Лора Паркър
Риск (12)

Единадесета глава

Мадлен седеше на синия диван в библиотеката. Лорд Д’Арси я беше повикал, но все още го нямаше. Какво ли казваха жените на завладяващо красивия мъж, с когото бяха прекарали нощта?

Малко преди разсъмване тя се събуди сама в леглото на лорда. Почака малко с надеждата той да се върне, но когато първите слънчеви лъчи проникнаха изпод спуснатите завеси, й стана ясно, че е чакала напразно. Каза си, че той вероятно е зает с някой от своите експерименти или иска да запише поредния научен резултат. Макар че беше тук само от няколко дни, тя бе разбрала доста неща за него. Когато работеше над нещо важно, Себастиян губеше чувство за време и му посвещаваше цялото си внимание. Така стана и през нощта, когато беше зает с нея.

За момент тя затвори очи и допусна споменът за нощта да оживее в съзнанието й.

Макар че нямаше никакъв опит в тази област, тя беше абсолютно сигурна, че Себастиян Д’Арси е съвършеният любовник. Сякаш самият той беше измислил това изкуство: спокоен, изискан, с непогрешим инстинкт по отношение на жената до себе си, знаещ как да й достави удоволствие. Бяха се любили още веднъж, без да си кажат нито дума. Тя просто следваше примера му, целувка след целувка, ласка след ласка, и при това научаваше нови и нови тънкости, докато остана без дъх и устните й се подуха.

Чувствата, които Себастиян събуди в нея, нямаха нищо общо с разказите на Ауделия или с рисунките, които беше разглеждала. Властният порив да милва и да бъде милвана, чувствителността на кожата й към най-леките му докосвания, триенето на наболата му брада в лицето й, дъхът му по гърдите и бедрата й — всичко това беше толкова прекрасно, че й се искаше да плаче от неизказано желание. Това беше чудо и то нямаше нищо общо с глупостите, които й бяха разказвали. А чудото на кулминацията не можеше да се опише с думи! Втория път той не бързаше да стигне до върха, а остана в нея цели часове, или поне така й се струваше, понякога напълно неподвижен, докато тя загуби окончателно съзнанието за материалността на тялото си и се сля с него без остатък.

Мадлен отвори бързо очи и поклати глава. Дали това умение беше характерно за всички светски мъже, или Себастиян Д’Арси имаше съвсем особено умения в любовното изкуство? Инстинктът й подсказваше, че никой мъж няма да я накара да изпита отново това невероятно усещане. Дори сега, след не особено приятната сутрин, то беше живо в нея.

Разочарована от отсъствието му и все пак изпълнена със самоувереност, тя напусна леглото, за да се заеме с всекидневните си задължения. По пътя през задната стълба към стаята си тя не срещна никого от слугите, макар че при минаването й няколко врати се открехнаха многозначително. Когато влезе в кухнята, Хорас тъкмо обясняваше на събраните прислужници, че лорд Д’Арси ще уволни безмилостно всеки, който бъде заловен да се докосва до виното му.

Упоритите, тъпи погледи на персонала се насочиха към лицето й. Мадлен знаеше още от самото начало, че никой не я обича, но сега беше станала техен враг. Тя беше съобщила на господаря за кражбата. Дори лицето на Хорас беше хладно и укоряващо, когато я поздрави.

Докато приготвяше закуската на лорда, тя се вслушваше, без да иска, в недоволния шепот зад гърба й. Знаеше, че всички говорят за нея. Опита се да остане равнодушна, когато Хорас внезапно заяви, че той лично ще отнесе таблата на Негова светлост в лабораторията, макар че това беше нейна задача. Самият лорд Д’Арси наредил така, поясни многозначително Хорас с настойчив поглед в нейна посока.

— Най-масленото мляко се вкисва най-бързо — отбеляза подигравателно най-старата кухненска прислужница.

Хихикането след тази забележка показваше само едно: всички знаеха. И последното хлапе знаеше, че тя е прекарала нощта в леглото на лорда!

Мадлен осъзна, че това трябваше да се очаква — и преди всичко, че случилото се през нощта ще я направи още по-омразна на прислугата. Тя беше млада и хубава, непозната и на всичкото отгоре чужденка. Сега господарят се интересуваше от нея и всички бяха готови да я намразят. В манастира не цареше чак такава идилия, че да не е разбрала що е ревност, но не беше подготвена за тази открита злоба.

След като икономът излезе с таблата, прислужничките се закискаха още по-високо, започнаха да я побутват и блъскат. Веднъж дори изляха гореща вода върху крака й. Добре, че носеше дебели работни обувки, иначе щеше да се изгори ужасно.

