Лора Паркър
Риск (7)

Шеста глава

След две седмици Мадлен най-после разбра защо лелите й понасят мисис Селдън в дома си. Тази мърлява старица беше истински гений с иглата и конеца. Смаяна, младата девойка стоеше и се гледаше в огледалото.

Вече не беше толкова тънка. Меко закръглена от щедрите порции сметана, сирене и яйца, тя приличаше на гръцка богиня в роклята с висока талия, изработена от тънка сива коприна, която наричаха „Лондонска мъгла“. Полата падаше тясна до пода, а шлейфът беше съвсем къс. Сребърносиви панделки стягаха роклята под гърдите. Корсажът беше силно опънат и обшит със сребърни конци. Дълбокото деколте разкриваше напълнелите й гърди. Ако опиташе да се наведе, сигурно щяха да изскочат навън.

Ала не новата й фигура я смайваше. Лицето, което я гледаше от огледалото, сякаш принадлежеше на чужденка. Косата беше стегната на тила и лицето й беше обрамчено само с малко венче тъмни къдрички. На върха на главата фризурата беше украсена със сложно образувание от сиви цветчета и сребърни панделки. Устните й бяха леко оцветени с намачкани розови листенца, веждите бяха доста по-тъмни от обикновено. Изглеждаше някак си царствена, елегантна, истинска дама.

Лелите й бяха измислили сериозна програма за разкрасяване. Всеки ден Мадлен трябваше да седи дълго във вана от мляко и вода, а лицето й беше намазано с маска от разбит белтък, зехтин и мед. Бяха намазали косата й с жълтък, глицерин и камфор и я бяха увили в гореща кърпа. Нощем слагаха на очите й ленени кърпички, напоени с отвара от лайка. Караха я да спи с ръкавици, след като беше потопила ръцете си в смес от сметана, бадеми и растително масло.

— Това е невероятно разточителство — опита се да възрази тя, едва мърдайки дебело намазаните със свинска мас устни. — Знаете ли колко хубави неща щях да ви приготвя от тези продукти — суфлета, кремове, десерти…

Ала лелите й бяха неумолими. Изтъркаха стъпалата й, докато заблестяха розови, после посветиха цялото си внимание на ръцете й, за да ги излекуват от мазолите, изскубаха веждите й.

Мадлен помилва предпазливо нежната, прозрачна рокля. Платът беше толкова лек и приятен. Две фусти от същия плат, дълги ръкавици и розови копринени чорапи, стегнати в средата на бедрата със сатенени панделки, довършваха тоалета й. Тя беше сигурна, че краката й прозират под роклята. Не можеше да остане в този вид.

— Tres bien — обърна се тя към старата шивачка. — Къде е останалото?

Мисис Селдън се изправи с каменна физиономия и закрачи тежко към леглото, за да вземе оставената там кутия. Извади от нея копринен индийски шал с красива шарка и сребърни ресни и го надипли по раменете на младото момиче.

— Няма ли още една пола? — попита с надежда Мадлен.

Изражението на мисис Селдън би вкиснало и най-прясното мляко.

— Нали искахте да ви облека по най-новата мода, мадмоазел! Няма да намерите по-добър тоалет в града. — Тя протегна ръцете си с червени, подути пръсти и заключи: — Даже да гледате, докато ослепеете, няма да познаете къде са шевовете!

Мадлен се обърна отново към отражението си в огледалото.

— Роклята е прекрасна, но ми се струва твърде прозрачна. Виждам — c’est incroyable! Струва ми се, че съм гола.

Мисис Селдън се изкиска доволно.

— Точно това е важното.

Мадлен помисли, че не е разбрала.

— Какво казахте?

— Скоро ще разберете какво съм искала да кажа. След една седмица някой вече ще ви е взел под крилото си.

Мадлен сведе глава.

— Какво значи някой да ме вземе под крилото си?

Червените очи на жената заблестяха.

— По-добре попитайте леличките си. Попитайте ги кой ще дойде да опита от вашия мед.

Нещо в тона й предупреди Мадлен да престане с въпросите.

— Права сте, ще ги попитам.

Тя повдигна предпазливо нежния шлейф и заслиза бавно по тясната стълбичка от втория етаж, питайки се как ли лелите й търпят ужасната мисис Селдън въпреки талантите й.

Когато стигна до площадката на първия етаж, тя чу гласа на Жюстин от салона.

— Какво? Похарчила си и последното пени?

— Млъкни, да не искаш някой да ни чуе!

Мадлен спря като закована. В домакинството на сестрите Фокан всекидневно се случваха хиляди неразбираеми за нея неща, а лелите й постоянно имаха някакви тайни. Колко пъти ги беше заварвала да си шушукат, свели глави една към друга. При редките случаи, когато идваха гости, те изпращаха Мадлен в стаята й, сякаш беше невъзпитано хлапе и нямаше право да остане с възрастните. Затова този път тя не устоя на възможността да подслуша разговора им и се доближи предпазливо до вратата.

