Лора Паркър
Риск (21)

Двадесета глава

През следващите два дни Мадлен откри, че Себастиян притежава учудващ талант да води двойна игра. Докато пътуваха към Лил на белгийския бряг, където според неговите сведения трябваше да се намират група бунтовници, симпатизиращи на англичаните, тя не преставаше да се чуди с каква лекота му се удаде местният диалект и как добре познаваше местността. Уважението й нарасна, като видя, че той познава добре не само типичното поведение на норманите, но се ползва с доверието и на циганите, към чиято група се присъединиха.

Себастиян й обясни, че Франция е заплашена от инвазия, следователно всеки чужденец е подозрителен. Като награда за охраняването на Дьо Валми той обеща на циганите няколко от златните монети, които беше зашил в подгъва на наметката й, преди да напуснат Англия.

Така шпионинът седеше по цял ден със завързана уста и ръце в една от циганските коли, а нощем го връзваха за някое дърво.

Мадлен никога не беше изпитвала такъв страх — и такова щастие. Това пътуване беше съвсем различно от самотното й пътешествие през миналия август, когато носеше черното монашеско одеяние. Тъй като френският й издаваше, че е от образованото общество, тя се стараеше да си отваря устата колкото се може по-рядко. Обличаше се като циганките с пъстра блуза, вълнена жилетка, мъжки жакет и тежка вълнена пола. Фустата й беше силно набрана и богато обшита с дантели. Главата й беше вързана с кърпа, по която прозвънваха златни монети, а краката й бяха обути в огромни ботуши, натъпкани с парцали, за да не падат. Тя се чувстваше странно в това облекло и не можеше да разбере жадните погледи на мъжете. Ако не беше постоянната бдителност на Себастиян, младите цигани сигурно нямаше да я оставят на мира.

Те минаха голяма част от разстоянието пеша, макар че Себастиян имаше треска и изпитваше силни болки. Той носеше отново омразната си превръзка, която позволяваше на ръката да остане неподвижна. Само когато срещаха чужди хора, отпускаше небрежно ръка към колана си, където просветваше дръжката на дълга кама. Като циганин той нямаше право да носи оръжие, но щом видеха решителния блясък в сините очи, и най-смелите се отказваха да задават въпроси.

Щом стигнаха в Лил, двамата се сбогуваха с циганите и се подслониха в мръсната стара гостилница „La Grendouille“.

Мадлен се учуди на избора му, защото стаята им беше наистина мизерна. Мишки се гонеха по ъглите, миришеше на море — може би защото в лампите гореше рибено масло. Тя и Себастиян бяха единствените гости. Вечерта Себастиян слезе да изпие бутилка вино със собственика, едър мъжага на име Жак Жирар, и двамата разговаряха до късно през нощта. На другата сутрин заминаха заедно за Париж и Мадлен остана сама с Дьо Валми и Лизет Жирар.

През следващите два дни в гостилницата не влезе нито един човек. Мадлен седеше на един стол в кръчмата и охраняваше Дьо Валми, който седеше завързан на стола си. Бдителните й очи следяха всяко движение на Лизет, жената на собственика.

През тези два дни Мадлен трябваше да признае, че Дьо Валми упражнява магнетична сила върху жените. Лизет също не можа да й устои. Тя започна да хвърля чести погледи към вързания шпионин и в тях имаше съчувствие и копнеж.

Мадлен не можа да установи дали Дьо Валми отговаря на погледите й. Ала когато вечерта на втория ден се събуди след кратък сън, изпита недобро чувство и завари Лизет до стола на пленника. Тя милваше ръката му и тихо му говореше нещо.

Господи, тя не милваше ръката му, тя се опитваше да отвърже въжетата. Парцалът в устата му го нямаше. Стресната, Мадлен скочи от стола си и извади стилета от ножницата.

— Махнете се от пленника, мадам! Не се докосвайте до него! Нямате работа там!

Жената беше по-бърза от нея. Тя скочи настрана и дръпна с все сила въжето, което държеше в ръка, но възелът удържа.

Мадлен закрачи към нея с изваден нож. Беше й ясно, че не бива да й позволи да дръпне още веднъж въжето.

— Махнете се от стола му! — заповяда твърдо тя и жената отстъпи назад.

Дьо Валми обърна глава към Лизет, каза й нещо и жената веднага застана между стола и Мадлен.

— Чуйте ме, Лизет. Каквото и да ви е казал този мъж, той ви е излъгал. Той живее от лъжи. — Винаги дипломатична, Мадлен прибави: — Той винаги казва на красивата жена онова, което тя желае да чуе.

За съжаление беше вече късно. Обещанията на Дьо Валми бяха завъртели главата на бедната жена и тя му вярваше. В погледа й блесна студена решителност, тя грабна бутилката с уиски от тезгяха и я счупи на две в ръба на близката маса. Сега имаше опасни оръжия и в двете си ръце.

— Fille de trottoir! Искаш го за себе си, циганко, нали? И то след като си го предала на английския си любовник!

— Глупачка! — изсмя се Мадлен. — Не виждате ли, че ви лъже?

Когато вратата на гостилницата изскърца, и двете се обърнаха стреснато. Влезе Жак Жирар. Той огледа мрачно сцената, смръщи чело и направи няколко крачки към жена си.

Очите на Лизет се разшириха от страх и тя се отдръпна бързо към тезгяха. В следващия момент Жак изби бутилката от ръката й и я удари с добре прицелен удар под брадичката. Главата й политна назад и коленете й се подгънаха. Жак я улови, докато падаше, промърмори няколко утешителни думи в ухото й и приседна с нея на пода.

