Лора Паркър
Риск (13)

Дванадесета глава

Октомври 1803 година

 

— О! Да, виждам го!

Ръката на Мадлен се сключи по-здраво около месинговия цилиндър на телескопа, който беше вдигнала пред очите си. В светлото петно на лещата се люлееше триъгълно платно.

— Какъв е корабът? — Себастиян стоеше плътно зад нея и тя усещаше ръката му на гърба си.

Мадлен примигна, за да различи вида на платното, което сякаш плуваше пред равномерната синева на морето и небето.

— Не мога да кажа точно.

— Погледни още веднъж. Когато живееш толкова близо до брега, е много важно да се научиш да различаваш корабите.

Тя се опита да се съсредоточи, но това ставаше все по-трудно. Ръката му се плъзгаше бавно по гърба й. Още при първия урок преди три седмици тя се научи, че трябва да приема присъствието му и да остава колкото се може по-равнодушна. Винаги когато оставаха сами, той започваше да я милва. Не можеше да го обвини, че я изкушава, защото докосванията му не бяха интимни или принудителни. Той си играеше с къдриците й, с панделката на шията й, докато говореше, галеше връхчетата на пръстите й. Все пак докосванията му не бяха небрежни и между другото, каквито се стараеше да ги представи, и Мадлен невинаги успяваше да ги остави без внимание. Ето и сега се раздвижи нервно под ръката му. Телескопът се измести и платното изчезна от очите й.

Ръката му се вдигна към уреда и го нагласи правилно.

— Съсредоточи се — заповяда строго той.

Мадлен прехапа устни. Винаги когато реагираше на докосванията му, той ставаше строг. Тайно в себе си тя предполагаше, че реакцията й му харесва, но това не правеше положението й по-леко. Най-интересното беше, че всички предупредителни слова завършваха по един и същи начин: и не се влюбвай в мен.

— Колко мачти има корабът?

— Една. — Тя се вгледа по-внимателно. — Не, две. Ох… една.

Ръката му се сключи около талията й и я притисна леко.

— Четириъгълни ли са платната?

— Да. А, сега вече го познах. Това е шхуна. — Тя се обърна и го погледна въпросително. Той беше толкова близо до нея, че бузата му милваше брадичката й, дъхът му галеше лицето й, очите му бяха затъмнили дори синевата на морето.

Мадлен видя блясъка в очите му и разбра, че това е реакция на близостта й. Погледът й спря върху устните му, отдалечени само на сантиметри от нейните. Не я беше целувал от сутринта, когато сключиха сделката. Тя спря да диша и го погледна очаквателно. Много й се искаше този път да задоволи необяснимия глад за нежност, който я обземаше винаги когато бяха заедно.

Ръката му стисна по-силно талията й и я привлече към силното му тяло. В следващия миг обаче той я обърна настрана, за да застане пред рисунката с корабите, закачена на стената до прозореца.

— Кои очертания ти се струват най-близки до видяното?

Разочарована и гневна, Мадлен посочи първите, които й попаднаха пред очите.

— Това е едномачтов скутер. Шхуните имат по две мачти. — Той притисна още веднъж талията й и отстъпи назад, за да я обърне към себе си.

Засрамена, но и разочарована, че той повече не я докосва, Мадлен се усмихна сияещо, но без вътрешно убеждение.

— Аз съм безнадежден случай, мосю. Не мога да схвана и толкоз.

Мъжът вдигна рамене.

— Е, поне разпознаваш много точно онова, което виждаш, макар че още не си свикнала с наименованията. — Той затвори лещата на телескопа. — Избра правилния кораб. Това беше „Алдебаран“, един от крайбрежните скутери, който всеки ден минава оттук. Англия хаби много време да защитава бреговете си от контрабандисти — не по-малко, отколкото от французите. За щастие с французите имаме по-голям късмет.

Стараейки се да изглежда небрежна, Мадлен отговори:

— Това е щастие и за избата ви, мосю.

Само две седмици след пристигането й цялата изба с вината беше преустроена. Мадлен не знаеше колко му е струвало това, нито кой му е доставил стоката, но вината, които им поднасяха вечер, бяха наистина превъзходни. За нещастие, след като тя беше напуснала кухнята, ястията бяха безвкусни и типично английски: варено месо, картофи и зеле.

Себастиян се облегна с безизразно лице на писалището си и се опря на единия крак.

— Ела да видиш какво имам за теб. — Той посочи плоската кутия от орехово дърво, която беше донесъл в началото на урока. Отвори капака и Мадлен извика изненадано. Върху подложка от черно кадифе лежаха половин дузина прекрасни накити.

Мадлен знаеше, че той наблюдава реакцията й, затова се усмихна и кимна.

— Прекрасни са, мосю.

Мъжът протегна ръка и повдигна с показалец една дълга перлена огърлица.

— Кажи ми истински ли са или не.

Мадлен взе огърлицата, дълга почти един метър, и я вдигна към светлината. Бледокехлибарените камъни блестяха меко и примамващо.

— Прекрасни са.

— Истински ли са или не?

Тя поднесе един камък към устата си и предпазливо го опита със зъби, както я беше научила леля й Хенрис като дете. Повърхността беше без нито една драскотинка. Мадлен отпусна огърлицата и поклати глава.

— Не, мосю, не са истински.

Себастиян се усмихна и ги взе от ръцете й.

— Умно момиче. Права си. Те са твърде гладки и съвършено закръглени, за да бъдат истински. Правят ги от перлен прах и глина. А сега погледни тези. — Той извади от джоба си няколко скъпоценни камъка без обков. — Кои са истински и кои не са?

