Лора Паркър
Риск (18)

Седемнадесета глава

— За в бъдеще ще се наложи да ограничавате разходите си — заключи строго Мадлен. — Ще се допитвате до мен за всички покупки, които желаете да направите. Освен това в къщата ми повече няма да се играе хазарт и по този въпрос съм категорична. Разбрахме ли се?

Хенрис я погледна предизвикателно и сви устни.

— Не съм свикнала да ми заповядват, малка племеннице.

Жюстин започна да хленчи.

— Много съм ти обидена, Мадлен. Не е редно да лишаваш единствените си роднини от малките им удоволствия. Какво лошо има, че от време на време каним по някоя групичка приятели в покоите си?

— Така ли наричаш дивата оргия, която снощи се разигра тук? — отговори остро Мадлен, вбесена от упоритостта на лелите си. Те изобщо не искаха да я разберат. — Двама от гостите ви, при това английски офицери, се нахвърлиха върху мен като вълци на собствения ми праг!

— Заблудили са се — обясни ледено Хенрис.

— Те са млади, cherie, и са толкова красиви в униформите си! Нима им се сърдиш, че са опитали един безобиден флирт? — прибави с усмивка Жюстин.

Мадлен вдигна чашата си и погледна изпитателно лелите си. По лицата им нямаше и най-малко разкаяние. И двете бяха по халати, но не изглеждаха особено свежи, макар че бяха останали в леглата си до обяд. Миналата вечер бяха изпили доста шампанско, а и не бяха в първа младост.

— Вашите гости харчат парите ни, пият виното ни и застрашават доброто ни име.

Хенрис вдигна едната си вежда и в гласа й прозвуча презрение.

— Откога къщата и парите са твои, ma petite? И за чие добро име говориш?

Мадлен преглътна злобните думи, които напираха на устните й. Беше прекарала безсънна нощ и макар че на разсъмване заспа дълбоко, не можа да се успокои. Събуди се с ужасно главоболие и сега нямаше желание да се кара с лелите си. Те очевидно вярваха, че живеят в свят, който не им търси сметка за делата им, но Мадлен знаеше, че всеки е длъжен да отговаря за онова, което прави. От много дни насам очакваше, че нещо ще се случи, и снощната заплаха на Дьо Валми го потвърди.

— Ще ограничите разходите си. Това е всичко, което искам. Великодушието на лорд Д’Арси не е безгранично. Аз нося отговорност за домакинството и само аз имам право да решавам какво да се купува и какво не.

Хенрис изпразни чашата си и я остави в чинийката.

— Отказвам да приемам заповеди от едно дете. Ще правя само онова, което аз искам.

Сега вече Мадлен се ядоса истински. Леля й не играеше коректно. Трябваше да реагира веднага, иначе двете щяха да й се качат на главата.

— Разбрах те много добре, лельо Хенрис. Не искам никоя от вас да се чувства нещастна. — Тя вдигна глава и в погледа й блесна решителност. — Щом смятате, че ограничавам свободата ви, няма да се обидя, ако решите да се върнете в предишното си жилище. — Тя помълча малко и добави с едва доловима тъга: — Макар че бих предпочела да продължа да живея със семейството си.

Тя затаи дъх и зачака реакцията на Хенрис. Леля й изтри елегантно устни със салфетката, сгъна я грижливо и заговори отмерено:

— Мисля, че бихме могли да ограничим игрите на карти до два пъти седмично. Разнообразието ще ни се отрази добре, нали, Жюстин.

Тази жена е съвършена артистка, каза си развеселено Мадлен.

— Никакви игри на карти повече — възрази категорично тя, макар че стомахът й се сви на буца, когато леля й я изгледа възмутено. — В тази къща повече няма да се играе хазарт. Разбрахме ли се?

— Ти си на път да се превърнеш в истински малък тиран, скъпа — проговори величествено Хенрис и се изправи. — Това е много непрактично за жена, която иска да се харесва. — Тя се обърна и направи знак на Жюстин да я последва.

— Моля те, лельо Жюстин, почакай — повика я бързо Мадлен.

По-младата сестра Фокан я погледна недоволно, но вдигна рамене и се отпусна в най-близкия стол.

— Имаш нещо специално за мен, така ли? — попита виновно тя, когато Хенрис излезе.

— Снощи мосю Дьо Валми ми показа разписката ти — заговори направо Мадлен и видя как леля й се изчерви. — Как си могла да задлъжнееш на такъв човек?

Жюстин избягна погледа й.