Мадлен беше толкова шокирана, че не забеляза кой стои зад нея, докато Себастиян не измъкна внимателно стилета от ръцете й. Стресната, тя се обърна бързо към него и с облекчен вик падна в прегръдките му. Той отмахна падналата на челото й къдрица и нежно я отстрани от себе си.

— Маркизо, позволете да ви представя Жорж Кадудал. Мосю, това е съпругата ми.

Мадлен се изчерви от срам, че се е държала така пред един непознат. В очите на чуждия мъж се четеше безкрайна изненада. С това циганско облекло и разрошена коса никой нямаше да я вземе за маркиза, а по-скоро за жалка уличница. Въпреки това французинът се поклони и проговори със съвършена учтивост:

— Много се радвам, маркизо. — И й протегна ръка за поздрав.

— Мосю — прошепна тя и се изчерви още повече, защото забеляза, че тримата не бяха сами. Кръчмата беше пълна с мъже, които ги наблюдаваха мълчаливо. — Много съжалявам за случилото се преди малко, макар че положих всички усилия да следвам указанията на мъжа си. — Тя погледна безпомощно Себастиян, за да бъде сигурна, че той не й се сърди. Мъжът й изглеждаше уморен, небръснат и прашен. Беше отишъл в Париж и се беше върнал за учудващо кратко време и Мадлен виждаше, че е изтощен до смърт. Само очите му блестяха като сини сигнални огньове.

Кадудал погледай покрай нея към Дьо Валми и светлите му очи се присвиха.

— Трябваше да предположа, че сте смела жена, милейди, защото се запознах със съпруга ви преди няколко години в Лондон и не мога да си представя, че човек като него би се оженил за някое слабо, безводно същество.

При тази забележка Себастиян избухна в тих смях.

— Ще ви оставя да си поговорите и ще се погрижа за пленника.

Той се обърна към Мадлен и обхвана брадичката й с лявата си ръка. Усмихна й се, а после, за голяма нейна радост и смущение, я целуна нежно по устата. И това пред десетина чужди мъже!

— Мерси, маркизо — прошепна топло той. — А сега предложи стол на мосю Кадудал. Той има да ти каже нещо много важно.

Жак Жирар вдигна от пода плачещата си жена и я метна като чувал на гърба си.

— Трябва да се погрижа за нея — обясни кратко той и напусна кръчмата след кимването на Себастиян.

Мадлен предложи стол на непознатия французин и той заговори с дълбок, приглушен глас:

— Имах извънредното удоволствие да се срещна лично с майка ви, маркизо. Тя е жена със забележителен дух и красота, също като дъщеря си.

— Къде е маман? Добре ли е?

— Много е добре, маркизо. Когато я видях за последен път, беше в Белгия.

— В Белгия? А аз си мислех, че е отишла в Париж, за да намери… един човек.

— Точно така, маркизо. Тя го намери, като му занесе вест, написана лично от мен.

Сърцето на Мадлен заби по-силно.

— Значи вие го познавате?

Кадудал кимна бавно.

— Скоро цяла Франция ще падне в краката му. Той е най-голямата надежда на страната ни. Той е единственият благороден мъж, достоен да се върне на трона на дедите си. Вашата майка се присъедини към делото ни и стана негова вярна спътница. Тя не смее да влезе във връзка с вас, за да не изложи на опасност великата мисия на своя любим. Ала ако желаете, аз ще се погрижа да ви отведат при нея.

Мадлен не отговори. Кожата й беше студена, сърцето й биеше до пръсване. При следващия въпрос щеше да узнае името на баща си. Внезапно обаче тя разбра, че не иска да го чуе.

Скочи от стола си и скри ръце зад гърба си.

— Много съм ви благодарна за окуражителните думи, мосю. Мисля, че сега не е моментът да отида в Белгия.

Кадудал също стана. В погледа му се четеше твърда решителност.

— Онова, което предстои да се случи, ще промени хода на историята. Ние сме решени да обърнем времето и да заживеем отново както преди революцията. Вие и майка ви ще имате достойно място сред заслужилите хора на Франция. Елате с нас, маркизо!

Мадлен поклати глава и хвърли бърз поглед към Себастиян, който разговаряше с един от непознатите мъже до вратата.

— Моето място е до съпруга ми, мосю. Където и да отиде той, каквото и да направи, аз ще бъда с него!

Кадудал се усмихна.

— Ние също имаме нужда от вас, но аз се възхищавам на лоялността ви и завиждам на съпруга ви, мадам. Затова ще ви помоля да не издавате никому какво съм ви разказал, все едно какво ще се случи оттук нататък. — Той взе ръката й и я целуна. — Вървете с Бога, Мадлен дьо Бурбон! — прошепна той съвсем тихо и младата жена никога не узна дали е чула точно тези думи. Предупреждението в гласа му беше недвусмислено и тя съзнаваше, че той искаше да я подготви за нещо, което щеше да се случи, и може би да я предпази.

Сега вече Мадлен знаеше къде е майка й, с кого, и че беше на сигурно място. Тя погледна Себастиян и пристъпи бавно към мъжете, събрали се около шпионина. Себастиян стискаше стилета, който й бе отнел, в ранената си ръка. Разговаряше със съзаклятниците шуани, сякаш се намираше с приятелите си в ресторанта на „Уайтс“. Разговорът се водеше на френски и в него често се примесваха груби думички, които Мадлен не разбираше. Ала тонът на Себастиян оставаше винаги учтив.

Той хвърли поглед през рамо и като видя жена си, лицето му грейна в усмивка.

— Е, скъпа маркизо, надявам се, че получихте желаната информация?

— Oui — отговори предпазливо тя. Погледна към Дьо Валми и потръпна от омразата в очите му. Ако не беше тя, той щеше да избяга. Мадлен отвърна глава и в сърцето й пропълзя страх.

— Какво ще правим сега?