Мадлен разгледа камъните, които искряха в ръката й. Вдигна ги един по един към светлината и ги подреди в две купчинки. После отиде до етажерката и извади най-тежката книга, която можа да намери. Без да погледне учителя си, тя вдигна книгата и я стовари като чук върху едната купчинка. Всички камъчета, с изключение на едно, се разтрошиха на парченца. Мадлен взе сапфира и го сложи върху другата купчинка. Когато вдигна глава, Себастиян я наблюдаваше развеселено.

— Ефектно, но не продължавай по същия начин, защото ще унищожиш цялата ми библиотека. — Той отупа книгата от праха и я остави на мястото й. — Сега ще ти покажа по-добър метод. — Извади от джоба си стъкло, прилично на монокъл. — Разгледай камъните през него и ми кажи какво откриваш.

Мадлен взе лупата, сложи я пред окото си и разгледа внимателно един от сапфирите. В дълбините му се мяркаха сенки.

— Виждам съвсем дребни форми, подобни на иглички, а още по-навътре сякаш се издига облаче дим. — Тя погледна несигурно Себастиян. — Нещо не му е наред, така ли?

— Нищо му няма. Тези малки недостатъци са известни под името перца и са доказателство, че камъкът е истински. — Той взе още един син камък и й го подаде. — Разгледай и този.

Мадлен го погледна под лупата, после го раздвижи насам-натам.

— Този има цепнатини и мехурчета.

— Точно така. Той е от стъкло. Много е красив, но няма никаква стойност.

Себастиян се засмя и го хвърли обратно в кутията.

— Не всичко, което блести, е злато. — Усмивката му беше сладка, цинична, завладяваща. — Умната и образована жена не бива да допуска да я измамят.

Мадлен вдигна рамене.

— Нима не е неучтиво да огледаш подаръка с такова внимание?

Лицето му изрази одобрение.

— А ти помисли ли защо мъжът би подарил на жената такива фалшификати? Той се надява да й открадне нещо, а тя си мисли, че го купува.

— Нима всички отношения между мъжете и жените са подчинени на тази икономическа закономерност? — попита отвратено Мадлен.

— За теб е важна независимостта, Миньон. Това е удобство, което трябва да си купиш. Скъпоценните камъни са по-ценни от парите, защото са платежно средство в целия свят, независимо от положението.

Мадлен го погледна със съмнение.

— Значи за да бъда независима, трябва да притежавам търговски дух?

— Точно така. Ти искаш тази независимост, нали?

— Разбира се — прошепна тя с едва сдържан гняв. Единственото, което искаше в момента, беше да се отърве от този глад за нежност.

— Добре. А сега можеш да си избереш един накит от кутията като награда за прилежанието си.

Мадлен разгледа украшенията, но в очите й нямаше желание. Тази лекция за безогледния стремеж към собствена изгода и преследване на собствените интереси й беше поднасяна по всевъзможни начини през последните седмици, но продължаваше да я отвращава. Тя не искаше скъпоценностите му. Искаше смеха и шегите му, искаше да усеща привързаността му. Ако й бе направил това предложение в знак на дружба, тя щеше да се чувства щастлива дори от едно стъклено камъче. Знаеше обаче, че той няма да го направи. Тук ставаше въпрос само за добре научен урок, един от многото, с които бяха изпълнени дните й. Междувременно тя познаваше всички части от сребърния му сервиз, знаеше как да напълни лулата на джентълмена, как да се обръща към членовете на английската аристокрация, разбираше достатъчно от политика, за да не обиди нито един от представителите на различните течения. Беше прочела дузина философски трактати, които пропагандираха нови теории за жените, от Аристотел до Русо — докато главата й се замая и мислите й отлетяха някъде много надалеч.

Тя погледна отново кутията с накитите и си каза, че би дала всичко в нея само за един час в обятията на този мъж.

Като забеляза неспокойството му, тя избра най-малкото украшение — шнола за коса от диаманти във формата на пеперуда.

Себастиян я погледна изумено. Не можеше да реши дали жената насреща му постъпва така, защото е много хитра, или просто не мисли за скъпоценностите.

— Защо избра най-малкото?

Мадлен вдигна рамене. Не можеше да му каже истината.

— Достатъчно малка е, за да не направи впечатление в Лондон. Нещо по-голямо би повдигнало въпроса как съм се сдобила с такава ценност. Не искам да изглеждам твърде богата. Не искам джентълмените да останат с чувството, че не могат да си позволят такава взискателна метреса. Освен това не искам да обидя съпругите им, като нося по-скъпи накити от техните. Глупава ли съм?

Дори ако жената пред очите му внезапно се беше превърнала в куче или в жаба, Себастиян нямаше да изглежда по-учуден. Ала дългогодишните тренировки му помогнаха да запази самообладание.

— Ти не преставаш да ме изненадваш, Миньон. Запази шнолата. Тя беше на майка ми.

Мадлен погледна с любов красивия накит, възхити се на прекрасната изработка, за миг сключи пръстите си около него, после го остави обратно в кутията.

— Мерси, мосю, но не мога да го приема.

Лицето му потъмня.

— Вероятно предпочиташ нещо по-ценно?

Мадлен го погледна в очите и разбра, че е обиден.

— Тази шнола е била на майка ви. Мисля, че сте я обичали поне малко, макар да твърдите, че нямате сърце. Не мога да приема толкова ценен подарък, освен ако изрично не потвърдите, че ми го подарявате.