Мадлен вдигна поглед към затворената врата, защото в коридора се чуха стъпки. Не знаеше какво да мисли, чувстваше се чужденка в собствената си кожа. И все пак тя не съжаляваше ни най-малко за миналата нощ.

Себастиян сложи ръка на бравата и отново се поколеба. Той познаваше по-добре от всички слабостите си. Ала до тази сутрин не подозираше най-важното: че е страхливец.

Миньон беше девствена, а той дори не се сети да я попита! Той беше жалък подлец. Беше се любил с безброй жени и се славеше като познавач в тази област, но никога не беше имал девойка.

Защо беше позволил на безумното си желание да пренебрегне очевидните признаци на девствеността й? Защо не искаше да повярва, че тя е недокосната и неговите собствени правила му забраняваха да я докосва? Сега се чувстваше като последен глупак. Знаеше, че е женкар и не може да устои на никоя жена, и като такъв си признаваше известна мъжка агресивност. Можеше да поеме отговорността за обезчестяването й, но това не обясняваше защо, след като вече знаеше, се люби с нея още веднъж, за да й покаже всички тънкости на единението между мъжа и жената. Дали това действие беше подпечатало съдбата й?

Ръката му трепереше. Това момиче разцъфтя като цвете под вещите му ръце! А когато избухна в безпомощен плач на рамото му, той я научи да владее преливащите в сърцето й чувства и да им се наслаждава докрай. А после я отнесе още по-високо, до самия връх на насладата, накара я да хълца неудържимо и накрая да се засмее.

Когато тя заспа, сгушена на рамото му, изтощена и изпълнена с доверие, той не можа да затвори очи. Угризенията на съвестта го държаха буден, а най-после го прогониха от спалнята. Той беше събудил съзнателно чувствеността й и сега трябваше да си плати.

Когато вратата най-после се отвори и лорд Д’Арси застана на прага, Мадлен нямаше време да се изправи. Само до преди миг стаята беше тиха като църква, а сега беше изпълнена докрай с присъствието на любимия й. Слънцето заблестя по-ярко, розите ухаеха по-силно, въздухът стана по-свеж. Тласната от внезапен порив, тя се затича към него с грейнало лице.

— Мосю! — Усмихна се засрамено, но вдигна ръце и обгърна талията му. — Липсвахте ми, мосю… Себастиян! — прошепна задавено тя.

Когато той не отговори на прегръдката й, Мадлен се стресна и веднага го пусна. Усмивката му беше очарователна както винаги, но в сините очи имаше бдителност, която я уплаши.

— Как си, Миньон?

— Добре съм, мосю — усмихна се спокойно тя.

Себастиян огледа внимателно лицето й и установи, че е напълно овладяна.

— Много добре. — Какво щастие за теб, допълни на ум той.

После се обърна и започна да се разхожда из стаята. Не знаеше какво да очаква, когато влезе в стаята, беше подготвен за всевъзможни сцени. Все пак той се беше измъкнал подло от леглото и се беше скрил в лабораторията си, за да се овладее. Защо я беше оставил да се събуди сама в леглото му?

Някоя друга жена щеше да го посрещне плахо и засрамено. Повечето жени не умееха да се държат естествено с прелъстителя си. Можеше да се очакват изблици на срам, разкаяние, дори гняв. Кокетката щеше да се хвърли на гърдите му, да го приласкае, или да скрие лице в косите му, за да си поплаче за изгубената невинност. Миньон не направи нищо подобно. Той я беше притежавал по най-интимния начин, по който мъж може да притежава жена, а тя си оставаше спокойна и загадъчна както винаги.

Себастиян беше внимателен любовник. Той знаеше, че любовниците му очакват от него нежности и целувки, напомняне за радостите на миналата нощ. Жените обичаха да ги ласкаят, но Миньон не им приличаше по нищо. С нея трябваше да бъде много предпазлив. Не можеше да я прегърне нежно и да целуне полуотворените й устни. В същото време умираше от страх, че няма да успее да се удържи и ще я събори на пода, за да я поведе отново по трънливия път на страстта.

Не, той не искаше просто да я върне в леглото си. Той я искаше завинаги, искаше да я махне оттук и да я скрие от любопитните хорски очи. Желанието да закриля една жена не беше ново за него, но тази жажда да я притежава го изумяваше. Още с влизането си беше забелязал изпълнения с очакване поглед. Това момиче беше повярвало, че го обича. Разбира се, при дадените обстоятелства това можеше да се очаква, но то беше най-страшната грешка, която можеше да стори.