— Ще търся майка ти. Надявам се, ти ще ми кажеш къде е. — Той я погледна многозначително, после се обърна към Дьо Валми. — Може би вие ще ми помогнете. Парижките власти нямат сведения за арестувана шпионка на шуаните.

— Да не мислите, че ще ви кажат какви хора има в затворите им? — озъби се Дьо Валми.

Мадлен потрепери като от удар. Отдавна не беше чувала този омразен глас и сега се уплаши до смърт. Дьо Валми погледна покрай Себастиян и втренчи поглед в очите й.

— Ондин Фокан е била разпитана и после са я забравили.

При тези ледени думи Мадлен побеля като платно, макар че току-що беше чула точно обратното от Жорж Кадудал. Може би той не беше осведомен добре. При разпитите затворниците бяха подлагани на мъчения. Може би…

Тя усети как Кадудал докосна насърчително рамото й, сякаш искаше да й каже: не забравяйте, този мъж играе роля, за да спаси кожата си.

Себастиян гледаше безучастно стария си враг.

— Знаете ли, мислих дълго за онова, което сте казали на жена ми, и открих, че в него няма и капчица логика. Ако мадам Ондин, която е изявила готовност да предаде вашата вест на привържениците на краля, е била арестувана миналия август, тогава мосю Кадудал е щял да се откаже от плана си. Чух това от собствените му уста. Тогава нямаше да бъде създадена втората група съзаклятници, които лично имах честта да поздравя в нощта на 10 декември при Бовил.

— Дьо Валми е осведомен за всичките ни действия — проговори студено Кадудал, който стоеше зад Себастиян. — Ние му платихме да уреди прекосяването на Ламанша.

— Сериозно ли говорите? — Себастиян вдигна леко едната си вежда и Мадлен едва не се усмихна. Той беше разбрал, че Дьо Валми е изпълнен с нови надежди. — Ако моята маркиза беше успяла да открадне документите, в които беше написано всичко за преговорите ми с шуаните, този мъж щеше да направи кариера в Париж. Прав ли съм, негоднико?

Дьо Валми се усмихна.

— И сам знаете, няма защо да ви отговарям.

Себастиян отговори на усмивката му.

— Познавам Жюл дьо Полиняк… Името ви говори нещо, нали?

Усмивката на шпионина угасна.

— Познавам Полиняк.

— Неговите интереси са на страната на съзаклятниците, в това няма съмнение и то е известно навсякъде. Казват, че Полиняк се е присъединил към третата група шуани, които скоро ще пристигнат на родна земя. О, нима не знаехте това?

В черните очи на Дьо Валми блесна неподправен интерес.

— Защо ми казвате това?

— Няма ли да отгатнете? — Себастиян завъртя стилета пред очите му и мъжът разбра.

— Няма да ме убиете.

— Така ли мислите? — Себастиян се взираше съсредоточено в тънкия нож. — Не ми плащат, за да убивам неприятелите на Англия. — Изведнъж очите му се присвиха. — Ала с удоволствие ще убия всеки, който се опита да навреди на жена ми. — Стилетът се насочи уж случайно към бузата на Дьо Валми. — А сега ще ви кажа нещо: Ондин Фокан не е в парижки затвор. Ако съм прав, жена ми изобщо не се нуждае от услугите ви, за да я откупи, нали?

Французинът местеше поглед от Себастиян към Мадлен. Лицето му си остана все така високомерно, ала дръзката линия около устата му изчезна. Себастиян бе разказал на жена си историята на този човек, доколкото беше известна в Англия. Един от онези разгорещени млади аристократи, които бяха прегърнали идеите на революцията и се бяха обърнали срещу своите, но не заради принципите си или по необходимост, а само от досада и злоба.

— Може би съм я излъгал — проговори бавно Дьо Валми. — Може би знам къде е Ондин Фокан в действителност.

— А може би не знаете нищичко. — Себастиян плъзна острието по бузата на шпионина, съвсем леко, колкото да остави кървава следа. — Може би сте я изгубили от очи още когато е пристигнала във Франция. Кадудал твърди, че миналия август не я е взел със себе си в Париж. Тя е тръгнала по свой път. Може би сте се възползвали от благоприятното за вас мълчание на Ондин Фокан, за да изнудвате сестрите и дъщеря й.

— Може и така да е — отбеляза Дьо Валми с учудващо спокойствие, без да се трогва от рязката на лицето си. — И все пак не можете да отречете, че след идването й във Франция никой не е чул нищо за нея.

Себастиян вдигна рамене и плъзна стилета по другата му буза.

— Рисковано е да се изпрати писмо от Франция в Англия и вие го знаете много добре. Много по-вероятно е обаче Ондин Фокан да пази в тайна мястото, където се намира, заради собствената си сигурност. Може би тя е намерила мъжа, когото търсеше.

Дьо Валми примигна и за миг разкриви лице от болка.

— Аз знам името на този мъж.

Себастиян кимна. Ножът остана неподвижен.

— Даже и да не го знаехте, сигурно щяхте да го измислите. Готов сте да направите всичко, за да останете жив.

Мадлен спря да диша. По слепоочията й се стичаха капчици пот. Чувстваше се почти толкова зле, колкото и Дьо Валми. Погледът на шпионина потърси водача на шуаните.

— Нося сведения, които могат да ви бъдат от полза, Кадудал.

— Носите и сведения, които могат да бъдат от полза за Наполеонова Франция, за въстаниците край Рейн и така нататък — отговори спокойно Себастиян. — Но не ми се вярва, че дори една от вашите новини представлява интерес за нас.

— Въпреки това моите хора ще се опитат да го убедят да ни каже всичко, което знае — намеси се Кадудал. — Смятам, че бързо ще открием дали сме били предадени или не.