Тя видя, че отново е успяла да го изненада, но той не отговори на уловката й.

— Тогава си избери нещо друго.

— Може би следващия път — измъкна се тя и му обърна гръб, защото ей сега щеше да му изкрещи какво всъщност иска от него.

— Ти шпионка ли си, Миньон? — попита учтиво Себастиян.

Мадлен нямаше представа какво му е разказал Хорас за случилото се в пощата. Досега не й беше споменал нищо. Само че й задаваше този въпрос всеки ден, дори по няколко пъти, по един или друг начин. Тя му отговаряше според настроението си, понякога глупаво, понякога обидено, третия път с мълчание. Една от първите му лекции беше посветена на светските разговори с мъже. Още тогава й беше обяснил, че повечето мъже не желаят жената да бъде интелигентна, а само забавна.

Този път Мадлен го погледна със сладък, умолителен поглед.

— Какво бих могла да искам от вас, ако бях шпионка, мосю?

Себастиян се взираше мрачно през прозореца и сякаш нямаше нужда от телескопа, за да различи далечните платна на хоризонта.

— Прочете ли целия Ричардсън?

Внезапната промяна на темата не можа да я измами. Безкрайната история на Клариса Харлоу й беше доскучала до смърт.

— Oui, monsieur. Не мога да си представя, че една жена би могла да напише толкова тъжна история. Според мен героят на женските сърца Роб Ловелас подценява силата на любовта. Той не вярва в нея, а и Клариса не разчита много на него.

— Коя е според теб най-голямата му грешка? — Когато той посегна към ръката й, Мадлен трябваше да събере цялата си смелост, за да я остави в неговата. — Прав ли съм, като приемам, че ти не се чувстваш унищожена завинаги след първото си отклонение от пътя на добродетелта?

В първия миг Мадлен не можа да проговори, толкова силно беше желанието й да бъде с него. Още по-силен обаче беше страхът от последствията. Тонът му беше предателски хладен, но в погледа му имаше подигравка и предизвикателство. Не, тя никога нямаше да му каже какво чувства в действителност. Никога! Изненадата й беше пълна, когато Себастиян не издържа на погледа й и се обърна настрана.

— Можеш ли да танцуваш, Миньон? — попита той с дълбокия, мек глас, който й допадаше повече от всяка музика.

Тя понечи да отрече, но мисълта, че танците са за предпочитане пред книгите, й хареса.

— Съвсем малко, мосю.

Когато отново се обърна към нея, изразът на лицето му беше обичайният.

— Имаш странния навик да подценяваш способностите си, Миньон. Хайде да проверим, какво ще кажеш?

Той взе ръката й и я изведе от библиотеката. Влязоха в малко помещение, което Мадлен не познаваше. Стаята беше от източната страна на къщата и сега беше потопена в следобедната сянка. Завесите бяха дръпнати, но Мадлен съзря бледосини, розови и кремави мебели. Близо до двойния прозорец беше поставен статив, в другия край на стаята имаше пиано.

Себастиян затвори вратата, пусна ръката й и отиде до пианото. Вдигна капака, седна на столчето и сложи ръце върху клавишите. Едва тогава вдигна глава към нея.

— Е, покажи ми стъпките, които знаеш, Миньон. — Пръстите му тихо засвириха менует.

— Не знаех, че има и мъже, които свирят на пиано, разбира се, с изключение на музикантите — учуди се тя.

Себастиян избухна в смях.

— Значи музикантът не е мъж?

— Не исках да кажа това. Просто в манастира на свиренето се гледаше като на типично женско изкуство.

— А ти владееш ли това типично женско изкуство?

— Съвсем не толкова добре, колкото вие. Не, не спирайте — помоли тя, когато Себастиян вдигна ръце от клавишите насред изпълнението.

— Аз ще продължа да свиря, но ти ще танцуваш. Разбрахме ли се?

Тя знаеше какъв отговор се очаква от нея и изрече тихо:

— Ако продължите да свирите, може би ще се опитам да потанцувам.

Себастиян се усмихна одобрително.

— Както желае мадмоазел.

Мадлен проследи гъвкавото движение, с което той се наведе отново над белите и черни клавиши и музиката започна да се лее изпод пръстите му сякаш без никакви усилия. Той беше благородник, маркиз, млад, дяволски привлекателен, безсрамно чаровен, интелигентен, богат, талантлив — и разглезен. Сякаш нямаше нищо, което да не е подвластно на волята му. Нищо чудно, че беше против тя да се влюби в него. Без съмнение, ако и тя паднеше в краката му като всички други жени, скоро щеше да му доскучае и да я зачеркне от живота си.

След като послуша малко, тя вдигна полата на роклята си и се обърна, за да не вижда лицето му. Тя нямаше да позволи това. В никакъв случай!

Себастиян я наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Крехкото й тяло се движеше като перце на чайка под полъха на мекия морски бриз. Желанието му се усили до крайност, но пръстите му продължаваха да се плъзгат с обичайната сръчност по клавишите. Как му се искаше да затръшне пианото и да я грабне в обятията си!

Цели три седмици той беше поддържал напрежението помежду им, без да престава да я предизвиква, и през цялото време й показваше как да устоява на привлекателната му сила. И през цялото време си повтаряше, че го прави, защото все още вярва във възможността Миньон да е шпионка.