Без да съзнава какво прави, той прокара език по пресъхналите си устни. Чувстваше се неловко, че е заел толкова важно място в живота на друг човек. След като не беше устоял на изкушението да я завлече в леглото си, сега той носеше отговорност за нея.

— Искам да те попитам нещо, Миньон. Имаш ли работно място в Лондон?

Въпросът завари Мадлен неподготвена. Той изобщо не я поглеждаше, а сега и тази деловитост… Тя прехапа устни, за да не изкрещи в лицето му разочарованието си. Как може да е толкова спокоен и овладян след случилото се през нощта? Нима не вижда, че тя копнее за прегръдката му, за сигурността на целувките му? Дали пък снощи не беше реагирала твърде ентусиазирано? Дали не му беше омръзнала?

— Не, мосю.

Себастиян я погледна изненадано.

— Какво каза?

— Казах „не“, мосю.

— Мога ли да попитам какво възнамеряваш да правиш, след като прекараш една седмица тук и трябва да се върнеш обратно в Лондон?

Мадлен пое дълбоко дъх.

— Трябва ли да се върна в Лондон, мосю?

Себастиян не беше очаквал това. Досега Миньон правеше впечатление на момиче, което държи на традициите.

— Искаш ли да останеш тук?

Мадлен отново пое дълбоко дъх и отговори просто:

— Много искам да остана при вас, мосю.

Себастиян я погледна остро.

— Ясно ли ти е какво казваш?

— Моля ви да остана… в дома ви, мосю.

— И да ми служиш, така ли? — Себастиян наклони глава. — Нямаш ли приятели в Англия? Нямаш ли семейство? — Тя поклати глава и той й повярва. Никой от близките й не би допуснал една толкова красива и невинна млада жена да остане в домакинството на един ерген. — Вероятно и сега не искаш да ми кажеш какво общо имаш с облога, който уж те изпрати при мен?

— Не, мосю.

Себастиян избухна в тих смях. Как добре умееше да отказва, без в думите й да прозвучи безсмислен инат. Ако не беше видял очите й, щеше да повярва, че малката е напълно спокойна. Ала в тъмните им дълбини имаше толкова ранимост, нищо, че тя се стараеше с всички сили да я скрие. Този поглед му оказа много по-силно въздействие от потоци сълзи. Смелият й дух имаше нужда от умел водач, от защита, докато се научи да се бори сам.

Лицето му омекна.

— Надявам се, разбираш, че полът ти е много сериозна пречка за намерението ти да постигнеш успех в попрището на главен готвач?

Мадлен не каза нищо и Себастиян не се изненада. Започваше да свиква с мълчанието й, много по-ефектно от цяла батарея думи.

— Позволи ми да ти припомня някои факти. Никога няма да си намериш място в дом, където господарката ще те ревнува заради красотата ти. С това не те лаская, разбери. Вероятно от време на време си поглеждала в огледалото.

— Да, мосю. Мисля, че изглеждам приемливо.

— Приемливо? — Той я изгледа критично. — Ти си необикновена. С подходящи дрехи и малко повече самочувствие ще се превърнеш в истинска красавица. Искам да разбереш, че нямаш никакви изгледи да получиш добро място. Даже вдовица няма да си позволи да избере готвачка с такива необикновени качества. Ако изобщо те назначат някъде, това ще бъде в дома на ерген като мен.

— Разбирам, мосю. И какво толкова лошо има в това?

Себастиян усети как лицето му пламва. Мадлен го гледаше въпросително и той се почувства неудобно, но реши да бъде откровен докрай. Застана пред нея и заговори настойчиво:

— Този мъж няма да оцени нито душевните ти качества, нито таланта ти да готвиш. Той ще види в теб невероятно вкусна хапка, но в съвсем друго отношение. Ако го отблъснеш, ще те изхвърли на улицата без препоръки и ще се погрижи всичките му приятели да узнаят, че не си готова на някои „отстъпки“. Това ще ти затвори всички врати. — Той стоеше съвсем плътно пред нея. — Разбираш ли мисълта ми?

— Мисля, че да, мосю. — Мадлен се опитваше да обуздае радостта си, защото усещаше накъде води разговорът. Той щеше да направи, както тя искаше! — Май нямате особено високо мнение за мъжете. — В гласа й имаше мека ирония. — Щом не мога да си намеря подходящо място в Лондон, ще се наложи да потърся другаде.

