми стана ясно. Нищо, това е дори по-добре за плановете ми.

— Аз ще се махна оттук, и то още сега. — Мадлен се учуди колко категорично прозвуча гласът й.

— Разбира се, че ще го направиш. Остани близо до Д’Арси. Върви в къщата му, в леглото му, все едно къде. Главното е да получиш достъп до личната му кореспонденция.

— Ако си мислите, че той ще бъде готов да плати дълга на мадам Жюстин, значи не го познавате.

— Милото ми дете, това е нищо, само малка неприятност. Отдавна търсех възможност да те хвана в мрежата си и най-после я намерих.

— Не ви разбирам, мосю.

— Тогава ще се изразя по-ясно. — Той подръпна замислено една тъмна къдрица, паднала на челото му. — Знам, че ти си новата petite amie на маркиза. Знам също, че си Мадлен Фокан. А което е най-добро: ти си дъщеря на Ондин Фокан. Този път няма да се отървеш с умни приказки. Знаеш ли кое ме зарадва най-много?

— Вероятно ще ми го кажете веднага.

— Mais oui, разбира се, че ще ти кажа. Защото по този начин ще получа нещо по-добро от тялото ти. Ще направя така, че маркиз Брейкън да си получи заслуженото, и то чрез теб. На теб ти харесва да вдигаш полите си за него, нали?

Мадлен потрепери. Той я беше следил!

— А ти си мислеше, че си сама с него, малка глупачке! Заслужаваш комплимент, ти си наистина курва от класа. Сега ще сляза долу и ще си потърся някоя с твоя талант. Твоят възлюблен знае някои неща за Наполеон. Предполагам, че наскоро се е върнал от Франция. Трябва да узная какво знае той. Ти си дъщеря на Ондин и си длъжна да ми набавиш тези сведения.

— Отказвам да го направя.

— Така ли? И как, мислиш, ще се почувства майка ти, когато узнае, че трябва да погребе всичките си надежди за избавление от Наполеоновия затвор само защото дъщеря й предпочита да вдига краката си за някакъв английски маркиз?

— Не ви вярвам.

— Не можеш да си го позволиш. Чула ли си поне една дума за майка си, дала ли е тя някакъв признак на живот, откак е напуснала Лондон? Ще ти кажа защо. Тя беше шпионка и беше под моя команда. Тя служеше на Франция, служеше на кралския си любовник, чието копеле си ти. О, да, аз знам много неща, макар че смешните ти лели са убедени в глупостта и неосведомеността ми. Твоята мила леля Жюстин има две слабости: към картите и към младите мъже. Тази вечер имаше глупостта да предупреди един млад барон, че ако в един и същи ден завлече в леглото си и нея, и теб, ще извърши кръвосмешение. Тя спомена, че си нейна племенница, и я чуха дузини любопитни уши!

Мадлен побеля като платно. Не знаеше дали трябва да му вярва, но начинът, по който той събираше необходимите му сведения, не я интересуваше, поне за момента. Той знаеше всичко.

— Ако все още храниш надежда да видиш майка си жива и здрава, трябва да узнаеш онова, което ми е необходимо. Мъжете, които са я хвърлили в затвора, искат информация. Направи нещо за мен и ме чакай. Ще се върна в Лондон в четвъртък.

— Не се връщайте в Лондон, мосю. — Мадлен изпита горчиви угризения на съвестта. С тези думи тя предаде доверието на Себастиян. Нямаше друг изход, трябваше да спаси майка си. А този човек сигурно знаеше нещо за нея. — Ще ви арестуват.

— Какво каза?

Мадлен преглътна напиращата горчивина.

— Ще се закълнете ли да спасите майка ми?

— Не си играй с мен, малката. Иначе мога да реша да ти извия вратлето още сега.

— Тази вечер лорд Д’Арси ми каза, че веднага щом се върнете в Лондон, ще ви арестуват като шпионин.

— И защо ти го е казал?

— Защото ме ревнува от вас. Мислеше, че ние с вас… — Тя не можа да изрече думите на глас.

Дьо Валми избухна в тих смях. След малко вдигна ръка и потупа ледената й буза.

— Добро момиче. Знаех си, че ще ми донесеш щастие. — Той направи крачка напред и се наведе над нея. — Дай ми една целувка, Мадлен, защото ако искаш да видиш отново майка си, ще имам нужда от благопожеланията ти.