— … беше необходимо — прозвуча раздразненият глас на Хенрис. — Първото впечатление винаги е най-важното. Той трябва да си загуби ума, не разбираш ли! Не бива да има нито миг колебание. Помни какво ни е учила маман. Трябва да събудим у него импулса на собственика.

— Ами ако от petite affaire^[1] тази вечер не излезе нищо? — попита страхливо Жюстин.

— Невъзможно. Тя е твърде млада, за да се противи, а той е твърде мъжествен, за да й устои. Ще видиш, че всичко ще бъде добре. Природата ще реши вместо нас още преди те самите да са го забелязали.

— Нали ми обеща да я подготвиш? Защо още не си го направила?

— Размислих. Как да обясня на едно съвсем невинно момиче нещо толкова сложно? Вчера например, докато почиствах накитите си, я попитах дали и тя не иска да притежава диамантена огърлица като тази, която ми подари Люксембургският херцог. Знаеш ли какво ми отговори? Не харесвала диамантите. Били някак си безцветни. Formidable! Какво да правя с едно толкова изостанало момиче?

— Вероятно има нужда от повече време…

— Да, но ние нямаме време. — Гласът на Хенрис звучеше решително. — Трябва колкото се може по-скоро да получим обратно поне част от онова, което сме вложили в нея. Ако той обещае да я вземе под крилото си, поне дузина врати, които досега бяха затворени за нас, ще се отворят отново. Само си помисли какво ще означава една такава връзка! Операта, Жюстин! Цяла ложа в Операта на наше разположение. И безброй покани!

— Ти си абсолютно сигурна, че той ще я хареса. Надявам се да си… — Гласът на Жюстин бе заглушен от изтрополилата по улицата карета.

Мадлен се облегна на стената в тъмния коридор и се опита да вникне в онова, което беше чула. Значи бяха поканили на вечеря мъж? Благородник, ако беше разбрала правилно. И този мъж искаше да я види. Да се срещне с нея. Да стане неин покровител. Защо не си бяха дали труд да я подготвят за тази среща? Тя не знаеше много неща, но не беше глупава.

Нима не им беше заявили съвсем ясно, че не желае обожатели? Как смееха да се отнасят така с нея? Защо поне не я бяха предупредили? Ами ако погледнеше мъжа и го намереше отвратителен? Нима въпреки това щяха да й го натрапят за „покровител“?

Изведнъж настъпи тишина и Жустин осъзна, че каретата е спряла. Само след секунди се позвъни.

— Той е тук! Той е тук! — извика Жюстин.

Мадлен се втурна нагоре по стълбата, но спря на първата площадка. Сърцето й биеше толкова силно, че щеше да се пръсне. Трябваше веднага да узнае кой е избраният от лелите й господин, който държеше бъдещето й в ръцете си.

— Лорд Д’Арси! — прозвуча любезният глас на Хенрис, която отвори вратата. Нима този мъж наистина беше лорд?

— Bonsoir, мадам Хенрис. Мадам Жюстин — отговори дълбокият, звучен глас на мъжа и Мадлен се стресна. В него имаше нещо познато. Точно така беше говорил англичанинът, когото преди няколко седмици беше срещнала на улицата пред дома на лелите си.

Тя се приведе любопитно над парапета и видя, че той носи една от онези нови шапки, които наричаха цилиндри, и че в момента я сваля и я подава на Жюстин. Сякаш усетил, че някой го наблюдава, той вдигна глава и погледна към стълбището.

Този мъж беше толкова млад и красив, че Мадлен се смая. Под гъстата златно кафява коса, която падаше на немирни къдрици по челото, светеха топли сини очи, които излъчваха неустоимо чувствено очарование с леко извитите си нагоре ъгли. Носът беше доста голям, но чудесно оформен. Тесни страни и силна брадичка заобикаляха широката усмивка, която стигаше чак до очите.

— Le beau ideal^[2]! — прошепна изненадано Мадлен, като видя съвършеното му лице. Може би не беше чак толкова страшно да се изправи срещу него. Освен това говореше много добре френски.

Мъжът погледна старите си приятелки с топла усмивка.

— Как е възможно вие двете да сияете с росата на живота, докато другите дами увяхват като цветя без вода!

— Вие сте непоправим ласкател, mon cher — отговори Хенрис, когато той се наведе да целуне ръката й. — Трябва обаче да призная, че думите ви ми харесаха.

За голямо учудване на Мадлен Жюстин обгърна с ръка тила му и го целуна сърдечно по двете бузи. Значи той беше стар познат — и добър приятел. Когато джентълменът целуна и двете й лели по устните, те се закискаха като млади момичета и проговориха в един глас:

— Нахално момче!

— Няма да ни измамите с ласкателствата си!

— Казват, че сте в Лондон от три седмици!

— Защо не ни посетихте веднага! Трябваше да ви затворим вратата под носа!