— Той е ваш, мосю Кадудал. — Себастиян свали острието от лицето на врага си. — Елате, маркизо, това място не е подходящо за вас.

Мадлен пристъпи колебливо напред. Краката й трепереха. От бузата на Дьо Валми капеше кръв. Себастиян взе наметката й от стола и загърна раменете й.

— Ще продължим търсенето сами. — Погледът му потърси Кадудал. — Щом свършите с него, погребете го колкото се може по-дълбоко.

— Аз знам коя е Мадлен Фокан в действителност! — извика задавено Дьо Валми, но двама шуани бързо затиснаха устата му.

Себастиян се обърна и вдигна ръка, за да спре мъжете, които се готвеха да го пребият.

— Само за момент, господа.

Пресметливият поглед на Дьо Валми обходи тъмното помещение и отново спря върху Себастиян.

— Нека поговорим на четири очи, моля ви, милорд. Като мъж с мъж. — Гласът му издаваше примирение. — Знам нещо, което ще бъде много интересно за вашата съпруга.

Себастиян се върна при Мадлен и я притисна със здравата си ръка.

— Вашите лъжи повече не ме интересуват, Дьо Валми. Au revoir.

— Почакай! — Мадлен се изтръгна от прегръдката му. — Може би ще бъде добре да го изслушаме. Ами ако наистина знае нещо?

Себастиян виждаше само Дьо Валми.

— Ако я излъжете, това няма да ме накара да ви убия. Приятелите ви с удоволствие ще свършат тази работа вместо мен. Аз обаче ще се погрижа, ако преживеете тази нощ, никога вече да не изпитате удоволствие с жена. Имате ли да ми кажете още нещо или вече не?

Дьо Валми, видимо стреснат, кимна с глава. Себастиян хвърли нерешителен поглед към Кадудал.

— Бихте ли ни оставили за малко сами?

Водачът на шуаните погледна презрително шпионина и кимна.

— Ще чакаме отвън. Знам, че ще дойде и нашият ред.

Когато мъжете излязоха, Себастиян придърпа един стол и накара жена си да седне.

— Какво имате да ни кажете?

Дьо Валми се усмихна.

— Вие не искате кръвта ми да се полепи по ръцете ви, мосю. Аз съм агент на Фуше.

Мадлен и Себастиян се спогледаха намръщено. Всеки, който беше чувал за политическите интриги във Франция през последното десетилетие, познаваше името Фуше. Бивш свещеник, бивш терорист, бивш министър на полицията, който в момента беше в обтегнати отношения с Наполеон, необикновено надарен шпионин. Умен и коварен, той всяваше страх сред враговете и сред приятелите си. Той познаваше тайните и слабостите на всички по-значителни личности във Франция и в Европа. Макар че вече не работеше за Наполеон, никой не смееше да се изпречи на пътя му. Мрежата от агенти, с която разполагаше, беше най-силната на континента. Пипалата му достигаха навсякъде.

— Разкажете на жена ми защо майка й е дошла във Франция.

Дьо Валми се огледа с блеснали очи.

— За да намери граф Д’Артоа. — Той погледна Мадлен и кимна настойчиво. — Това е баща ви. — Когато младата жена не прояви очакваната изненада, лицето му помръкна. — Знаехте ли това, маркизо?

Мадлен поклати глава.

— Не. Леля Хенрис ми каза само, че съм дъщеря на много високопоставен и важен благородник от кралското семейство.

— Помниш ли баща си? — попита тихо Себастиян.

— Помня градините на Версай и един едър, красив мъж с перука и жакет на райета. — Тя вдигна ръка към челото си и го погледна безпомощно. — Всичко останало е в мъгла. Може би е бил най-обикновен придворен.

— Не вярвам — промърмори Себастиян, опитвайки се да прикрие смайването си. Неговата маркиза, която за малко не стана куртизанка и „независима метреса“, беше дъщеря на Шарл Филип, граф Д’Артоа.

— Знаете ли какво означава това, маркизо? — попита учтиво Дьо Валми. — Вашият баща е по-малкият брат на Луи XVI и на граф Дьо Прованс, който през 1795 година се провъзгласи за крал Луи XVIII. Вашият баща е следващият претендент за трона на Бурбоните.

Мадлен го гледаше недоверчиво. Макар че очите му бяха пълни с гняв и омраза, тя разбра, че той смята историята за истинска. Мразеше кралското семейство и беше участвал в революционния метеж и в кръвопролитията. Щеше без угризения на съвестта да се възползва от онова, което знаеше за нея, и може би и да я предаде на онзи, който беше в състояние да плати най-много. Тя потрепери и погледна мъжа си.

— Какво означава това?

Себастиян направи опит да се усмихне. И неговото сърце беше пълно с тревога.

— Означава, че следващият френски крал, ако успее да се възкачи на трона, като нищо ще се окаже мой тъст!

— Какво означава това за мен?

— Означава, мила съпруго, че като съм се оженил за дама с кралска кръв, аз съм подобрил значително положението си на дребен маркиз. От днес нататък съм длъжен да се грижа двойно повече за тебе.

Мадлен се взря замислено в развеселените му очи. Видя в тях сила и доброта. Нямаше по-красив мъж от Себастиян Д’Арси и тя беше готова да забрави дявола, който едва не разби сърцето й. Днес не можеше да си представи живота без него.

— Направи го…

Себастиян се обърна отново към Дьо Валми. По настойчивия поглед на французина личеше, че животът му е в техни ръце и че той го съзнава.

— Аз съм почти сигурен, че вашият господин Фуше не знае нищо за съществуването на Мадлен. Прав ли съм?

Дьо Валми се усмихна.

— Всеки мъж има нужда от нещо сигурно. Така да се каже, от скрит в ръкава коз за лоши времена.