 

 

Себастиян Д’Арси знаеше, че нетърпението не е добродетел, но за кой ли път се оказа, че то е полезно качество. Беше изпратил вест на кочияша да чака пред входната врата и след като се върна в балната зала, установи, че Дьо Валми е изчезнал. Шпионинът можеше да бъде на много места, да се занимава с най-различни неща, но интуицията и желанието да отведе оттук Миньон колкото се може по-скоро накараха Себастиян да се качи на горния етаж. Чу гласове и започна да отваря поред вратите на стаите. Последната беше само притворена и той можа да чуе част от разговора, който се водеше. Думите, които си размениха мъжът и жената в стаята, разрушиха опиянението, в което беше живял през последния час.

— И помни, Мадлен Фокан, че животът на майка ти зависи от онова, което ще узнаеш от маркиза. Имаш право да използваш всички методи, за да го прелъстиш, както направи тази вечер.

— Къде ще отидете, мосю Дьо Валми?

— Ще се скрия на сигурно място. Благодаря ти за предупреждението. Ще ти изпратя вест веднага щом стане възможно. И не се бави. Трябва по-скоро да имам нужните сведения.

Мадлен Фокан! Името профуча като куршум през мозъка на Себастиян и разпиля мислите му без посока. Не Миньон, а Мадлен! Малката племенница на сестрите Фокан! Под един покрив с Дьо Валми! И го беше предупредила за готвения капан! Шпионка! Предателка!

Нещо в него се счупи. В сърцето му зейна дълбока рана. Никога не беше предполагал, че е способен на толкова силни чувства. Ала не изпита убийствения гняв, който очакваше. Изпита леденостудена ярост, която отново събра в едно разкъсаните, кървящи усещания за предателство, тъга и наранена гордост.

Мадлен Фокан беше шпионка.

Той я прие в дома си, взе я в леглото си, пусна я дори в сърцето си. А тя се настани в живота, в обятията и в сърцето му само с една цел: да го предаде.

Ръката му стисна дръжката на камата, ала леденият гняв му забрани да действа прибързано. Представи си отвратителна сцена, но то беше само, за да задоволи жаждата за кръв: сега щеше да нахлуе като демон в стаята и да заколи и двамата! После щеше да иде в Уайтхол и да обясни как ги е заварил заедно, как е подслушал разговора им и е действал на своя глава. Сигурно нямаше да го накажат много строго. Или още по-добре: той беше облечен като френски хусар, намираха се на брега на Ламанша, можеше да остави достатъчно доказателства, че е пристигнал специално за да извърши убийствата и да изясни на англичаните колко просто е да се прекоси Каналът и да се убият двама предатели на родината.

Себастиян знаеше, че няма да извърши убийство. Беше твърде развълнуван, за да го направи. Щеше да изчака да се успокои и тогава да действа по своя начин.

Той открехна безшумно вратата и сърцето му се сви болезнено. Миньон — не, Мадлен! — беше в обятията на шпионина.

— Простете ми — проговори той на добър френски. — Вероятно съм сбъркал вратата.

Той видя как Мадлен се стресна и побърза да се отдръпне. За разлика от нея французинът запази спокойствие. Обърна се към него и дори се усмихна.

— Не, мосю хусар, не сте объркали вратата. Аз тъкмо се сбогувах с мадмоазел. Бойното поле е ваше, мосю. Bonne chance.

Когато Дьо Валми закрачи към вратата, Себастиян усети как целият се скова. Само леко движение, замахване с камата и всичко щеше да свърши. Ръката му затрепери в кръвожадно очакване. Мъжът се мушна покрай него и излезе в коридора.

Той се обърна към жената — към шпионката! — която се правеше на уплашена. Недобро начало за артистка с нейния талант, каза си безрадостно той. Трябваше да запази самообладание, защото беше готов да я убие!

— Не е това, което си мислиш — започна колебливо Мадлен, макар че се чувстваше неловко да разговаря с маскиран.

— И какво мисля аз според теб, сладката ми? — попита на английски той.

Мадлен не знаеше какво да му отговори. Колко можеше да рискува? Не, не биваше да му казва нищо, преди да е имала време да размисли. Трябваше да прецени казаното от Дьо Валми, за да знае какво ще прави по-нататък. Първо обаче трябваше да потуши гнева на Себастиян. Той я обичаше и тя него, следователно задачата не беше невъзможна.