Когато получи заповед да я последва в Хайт, Хорас се провали позорно. Дори не бе помислил да прочете името и адреса на писмото й до Лондон! Уверенията й, че не си била платила наема, бяха смешни. И все пак той нямаше причина да я подозира. Защо тогава съмненията не го напускаха?

Дали причината не беше в това, че не можеше да я погледне, без да усети необходимостта да се предпази от собствените си чувства? Вече три седмици я чакаше да дойде сама в леглото му. Три дълги, самотни седмици спеше сам. Трябваше да направи нещо срещу това мъчение. Може би утре сутринта трябва да замине за Лондон. Няма да остане дълго. Само след два дни щеше да се върне като друг човек, спокоен и доволен мъж, който е в състояние да й устои.

Когато менуетът свърши, Себастиян сведе глава към ръцете си. Най-добре беше веднага да стане и да излезе. Щеше да яхне коня си и да препусне право към Лондон. С малко повече усилия щеше да пристигне преди следващото утро. Погледна към Миньон и помоли тихо:

— Ела тук.

Тя се приближи послушно. Себастиян стана й и протегна ръка. Усмивката й беше обезоръжаваща.

— Обичам да танцувам.

Себастиян се запита дали тя въобще осъзнава с каква лекота се движи в ритъма на музиката.

— Време е да преминем към друг урок. Дай ми ръката си. Започваме с онова, което обикновено се случва при срещата между джентълмен и дама. Те си подават ръка.

Той взе отпуснатата й ръка и я обърна с дланта надолу, така че пръстите й да легнат върху неговите.

— Когато се срещнеш с джентълмен, който ти е представен по нормалния начин, ти му подаваш ръка. — В гласа му отново се промъкна онзи даскалски тон, който Мадлен вече мразеше с цялото си сърце. — Пръстите ти трябва да бъдат меки и отпуснати чак до китката и леки като цветче. — Той повдигна внимателно ръката й. — Не бива да ги вдигаш повече, разбра ли?

— Да — прошепна Мадлен и направи опит да се усмихне.

— Много добре. Джентълменът ще привлече ръката ти към лицето си и ще се наведе над нея. Ето така. — Той й показа как се прави, но се отдръпна, преди устните му да са докоснали ръката й. — Виждаш ли? Това е най-учтивият поздрав.

Мадлен смръщи чело.

— Това ли е всичко? Та това изобщо не беше целувка.

— Точно така. Разбира се, че нямаше целувка. Това е символ, знак на уважение. По този начин мъжът може да бъде еднакво учтив с дамите, които са болни, дебели, грозни и нещастни. Аха, най-после се засмя. Добре.

Мадлен наистина се засмя, но повече на подигравката в очите му, отколкото на думите му.

— Минаваме към следващата стъпка. Внимавай за разликата.

Той вдигна ръката й и се приведе над нея. Този път Мадлен усети как топлите му устни се докоснаха бегло до кожата й. Себастиян се изправи и се усмихна.

— Разпозна ли разликата, Миньон?

— Естествено. Този път наистина целунахте ръката ми.

— Аха. По-точно е да се каже, че се докоснах с устните си до ръката ти. Това обаче се прави само когато дамата носи ръкавици.

Мадлен го изгледа подозрително.

— Не разбирам.

— Наистина ли? — Той се приближи към нея, но лицето му беше непроницаемо. — Разликата е в докосването. Ако дамата позволи на джентълмена да се докосне до голата й кожа, той може да го изтълкува като знак, че тя го окуражава да прибегне и към други волности.

Мадлен се изсмя недоверчиво.

— Вие се шегувате.

— От кой свят си дошло, детенце?

— Не ме наричайте дете — разсърди се тя. — Вярно е, че не знам много неща, но със сигурност не съм дете.

— Права си. — Погледът на Себастиян се устреми към примамливото й деколте. — Наистина не си дете. Простете, мадмоазел. Да продължим урока. Сега ще ти покажа нещо, което в никакъв случай не бива да позволяваш на обществено място. Ако мъжът не ти е доказал уважението си с обичайните форми, т.е. с цветя, парфюм или украшения, ти си длъжна да му откажеш целуването на ръка дори когато сте насаме. Ако не ти харесва, ще му забраниш категорично да прибягва към такива интимности.

Той я погледна дълбоко в очите.

— Мъжете изпитват силно желание да имат жени, които ги отбягват. Все едно дали е куртизанка или девойка от висшето общество, колкото по-недостъпна изглежда, толкова повече той я желае. Никога не се продавай под цената си. Вземай много и давай малко. И най-вече, запомни, че никога не бива да позволяваш на джентълмените да правят това. — Той вдигна ръката й към лицето си и силно притисна устни към връхчетата на пръстите й.

— Или това. — Той отвори уста и Мадлен усети топлия му дъх по пръстите си. — И никога това. — Той обхвана средния й пръст със зъби и леко облиза връхчето.

Той я пусна точно в мига, когато тя изтегли рязко ръката си.

— Разбра ли ме? За опитния, нагъл мъж не е трудно да превърне обикновения жест на учтивост в повод да компрометира дамата, особено когато тя не го очаква или е неопитна.

— И вие ли се упражнявате в подобни неучтивости? — попита остро тя и потърка парещите си пръсти.

— Винаги, когато мога. Правя го обаче само с жени, които се впечатляват лесно. — Той се усмихна развеселено. — И ти ли се впечатляваш лесно, Миньон?

Тя вдигна рамене и се опита да изглежда равнодушна също като него.

— Не ми се вярва. Първата целувка ми хареса. Втората беше още по-добра. Но последната… не ми хареса чак толкова.