— В играта на фараон е нещо обичайно един или няколко гости да се включат в банката, защото се знае, че банката почти винаги печели. Enfin, тъй като нямахме пари в брой, мосю Дьо Валми предложи да ни ги заеме. — Тя смръщи чело. — И аз не знам как е станало така, че загубих толкова много пари наведнъж, след като в началото на играта непрекъснато печелех. Пък и не е толкова важно. — Лицето й се разведри. — Мосю Дьо Валми прояви похвално великодушие. Тази сутрин получих вест от него, в която се намеква, че е готов да скъса разписката, ако му окажем честта да заминем с него в провинцията. В имението на един голям английски благородник ще има бал с маски по случай началото на сезона. Ще присъства отбрано общество, цял куп красиви мъже и жени, ще има музика, танци и много смях. Cest de s’amuser beaucoup^[1]!

— Щом и мосю Дьо Валми ще вземе участие, мога да си представя какви хора ще присъстват — промърмори полугласно Мадлен. — Ти ще отклониш поканата му, нали?

— Но той покани и теб! — Жюстин сведе кокетно очи. — О, ma petite, мисля че мосю Дьо Валми ще бъде много доволен, ако и ти дойдеш с нас!

— В никакъв случай — отговори категорично Мадлен. — Аз не мога да го понасям.

— Не бъди толкова нелюбезна. Аз, разбира се, се съгласих и от твое име. Ако не бяхме ние с Хенрис, ти нямаше да имаш тази красива малка къща, всичките тези прекрасни рокли и повече обожатели, отколкото са пръстите на ръцете ти. Сега те моля и ти да ни помогнеш, както ти помогнахме ние. Една малка услуга, нищо повече.

Мадлен втренчи поглед в чинията си.

— Снощи вашият странен Дьо Валми направи многозначителен намек. Каза ми, че дългът ти може да бъде върнат срещу известни услуги. — Тя погледна леля си право в очите. — Какво е имал предвид?

Жюстин вдигна рамене и отговори провлечено:

— И той е като всички мъже. Малко женска компания, една усмивка, няколко ласки, може би две-три целувки. Дреболии.

Мадлен скочи като ужилена.

— Не мога да повярвам, че ти очакваш от мен… да бъда мила с него само защото ти обичаш да губиш на карти!

Светлите очи на Жюстин заблестяха от гняв.

— А аз не мога да си представя, че ще продължаваш да се държиш като неблагодарна хлапачка. Би трябвало да се радваш, че не са те накарали да вършиш по-страшни неща!

Мадлен не можа да повярва в чутото. Никога не беше очаквала леля й Жюстин да застане срещу нея.

— Моля те, опитай се да разбереш! Аз не отказвам заради теб. Не мога да понасям мосю Дьо Валми, там е цялата работа. Става ми лошо само като ме погледне.

— Да, сега разбрах. — Жюстин присви очи и в погледа й блесна злоба. — Ти си станала твърде нагла, малка племеннице. Тези недодялани англичани са ти завъртели главата и си повярвала, че си направила велики завоевания. Ала жени като теб, които живеят от красотата и уменията си, не могат да си позволят да проявяват капризи в избора на обожател. Или си мислиш, че си намерила щастието в обятията на лорд Д’Арси? — На бузите й избиха некрасиви червени петна. — Не разчитай много на него! Той е прекалено красив, за да бъде верен на някоя жена. Освен това е притежавал всички красавици на Лондон. — Тя вирна тържествуващо брадичка. — Попитай само леля си Хенрис!

Мадлен вдигна глава и в очите й се появи студ, който накара леля й да побледнее.

Жюстин скочи на крака и разля чашата си с кафе.

— Ма foi! Не биваше да слушаш бъбренето ми! Знаеш, че когато се ядосам, започвам да говоря глупости. Прощавай! Трябва да събера багажа. — Тя скочи и избяга от стаята, сякаш я гонеха дузина адски кучета.

Мадлен остана на мястото си. Думите на Жюстин биеха като чук в главата й.

Леля й нямаше защо да й напомня, че Себастиян Д’Арси е женкар. Нали беше прочела мемоарите му? Нали самият той неколкократно я беше предупреждавал, че не бива да се влюбва в него? Той я бе направил своя любовница, но никога нямаше да я признае за своя метреса. Колко пъти я беше съветвал настойчиво да не смесва чувствата с реалността на външните обстоятелства.

Тя предположи, че започнатият и прекъснат опит за прелъстяване на лорд Брамуел нямаше да му хареса. Толкова ли беше важно, че не изпитва страст към Брам? Така беше дори по-добре. Ала страхливата й реакция от липсата на желание, дори неуспелият сблъсък с лелите й бяха показали от ясно по-ясно, че тя продължава да живее с глупавите копнежи и надежди, от които Себастиян я бе предупреждавал да се пази. Те можеха да я унищожат.