— Ще ти трябва дяволски късмет, за да намериш нещо наистина добро. Ако в къщата има съпруг, брат, чичо или син над шестнадесет години, можеш да бъдеш сигурна, че някой постоянно ще те преследва. Онова, което те очаква, е да бъдеш прелъстена и изоставена. — Той наблюдаваше внимателно лицето й, за да види всяка подробност от реакцията й. Само леките искри в очите й показваха някакво вълнение. — Вярвам, че това не би ти харесало, или се лъжа?

— Прав сте, мосю. Наистина няма да ми хареса.

В гласа й имаше смях и Себастиян се обърка.

— Е, какво предлагаш?

— Мисля, че вие разбирате тези неща много по-добре, мосю. Е, какво бихте ми препоръчали?

Себастиян едва не я разцелува. Точно този въпрос трябваше да му зададе!

— Предлагам ти да останеш известно време тук, преди да уредя положението ти.

Той спря за миг. Искаше да разбере дали предложението й е приятно. Тя го гледаше спокойно, изпълнена с очакване.

— Аз съм учен. Изследвам нови идеи, разработвам хипотези и ги проверявам, за да изведа от тях обща теория. — Той подбираше грижливо думите си, за да не я наведе на погрешни мисли. Ала как другояче да се изрази, за да не й позволи да мисли, че се отнася с нея като с най-желаната жена на света? Той искаше да я задържи само за себе си! — Една от моите хипотези е, че жената, самостоятелната жена, може да бъде абсолютно независима и не се нуждае от защитата на мъжа.

Мадлен смръщи чело.

— Ами ако не е заможна? От какво ще живее?

— От самочувствието си. — Той взе дебела папка листове от писалището си и я погледна втренчено. — Много бих искал да проверя тази своя хипотеза. За съжаление досега не бях намерил подходяща жена.

Той се обърна към нея и изпита неволно възхищение. Тази малка жена стоеше насреща му горда и решена на всичко. Копнееше да я грабне в прегръдките си и да я увери, че подаръкът, който му бе поднесла миналата нощ, е най-ценният в живота му. Искаше да й обясни, че ако осъществи намерението му, тя ще стане независима не само от всички други мъже по света, но и от него. Не искаше никой мъж да й налага авторитета си, да я подчини на волята си. Знаеше обаче, че не може да направи това. Експериментът му щеше да завърши още преди да е започнал.

— Мисля, че ти си личността, която търся, Миньон.

— Разбирам. — Лицето на Мадлен остана неподвижно. — И как ще ме научите да стана независима?

— Вероятно методите ми ще ти се сторят необичайни. Уроците ще бъдат в противоречие с всичко, което си научила в манастира. Някои неща дори ще ти изглеждат безогледни и неморални. Аз искам да приложа на практика не само собствените си идеи. Велики мислители като твоя сънародник Волтер вярват, че светът има нужда от нов морал, за да се развива.

— C’est une des sopersitions de I’esprit humain d’avoir imagine que la virginite pouvait etre un vertu — изрецитира тържествено Мадлен.

Очите на мъжа се разшириха.

— Точно така. Волтер е казал и че моралната стойност на девствеността не е нищо, освен суеверие. Къде си го прочела?

— Във вашата библиотека, мосю. Всяка сутрин идвам да почета тук, докато чакам хлябът да втаса. — Себастиян се смая още повече. — Сбъркала ли съм нещо?

— Не, разбира се. Но защо избра тъкмо този цитат, Миньон?

— Вие желаете да стана ваша метреса, така ли е? — Изражението й беше напълно овладяно. — Или поне така мисля…

— Значи ти мислиш… — Тази жена не преставаше да го изненадва! — Искаш ли да станеш моя метреса?

— Oui. Като ответна услуга за вашата привързаност аз няма да позволя на никой друг мъж да спи с мен. Ако съм правилно осведомена, вашата привързаност би трябвало да се изрази в материални придобивки като къща, мебели и нови дрехи. Аз съм готова да се откажа от всичко това, но да получавам редовно известна сума пари.

— Ти искаш пари? — Себастиян беше изпълнен с любопитство. Тази млада дама беше решила предварително всичко! — Защо са ти пари?

— C’est mon affaire.

Сега вече Себастиян се ядоса.

— Мисля, че е и моя работа, след като парите са мои.

Изведнъж Мадлен се запита дали не постъпи зле, като прояви такава откровеност. Ала фактът, че след миналата нощ той не намери нито една нежна дума за нея я беше ядосал повече, отколкото признаваше пред себе си. Е, късметът й помогна да му се отплати със същата монета. На хладния му разум тя щеше да противопостави хладна пресметливост.