— Почувства се неловко, така ли?

Мадлен вдигна вежди.

— Стомахът ми се сви на топка.

Себастиян изглеждаше необикновено доволен.

— Да продължим урока. Поздравът, който ще ти покажа сега, е особено обичан от твоите сънародници.

Когато изведнъж вдигна ръце и ги сложи върху раменете й, Мадлен се стресна. А когато я привлече към себе си, в сърцето й отново лумна желание. Преди да се сети какво я очаква, той приведе глава и сложи дясната си буза до нейната. Също така бегло притисна лявата си ръка към нейната и се изправи.

— Voila! Сигурно си го виждала вече.

— Разбира се — отговори сърдито Мадлен. Наистина беше виждала аристократични дами, които се поздравяваха по този начин в манастира.

— Пази се от чужди хора, които се държат като твои роднини. Онези, които с удоволствие се представят за чичовци или братовчеди, обикновено си позволяват най-големите свободи. — Този път той не я улови за раменете, а бавно вдигна ръце към лицето й. Пръстите му се разпериха като ветрила върху бузите й, палците му бяха под брадичката й.

— А сега внимавай! — В погледа му нямаше топлота. Приличаше по-скоро на мъж, който желае да й покаже как да отсече с един удар главата на ненавистен противник. — Никога не позволявай на мъж, който не е твой любовник, да направи това.

Той сведе глава към лицето й, но в последния момент се извърна настрана и вместо да я целуне по устата, притисна устни към бузата й. Остави ги малко по-дълго, сякаш искаше да усети топлината на кожата й.

— Не позволявай и това. — Той я целуна по същия начин по лявата буза.

— И никога не позволявай това. — Когато устните му се докоснаха до бузата й, горещината му я опари, а по страната й остана влажна следа.

— Сладка… — прошепна като на себе си той, когато повтори целувката от другата страна.

Бузите й пареха от натиска на тази забранена целувка, когато той отново повдигна лицето си. Погледна в големите, среднощно сини очи, но в усмивката му нямаше топлина.

— И в никакъв случай не позволявай това — прошепна той и обърна лицето й настрана. Само след миг Мадлен усети устните му в ухото си. Той духна лекичко вътре и я учуди, като лизна точно в средата на ушната кухина. Тази перверзна нежност предизвика толкова силно усещане, че коленете й омекнаха.

Мадлен протегна ръце и се вкопчи в раменете му, без да знае дали иска да се опре на него или да го отблъсне. Опита се да мисли за нещо разумно, опита се да каже нещо, без да звучи като истеричка, но не можа да устои на вихрушката, надигнала се в тялото й след тази милувка с език.

— Само най-нахалният развратник би посмял да притесни дамата по този начин — прошепна дрезгаво Себастиян и нежно захапа ушенцето й.

— О, моля! — проплака тя и се наведе назад, но той не я пусна. Чувствата, които бушуваха в тялото й, бяха засегнали всичките му чувствителни точки наведнъж. Едната му ръка притисна талията й, за да я подкрепи, докато устата му нежно смучеше крайчеца на ухото й.

Най-после устните му оставиха ухото й и се плъзнаха към бузата, оставяйки влажна следа, езикът му помилва веждите й, насочи се към връхчето на носа, вдигна се отново към очите. Той вдигна лицето й към своето, засмука нежно едната буза, после другата, накрая положи нежна целувка върху челото и.

Защо, защо не ме целуне по устните, питаше се безпомощно тя, трепереща от очакване. Където и да я докосваше, той запалваше в тялото й искра на щастие. И все пак това не беше достатъчно. Телата им почти не се докосваха, той беше близо до нея само в мястото, където се намираха устните му и където ръцете му обръщаха главата й според потребностите му. Пръстите й се вкопчиха с все сила в жакета му и кой знае защо, именно в този миг тя си помисли, че ще го измачка. Дано само да я целуне! Трябва да го направи, просто трябва!

Мадлен пое дълбоко дъх и вдигна лицето си към неговото. Себастиян разбра мълчаливото й предложение и очите му заблестяха. Мадлен видя как самодоволно се повдигнаха ъглите на устата му. В този момент обаче й беше все едно дали той знае какво иска тя и колко силно. Само да го направи, само да я целуне. Защо я оставя да копнее за целувката му?

Ала Себастиян се изправи и се отдалечи от нея, без да се докосне до устата й.

Трепереща от разочарована страст, Мадлен затвори за миг очи. Когато отново ги отвори, той стоеше на голямо разстояние от нея и я наблюдаваше с развеселена небрежност и с известна симпатия.

— Е, научи ли нещо днес?

Да, каза си вбесено тя, разбрах, че ти си в състояние да ме разтопиш от страст, без да ме слагаш над огъня. Значи това беше истинското изкуство на прелъстяването! Нищо чудно, че жените не можеха да му устоят. Така й се искаше да го удари, да запрати по главата му поне половин дузина от дебелите му книги, да се нахвърли върху него с юмруци — или да избяга от стаята засрамена и отчаяна. Тя не направи нищо от това, което й се искаше. Само стоеше и го гледаше.

— Всеки мъж, който посмее да те обиди по този начин, заслужава плесница.

Устата й беше толкова суха, че едва произнесе едно кратко „Да“.

Лицето му изразяваше неодобрение.

— Въпреки това ти не стори нищо, за да ми попречиш.

— Да направя… О! — Тя се изчерви, защото й осъзна, че чувствата са изписани на лицето й повече от ясно. — Мерси, няма нужда да упражнявам и това.