— Добре, ще замина с тях и ще участвам в онзи бал — промърмори полугласно тя. Трябваше да види как се забавляват изисканите хора. Може би щеше да открие как се завързват любовни връзки и да се научи как да действа. Трябваше да намери мъж, който да я освободи от изкусителния шепот на Себастиян Д’Арси, от спомена за омагьосващите сини очи, от усещането за ръцете му по кожата й. Но това нямаше да бъде мосю Дьо Валми, в никакъв случай!

 

 

Когато излезе от къщата на „Белгрейв Скуеър“, Себастиян изкрещя на кочияша си да кара колкото се може по-бързо. Сви се в един ъгъл на каретата и с учудване забеляза, че ръцете му треперят. Не, нямаше смисъл да се ядосва.

— Дьо Валми! — изсъска ядно той.

Когато наближаваше къщата на Миньон, той бе видял профила на мъжа в една отминаваща карета. Сега беше почти сигурен, че и тя е била в каретата с него. Ако дългът му не изискваше да се представи в Уайтхол веднага след пристигането си в Лондон, сигурно щеше да пристигне навреме и да предотврати най-лошото.

Наложи му се да остане няколко дни на крайбрежието, защото раната на рамото му се възпали. Все още несигурен на краката си след току-що прекараната треска и загубата на кръв, той пристигна в Лондон рано тази сутрин. Но това не беше нищо в сравнение с дивия гняв, който изпълваше сърцето му.

— Тази малка глупачка! — изфуча разярено той. Нима беше възможно да е направила толкова лош избор?

Малката камериерка в къщата на „Белгрейв Скуеър“ му обясни, че господарката й заминала в провинцията с мосю Дьо Валми и дамите Фокан. Единственото, което момичето не знаеше, беше в кое имение смятаха да отседнат.

— Някъде на южното крайбрежие, милорд — повтаряше безпомощно тя.

— Някъде на юг! — повтаряше си сърдито Себастиян. Това ограничаваше възможностите до неколкостотин километра.

Той предполагаше, че трябва да я търси някъде между Брайтън и Дувър. Армстронг имаше неприятното подозрение, че сестрите Фокан наистина шпионират за Дьо Валми. Изброи му с мрачна физиономия имената на гостите, които редовно се събираха в дома на „Белгрейв Скуеър“ под предлог, че играят карти, и Себастиян остана ужасен, особено когато осъзна, че по този начин самият той финансира неприятелите на страната си, макар да нямаше представа какво се разиграва под собствения му покрив. Между гостите имаше офицери от армията на Негово величество, френски емигранти с крайни политически възгледи и някои по-дребни политици от двете партии. Накратко, Уайтхол подозираше, че на „Белгрейв Скуеър“ е създаден истински шпионски кръжец.

В средите на шпионите се говореше, че Дьо Валми се е забъркал здравата в съзаклятието за свалянето на Наполеон. Все още търсеха отговор на въпроса какъв е той всъщност: привърженик на краля, републиканец или дори хугенот. Едно обаче беше ясно: Англия не можеше да продължи да закриля шпионин от подобен ранг, без да може да го контролира. Уайтхол желаеше Дьо Валми да бъде компрометиран и да излезе веднъж завинаги от политическата партия шах, която Европа играеше с Наполеон. Заради връзката му със сестрите Фокан Армстронг бе натоварил Себастиян да се погрижи за отстраняването на шпионина. Капанът беше заложен още преди излизането му от кабинета на гвардейската кавалерия.

Едно беше сигурно: първата му и най-важна задача беше да стигне до Миньон, иначе и тя щеше да падне в капана.

Дори ако Дьо Валми въртеше някакви мръсни игри със сестрите Фокан, това не обясняваше защо бяха забъркали и Миньон. Тя със сигурност беше чула, че този човек се ползва с лошо име в доброто общество. Какво ли я беше накарало да му се довери до такава степен, че да тръгне с него? Въпреки съмненията си в лоялността й, той не можеше да повярва, че Миньон е шпионка. Сънародниците му обаче щяха да я погледнат с други очи. Ако я заловяха заедно с Дьо Валми, тя щеше да плати скъпо и прескъпо за незнанието си.

Той не се съмняваше в причината, поради която французинът бе направил опит да се сближи с Миньон. Тя беше млада и красива, французойка без пари и без покровител. Живо си представяше как Дьо Валми се е опитвал да спечели доверието й под претекст, че двамата принадлежат към един народ. Дали връзката им беше станала по-интимна?

При тази мисъл от устата му се изтръгна ядно проклятие. Къде беше Брам, как беше допуснал да се случи всичко това?

— Бедната ми Миньон! — прошепна задавено той. Не би изпратил в лапите на Дьо Валми дори най-жалката проститутка. Потисна мисълта, че може би е направил точно това, когато я остави сама точно в момента, когато я пусна на свобода в света на наглите мъже и куртизанките.