Тя направи крачка към него и спря.

— Ти си повярвал, че Дьо Валми е мой любовник. Но аз не съм имала нито един любовник след теб, защото… защото желаех само теб. — Тя потрепери от внезапен студ. Той изглеждаше толкова далечен с тази проклета маска, а тя се чувстваше ужасно виновна, макар че всъщност нямаше никаква вина.

— Дьо Валми се опита да ми се натрапи, а аз му казах, че смятам да замина с теб. Това задоволява ли наранената ти гордост?

— Ти ме задоволяваш. Да върви по дяволите гордостта ми!

Той пристъпи към нея и направи движение, което я стресна още повече и я прогони в най-далечния ъгъл на стаята.

— Аз те желая от първия миг, в който те видях. И сега те желая.

Въпреки това признание, в гласа му имаше повече гняв отпреди.

— Ти си моя и не мога да позволя да си отваряш краката за друг мъж. Кои са съперниците ми? Кой друг те е докосвал, освен Дьо Валми? — Гласът му беше дълбоко ръмжене.

— Не е имало никой друг. — Мадлен се опита да му избяга, но той сграбчи китката й и я стисна толкова силно, че от гърлото й се изтръгна болезнен стон.

— Никой мъж ли не ти се е усмихвал? — Сега гласът му беше предателски спокоен и дори будеше доверие, но тя го познаваше добре и не се хвана на уловката му. — Никой ли не те е докосвал по този начин? — Той прокара пръст по устните й. — Никой ли не е целувал тези кадифени устни?

Себастиян усети как тя се отдръпна само секунда преди да я е целунал, и разбра, че е улучил правилно.

— Кой беше? Кажи ми веднага?

— Лорд Евърли — прошепна задавено тя.

— Ти си била в леглото с Брам?

Тъй като той не бе свалил маската си, Мадлен не знаеше дали остана изненадан от името или фактът, че тя признава връзката си с друг мъж, го смая.

— Той… аз само го целунах, нищо повече.

— И защо нямаше нищо повече, ton coer? — Колко мек беше гласът му! И колко студен… — Аз познавам скъпия си братовчед. Той не е човек, който би изоставил дамата в това… положение.

— Опитах се да го прелъстя! — изкрещя в лицето му тя с безумната надежда, че истината ще я спаси. — После обаче размислих.

— Защо? — В прошепнатия въпрос имаше недвусмислена заплаха.

— Защото… защото той не беше ти.

Себастиян замръзна на мястото си.

— Отговорът е много добър, много умен. Отговор на съвършената куртизанка.

— Това е истината. — Тя издърпа ръката си и се учуди, че той я пусна без съпротива. — О, върви по дяволите, Себастиян Д’Арси!

— Ето го най-после тона на херцогиня, който желаех да постигна. — Гласът му преливаше от ирония. — Значи помниш поне най-важното от онова, на което се опитвах да те науча. Това ми подсказва, че не съм бил единственият ти учител. Прав ли съм?

Той направи крачка към нея и я побутна настойчиво към леглото, без да съзнава какво прави.

— Разкажи ми какво друго си научила. С Брам и с Дьо Валми. Много съм любопитен да го узная. Нека го наречем научен интерес. Хайде, стига с тази плахост. Сега имаш възможност да се изповядаш. Имай предвид, че това ти е първата и последната изповед.

Мадлен направи няколко крачки назад, като през цялото време си повтаряше, че не бива да се страхува от него. Тя го обичаше, а той я желаеше. Веднъж вече беше чувала този глас. Помнеше как стояха в стаята за музика и той я бе унижил с целувките си. Сърцето й биеше до пръсване. Тогава той не изпитваше гняв към нея. Днес беше съвсем друго.

Тя вдигна ръка, за да се опита да го спре.

— Моля те да ме изслушаш. Не съм направила нищо от онова, което ми приписваш. Единственото, което научих, след като напуснах дома ти в Кент, беше, че се чувствам ужасно самотна и нещастна без теб. — Малко от борческия й дух се възвърна и тя продължи с нарастваща смелост: — Ти ме научи как да се усмихвам, когато се водят незначителни разговори, как да флиртувам със самоуверени глупаци, които се възхищават единствено на себе си. Мисля, че лекциите ти бяха преувеличени. Според желанията ти, аз накарах мъжете да вярват, че съм едно мило, любезно, кротко момиченце. Това, което правех, само засилваше убеждението им, че жените са безмозъчни същества и са лишени от способността да мислят. — Тя вирна брадичка и в погледа й блесна упоритост. — Вече съм сигурна, че искам да стана главен готвач, а не идеалната метреса!