— Може би аз имам нужда. — Себастиян я огледа хладно, преценяващо и пристъпи към нея. Нито една жена, дарена с този поглед, не беше останала безучастна. Всички реагираха на него като на най-ужасна обида или опит за завладяване с пристъп. Много му беше интересно кой път ще избере Миньон. — Само преди минута ти ми позволи някои безотговорни волности.

— Безотговорни? — Думата сякаш залепваше за небцето й.

— Точно така. — Той протегна ръка и докосна устните й с върха на пръста си, за да я накара да замълчи. — Държа се лекомислено, сладката ми. Аз те обидих. — Той разпери подканващо ръце. — Накажи ме, Миньон.

— Но аз не мога…

Изразът на лицето му се промени рязко, превърна се в леденостудено обвинение. Твърдите му ръце посегнаха към нея, пръстите му се впиха безмилостно в раменете й.

— Тогава ще приема, че имам право да те съблека още тук, на място, и да си взема всичко, каквото искам. — Той притисна лице към нейното, докато Мадлен стоеше като вкаменена. — Защото аз те желая, Миньон. Желая те извънредно много.

Смутена от тази внезапна промяна, тя се изплъзна от прегръдката му.

— Не биваше да правите това — прошепна тя и изведнъж осъзна, че се е държала като малко момиченце. Засрамена от глупавата си реакция, тя се опита да се овладее. — Не харесвам тази игра.

Себастиян отговори на усмивката й и Мадлен се стресна още повече. Никога не беше виждала такова жестоко лице.

— Да не те докосвам? Но ти си само една малка уличница, която има големи претенции, прав ли съм? — Гласът му изплющя като камшик. — Нима не искаш да ти дам онова, от което се нуждаеш?

Когато посегна към корсажа й, тя не посмя да се помръдне. Пръстите му се заровиха във вдлъбнатинката между гърдите й. Мадлен се опита да се изтръгне от яката му хватка, чу как роклята й се скъса, усети как той смъкна корсажа й. Себастиян я сграбчи за талията със свободната си ръка и я привлече към себе си.

— Хайде, Миньон, съблечи се за мен.

Сега вече Мадлен започна да се отбранява сериозно, но той беше твърде силен за нея. Роклята й беше раздрана почти до талията и тя усети хладен полъх по голата си кожа.

— Не! Моля! Престанете!

Но Себастиян не престана. Посегна към гърдите й, мушна ръка под ризата й. Загубила ума и дума от страх, тя замахна с дясната си ръка и го зашлеви с все сила. Главата му отхвръкна назад, шумът от плесницата отекна като гръм в помещението.

Себастиян я пусна и тя едва не се строполи на пода, толкова замаяна беше. Без да съзнава какво прави, прибра с трепереща ръка остатъците от корсажа пред гърдите си. След малко се обърна разтревожено към него. Той стоеше на мястото, където я беше оставил.

При вида на потъмняващото синьо петно на бледата му буза Мадлен се уплаши до смърт.

— Аз… много съжалявам — прошепна пресипнало тя. — Не исках…

— Разбира се, че искаше — ухили се той като момче, спечелило състезание по бягане, и потърка подутата си буза. — За Бога, сладката ми! Защо ти трябваше толкова време, за да ми отговориш както трябва?

Най-после Мадлен проумя какво всъщност се е случило и в гърдите й нахлу бесен гняв.

— Как можахте да постъпите така с мен!

— Правилно. Постъпих наистина ужасно. — Този човек й се подиграваше! — Искам да разбереш, че действах точно така, както би постъпил всеки мъж на моето място спрямо жена с твоето положение. При поведението ти преди малко всеки мъж би решил, че може да те има още тук и сега.

Той се приближи бавно и Мадлен сведе глава, разкъсвана между страха и срама.

— Позволи ми да отида твърде далеч. Ако това не беше упражнение, сега щеше да си там. — Той посочи дебелия килим. — По гръб, а аз щях да съм между бедрата ти. — Лицето му стана шеговито — меко и подигравателно едновременно. — За да предотвратиш това, трябва да се научиш да действаш — и то много по-рано, отколкото го направи с мен.

Мадлен го гледаше, сякаш имаше насреща си озъбено чудовище.

— Това е… наистина… страшно… невероятно… нечувано!

— Но е реалност и ти трябва да се научиш да реагираш бързо!

Мадлен забеляза, че той диша равномерно, докато нейните дробове едва не се пръскаха от напрежение. Погледна го смело в очите и откри добре познатата й усмивка.

— Не забравяй този урок. А сега ела при мен.

Засрамена и ядосана от глупостта си, тя му обърна гръб. В началото ласките му бяха толкова примамващи, толкова нежни. Той й достави радост и тя просто не можа да му причини болка. Помисли си, че той е нежен с нея, че ще я целуне, може би дори ще я вземе. Глупачка! Той обърна собствените й чувства срещу нея!

Радостта от близостта му отстъпи място на горчиво разочарование. Тя пое дълбоко дъх, за да прогони напиращите сълзи. Почувства се използвана и унизена и в същото време не можеше да разбере в какво точно се състои грешката й.

Себастиян пристъпи зад нея, но не се опита да я докосне. Тя усети присъствието му с всеки нерв по гърба си. Почувства се толкова ранима и безпомощна, че се вбеси от себе си. Обърна се рязко и го изгледа с цялата студенина, на която беше способна.