— Разбирам. — Макар Дьо Валми да бе признал, че работи за Фуше, Себастиян разбираше, че той е от хората, които работят само за себе си. Агентът беше същият като началника си Фуше. Все пак той усещаше, че нещо липсва. Картината не беше пълна и губеше смисъла си. Защо Дьо Валми е бил натоварен да помага на шуаните, след като е работил за главния шпионин на Наполеон?

Изведнъж Себастиян осъзна, че не само Англия и Франция ще загубят или спечелят от заговора на роялистите срещу Наполеон. Не беше известно Фуше да е организирал сам някакъв заговор, но много добре се знаеше, че той никога не пропуска случай да манипулира заговорите по свое желание, Фуше беше републиканец и по времето на революцията заемаше ръководна длъжност. Всички знаеха, че той не цени егоизма на Наполеон и желанието му да управлява еднолично. Носеха се дори слухове, че Фуше е влязъл във връзка с хората на генерал Бернадот, които през 1802 година вдигнаха въстание срещу Наполеон. Именно тези слухове бяха коствали мястото му в щаба на Бонапарт. Може би Фуше искаше да си отмъсти. Ако заговорът на шуаните успееше, Фуше щеше да се отърве от Наполеон.

Възможно беше и друго: Фуше просто търсеше удобен случай да докаже своя патриотизъм, за да си възвърне властта и мястото при Наполеон. Това беше по-вероятно: той смяташе да се възползва от заговора на шуаните срещу Наполеон за своите собствени, дяволски цели?

Себастиян се вгледа в черните очи на Дьо Валми. Онова, което видя там, потвърди прозрението му.

— Ако Фуше е осведомен за заговора на Кадудал, но още не е предприел нищо, това означава, че главният шпионин на Франция размишлява на коя страна да застане.

Дьо Валми се усмихна.

— Много сте проницателен, милорд.

— Плановете на шуаните са му известни, но съзаклятието им въпреки това може да успее. — Себастиян не продължи мисълта си. Дьо Валми беше уверен, че той няма да съобщи предположенията си на Кадудал. Колкото и малки да бяха изгледите за успех, английското правителство искаше шуаните да действат. Себастиян знаеше това и Дьо Валми също го знаеше.

В гърдите на милорда се надигна ядно проклятие. Шпионажът беше мръсна, грозна игра. Той беше английски патриот и нямаше право дори да намекне на Кадудал да се пази от интригите на Фуше. Най-после разбра защо Дьо Валми му се беше доверил, французинът очакваше животът му да бъде спасен. Беше уверен, че Себастиян няма да го хвърли с лека ръка в ръцете на шуаните, след като знаеше какво би могъл да признае по време на мъченията. Ако шуаните разберяха за Фуше, беше твърде вероятно да се откажат от плановете си за въстание.

Себастиян се обърна към Дьо Валми и направи опит да се усмихне.

— Моите поздравления, мосю.

— Значи разбрахте, че е необходимо да ме пуснете на свобода? — попита с надежда французинът.

— Не ставайте нахален — промърмори Себастиян. Още една точка му стана напълно ясна: всяка страна в тази политическа интрига желаеше да използва дъщерята на граф Д’Артоа за своите користни цели. Ако Мадлен останеше във Франция, Фуше щеше да я отвлече и да я използва като заложник. Нищо чудно, че сестрите Фокан отказваха да изрекат името на баща й. Той трябваше веднага да отведе Мадлен обратно в Англия. За да не попречи на плановете на собственото си правителство, трябваше да спаси Дьо Валми и да го скрие от Кадудал. А това означаваше да поеме голям риск с непредвидими последици.

Той се обърна нерешително към Мадлен.

— Какво да го правим, мила? Да освободим ли шпионина?

— Пусни го — отговори спонтанно Мадлен. — Мисля, че той никога вече няма да се върне в Англия.

Себастиян помисли още малко, после развърза въжетата на Дьо Валми.

— Давам ви шанс, но помнете, че дължите живота си на жена ми. Ако още веднъж посмеете да прекосите Ламанша, ще ви обеся със собствените си ръце.

Погледът на французина заблестя коварно. Смелостта му се възвърна учудващо бързо.

— Нима англичаните няма да се учудят, че сте ме отвели във Франция и сте ме освободили, за да защитите съпругата, която ви е предала?

Себастиян се усмихна снизходително.

— Възможно е и да се учудят. Ала за разлика от вас аз все още притежавам титлата си. Аз съм английски лорд и мога да разчитам на безпристрастен съд в парламента. Жена ми не може да бъде принудена да свидетелства срещу мен. Вие обаче сте шпионин и сте признали участието си в заговор срещу английския крал. Аз мога да поема риска, но вие не.

— Както вече казах, вие сте истински хитрец, милорд — промърмори с неохотно уважение французинът.

— И друг път са ми го казвали. — Себастиян извади пистолета си и го подаде на Мадлен. — Охранявай вратата. Аз ще се погрижа този негодник да…

Дьо Валми се раздвижи така бързо, че никой от двамата не можа да реагира. Той заби юмрука си в раненото рамо на Себастиян, посегна светкавично към камата и я измъкна от колана му. Себастиян се опита да го сграбчи за шията, но дясната му ръка висеше безсилно и не можа да свърши почти нищо. Дьо Валми се освободи без усилие и се обърна към вратата.

Мадлен не смееше да се помръдне. Тя видя как тънката стоманена кама блесна в светлината на фенера, видя как Себастиян несръчно изтегли с лявата си ръка късия стилет. Французинът се усмихна злобно.

— Мисля, че все пак ще се възползвам от услугите на съпругата ви, милорд. Сега ще я взема със себе си като заложница, а по-късно може и да ви поискам откуп. За нещастие вие не сте ми необходим.