Себастиян я гледаше, без да мръдне.

— Готов съм да ти повярвам. Лошото е само, че те видях със собствените си очи да прегръщаш Дьо Валми. Какво общо имаш с този човек? Той има власт над тебе, но каква?

— Не е така — излъга бързо тя и потръпна от ужас. Пред нея лежеше цяла пропаст от лъжи. Отстъпи назад и се удари в ръба на леглото.

Себастиян протегна ръка и със задоволство установи, че тя се отдръпна уплашено.

— Не съм пропилял скъпоценното си време, за да ти давам уроци, а ти да се излагаш с негодници като Дьо Валми. Проявила си много лош вкус в избора на интимни партньори.

— И ти ли си от тях?

Усмивката му беше грозна.

— Аз избрах теб, скъпа моя, а не обратното. Научи от мен няколко номера как да се харесваш на мъжете и побърза да ги приложиш пред най-големия негодник. Тази вечер изиграхме отново старата си игричка и установихме, че удоволствието не е изчезнало. То не ни създава проблеми, прав ли съм?

— Мисля, че вече съм чувала тази реч — отвърна Мадлен с трудно сдържана ярост. — Не виждам причина да продължавам да отричам, че съм метреса на Дьо Валми, все едно вярно ли е това или не. Ти ме изхвърли от живота си още преди няколко месеца. Затова няма да ми заповядваш какво да правя и какво не.

Себастиян смъкна маската от лицето си и изразът на очите му я уплаши до смърт.

— Аз съм на друго мнение, мадмоазел. — Той я сграбчи за роклята и я дръпна към себе си. — Ти ми дължиш всичко, което имаш. Дома си, сигурността си, дори роклята, която носиш на гърба си!

Макар че трепереше от страх, Мадлен го погледна смело в очите.

— Ако желаете да получите обратно вещите си, мосю, ще ви ги върна с най-голямо удоволствие!

Упорството й беше последното предизвикателство. Скандалният темперамент на Д’Арси си проби път над желязната броня, която беше издигнал около страстите си. Сърцето му затуптя в желанието да си отмъсти, да накаже жената, която го бе измамила и предала.

— Добре тогава — изръмжа гневно той. — Върни ми всичко, което съм ти купил, малка мръснице!

Мадлен не можа да повярва на ушите си.

— Какво?

— Много добре ме разбра. — Той хвърли маската си на леглото и скръсти ръце. — Каза, че си готова да ми върнеш всичко. Направи го, какво чакаш? Ти дойде при мен гола и боса и така ще си отидеш. Съблечи се!

— Но аз…

Той се хвърли към нея, сграбчи я за раменете и я разтърси здравата.

— По дяволите! Направи, каквото ти казах, или не отговарям за себе си!

Мадлен не можеше да си представи, че той ще прибегне до насилие, но изразът му беше толкова странен, толкова недостъпен и пренебрежителен, а в очите му святкаше такъв гняв, че тя реши да се подчини на инстинкта си. Ужасът й нарастваше с всяка секунда. Нямаше сили да се пребори с него.

— Пусни ме и ще го направя.

Той я пусна и тя политна назад. Все пак успя да се задържи на крака и свали роклята от раменете си. Опита се да се изолира от присъствието му и да се вслушва само във вътрешния си глас. Дано всичко свърши бързо, помоли се тя и продължи да се съблича.

— Гледайте ме в лицето, мадмоазел — прозвуча неумолимият му глас.

Тя вдигна глава и видя, че усмивката му е разкривена от гняв.

— Искам да знаеш, че този път се събличаш само за мен, за най-щедрия си покровител.

Мадлен го погледна право в очите. Не можеше да го познае. Този студен, бесен от гняв аристократ й беше чужд. Опита се да си внуши, че унижението, на което беше подложена, не се отнася до нея, а е предизвикано от недоразумение, че скоро ще свърши. Дори да беше имала друг любовник, това си беше нейна работа. Тя имаше право да обича, когото си иска.

Когато роклята се изплъзна от ръцете й, тя го чу да поема тежко дъх. Не знаеше за какво мисли той. Не посмя да го погледне още веднъж. Това щеше да разбие сърцето й.