Мадлен се приведе, за да го погледне за последен път, когато влизаше с двете й лели в салона. Този път й направиха впечатление високата му фигура, безукорният черен фрак и опънатите панталони със сатенени ширити. Шалчето му беше украсено с диамантена игла, копчетата на маншетите му също бяха от диаманти. Значи беше богат…

— О, дами, наистина не мога да кажа нещо в своя защита. Но какво усещам? Мирише на шоколадов сладкиш! Любимият ми! — Гласът му заглъхна.

Мадлен се облегна изтощено на стената. Значи този мъж беше избран за неин обожател. Тя го видя, усети колко е привлекателен с красотата си. А и говореше съвършен френски! Сега поне знаеше какво я очаква.

Тя се усмихна и се изкачи по стълбата към стаичката си. Наистина не можеше да разбере защо беше цялата тази тайнственост. Понякога лелите й се държаха наистина глупаво.

 

 

Себастиян изяде цели три парчета от тортата с шоколадов крем, приготвена точно според вкуса му. Последния половин час беше забавлявал дамите с интересни истории от пребиваването си в Италия, но онова, което видя в дома им, го обезпокои сериозно.

Те наистина живееха в къщата, пред която беше видял малката монахиня. Тази мизерна дупка нямаше нищо общо с жилищата, в които бяха живели сестрите Фокан през последните няколко години.

Той беше изслушал учтиво неубедителните им обяснения, че истинското им жилище е в ремонт. Макар че и двете се смееха звънливо както винаги и разговаряха оживено, той забеляза, че Хенрис е необичайно напрегната. Двете дами имаха грижи и Себастиян знаеше, че това е ново за тях.

Той не познаваше друга жена, способна да се измъкне и от най-заплетеното положение и като котка да падне на нежните си крачета като Хенрис Фокан. Нещо се беше случило и сигурно беше сериозно, след като се бяха лишили от обичайните си удобства. Дали защото покровителят на Ондин беше умрял? Или ги притесняваше мосю Валми?

Спомни си предупреждението на Армстронг. Беше направил опит да събере сведения, но истинският характер на Дьо Валми си остана обгърнат от непроницаем мрак. Никой не твърдеше открито, че мъжът е извършил нещо нечестно, но винаги, когато се споменаваше името му, хората се свиваха страхливо. Твърде малко от френските емигранти наричаха Себастиян свой приятел. Хенрис и Жюстин бяха между тях. Те имаха нужда от помощ и той предположи, че са го повикали тъкмо затова. Разбира се, той нямаше да ги изостави, все едно от какъв характер бяха затрудненията им.

— Тортата е още по-хубава, отколкото я помня — засмя се той и остави чинията си. — Няма да ви питам за рецептата, иначе сигурно ще накарам новата си готвачка, която и да е тя, да ми я приготвя всеки ден.

— Много съжалявам за пожара в къщата ви. Скоро ли ще свърши ремонтът? Все пак един джентълмен има нужда от свой дом — усмихна се очарователно Жюстин. — Разбира се, всеки има право да се наслаждава на уединението си. — От внимателния му поглед не убягна, че Жюстин се е привела силно напред, за да разкрие по-добре красивото си деколте.

— Жюстин! — проговори сърдито Хенрис. Сестра й нямаше право да флиртува с този млад мъж. Той не беше неин. — Поръчай още кафе.

Жюстин стана и я погледна объркано.

— Ах да, добре. — Тя хвърли последен поглед към Себастиян. — Хенрис ви иска само за себе си. Аз обаче съм на мнение, че вие ще се справите с лекота и с двете ни, мосю. — Тя хвърли настойчив поглед към скута му. — Съвсем сигурна съм!

Себастиян се засмя. Чувстваше се поласкан от ясната й покана, може би малко драстична, но в никакъв случай сериозна.

— Най-после, mon beau garcon^[3] — изгука Хенрис с кокетна усмивка, когато сестра й излезе. — Vraiment!^[4] Не изглеждате никак добре. Вашата метреса очевидно не знае как да се грижи за вас.

— За съжаление в момента нямам метреса.

— Но това е ужасно! Мъж с вашата сила да няма любовница! Как се справяте?

Себастиян се усмихна поласкано.

— Е, не ми е много лесно, но се справям.

— Това е истинско разточителство. Мъж като вас няма право да крие таланта си.

Двамата играеха тази игра вече много години, дори след като бяха престанали да спят заедно. Вероятно тази беше причината, поради която днес той се чувстваше неспокоен и напрегнат. Така играта ставаше по-пикантна.

Хенрис изцъка с език.

— Нямате метреса, но може би имате съпруга? — Той поклати глава и тя се засмя. — С какво тогава си прекарвате времето?

— С разни дреболии.

— Колко странно. А аз помня, че много обичахте да ми разказвате за новите си открития.

Себастиян въздъхна, защото помнеше сексуалните им игри от дните в Париж. Тогава трябваше всеки път да научи по нещо ново, преди да бъде допуснат до леглото й. Игрите им продължаваха със седмици.

— Тъй като вие винаги сте харесвали безумните ми идеи, ще ви разкажа за най-новите си литературни усилия.