Той не е в състояние да се защити. Тази мисъл премина като светкавица през главата на Мадлен. В гърлото й се надигна вик и тя стисна до болка дръжката на пистолета. Без да се прицелва и без да съзнава какво прави, тя натисна спусъка.

Отекна оглушителен изстрел и кръчмата се напълни с дим.

Дьо Валми вдигна поглед към нея и очите му бяха пълни с изненада. От зейналата на гърдите му дупка бликна кръв и потече по черния сюртук. Смайването бързо изчезна от лицето му, камата падна със звън на пода. Погледът му помътня, той политна напред и падна по лице на дъските.

Две силни мъжки ръце уловиха раменете й, за да я подкрепят. Тя вдигна глава и се взря като замаяна в лицето на мъжа си. Той я гледаше с искрена, дълбока радост — същото чувство, което беше огряло лицето му през нощта в зимната градина.

— Аз го убих — прошепна беззвучно тя.

— Не, маркизо, заслугата е моя.

Двамата се обърнаха едновременно и видяха Кадудал, застанал на вратата с изваден пистолет. Лицето му беше сериозно.

— Започвам да мисля, че вие имахте намерение да ни предадете, лорд Д’Арси.

Себастиян застана между Мадлен и отворената врата.

— Единственото ми намерение беше да защитя съпругата си. Лизет Жирар беше развързала въжетата на шпионина и той успя да ме изненада. Сигурно щеше да убие и двама ни, ако не беше навременната ви намеса.

Кадудал го погледна изпитателно. След като помисли няколко секунди, лицето му се разведри и той пъхна пистолета в колана си.

— Ще се задоволя с това обяснение.

— Така е по-добре — рече Себастиян, когато двамата с Мадлен седнаха в магарешката каручка на гостилничаря и потеглиха към морския бряг. Денят беше много по-топъл от предишните. Въпреки това Мадлен се притискаше с все сила към лявото рамо на мъжа си. Бяха прекарали тиха, но неспокойна нощ в гостилницата, а на разсъмване бяха потеглили на път. Решението беше взето. Мадлен трябваше веднага да напусне континента. Само в Англия щеше да бъде на сигурно място. Сега не биваше да се среща с майка си.

— Тя е щастлива, ma fille — каза й Кадудал, преди да си замине. — Ако нямате желание да заживеете в малкия кръг емигранти около Д’Артоа, за вас ще бъде по-добре да се върнете веднага с английския си съпруг. Само той е в състояние да ви опази жива и здрава.

Мадлен се разплака, замисли се, поплака още малко и заспа в скута на Себастиян. Когато се събуди малко преди разсъмване, тя беше готова да напусне Франция.

— След като се оказа, че Дьо Валми е лъжец, шуаните бяха длъжни да го убият — обясни й по пътя Себастиян. — Щяха да го измъчват, за да разберат доколко е осведомен за плановете на противниците им. Накрая щяха да го убият. Така че ние му спестихме мъченията.

— Значи ти знаеше, че той не може да се измъкне жив?

Себастиян вдигна ръка и нежно помилва лицето й. Рамото му беше в малко по-добро състояние.

— Моето намерение беше да го убия със собствените си ръце.

— Ти да не си атентатор на английското правителство?

Себастиян се засмя весело.

— За Бога, разбира се, че не. Понякога ми прилошава при вида на кръвта. Трябваше обаче да накарам Дьо Валми да замлъкне завинаги, защото Кадудал можеше да измъкне от устата му важни сведения, които да застрашат плановете на моето правителство срещу Бонапарт. Прощавай, но в момента не мога да ти кажа нищо повече. Най-добре беше Кадудал да сметне смъртта на шпионина за нещастна случайност и точно така стана. — Той я погледна загрижено. — Очевидно надцених силите си.

Мадлен се взираше замислено в лицето му.

— Значи в известен смисъл ние направихме услуга на Дьо Валми и му спестихме мъченията.

Той я погледна дълбоко в очите. Истината не беше толкова благородна, но фактът, че тя го смяташе способен на подобни дела, го изпълни с благодарност.

— Благодаря ти за разбирането.

Мадлен кимна с усмивка.

— Много се радвам, че не го убих аз. — Тя затвори очи и си припомни мига, когато натисна спусъка на пистолета и усети тласъка му. Китката все още я болеше.

— Кадудал е запленен от теб. Още един мъж в краката ти. По всичко личи, че трябва да бъда много внимателен съпруг.

Мадлен отвори очи и лицето й се разведри.

— Наистина ли искаш да ми станеш истински съпруг?

Себастиян я погледна с копнеж.

— По-рано смятах, че това е последното, което искам.

Тя разбра, че й е казал истината, но не можа да повярва. В гласа й прозвуча съмнение:

— От какво се страхуваш?

Докато пътуваха към брега, Себастиян разказа на жена си за тежкото си детство, за омразата, която изпитваше към баща си и за страха, че е наследил отвратителния характер на маркиза и пороците му.

— Никога не съм мразил себе си така, както след нощта в Локсли Хаус — призна дрезгаво той.

Мадлен кимна и облегна глава на рамото му.

— Ти ме уплаши до смърт и ме нарани дълбоко, но сега разбирам, че се имал сериозни основания да се държиш така. Ти се засегна не толкова от факта, че ме завари в прегръдката на Дьо Валми, а защото помисли, че съм предала страната ти и съм го предупредила за предстоящия арест.

— Помислих, че си била негова агентка още от самото начало и си дошла в Кент само за да си осигуриш достъп до къщата и живота ми. Изведнъж се усъмних в чувствата си към теб. Усъмних се и в твоята любов. Помислих, че си се преструвала, за да измъкнеш тайните ми. — Той видя как очите й се разшириха от изненада. — Ала това не извинява поведението ми. Държах се непростимо.