— Аха — промърмори с доволна усмивка Себастиян, който следеше без усилие хода на мислите й. — Сега имаш чувството, че съм постъпил несправедливо с теб. Почувствала си се поласкана от един обожател, а той е злоупотребил с доверието ти. Ето къде е грешката ти.

Той отстъпи крачка назад.

— Предупредих те, Миньон. Не очаквай това от мен. Всеки мъж с огън между краката ще ти даде отговор на въпроса, който събудиха в тялото ти безобидните ми целувки. Ти си тук, за да се научиш как да привличаш вниманието на мъжете, да ги обвързваш за себе си, да ги използваш в своя изгода. Само така ще имаш живота, който искаш. Остави любовта и другите извисени чувства извън играта, иначе ще загинеш.

Думите му я пронизаха като с нож. Мечтата й беше на път да умре.

— Мразя ви!

Той се изсмя с пълен глас. Миньон никога не го беше чувала да се смее така обидно и отново й се дощя да го удари.

— Това прозвуча детински. Би трябвало да бъдеш по-сдържана.

Той протегна ръка, попи с пръст единствената сълза, която се беше отронила от окото й, и Миньон побърза да се обърне настрана. Той погледна капчицата върху пръста си, после я размаза с палец.

Погледът му беше безпощаден.

— Мъжете се държат невъзможно с жени, които плачат всеки път, когато не получат онова, което са искали. Нетърпеливите и лишените от въображение обикновено прибягват до насилие, за да променят положението.

В стаята се възцари мълчание. Мадлен го погледна предпазливо и разбра, че се е замислил за нещо свое. Когато отново заговори, гласът му прозвуча приглушено:

— Първата ми метреса загина от ръцете на любовника си. Той не можеше да разбере защо тя отказва да му достави удоволствие с някои… да ги наречем трикове. Когато му омръзна, реши, че никой друг мъж няма право да се докосва до нея. Непрекъснато я тормозеше, че си е намерила нов любовник, започна и да я бие. Тя почина от последствията на побоите му. И ти ли искаш да те сполети нейната участ, Миньон?

При този спокоен въпрос кожата й настръхна. Беше повярвала, че познава този мъж, а той изчезна зад невидима, но непреодолима стена. Лицето му беше студено и жестоко. Ледената подигравка в очите му накара кръвта й да замръзне.

— Какво стана с убиеца?

— Извиках го на дуел и го убих — отговори невъзмутимо Себастиян.

Мадлен не се усъмни в истинността на думите му. Те отговориха на въпроса, който досега не беше посмяла да си зададе. Защо беше постъпил така с нея? Защото беше способен на много повече.

— Не искам никога вече да ме докосвате насила — проговори бавно и категорично тя. — Иначе ще си отида оттук.

Себастиян кимна кратко и ледената маска падна от лицето.

— Много добре го каза. За да имаш успех като метреса, трябва да се държиш като херцогиня. Херцогините не плачат. Те са високомерни, изискващи, страстни и никога не признават, че са засегнати.

Той взе ръката й, без да обръща внимание на опита й да се съпротивлява, и я вдигна с две ръце към устните си. Целувката му беше топла и нежна.

— Не се извинявам, но те моля за прошка. Бях те предупредил, че някои уроци ще ти се сторят необичайни и дори жестоки. Възможно е да си ме намразила и сигурно ще ме мразиш, когато уроците свършат. Тогава обаче ще знаеш какво ти е нужно в свят като нашия, за да получиш онова, което искаш. А сега си върви и си измий лицето.

Мадлен отговори на погледа му с хладна решителност. Това, че я отпрати да си върви като глупаво хлапе, беше следващата обида. В гърлото й сякаш пареше киселина.

— Начинът ви на действие е извънредно убедителен, мосю. А сега вървете по дяволите!

 

 

Себастиян погледна часовника си. Мадлен закъсняваше вече петнадесет минути. Вечерята изстиваше. Той прибра часовника си и забеляза нервното безпокойство на лакеите. Запита се дали да стане и да я доведе. Ако го направеше, нещата помежду им щяха да станат още по-трудни. След случилото се в стаята за музика тя не дойде в лабораторията. Себастиян знаеше, че е виновен. За всичко, случило се помежду им, беше виновен само той.

След като се успокои, той осъзна, че е бил бесен и че гневът му е бил насочен срещу нея. Тя само го беше погледнала и той веднага я бе пожелал. Беше се усмихнала и той поиска да се разтопи в усмивката й като сняг на слънце. Искаше я навсякъде, в библиотеката, в балната зала, във всяка минута, през която бяха заедно. Не искаше нищо друго, искаше само да я люби. И тя го искаше. Чувствата бяха изписани на лицето й и той четеше всяка нейна мисъл. Тъмните й очи бяха пълни с желание. Не беше искал нищо друго, освен да я задържи на разстояние от себе си. И ето че успя.

Никога нямаше да забрави шока, изписал се по лицето й, след като му удари шамар. Даже ако се беше нахвърлил върху нея като бясно куче, тя нямаше да изглежда толкова обидена, уплашена и нещастна.

Себастиян вдигна чашата си и се учуди, че изпитва такова отвращение към себе си. Тези негови проклети капризи. Проклетите капризи на баща му. Той беше виновен за всичко.

При мисълта за баща си той потръпна от ужас и скочи на крака. Сигурно тя се криеше, защото той я бе наранил? Може би, без да го забележи, й беше причинил зло?

Беше стигнал почти до вратата на трапезарията, когато тя се отвори.