— Книга ли пишете?

— Мемоари.

— Вие пишете мемоари? Не разбирам. Та вие сте още толкова млад! — Тя се облегна назад и го погледна предизвикателно. — Какво точно пишете?

Себастиян избухна в смях.

— Както често сте ми напомняли, аз съм мъж със значителен опит.

— Значи пишете еротична книга? — Хенрис плесна с ръце. — Tant mieux^[5]! Сигурно е много интересна. Мога да си представя, че сте предприели обстойни изследвания.

— Поне се опитах.

— Вие винаги сте бил много изобретателен, mon beau cavalier. — Тя помилва бегло ръката му, отпусната на облегалката на креслото до нея. — Много ми се иска да прочета книгата ви. Ала вие още не сте ме попитали защо тази вечер ви поканих в дома си.

Тонът му си остана безгрижен.

— Може би защото обичате компанията ми?

— Tres bien. Затова и желая да ви направя подарък.

— Ще ми хареса ли?

— Е, това ще кажете вие.

— И какво ще стане, ако кажа да?

— Тогава, mon beau garcon, пред вас ще се разкрие кътче от рая.

— Интересът ми се събуди — усмихна се с очакване той. — Мисля, че подаръкът ще ми хареса.

Хенрис сложи ръка на бедрото му.

— Вероятно, но откъде да знам дали ще оцените този подарък, както тя заслужава?

— Тя?

Хенрис видя внезапното просветване в погледа му и усети надигналото се желание. Този мъж беше винаги готов за плътски удоволствия.

— Вие ли? — попита провлечено Себастиян. Значи тя беше решила да му се отдаде, за да…

— Племенницата ми.

— Племенница? — повтори изумено той. Да не би да беше малката монахиня? А той почти беше повярвал, че онази вечер я е видял само в трескавите си фантазии. — Защо до днес не съм чул нито дума за тази племенница?

Хенрис вдигна рамене.

— Тя е дете на Ондин. Когато започна революцията, трябваше да я скрием в манастира „Сент Етиен“. Сега обаче тя е отново при нас и ние сме решени да й осигурим колкото се може по-добър живот.

Аха! Това беше единствената дума, която се въртеше в ума му. Значи мадам Хенрис си мислеше, че ще го накара да се ожени за малката монахиня? Никога!

— Ние не очакваме от вас да се ожените за нея — възрази с усмивка тя, сякаш беше прочела мислите му. — Познавам предразсъдъците ви в това отношение. Искам да ви я подаря като метреса.

— Значи като метреса — повтори с усмивка Себастиян. — Вие ми предлагате метреса, мадам, макар че никога не съм я виждал?

Жената се усмихна тайнствено.

— Познавам ви, мосю. Вие ми се струвате най-подходящият мъж за тази задача. Малката е недокосната и има нужда от мъж, който да се отнася към нея внимателно и нежно. Сигурна съм, че под вашето умело ръководство скоро ще разцъфне в цялата си красота.

Фантазията на Себастиян работеше с пълна пара. Какво изкушение за плътта! Малката монахиня, която едва не беше станала жертва на похотта му с добродетелното си поведение, сега му бе предложена за метреса. Той беше свикнал да получава подобни покани и лицето му не издаде нищо от бурята, която бушуваше в гърдите му. В момента Хенрис не се интересуваше какво става в душата му. Ръката й се плъзна нагоре по бедрото му и го помилва доста неприлично.

— Знае ли момичето за тази… уговорка?

Хенрис вдигна рамене.

— Във Франция е обичай първо да се направи уговорката. Това предотвратява много разбити сърца, ако… ако не се стигне до подходящо разрешение.

— Разбирам. — Себастиян наистина разбираше. Като му даваше племенницата си, Хенрис се надяваше да спечели пари от него. Защо просто не го бе помолила за помощ? — Защо тъкмо аз?

Жената срещна погледа му, но в очите й нямаше нищо.

— Едно младо момиче може лесно да бъде унищожено, mon cher. Мислите ли, че има много мъже, които биха могли да събудят чувствата й така нежно… и така всеобхватно като вас?

Себастиян вдигна едната си вежда.

— Значи ми я поверявате?

— Да. Вие сте истински познавач. Хора като вас се срещат изключително рядко. Освен това имате дарбата да не ставате скучен.

— Вие ме ласкаете, мадам — отговори той с усмивката на клиент, който разбира хитростите на продавача.

— Нима идеята ми не ви харесва? — Ноктите й се забиха в панталона му. — Ще станете учител на едно младо, невинно момиче. Това е прекрасно забавление, нали? Вие сте достатъчно опитен и няма да пречупите духа й, и в същото време сте толкова мъжествен, че ще знаете как да събудите страстта й. Дайте й нещо от себе си, mon cher, покажете й малките и големи радости на плътта!… Не очаквам да я задържите дълго — продължи след кратко мълчание тя, забелязала съмнението по лицето му. — Мъж с вашия опит вероятно ще се умори да бъде учител. Ала щом е била известно време под вашето покровителство, няма да й бъде трудно да си намери постоянен кавалер. Ако направите това за мен, ще ви бъда вечно благодарна.