Най-после ризата падна на пода и тя остана пред него съвсем гола. Без дори да трепне, тя я блъсна с крак и пристъпи по-близо до него.

Мигът на триумфа не донесе удовлетворение на Себастиян. Не му достави дори малко радост. Красотата й отвори още една рана в сърцето му. Дори в този момент, покорна на волята му, тя успя да запази ненакърнено достойнството си, смелия си дух. Той не я беше унижил, защото отхвърли любовта му, само беше доказал сам на себе си, че е подъл, отмъстителен, жалък тип.

Проклето момиче! Проклета да е навеки черната му душа! Поиска да я накаже, защото не го обичаше, но това не задоволи душата му. Стана точно обратното. Той освободи дивото животно в себе си, което беше затворил зад железни стени, и сега знаеше, че в него е останало нещо зверско, че не е успял да го унищожи напълно. Завещанието на баща му. Методите му бяха други, но способността му да причинява болка беше същата.

Дълбоко вродената му — или упорито възпитавана — почтеност се отврати от това прозрение. Той протегна ръка към нея, изпълнен с необяснимото, несъзнателно желание да утеши жертвата на жестокостта си.

Мадлен не трепна и дори не се помръдна, когато ръката му докосна голото й рамо. В погледа й имаше само презрение.

— Вероятно желаете да допълните тази отвратителна сцена с изнасилване, мосю?

Тази забележка разсея и последните остатъци от гнева му. Той отстъпи назад, изпълнен с отвращение от себе си. Въпреки онова, което беше чул, въпреки предателството й и наранената си гордост — въпреки всичко той продължаваше да я желае.

След малко вдигна глава и я погледна.

— Извинявам се за избухването си. Не исках да те нараня.

— Излезте от стаята ми! — прошепна задавено Мадлен и скръсти ръце пред гърдите си. — Излезте, моля ви!

— Права си. — Той кимна, сякаш отговаряше на вътрешния си глас, доловим само за него. — Аз съм неучтив и груб и няма да се натрапвам, когато съм нежелан.

Той се обърна рязко и се запъти към вратата. На прага спря и заговори делово:

— Когато се върнеш в Лондон, ще ти изпратя малък подарък, за да изразя признателността си. Както вече съм ти казвал, за мъжете е типично да проявяват жестокост. Ние се гневим бързо и също така бързо забравяме гнева, когато стоим срещу прекрасна жена.

Мадлен го чакаше мълчаливо. Той се поколеба и допълни:

— Странно, но въпреки случилото се през последния час изпитвам желание да ти направя едно предложение. Когато преодолееш разбираемото си отвращение към мен, ела да ме видиш. Ще те чакам в Лондон.

Мадлен захапа силно устни, за да не изплаче. Два месеца беше чакала да чуе тези думи. Сега обаче имаше чувството, че всичко, което е чувствала и копняла, е стъпкано в калта. Как й се искаше да пищи и да проклина, да хвърли в лицето му истинската причина за поведението си. Защо той не я попита как е изтърпяла целувката на Дьо Валми, как е изслушала студените му заплахи?

Ако искаш да видиш майка си жива, трябва да узнаеш онова, което ти наредих. Мъжете, които са я хвърлили в затвора, искат информация. Върви в къщата на маркиза, в леглото му, все едно къде, стига само да получиш достъп до личната му кореспонденция.

Тя нямаше избор. Самият Себастиян я беше научил, че разкаяният мъж е податлив на влияние. Сигурно щеше да бъде принудена да се върне при него, но днес не можеше да му позволи да продължава да тъпче гордостта й. Това беше единственото, което й беше останало. Господи, как го мразеше за днешния урок!

Тя остана неподвижна, само очите й бяха пълни със сълзи.

— Веднъж вече ви предупредих, че няма да търпя подобни обиди. Не искам да ви виждам никога вече, мосю.

Себастиян, който все още кипеше от гняв и разбираше, че не е способен да води мирни преговори, излезе в коридора.

— Мадмоазел има една седмица, за да си помисли. Знаете адреса ми в Лондон, нали? — Той тракна токове със съвършенството на френски офицер, който се сбогува с дамата си. — Au revoir.

Мадлен знаеше, че няма право да го задържи, но когато стъпките му най-после заглъхнаха по коридора, от устните й закапа кръв.