Миньон носеше старомодната рокля, с която беше облечена докато му готвеше — скромна, тъмна, с широка пола и дълги ръкави. Рокля на прислужница. Лицето й беше напълно овладяно, но той разбра какво искаше да му каже с вида си: как мрази да бъде подчинена на авторитета му. На устните му се изписа възхитена усмивка, но той успя да я прогони. Много смело от нейна страна, като се има предвид случилото се следобеда. Щом беше в състояние да го предизвика по този начин, вероятно не я беше наранил твърде сериозно.

— Много мило от твоя страна, че дойде да ми правиш компания, Миньон. — Той премести стола й към масата и махна на лакея да се приближи. — Вино за мадмоазел.

Мадлен го погледна крадешком и установи, че е облечен в черен сатен и кадифе, сякаш се беше приготвил за бал. Запита се дали пък не възнамерява да излезе някъде вечерта, но не посмя да зададе този въпрос гласно. Не искаше той да помисли, че тя се интересува от него. Когато лакеят наля в чашата й искрящо шампанско, тя не можа да сдържи учудването си. Вдигна глава и го погледна въпросително. Той я наблюдаваше с мълчаливо одобрение.

— Учудваш се, че съм любезен с теб, макар че днес се държах недостойно?

Мадлен преглътна и отговори тихо:

— Да.

Себастиян се облегна назад.

— Повечето мъже са такива. Ядосват се бързо, но при вида на красотата забравят яда си също така бързо. — Той се наведе през масата и постави до дясната й ръка кадифена кутийка. — Подарък от мен. В знак на уважение.

Мадлен дръпна ръката си, сякаш се беше опарила.

— Аз не се продавам, мосю.

Себастиян се усмихна и очите му заблестяха развеселено.

— Обещах да бъда честен спрямо теб. Животът на жената не е никак лесен в този мъжки свят. Ти винаги ще зависиш от благоволението на някой по-силен, затова трябва да събереш достатъчно пари и ценности, за да се сдобиеш с желаната независимост. А сега отвори кутийката и виж дали съдържанието й не е добра инвестиция за бъдещето ти.

Мадлен прехвърли през ума си няколко възможни отговора, обмисли и възможността дали да не му хвърли кутийката в лицето. Ала се сети, че пак ще бъде наречена дете, затова посегна към кутийката и я отвори.

Върху черното кадифе беше положена прекрасна диамантена гривна, широка поне три сантиметра. Златната ключалка беше във форма на пеперуда с крилца от жълтеникави диаманти и очи от сапфири. Това беше най-красивият накит, който някога беше виждала.

— И гривната беше на майка ми.

Когато го погледна, лицето й беше безизразно.

— Вероятно я е получила от баща ви?

Себастиян стисна устни и Мадлен се смая от промяната във вида му. Гняв, студен, интелигентен, поразяващ гняв. Това чувство превърна красотата му в ледена, нечовешка маска.

— Да, като подарък за годежа, заедно с шнолата. Доколкото знам, я е наричал своята petit papillon^[1].

Мадлен го погледна изпитателно.

— Сигурно я е обичал много…

— Не знам защо се е омъжила за него. — Гласът му беше странно тих. — Знам само, че още преди смъртта й той раздаваше роклите и накитите й на своите уличници. Остави й само пеперудите. Вероятно не са били достатъчно крещящи за метресите му. — Усмивката му беше ледена и фалшива. — Извод: никога не приемай щедростта за любов, никога не вярвай, че любовта ще трае вечно. Не искаш ли да пробваш гривната?

— Може би ще си я сложа… по-късно. — Мадлен затвори кутийката и я сложи в скута си.

Подаръкът се беше превърнал в нова лекция за подлостта на мъжете. Мадлен не преставаше да се пита дали мъжът насреща й е и в действителност толкова лош, колкото се представяше. Или по-скоро защо тя се съмняваше в думите му.

— Ти все още ми се сърдиш.

Мадлен се владееше превъзходно. Погледът й беше устремен към един сребърен свещник.

— Не се сърдя на лекциите ви, мосю. Неприятен ми е методът, който сте избрали. — Тя се обърна и го погледна право в очите. — Можехте поне да ме предупредите, преди да преминете към демонстрацията.

— Може би. Но ако бях избрал друг метод, ефектът нямаше да бъде желаният. — След кратко мълчание той попита: — Ще запомниш ли завинаги случилото се? Ще бъдеш ли предпазлива?

— Oui. Но не мога да се съглася с методите ви. И никога няма да ви ценя така, както преди.

Той издържа на погледа й и се възхити на пламъчетата, които танцуваха в тъмносините дълбини.

— Учениците никога не ценят учителите си, преди учението да е дало първите си плодове. Някой друг път ще ти покажа как да криеш чувствата си. Сега не е моментът.

Най-после в очите й светна весела искра.

— Няма друго, което да желая по-силно от това да се науча как да се пазя от вас, мосю.

— Склонен съм да ти вярвам. Смятам обаче, че въодушевлението, с което ще научиш този нов урок, ще бъде повече, отколкото мога да понеса след ден като днешния. Обещавам ти, че ще ти дам шанс да ми отмъстиш, Миньон, но не днес. Не днес.

Мадлен се усмихна и сдържаността изчезна от лицето й.

— Вече се радвам на този миг, мосю. Нямате представа как го очаквам.

Себастиян вдигна чашата си.

— Пак сме приятели, нали, Миньон?

Мадлен вдигна бавно чашата си и впери изпитателен поглед в очите му.

— A la revanche, monsieur^[2].

— Touche, mademoiselle^[3]. До следващата среща.