Себастиян посегна към ръката, която не преставаше да милва възбудения му член. Тялото му беше реагирало веднага, но той умееше да го обуздава.

— Чувствам се наистина поласкан, мадам. Но вие знаете, че не съм в състояние да отнема девствеността на едно момиче, чието семейство познавам. Ако беше женена… — Той вдигна многозначително едната си вежда. — Защо ми давате девственица? Не мога да го направя!

Хенрис продължаваше да го милва.

— В това отношение имате благословията ми. Това би трябвало да опрости нещата.

— Не. Започва да ми мирише на кръвосмешение или поне е ужасно недискретно. — Той взе ръката й, отдалечи я от себе си и продължи любезно: — Не сте ли помислили какво ще каже малката, когато узнае, че покровителят й е бил ученик на леля й?

Хенрис въздъхна нетърпеливо.

— Тя няма да го узнае.

— Може би. Но има и други опасности. Тя е млада и е израснала в манастир. Ако не я уплаша до смърт, сигурно ще се влюби в мен с цялата си наивност. — Това не беше самохвалство и двамата го знаеха.

— Любов! — Хенрис направи пренебрежителен жест. — Всички ние обичаме, губим, умираме, нали, mon coeur? Може би ако я видите…

— Не.

Себастиян стана, защото беше сигурен, че ще съжалява ужасно, ако не си отиде веднага. Изведнъж бе осъзнал, че желае малката племенница много повече, отколкото мъжът, който се бе заклел никога да не се жени, би трябвало да желае една невинна девственица. Не беше забравил как реагира на близостта й, как сладките й, меки устни се бяха притиснали до дланта му. Ако сега я видеше и ако тя беше дори само наполовина толкова красива, колкото му се беше сторила онази вечер, нямаше да може да й устои. Чистият инстинкт за самосъхранение го подтикваше да си върви.

Хенрис също се изправи.

— Вие ме разочаровахте, лорд Д’Арси.

Себастиян се усмихна извинително.

— Може би ще мога да направя нещо, за да ви помогна. Дайте ми няколко дни. Ще намеря подходящ мъж за тази задача. Утре сутринта рано трябва да замина за Кент.

— О! — възкликна разочаровано Хенрис. — Ами другият мъж?

Себастиян потърка брадичката си.

— В последно време постоянно пътувам и не съм добре информиран за интимния живот на приятелите си. Ще се постарая да намеря подходящия кандидат колкото се може по-скоро, може би след няколко седмици.

Седмици? Хенрис едва не изкрещя. Все пак тя съумя да потисне паниката си и пристъпи към него.

— Mon cher, бъдете разумен… — Тя прокара пръст по долната му устна. — Горе чака едно красиво младо момиче. Само една дума и тя ще тръгне с вас още днес.

Себастиян се сети, че подаръкът на Хенрис би му дал идеалната възможност да докаже на практика теорията си за създаването на съвършената метреса. Едно недокоснато момиче, израсло в манастир и въпреки това от чувствено, практично настроено и отворено за плътските удоволствия семейство. Какво ли не можеше да се направи с този богат материал!

Не, на първо място той беше задължен към самия себе си. След това към правителството си. На всичкото отгоре се беше заклел никога вече да не издържа метреса. Не беше време да се занимава със създаването на съвършената любовница, защото дългът го зовеше на изток. Господи, как да устои на изкушението!

Той се приведе, целуна бързо изстиналите устни на Хенрис и се обърна да си върви. Взе цилиндъра и наметката си и закрачи към вратата.

Когато посегна към бравата, Хенрис го задържа за ръкава.

— Mon garcon, моля ви, помислете още веднъж. Заради мен!

Лицето на Себастиян помрачня.

— Даже ако ми бяхте предложили самата Афродита, пак нямаше да взема племенницата ви за своя метреса, мадам! — С тези думи той й обърна гръб и излезе.

Когато вратата се затвори, Хенрис чу дълбока въздишка. Обърна се рязко към стълбището и като видя застаналата в тъмното Мадлен, не можа да потисне ядното си проклятие.

 

 

— Значи вие искате да стана… куртизанка?

Мадлен произнесе последната дума със сведена глава. Когато мина половин час и никой не я повика в салона, тя слезе тихо по стълбата, още по-любопитна отпреди. Краят на разговора, който беше чула, я накара да си пожелае никога да не е слизала.

— Защо искате да ме накарате да повярвам, че майка ми също иска да ме направи куртизанка?

— Очаквам повече сдържаност от теб — отговори Хенрис с повече самообладание, отколкото усещаше. — Ти преживя шок и не е чудно, че си сърдита. Но…

— Разбира се, че съм сърдита! Защо не ми разкрихте плана си?

— Pauvre petite^[6] — прошепна нежно Жюстин и направи опит да я прегърне. — Ти още не разбираш и е естествено да изпиташ съмнение след онова, което си научила в манастира. Трябва ти време да размислиш.