— Докато четях в библиотеката ви, намерих и нещо друго, мосю. — Тя посочи папката в ръцете му. — Говоря за този ръкопис. Вече съм почти сигурна, че е написан от вашата ръка. В него авторът твърди, че независимата жена не позволява на никой мъж да се меси в частния й живот. Тя е длъжна да съсредоточи вниманието си върху онова, което желае, и не се интересува от останалото. Цитирам точно:

Никой мъж не бива да има монопол над чувствата на жената, защото и в най-добрия мъж живее душата на тирана. Не парите, а принципите трябва да определят избора й.

— Вие ли сте написали това, мосю?

За момент Себастиян загуби ума и дума. Тази малка женичка беше изрецитирала пламенните му думи, както свещеническа дъщеря декламира Библията.

— И какво, ако е така? — попита предизвикателно Себастиян.

— Аз просто следвам мислите ви, мосю. Вие можете да споделяте леглото ми, но не и частния ми живот.

Себастиян, който досега се смяташе за опитен в светските дела, умен мъж, сега се почувства непохватен и недодялан. Тази жена беше обърнала ситуацията в своя полза и го беше поставила на мястото на молителя. Тя беше прочела ръкописа му. Защо не се сети да й го даде сам? Нека Бог да е на помощ на човечеството, и най-вече на мъжката му половина, когато я пусне на лов в обществото! Никога не си беше представял, че задачата му ще бъде толкова лесна. Трябваше само да култивира естествените й склонности.

— Да не би нарочно да си ме избрала за свой учител, Миньон? — попита той, повече от суетност, отколкото от благородство.

Мадлен разбра, че сега не е моментът да се откаже от нахалството си. Той я слушаше най-добре, когато му казваше нещо неочаквано.

— Наблюдавах ви, мосю, и установих, че сте мъж с вкус, интелигентност, добри маниери и забележителна красота. — Тя вдигна глава към него и нервите й се опънаха. Защо не проявяваше поне малко нежност към нея? Точно сега, когато отчаяно се нуждаеше от нежността му! — Мосю Волтер сигурно би се отчаял от мен, но аз съм сигурна, че вие много скоро ще отстраните недостатъците и незнанието ми.

Себастиян я гледаше изумено.

— Вероятно би трябвало да се чувствам поласкан, че отговарям на потребностите ти. — В синия му поглед светнаха нахални искри. — Откъде можеш да си сигурна, че изборът ти е правилен?

Мадлен го погледай замислено.

— Снощи бяхте много мил с мен, мосю. Всъщност, аз не бих могла да коментирам поведението ви, тъй като просто нямам опит в тази област.

— Заслужих си го — промърмори недоволно Себастиян. После обърна гръб на писалището и продължи решително: — Трябва да си изясним положението, Миньон. Нямам намерение да ти предавам уроци само в леглото. Това е най-дребната ми грижа. — Лъжец, укори го съвестта, но той не й обърна внимание. — Би могла още днес да заминеш за Лондон и да се предложиш на който и да е друг джентълмен. Ще установиш, че вече си събрала известни знания за поведението на мъжете. — Той отвърна поглед, за да не вижда повече нараненото й лице. Угризенията на съвестта не бяха характерни за него, но в този момент разбра колко болезнени могат да бъдат. — Ако решиш да останеш при мен, аз ще очаквам от теб да овладееш някои принципи, които, макар да ти се струват радикални и опасни, са единствените, които могат да те освободят от подчиненото положение на жената.

Той сложи ръка на рамото й, както би направил баща с детето си. Не, сравнението беше глупаво. Когато погледна дълбоко в тъмните й очи, които тази сутрин имаха цвета на узрели сливи, усети как в слабините му се надига лудо желание. Това желание дойде внезапно, но беше толкова настойчиво, че го смая. Тази малка девственица го бе избрала за свой покровител! Господ да му е на помощ, но той нямаше да я разочарова.

— Ще се справиш ли, Миньон?

Тя издържа на погледа му.

— Oui, monsieur.

Той дръпна ръката си, защото се страхуваше, че ей сега ще я погали.

— Тогава ще се наложи да те предупредя. — Посрещна сдържано изпитателния й поглед и завърши делово: — В никакъв случай не бива да се влюбваш в мен.

За няколко секунди думите му увиснаха във въздуха, едновременно предизвикателство и заплаха. И двамата го разбираха.

— Аз не съм по-добър от другите негодници, от чиито интриги ще те науча да се пазиш — продължи вразумяващо той. — Може би съм дори по-лош, защото ти предлагам защита и помощ и в същото време съм твой любовник. Обикновено младата жена изпитва особена привързаност към първия си любовник. Затова те предупреждавам още в самото начало: аз не съм способен да изпитам чувството, което обикновено наричат любов. Ясен ли съм?