— Прав си — кимна сериозно Мадлен.

Себастиян спря магарето, завърза юздите за едно дърво и се обърна към жена си. Лицето му беше спокойно, в гласа му нямаше настойчивост.

— Ако, след като поживееш с мен в Англия, решиш, че е по-добре да се преместиш при родителите си в Брюксел, аз съм готов да те освободя. Ще те снабдя с пари и с всичко необходимо, за да не изпитваш нужда от нищо. Ако желаеш, ще помоля парламента да ни даде развод.

Мадлен се взираше замислено в лицето му и не можеше да разчете нищо в сините дълбини на очите му. Стори й се, че душата му изведнъж се е скрила някъде много дълбоко. Веднъж той й бе казал, че се е оженил за нея, за да я защитава. А сега? Дьо Валми беше мъртъв. Тя не се нуждаеше от защита. О, не, разбира се, че се нуждаеше! Тя имаше нужда от топлото му и сигурно присъствие, от пламенната му любов, за да забрави ужасите на миналото и да устои на онова, което я очакваше в бъдещето. Няколко прекрасни мига в гондолата не бяха достатъчни за цял живот.

По бузата й се търкулна сълза.

— Защо смяташ, че искам да се разведа?

Себастиян примигна и я погледна изненадано.

— Само преди минута ти каза, че не би могла да ми простиш стореното. Бракът ни не е консумиран. Ти си свободна да се омъжиш, за когото поискаш.

На лицето й изгря усмивка.

— Затова ли не ме докосна след сватбата?

Себастиян сведе поглед към ръцете си.

— Затова… — Той я погледна колебливо. — Освен това се боях, че се страхуваш от мен.

Мадлен вдигна ръка и помилва брадясалата му буза.

— Не биваше да те мамя. Грешката е само моя. Трябваше да ти се доверя. Не извинявам поведението ти, но ти прощавам.

Смаяна, тя видя как от окото му се отрони голяма сълза и остави влажна следа по красивото, мъжествено лице.

— Аз те обичам, Мадлен… само че не знам как да те защитя.

— Ти вече го направи — отговори тя и в гърлото й заседна буца. — Ти ме опази от Дьо Валми.

Себастиян кимна. Вече не се срамуваше от чувствата си.

— Искам да кажа, че не знам как да те предпазя от самия мен. — Той преглътна тежко. — Никога няма да ти причиня болка съзнателно…

Тя сложи пръст на устните му.

— Тогава просто не го прави. Не го прави.

В погледа му блесна смущение, което бързо отстъпи място на разбирането. Бръчиците около очите му се задълбочиха и той се усмихна.

— Аз те обичам истински, Мадлен.

— Аз също те обичам. Je t’aime, mon mari! Je t’aime.

— Много съжалявам — прошепна той и я притисна до себе си. — Толкова съжалявам. — Той целуна косата й, слезе към ухото, после премина към очите и бузите и накрая завладя устните й.

Мадлен отговори на целувката му с цялото си сърце и сълзите им се смесиха.

Когато малко след това отново можеха да се усмихват и земята престана да трепери от дълбоките им чувства, Себастиян отвърза магарето и каручката потегли отново към морския бряг.

Към обед той разказа на Мадлен за Мег, първата си метреса, как я бе загубил заради друг мъж и защо смъртта й бе засилила увереността му, че не му е дадено да изпитва истински чувства към нито една жена.

На обед се нахраниха с хляб, сирене и вино и той й разказа за годините в Париж и за срещата си със сестрите Фокан.

Той я целуваше с толкова нежност, че Мадлен изобщо не остана шокирана от разкритията му. Тя беше сигурна, че това са само далечни, мили спомени.

По-късно той й разказа за дуелите си и за властния си порив да защитава нещастните жени, след като не бе съумял да защити собствената си майка.

Дойде редът и на Мадлен. Тя му разказа как и защо е дошла в Англия, описа му как се е съпротивлявала и плакала, когато е узнала, че лелите й са й избрали покровител. Разкри му как се е почувствала, когато го е видяла за първи път, призна му дори защо е решила сама да отиде при него, след като той не се е върнал.

Докато следобедът минаваше, тя му разказа, че майка й е била за нея прекрасен, но далечен сън, не по-истинска от приказна принцеса. Усещала липсата й, но тъй като почти не я познавала, можела да живее и без нея. Щяла да се отчае истински само ако загуби него, Себастиян.

Докато пътуваха двамата говореха възбудено, после потъваха в дълго мълчание, изпълнено с взаимно разбиране. Често се случваше единият да допълни изречението на другия и при такива случаи двамата се споглеждаха и избухваха във весел смях. Започнаха да се разбират толкова добре, че всеки предусещаше какво ще каже другият или какво ще направи. Когато наближиха брега, вече се чувстваха свързани за цял живот. Странно, но и двамата избягваха думата „любов“, сякаш тя щеше да легне като тежък товар върху нежния, бавно узряващ плод на отношенията им.

Когато узна, че именно тя е била монахинята, която го бе заговорила на улица „Кралица Ан“, Себастиян избухна в луд смях. Двамата спираха все по-често, за да се целуват, и се държаха здраво за ръка, докато магарето бавно креташе към морския бряг.

Късно следобед пристигнаха на уговореното място.

Вече се смрачаваше, но Мадлен веднага забеляза добре познатите й очертания на балона. Зелено-златното кълбо се поклащаше леко от морския бриз, но дебелите въжета го държаха здраво за земята. Този път нямаше гондола, а кош от върбови клони.

Мадлен изгледа смаяно балона, после се обърна към Себастиян, който се хилеше като малко момче, получило прекрасен подарък.