— Когато беше дете, сметнахме, че не е редно да те запознаем с някои обстоятелства. — Хенрис я погледна сериозно. — Сега вече не си дете. Съжалявам, че трябваше да узнаеш фактите по този начин, но ние очакваме от теб да заемеш мястото си сред нас и дори да бъдеш горда с положението си.

— Горда? — повтори неразбиращо Мадлен. — Как мога да се гордея с нещо, което няма нищо общо с мен?

— Говориш глупости, Мадлен. Трябва обаче да знаеш, че семейството ти ще реши тези неща вместо теб. Английският обичай, според който жените търсят покровителите си сами, е вулгарен и обиден. Моето семейство взе това решение вместо мен малко преди да навърша осемнадесет години.

— И ти не се почувства засегната?

— Дори напротив. Срещнах господина на един бал. Беше много романтично. Едва когато се влюбих до полуда в него, маман ми обясни всичко.

— Не искаше ли да се омъжиш за него? — попита Мадлен, като се сети за Ауделия.

— Разбира се, че не! — отговори твърдо Хенрис. — Ние с Жюстин винаги сме искали да живеем свободно. Страданията, които трябва да понася една омъжена жена, са направо непоносими. Разбира се, понякога обстоятелствата изискват да сменяме партньорите си, но докато сме с тях, ние сме им много по-верни, отколкото са омъжените жени. Вероятно твоята маман ти е разказала някои неща, или не?

— Никога не съм мислила за това — отвърна хладно Мадлен, но това беше лъжа. Беше чула много интересни неща, не от майка си, но от мадам Селин, а и от други жени. Знаеше, че лелите й, някога известни и на сцената, и с интимните си изкуства, са имали любовници от най-влиятелните кръгове на френския двор. Поети бяха писали сонети за красотата им, певци ги бяха възпявали. Дуелите, водени заради тях, бяха безброй. И въпреки това детето в нея се противеше на мисълта, че лелите й са куртизанки.

Обзе я горчиво разочарование. Във всяко писмо, изпратено от Хенрис и Жюстин, те й обещаваха, че един ден ще заживеят заедно и тя ще стане част от техния привилегирован свят. Тя никога не се беше замисляла по-дълбоко какво всъщност представляваше този свят. Предполагаше, че майка й иска тя да се омъжи. Наистина ли се беше излъгала? Наистина ли майка й искаше да я види в ролята на метреса?

— Мама знае ли за плановете ви?

Хенрис побърза да потисне угризенията на съвестта. Дано само лорд Д’Арси променеше решението си!

— Нима мислиш, че бихме действали против волята й?

— Защо ми казахте толкова малко за нея? — попита горчиво Мадлен. — Защо ме лъжете? Защо поне не ми кажете къде е тя?

Хенрис стисна здраво устни. Не беше очаквала, че положението ще излезе от контрола й. Ала след като Мадлен беше подслушала разговора й с Жюстин, не й оставаше нищо друго, освен да признае цялата истина.

— Добре, щом искаш, ще ти кажа. Ондин живееше също като Жюстин и мен.

Луд гняв измести тъгата в очите на момичето.

— Не ви вярвам. — Тя се обърна към Жюстин: — Какво ще кажеш за баща ми? Мама много пъти ми е разказвала как са се венчали в една малка черква близо до Версай. Тя носела розов сатен, а баща ми бил целият в синьо и златно. В черквата били запалени безброй свещи и процесията… — Тя спря, защото видя как леля й сведе поглед, и потрепери от внезапното прозрение. — Не мога да повярвам! Вие твърдите, че всичко, което мама ми е разказвала, не е вярно? Че изобщо нямам баща? Че аз…

— Разбира се, че имаш баща — отговори тихо Жюстин. — Един много красив благородник от най-високопоставените кръгове. Ако бяхме останали във Франция, ти щеше да израснеш в двора и към теб щяха да се отнасят като към член от кралското семейство.

Мадлен се хвана за последните й думи.

— Кой беше той? Кой?

Жюстин погледна със съмнение Хенрис и сестра й поклати глава.

— Заради самата теб не бива да го узнаеш.

— Не можете или не искате да ми кажете името му? — попита гневно младото момиче.

— Нямаш причина да ни обиждаш — отговори хладно Хенрис.

— Разбира се, че не — съгласи се иронично Мадлен. — Та вие току-що ми казахте, че майка ми е била проститутка, а аз съм незаконно дете!

— Сега вече прекали!

— Вие сте виновни за всичко, сигурна съм! Вие сте я подмамили! Майка ми е най-младата от вас. — Тя изля целия си гняв върху Хенрис. — Сигурно сте я излъгали, за да продадете скъпо девствеността й! Точно както днес се опитахте да направите с мен!

— Никого не сме принуждавали. — Гласът на Хенрис звучеше овладяно. — Твоята майка прие ролята на метреса съвсем естествено, защото беше подготвена за нея още от раждането си. Тя просто сияеше в кръга на обожателите си, като цвете, което се разтваря на слънцето.