 

 

Лондон, 25 декември 1803 година

 

В ранната сутрин улиците бяха покрити с дебела снежна покривка. Стаите в градския дом на семейство Д’Арси бяха топли и ярко осветени. Масата в трапезарията беше наредена с най-скъпия порцелан, стъкло и сребро и изглеждаше наистина празнична. Събраните около нея ранни гости искаха да посрещнат коледната сутрин с повече настроение, отколкото досега.

Себастиян стаеше сам в предния салон и пиеше коняк. Правеше го твърде рядко, но днес очакваше пристигането на последния гост и беше нетърпелив и нервен. Беше грижливо облечен, със сапфиреносин сюртук с черни ширити, жилетка от бял брокат, обшита със злато, копринен панталон и обувки със златни токи, изработени специално за случая. Целият костюм беше нов, дори коприненото черно шалче. Накратко, той беше облечен толкова церемониално, че чак се чувстваше неудобно. Поводът беше, че днес очакваше важни гости. Всъщност, само една жена. Мадмоазел Миньон. По-точно Мадлен Фокан.

Беше взел решението си още преди няколко дни, но почака с изпращането на поканата. Беше убеден в това, което смяташе да направи. Трябваше да вземе Мадлен под своя защита. Щеше да се възползва от нея, за да примами Дьо Валми в капан. А после, след като узнаеше от шпионина всичко, което му трябваше, щеше да се отърве от него без знанието на Уайтхол. Този подлец никога вече нямаше да използва членовете на семейство Фокан за мръсните си цели.

В решението му се криеше известно кавалерство. Сестрите Фокан бяха добри към него, когато беше още малко момче, самотно и наранено. Те му бяха предложили дружбата си, обичаха го и го харесваха такъв, какъвто беше, дадоха му усещане за близост, непознато дотогава в живота му. Той беше абсолютно сигурен, че те не бяха извършили предателството си съзнателно. Собствените им слабости и глупост ги бяха тласнали в мрежата от измама и лъжи, опъната от Дьо Валми. Той трябваше да ги спаси, както те бяха спасили него.

А що се отнася до племенницата им, до Мадлен, е, за нея не можеше да се намери разумно обяснение. Все пак той имаше причина, за да спаси и нея.

Защото, Бог да му е на помощ, той я обичаше.

В това чувство нямаше радост, нямаше надежда за бъдещето, нямаше лекота на духа или решителност да започне нов живот.

Тази връзка беше изчадие на ада, но той не можеше да стои и да гледа как един ден ще окачат на тънкото й вратле примката на бесилката.

Той не чу звънеца, но когато икономът отвори вратата, чу гласа, който обичаше повече от всичко на света. Обърна гръб на камината, където беше застанал, и се постара да изглежда спокоен. На вратата се почука и той успя да отговори с почти нормален глас:

— Влезте.

Тя носеше виненочервена наметка, подплатена с кожа от сребърна лисица. Видя го и спря като закована на прага.

— Добре изглеждате, мадмоазел Миньон — поздрави я той и потисна напора си да се обърне и да избяга. — Дойдоха ли и дамите Фокан?

— Oui. — Тя свали качулката си и веднага му заприлича на подгонена сърничка с това бледосиньо боне с кремави панделки, обшито с копринени цветчета. Само след миг Мадлен вдигна гордо глава и влезе в стаята. — Мосю Хорас каза, че желаете да говорите с мен насаме, милорд.

— Точно така. — Той остави чашата си на перваза на камината и отиде при нея. — Позволете да ви сваля наметката. Защо не я дадохте на Хорас?

Когато ръката му се протегна към връзките на шията й, Мадлен потръпна и неволно се отдръпна назад, но докосването му беше съвсем бегло.

— Не бях сигурна дали ще остана дълго.

— Вие още ми се сърдите, нали? — Себастиян свали великолепната наметка. — Виждам, че носите гривната на майка ми — отбеляза той, когато стегнатата й в кремава ръкавица ръка се вдигна да оправи бонето. — Толкова по-добре. Разказах ли ви, че е годежен подарък на баща ми?