Мадлен се опитваше отчаяно да се пребори с обзелото я безименно разочарование. Ала лицето й не издаваше нищо. Дори напротив, то блестеше с някаква вътрешна убеденост, която смая Себастиян. Вече беше много късно. Тя го обичаше, но никога нямаше да му го признае.

— Мисля, че още не разбирам всичко, което ми казвате, мосю, но ще се науча.

Себастиян я погледна с желание и се запита как ли ще се почувства, когато тя се отдаде на друг мъж. Знаеше, че е много опасно да мисли за бъдещето. В същото време осъзнаваше, че тя значи за него много повече от всяка друга жена в живота му. Затова беше длъжен да я научи как да се пази от мъжете като него. Той щеше да я направи най-великата куртизанка на всички времена.

— Изборът е твой. Не искам да идваш в леглото ми, преди да си сигурна, че го правиш от любопитство, не от привързаност.

Това умно решение беше в ярко противоречие със силния порив да я грабне в прегръдките си и да потъне толкова дълбоко в нея, че да я разкъса със силата на страстта си. А когато двамата останеха без дъх от силата на любовта си, да й заяви, че всичко, казано дотук, не е истина. Той я искаше само за себе си и нямаше намерение да я отстъпва на никой друг! Господи, той беше полудял! Защо поне не я целунеше?

Мадлен дори не подозираше какви мисли го вълнуват. Тя се взираше в красивото му лице и откриваше в очите му само сдържаност и хладина. Все пак забеляза, че му се иска да я целуне, но не смее да го направи. Откъде бяха тези сенки на съмнение в сините му очи? В нея ли се съмняваше или в самия себе си?

— Е, добре, мосю — проговори тихо тя. — Не искам да изглеждам неучтива, но каква ще бъде издръжката ми?

Себастиян се усмихна облекчено. Опасният миг беше отминал.

— Имаш право да питаш. — Той отстъпи крачка назад и остави ръкописа си на писалището. — Ако си прочела изследването ми, вероятно знаеш, че добрата метреса трябва да бъде и опитна светска дама. Вероятно вече си определила сумата?

— Не, мосю. Готова съм да приема всяко ваше решение.

— Какво ще кажеш за петстотин фунта годишно?

Изненаданото изражение я издаде. Не беше очаквала повече от двеста. Все пак тя успя да се овладее и попита делово:

— Толкова ли плащате на сегашната си метреса?

— В момента нямам метреса — отговори той и едва не се засмя на облекчението в погледа й. Дали пък не се страхува от конкуренция? Или беше нещо лично? В противоречие със здравия разум той се надяваше да бъде последното. — Ако желаеш, мога да увелича сумата.

Мадлен веднага разбра, че той иска да я постави на изпитание, макар да не знаеше какво точно има предвид.

— Вие очевидно не очаквате кой знае какво срещу парите си, мосю, след като не се нуждаете от мен в леглото си. Не мога ли да спечеля парите по друг начин?

Възхитен от тази проява на самостоятелност, Себастиян отговори:

— Имаш ли някакво предложение?

— Мога да продължа да ви готвя.

— Не, съжалявам, но няма да стане. Ще имаш твърде много други занимания.

— Тогава бих могла да ви помагам в работата.

— И как си го представяш?

— Вие правите какви ли не експерименти. Аз пиша и чета на френски, английски и латински. Мосю Хорас казва, че понякога оставате по цяла нощ, за да препишете на чисто бележките си. Мисля, че бих могла да ви помагам.

Себастиян я гледаше изпитателно. Само след няколко дни това момиче познаваше всяка подробност от начина му на живот. След по-малко от седмица домакинството му изглеждаше напълно променено. В края на седмицата вероятно щеше да започне да му обяснява как да прави експериментите си. Тази жена беше прекалено съвършена и не можеше да бъде истинска!

— Съгласен съм, стига да не занемаряваш уроците си.

Мадлен се усмихна доволно.

— Има и още нещо, мосю.

— Това не ме изненадва.

— Когато съм готова с обучението, ще ми трябва препоръчително писмо.

— За какво, Миньон? — усмихна се снизходително Себастиян.

— Щом искате да вървя по свой път, ще ми трябва достъп до доброто общество.

Той избухна в смях.

— Когато свърша с теб, цял Лондон ще падне в краката ти.

— Толкова ли сте сигурен в уменията си, мосю? — попита скептично тя.

Той помилва устните й с върха на пръста си.

— Целуни ме, скъпа, за да сключим сделката.