— Хенрис, може би не трябва… — опита се да възрази Жюстин.

— Какво не трябва? — попита студено Хенрис. — Не искаш да й кажа истината ли? И защо? Трябва ли да я оставим да ни очерня, докато майка й е представена като самата невинност?

Мадлен искаше само да се скрие в стаята си и да се наплаче.

— Вие май се имате за нещо много особено?

Хенрис сметна реакцията на племенницата си за нечувано дръзка, но прояви разбиране.

— Ако беше подслушвала малко по-внимателно, щеше да разбереш какво казах на лорд Д’Арси. Тази вечер той трябваше просто да те види. Тези неща се нуждаят от време. Може би той все пак ще пожелае да се срещне с теб. — Тази мисъл я разведри. — Точно така. Може би ще се върне още тази вечер. Ако го направи, ти си длъжна да проявиш внимание към него.

Мадлен скръсти ръце пред гърдите си.

— Не го искам.

— Ти не си тази, която има право да избира. Това е работа на лорд Д’Арси. А засега той не те иска.

Тонът й беше обвинителен, макар да съзнаваше, че Мадлен не е виновна в нищо. Ако я беше видял, Себастиян в никакъв случай нямаше да си отиде. Дори сега, със зачервено лице и насълзени очи, младото момиче беше много по-красиво, отколкото двете с Жюстин бяха на нейната възраст. Мадлен излъчваше някаква чувствена елегантност, която и дамите, и уличниците постигаха твърде рядко.

Във възбудата гърдите й бяха изскочили почти изцяло от стегнатия корсаж и едно кораловочервено зърно прозираше над ръба на деколтето. Само ако Себастиян можеше да се появи в този миг! Гледката щеше да унищожи всичките му съмнения.

— Ако лорд Д’Арси се върне — проговори тя бавно и с надежда, — очаквам от теб да се държиш любезно с него.

— Защо аз? — Мадлен усети как в гърдите й отново се надига гняв. — Защо ти не си вземеш нов любовник? Защо не ме пощадиш?

Алабастровата кожа на Хенрис почервеня.

— Ако можехме да останем в Париж, животът ни щеше да бъде друг. Там обществото одобрява жените като нас. Англичаните обаче са ужасни провинциалисти.

Мадлен огледа тесния салон. Подът беше покрит с ориенталски килими. Всяко свободно ъгълче беше заето от позлатени мебели. Етажерките бяха отрупани със сребро и порцелан. Самите дами бяха окичени с бижута и изглежда не страдаха от нищо.

— Не е зле да намалите разходите си.

— Но ние го направихме, ma chere! — възрази учудено Жюстин.

Мадлен погледна големия, обграден с диаманти смарагд на пръста на леля си.

— Може би не се нуждаете от толкова много неща, за да живеете.

Жюстин смръщи чело.

— Да не би да искаш да кажеш, че трябва да продам накитите си?

— Разбира се, че не иска да каже това — намеси се енергично Хенрис. — Мадлен се държи като упорито дете. Няма да продадем нито една от личните си вещи. Бижутата ни са единственото, което ни е останало от онова славно време. Те ни напомнят кои сме в действителност. Без тях сме нищо.

Мадлен не знаеше какво да отговори на това гордо обяснение. Нейните чувства бяха съвсем други.

— Колкото и да си неблагодарна, ти си от семейство Фокан. Иди си в стаята. Надявам се, че до утре ще се вразумиш.

Тази нахална забележка ядоса толкова силно Мадлен, че тя започна да трепери.

— Ами ако не се вразумя?

Хенрис отговори спокойно на предизвикателния й поглед.

— Тогава ще отидеш завинаги в манастир и ще живееш далече от любимата си майка. Наистина ли си такава егоистка, Мадлен? Не мога да повярвам.

Дълбоко обидена, Мадлен се обърна безмълвно и излезе от салона.

Докато се изкачваше по стълбата, тя удряше с юмрук по перилата и почти се радваше на болката. Слава Богу, все още изпитваше някакви чувства. Беше я страх, че когато гневът изчезне, ще остане напълно безчувствена.

— Не разбирам тази нова мода — оплака се Жюстин, когато племенницата им излезе. — Днешните млади хора са толкова сдържани. По-рано душа даваха, за да се наслаждават на любовта.

Изтощена от караницата, Хенрис се отпусна в най-близкото кресло.

— Надявам се да дойде на себе си.

— Не ми се вярва. Тя не е като нас. — Жюстин започна да рони сълзи. — Господи, защо не сме си у дома, във Франция?

На вратата се позвъни.

Хенрис скочи и лицето й блесна.

— Voila! Лорд Д’Арси е размислил. Нали ти казах, че няма да ме разочарова?

Тя изтича до вратата и отвори с широка усмивка, която веднага угасна.

— Мосю Дьо Валми!

Мадлен, която вече беше стигнала до втория етаж, се обърна и тръгна бавно надолу, за да обясни на лорд Д’Арси, че отказва да му стане метреса, нищо, че лелите й са му казали друго.