— Не си спомням — отговори предпазливо Мадлен. Не знаеше как ще се чувства, когато го види отново. Откакто напусна Локсли Хайд, бяха минали десет дни. Той беше избръснал мустаците и подрязал косата си, но ръката му все още беше в превръзка. Изглеждаше като в деня, когато го видя за първи път: невероятно мъжествен, елегантен, абсолютно овладян. Сега обаче тя познаваше и другото му лице, което той умееше да крие от света зад развеселена усмивка. Истината беше изписана в блестящите сини очи, които изразяваха неумолима решителност и хладина. Този човек беше недосегаем като далечна звезда. Нервността и страхът й идваха оттам, че тя продължаваше да се сърди, дори много повече, да се гневи. Не можеше да му каже това, след като той я бе отрупал с подаръци и я покани в дома си на коледната сутрин.

Тя видя как той я измери с опитен поглед на прелъстител, хладен и дори пренебрежителен, и не го спря, защото нямаше избор.

— Много хубава рокля — отбеляза одобрително той, възхитен от нежносиния сатен и тънките фусти от бяла дантела.

— Радвам се, че господин маркизът ме харесва — отговори спокойно тя, но той не пропусна да отбележи избилата по бузките й червенина. Гърдите й се повдигаха и спускаха неравномерно. — Особено след като вие лично я избрахте и платихте за нея.

Себастиян се усмихна. Смелият отговор му хареса. Тя казваше истината.

— Прав ли съм в предположението си, че новото жилище ви харесва?

Мадлен вдигна рамене.

— Прав сте, милорд.

След като се върна в Лондон, тя се премести с лелите си в къщата на улица „Кралица Ан“. Оттогава събираше смелост да дойде в дома му. Снощи бе получила вест от Дьо Валми, предадена от едно улично хлапе. Той съобщаваше само, че е успял да се скрие и че ще се обади отново. Тя трябвало да го посрещне с готова информация. Затова беше дошла тук. Нямаше друг избор. За да намери необходимите документи и да спаси майка си, трябваше да влезе отново в леглото му.

Себастиян остави наметката й на един стол и я огледа отстрана.

— Защо дойдохте тук?

Мадлен го погледна и разбра какво всъщност искаше да знае.

— Дойдох, за да ви кажа, че ако все още ме искате, съм готова да приема покровителството ви.

Тя спря да диша и срещна невъзмутимо изпитателния му поглед.

— Друго нищо?

— Напротив. — Тя стисна ръце и ги скри зад полите си. — Аз не съм тази, за която ме смятате.

— Вие сте Мадлен Фокан. Мадам Хенрис и мадам Жюстин са ви лели.

— Информацията ви е точна — отговори кратко тя и потърси в лицето му следа от гняв, за да може да избяга.

— Твърде късно — отбеляза с отсъстващ вид той. — Чия идея беше да потърсите мързеливия лъв в бърлогата му в Кент? Ваша или на Хенрис?

— Само моя. До преди десет дни лелите ми не знаеха какво съм направила.

Той отиде при нея и улови десницата й. Вдигна я към устата си и я целуна с видимо уважение.

— Ти си тук. Радвам се. — После се приведе към лицето й и надникна дълбоко в тъмносините очи. — Все още те искам, Мадлен. Искам те дори много повече. Омъжи се за мен.

— Какво? — Мадлен беше толкова изненадана, че дори не мигна.

Себастиян се усмихна без капка хумор.

— Омъжи се за мен. Днес. Сега. Имам разрешително. Свещеникът чака пред вратата. Кажи „да“.

Мадлен имаше чувството, че земята се е разтворила пред краката й. Коленете й омекнаха и Себастиян побърза да я подкрепи. Главата й бучеше, светът се завъртя пред очите й. Улови се като удавница за раменете му и той я прегърна здраво.

— Кажи да — прошепна настойчиво гласът му.

Мадлен се опита да се пребори с угризенията на съвестта.

— Първо трябва да ти кажа нещо.

— Не! — възрази категорично той и я обърна към себе си. Топлият му дъх опари лицето й. Устните му бяха на сантиметър от нейните. — Не разваляй мига. Стани моя съпруга. Не говори нищо повече. — Целувката му беше бегла. — Кажи да.

Мадлен го гледаше невярващо. Той ли беше извършил чудото?

— Да.

Себастиян беше готов да повярва в чувството, което пламтеше в тъмните й очи. Беше готов да повярва в радостта, която изпълваше сърцето му. Беше готов да повярва, че гледа в лицето на любимата си и сърцето му се разтапя от любов. Беше готов да й повярва. Почти. Само почти.