Тя го целуна, леко и бегло като докосване на пеперудено крило. Себастиян се улови, че се устремява към примамливата й топлина, и побърза да се отдръпне. Ако това момиче само знаеше как го изкушава… Когато завършеше образованието й, лондонските женкари трябва много да внимават и да пазят сърцата и кесиите си от тази малка магьосница.

 

 

Веднага след обяда Мадлен се запъти към близкото село Хайт, разположено на брега на Ламанша. В джоба си носеше банков чек за необичайната сума от сто двадесет и пет фунта. Още сега щеше да изпрати по-голямата част от нея на лелите си. След като размисли добре, тя стигна до заключението, че е добре да прибави към парите едно кратко писмо.

Мила лельо Хенрис, мила лельо Жюстин!

Аз съм добре и съм на сигурно място. Преживях чудни неща! Намерих си добро място. Изпращам ви възнаграждението си за първите три месеца. Употребете го за нуждите си. Предайте на маман най-сърдечните ми поздрави.

Мадлен

Все още не можеше да им каже къде се намира и защо. Надяваше се обаче, че с тези пари ще спаси майка си.

В селото от всички страни я следваха любопитни погледи. Тесните калдъръмени улици бяха обкръжени със стари къщи, приведени от годините. Мъжът зад гишето в банката взе чека от лорд Д’Арси и я изгледа мрачно, ала изпълни желанието й да получи чек за сто фунта и да й изплати останалите в банкноти по пет фунта. Обяснението му къде се намира пощата беше съвсем кратко и нелюбезно.

Мадлен излезе от банката с увереността, че никой в селото не може да я понася. Затова и не се осмели да попита за пътя, а просто обиколи тесните улички, докато намери пощенската станция. Тук спираха дилижансите от Лондон.

Тя влезе в помещението, без да смее да вдигне глава. Под ниските греди висяха гъсти кълба дим. Мадлен хвърли бегъл поглед към мъжете, насядали около огъня, и забеляза, че единият се е пременил в импровизирана униформа. Мина мълчаливо покрай масата и застана пред гишето.

— Искам да изпратя писмо до Лондон — проговори любезно тя и погледна червендалестия мъж зад стъклото.

Вместо да приеме писмото й, той я огледа пренебрежително.

— Какво ми дрънкате?

— Говоря ви на английски, мосю.

— Вие сте французойка! — Той почти изкрещя тази дума и веднага привлече вниманието на мъжете около масата. После изтръгна писмото от ръката й. — Какво търси една френска курва в нашия Хайт?

Мадлен се опита да обуздае нахлулия в гърдите й гняв. Не можеше да разбере защо този англичанин я нарече курва.

— Аз съм прислужница в дома на лорд Д’Арси.

Мъжът я изгледа с нахална усмивка.

— Значи вие сте новата приятелка на лорда? Вече чух, че си е довел някаква лондончанка.

Мадлен не се помръдваше.

— Аз съм новата главна готвачка на лорд Д’Арси.

Лицето му се изкриви презрително.

— Това май е някаква нова дума за уличница?

— Това означава, че му готвя.

— Защо още не съм ви виждал? Всички готвачи на лорда правят покупките си тук.

— Нова съм, затова. — Тя посочи писмото, почти смачкано от дебелата му ръка. — Колко трябва да ви платя?

Мъжът погледна адреса, после вдигна плика и го размаха към другите мъже.

— Чухте ли, тази е французойка!

Тези думи отрезвиха изведнъж дузината ухилени лица и към Мадлен се устремиха няколко чифта враждебни очи. Досега мъжете в стаята изпитваха към нея чисто плътски интерес, който внезапно беше заменен от открита враждебност. Един от омразните им неприятели отвъд канала беше посмял да дойде при тях!

Мъжът в червения сюртук скочи от мястото си и закрачи наперено към гишето. Тясното му лице беше обрамчено от дълги мазни коси.

— Какво търси една френска уличница в Хайт? — Той протегна ръка към нея, сякаш искаше да свали бонето й.

— Я го махни, за да те разгледам по-добре, малката.

Мадлен му обърна гръб и попита строго мъжа зад гишето:

— Ще приемете ли писмото ми или не?

— Няма да го направиш, Джак! — отговори мъжът с червения сюртук, украсен с пагони на сержант. — Сигурно французите са я изпратили да ни шпионира.

Мадлен се обърна възмутено.

— Писмото е за лелите ми!

Войникът протегна ръка и докосна рамото й.

— Ами ако и те са шпионки? Във вестника пише, че всички трябва да внимават за подозрителни личности. Тук гъмжи от френски шпиони! — Без да му мисли много, сержантът я сграбчи за рамото. — Ти си шпионка, сигурен съм. Дошла си да огледаш пристанището, а сега изпращаш вест на съучастниците си. Шпионка!