Ала мъжът в антрето й беше непознат. Облечен изцяло в черно, с дълга абаносовочерна коса и тънки мустачки. Лицето му изглеждаше бледо и хипнотично.

— Мосю Дьо Валми! — извика изненадано Жюстин, която се показа на вратата на салона.

— Защо сте тук, мосю Дьо Валми? — попита спокойно Хенрис.

Мадлен видя как любезното му изражение помръкна при тона на Хенрис. Ала гласът му прозвуча небрежно.

— Дойдох да се представя на гостенката ви. — Погледът му се местеше между двете сестри. — Доколкото разбрах, племенницата ви неочаквано е пристигнала от Франция.

— Мисис Селдън — проговори ледено Хенрис.

— Забележителна жена — отговори с потръпващи от смях устни Дьо Валми. — И изпитва необикновена жажда към английския джин.

— Племенницата ни е вече в леглото — отговори спокойно Хенрис.

Усмивката на мъжа изчезна.

— Колко жалко. Имам вест за нея.

— От Ондин ли? — попита бързо Жюстин. — Наистина ли? Нека да я чуем!

Дьо Валми вдигна рамене.

— Предпочитам да я кажа на бедното дете. Ако и тя е като другите деца, сигурно ще има много въпроси, на които мога да отговоря само аз. Ако съм разбрал правилно мадам Селдън, междувременно тя се е превърнала в млада дама.

Сестрите го разбраха съвсем правилно.

— Тогава заповядайте в друг ден, когато тя ще може да ви приеме — проговори сковано Хенрис. — Желаете ли да организираме вечеря във ваша чест, мосю? Да кажем, следващата седмица? Може би дотогава ще сме събрали необходимите средства, за да подпомогнем плана ви.

— Разбрали сте ме точно, мадам Хенрис. Вашата проницателност е твърде рядка за жена. Сигурен съм, че с малко повече пари ще имам възможност да помогна на Ондин. Е, засега сбогом. До утре вечер?

— До утре вечер — промърмори примирено Хенрис.

— Защо го направи? — прошепна вбесено Жюстин, когато Дьо Валми излезе. — Знаеш, че нямаме пари! Mon Dieu! Какво ще правим сега?

— Сигурна съм, че ще измисля нещо.

— Винаги така казваш! — извика сърдито по-младата сестра. — Този път не можеш да измислиш нищичко. Сигурно си обидила лорд Д’Арси с предложението си. Трябваше просто да го помолиш за пари.

Хенрис вирна брадичка.

— Никога не бих го направила!

— Да, знам. Но си готова да разбиеш сърцето на малката Мадлен и да измъкнеш парите на Д’Арси с нейна помощ. Защо си играеш с хората като с кукли? Този път обаче лорд Д’Арси ти избяга! Той няма да се върне, затова пък Дьо Валми ти е сигурен. Какво ще правиш, ако поиска девствеността на Мадлен срещу освобождаването на Ондин? Тя ще откаже. Знаеш ли къде ще свършим всички — в затвора за длъжници!

Хенрис я изгледа хладно.

— Ставаш истеричка. — Тя се обърна и влезе в салона.

Мадлен се облегна на перилата. Главата й бучеше. Колко много неща беше научила за една вечер! Кой беше този мистериозен мосю Дьо Валми? Какво общо имаше с майка й? Защо лелите й непременно трябваше да му дадат пари, освен ако…

— Маман е в опасност! — прошепна задавено тя.

Още от самото начало се беше опасявала, че нещо не е наред. Къде беше майка й? Защо лелите й криеха от нея?

Допреди малко беше вярвала, че лелите й са две проклети егоистки, които искат да я продадат, за да спечелят пари. А сега мислеше съвсем друго.

Те имаха дългове към Дьо Валми, опасни дългове. Може би бяха твърде горди, за да й кажат, че майка й е попаднала в затвора за длъжници и чака някой да я освободи. Може би Дьо Валми беше виновен за влизането й в затвора. Не, тя нямаше да узнае истината от лелите си. Все пак те се бяха опитали да я защитят от този страшен черен мъж, макар че тя не разбираше защо.

Инстинктът й подсказваше, че няма да научи нищо и от него, защото той искаше пари, за да освободи майка й. Е, добре, той щеше да си ги получи. Трябваше обаче да избяга от най-близките планове на лелите си.

Решена на всичко, тя се качи в стаичката си. Вече беше видяла маркиз Брейкън. Той беше изключително красив мъж и лелите й го бяха удостоили с доверието си. Мадлен беше сигурна, че двете не биха продали племенницата си на някой стар развратник. Избраният за нея мъж трябваше да бъде най-добрият. След като той не желаеше да се върне при нея, тя трябваше да намери начин да отиде при него.

Мадлен се запита бегло как ли ще изглежда животът й на метреса. Вече беше влязла в стаята си, когато се сети, че познава човек, който може да й даде желаната информация.

— Ауделия!