— Каретата ви чака, маркизо.

— Ти наистина ли смяташ да ме прехвърлиш през Ламанша с този балон? И то през нощта? — попита невярващо тя. Въжетата скърцаха протяжно и засилваха страха й.

— Разбира се. Докато се връщахме от Париж, срещнах един човек, който притежава балон. Даже има напълно редовно позволение от властите да го вдига във въздуха близо до крайбрежието. Платих му, колкото поиска, за да ми отстъпи балона си. Ако пристигнем здрави и читави, ще му изпратя още толкова. — Той извади багажа им от колата и пъхна в ръцете й голям вързоп. — Скрий се зад онова дърво и се преоблечи. Аз трябва да поговоря с пилота. Побързай, моля те!

— Духа топъл вятър от юг, мосю, нещо твърде рядко за този сезон — поздрави го весело французинът. — Преди няколко часа щяхте да се справите, но сега е твърде късно.

Докато пътуваше към брега, Себастиян беше проучил внимателно картата на въздушните течения. Той беше чул скърцането на въжетата много преди да види издигнатия над хоризонта балон. Сега чуваше възбудените гласове на работниците и вдъхваше дълбоко уханието на земята в морския бриз. Започващата мозъчна буря беше именно онова, от което се нуждаеше в този момент.

Той съзнаваше, че ще му бъде много трудно да напусне Франция. В тази част на крайбрежието бяха разположени многобройни военни патрули, тъй като тя беше най-близо до Англия. Трябваше да пътуват няколко дни на запад, за да намерят залив, в който контрабандистите влизаха безпрепятствено. Себастиян имаше доверие на Кадудал, но знаеше, че Фуше скоро ще бъде осведомен за съществуването на Мадлен и веднага ще пусне в действие ефективната си шпионска мрежа, за да я залови. Той не можеше да рискува. Сега най-важното беше да напусне Франция. Още днес. Да отведе Мадлен в родината си, където можеше да я защитава.

Сетивата му бяха толкова изострени от мозъчната буря, че улавяха и най-дребните подробности. Той измери балона със спокоен поглед, за да открие и най-дребните повреди или скъсани шевове.

— Готов ли сте за път?

— Разбира се, но скоро няма да има достатъчно светлина, за да определяте посоката.

— Не ми трябва светлина. Вятърът е достатъчен.

Закръгленият дребен французин извъртя очи.

— За да различите морето и земята от балона, ще ви трябват очи на сова.

Себастиян се засмя весело и го потупа по рамото.

— Вече ви казах, че майка ми беше нощна птица.

— Няма ли да ви е студено, мосю?

— Набавихте ли мангала, за който ви помолих?

— О, да, но това е много опасно. Балонът е пълен с водород, мосю!

— Не се тревожете, ще внимаваме. Бланшар прекоси Канала за два часа.

Французинът вдигна рамене и на лицето му се изписа примирение със съдбата.

— Всеки с късмета си — промърмори замислено той.

Мадлен се запъти към тях, облечена отново с рибарските панталони.

— Готова съм.

Себастиян се усмихна щастливо.

— Никога няма да забравя последния ни полет. — Той я вдигна на ръце. — Желаеш ли да консумираме брака си? — Погледът му беше сериозен. — Ще се постарая да бъда много, много нежен.

Мадлен се изчерви и понечи да скрие глава в рамото му, но вместо това залепи устни на шията му.

Себастиян се засмя доволно и я прехвърли през ръба на коша. Покатери се след нея, настани се удобно и взе лицето й в ръцете си.

— Миналото е погребано. Съгласна ли си?

— Съгласна съм — кимна тържествено тя.

Себастиян се подаде навън, махна на дребния французин и изкрещя:

— Пуснете въжетата!

Мъжете развързаха дебелите въжета и балонът се издигна стремително към мрачното небе. През първите пет минути Мадлен работеше усърдно под ръководството на съпруга си. Трябваше да се освободят от няколко торби баласт и да контролират височината с помощта на окачения в един ъгъл уред. След като свършиха, тя се облегна на кошницата и се загледа в червеното око на залязващото слънце. Струваше й се цяло чудо, че е напуснала Франция и се носи като птица в смрачаващото се небе. Само ангелите и морските птици бяха виждали онова, което се разкриваше сега пред погледа й. Брегът потъваше бавно в полумрака на падащата вечер. Скоро се превърна в извита тъмна линия. Ламаншът блещукаше под тях малко по-светъл от сушата.

Себастиян обгърна с ръце раменете й.

— Харесва ли ти?

— О, да! — На север се издигаха тъмните брегове на страната, към която се бяха устремили. — Наистина ли се движим към Англия?

— Засега — отговори през смях той и захапа ушенцето й.

— Студено ми е — прошепна тя и се облегна на гърдите му. Той я притисна силно до себе си, вдигна едната си ръка и обхвана гърдата й, докато другата търсеше пътя между бедрата й.

— Ела при мен. Знам как да те стопля.

Скоро двамата се сгушиха един в друг под вълнените одеяла, с които беше застлан подът на коша.

Този ден Мадлен не видя нищо повече от френския и английския бряг, не видя морето и небето. Светът й се ограничи в ширината, височината и дълбочината на усмивката, огряла лицето на мъжа й. На следващата сутрин един селянин от Кент намери овесената си нива покрита с огромно парче златно зелена коприна. Той тръгна да търси тайнствения благодетел и откри в плевнята си млада двойка, която се заливаше от смях. Като видя с какво бяха заети двамата, селянинът побърза да се оттегли.

Историята за голия маркиз и неговата маркиза в селската плевня стана една от най-разказваните местни легенди и направи известен бедния селянин, който продаде коприната от балона с добра печалба.