При всяка дума Мадлен потреперваше като от удар. Лицата на другите мъже също изразяваха заплаха. Искаше й се да бъде сигурна, че името на лорд Д’Арси е достатъчно, за да я предпази от бруталността им, но мръсните, запотени лица на мъжете, които я бяха наобиколили, не предвещаваха нищо добро.

Тя преглътна гордостта и страха си и се опита да изглежда спокойна и делова. Погледна войника, който я държеше за рамото, и попита тихо:

— Кой сте вие?

— Аз съм Уейл, шеф на местната милиция — отвърна гордо той.

— Ние всички сме патриоти и не понасяме французите! — подкрепи го един от мъжете.

Третият вдигна от пода някаква желязна кука и я размаха заплашително.

— Само да посмее вашият Наполеон да ни нападне, ще му дадем да се разбере!

— Точно от такива като теб ни предупреждаваха да се пазим — ухили се униформеният.

— Аз не съм шпионка, разберете. Аз работя при лорд Д’Арси. — Мадлен огледа лицата им с напразната надежда да открие някой по-разумен. — Идете в Брейкън Манър и попитайте.

— Няма защо да досаждаме на Негова светлост. Хванете я, момчета, и да я заведем в съда на Хейстингс!

— Не мисля, че това е необходимо.

При тези думи Мадлен се обърна и видя застаналия на вратата иконом Хорас.

— Мосю Хорас — поздрави го облекчено тя.

Мъжът кимна кратко.

— Мадмоазел Миньон.

— Познавате ли я? — попита изненадано Уейл.

Хорас го изгледа хладно.

— Да. Тя е новата главна готвачка на лорд Д’Арси.

Макар и с недоволно мърморене, мъжете бяха принудени да се оттеглят.

— Можеше да ни го каже веднага — оправда се някой.

Мадлен предпочете да премълчи. Трябваше непременно да изпрати писмото. Погледна Хорас и реши да го помоли за помощ.

— Бихте ли ме почакали за момент, за да се върнем заедно в Брейкън Манър?

Мъжът кимна бегло и тя разбра, че никак не му е било приятно да влезе в ролята на неин спасител. Никой в дома на Себастиян не я обичаше. Е, нали все пак я подкрепи в тази трудна ситуация!

— Ще приемете ли писмото ми? — обърна се отново тя към мъжа зад гишето.

Той изгледа презрително смачкания плик.

— Не изпращаме френски писма. — Усмивката му беше нагла. — Адресът е написан на френски.

Мадлен взе писмото си и се опита да го изглади.

— Това е английски.

Мъжът примигна, но изобщо не погледна към плика.

— Френски е. Нищо не мога да разбера.

Мадлен прехапа устни. Лелите й трябваше да получат парите!

— Ако сложим върху плика печата на лорд Д’Арси, вие ще го изпратите в Лондон, а там сигурно има хора, които знаят френски — намеси се внезапно Хорас.

Мъжът зад гишето го изгледа тъпо.

— Добре. Но не мога да гарантирам, че ще пристигне.

Хорас се приближи, сложи подписа си под адреса и го подпечата с герба на лорд Д’Арси.

— Времената са трудни, мадмоазел. На ваше място никога вече не бих напускал без придружител земята на лорд Д’Арси — посъветва я хладно той, докато вървяха по пътя към имението. — Хората в Кент не са особено добре настроени към чужденците.

— Това е твърде меко казано, мосю Хорас — опита се да се усмихне Мадлен. Все едно й беше казал, че и той споделя общата омраза към французите.

— На кого писахте, мис? — попита внезапно Хорас. — Негова светлост каза, че нямате роднини в Лондон.

От тази проста забележка Мадлен разбра, че Хорас не е дошъл случайно в селото. Беше я проследил. Но защо? Без да го погледне, тя отговори:

— Не прочетохте ли името, когато сложихте подписа си?

Мъжът не каза нищо и тя се усмихна тържествуващо. Ала усмивката й скоро угасна. Ако разкажеше на лорд Д’Арси какво е видял и чул, положението и щеше да стане ужасно.

Как ли щеше да реагира Себастиян, когато узнаеше, че тя е племенницата на сестрите Фокан? Дали щеше да се ядоса? Или да се разочарова? Да се обиди? Ами ако й откажеше положението на метреса?

Всяка от тези възможности беше повече от неприятна. Мадлен въздъхна угрижено, после здраво стисна зъби и изправи глава. Той трябваше да я иска! Тя ще направи всичко, но той трябва да я задържи.