Надигна се и нетърпеливо извика на кочияша да кара по-бързо и най-после да го отведе в дома му. После отново се сви в ъгъла.

Опита се да си внуши, че не е отговорен за действията на Миньон. Той беше обещал да я подпомогне в живота й на метреса и толкова. Тя беше виновна, защото не приложи на практика онова, което беше научила от него. Тя го предаде! Не, вината беше само негова. Той се държеше напълно логично, както би се държал всеки мъж в неговото положение. Той искаше нещо, но не можа да го получи и сега се гневеше. Даже беше бесен от гняв.

Защо тогава през цялото време се измъчваше от съмнения и страх, че я е разочаровал?

Той се постара да я научи да предусеща и да разбира грешките и потребностите, слабостите и заблудите на мъжете. Тя сигурно бе забравила мнението му за мъжете. Беше допуснала лъжите им да я впечатлят. Тя беше твърде млада, твърде доверчива и невинна, за да се справи с мъж като Дьо Валми. Той беше длъжен да й помогне. Първо обаче трябваше да открие къде е заминала.

— Брам сигурно знае!

Ала когато кочияшът му спря, Себастиян установи с учудване, че се намира пред собствения си дом. Твърде късно осъзна, че не е казал нищо за намерението си да отиде при братовчеда си. Подаде се през прозорчето на каретата, за да поправи грешката си, когато изведнъж се сети, че Хорас сигурно знаеше къде е заминала господарката му.

— Добър вечер, Хорас — поздрави сърдечно той, без да обръща внимание на изплашеното лице на стария иконом.

— Желая ви добра вечер, милорд! — Хорас вдигна високо свещта, която държеше в ръката си, и затвори вратата. — Едва ви познах, милорд, с този мустак и с тази нова фризура.

Себастиян се усмихна и разтърси глава, за да му покаже плитката си.

— Маскарад, Хорас, нищо повече.

— О, сър, но вие сте ранен! Много съжалявам…

— Ловна злополука — излъга хладнокръвно Себастиян и хвърли поглед към ранената си ръка.

— Да, разбира се. — Хорас знаеше какво означава дипломатическа лъжа. — Прав ли съм в предположението си, че пътуването ви се е увенчало с успех?

Себастиян кимна и го погледна с отсъстващ вид.

— Виждам, че ремонтът е почти завършен.

— Още в края на миналия месец, милорд. — Хорас запали един свещник. — Много дълго ви нямаше, милорд. Вече се тревожехме за безопасността ви, особено младата дама, милорд.

Себастиян се обърна като ужилен.

— Къде е тя, Хорас?

— Ето ме!

Смаян, Себастиян хвърли поглед към стълбището, откъдето дойде тихият женски глас. Не, това не беше Миньон. Едно момиче по нощница и с боси крака, най-много тринадесетгодишно, се беше навело над парапета.

— Знаете ли откога ви чакам!

Тя се втурна надолу по стълбите и се хвърли на гърдите му. Заприлича му на пиленце, отделено от майка си, с тънички ръце и крака. Косата й беше разкошна, дълга до хълбоците и падаше по раменете й като разтопено злато. Лицето й беше цялото в лунички.

— Знаех си, че ще се върнете — захълца тя. — Обещах, че няма да ви опозоря. Всички могат да потвърдят, че бях добро момиче. Питайте мастър Хорас дали това е вярно, само го попитайте!

Стреснат до дън душа, Себастиян се обърна към стария иконом:

— Коя е тя?

Хорас сведе глава.

— А аз си мислех, че вие знаете по-добре, милорд. Един ден, беше към края на септември, я доведохте тук към четири часа сутринта. Бяхте… как да кажа, бяхте малко отнесен, милорд. Доколкото си спомням, споменахте някакъв гвардейски офицер и заявихте, че с удоволствие бихте го нашибали с камшика си.

Себастиян погледна нещастната малка проститутка. Значи историята на Брам за спора му с лейтенант Шерууд се оказа вярна!

— По дяволите!

— Прав сте, милорд — проговори съчувствено Хорас и хвърли остър поглед към момичето, което продължаваше да се притиска към маркиза. — Казахте да й намеря работа в къщата и аз помолих мисис Ходж да я вземе в кухнята.

— Защо не сте я споменали нито веднъж? От септември мина много време.

Хорас кимна дискретно.

— Вие също не я споменахте, милорд, и аз реших, че за вас случаят е приключен.

Себастиян не знаеше дали да се радва или да се ядосва. Икономът му знаеше по-добре от самия него какво е добро за господаря му и какво не. Той се усмихна благосклонно на момичето.

— Иди си в леглото, дете, и бъди все така прилежна. — Потупа я приятелски по бузката и я бутна към стълбата.

Когато малката изчезна, Себастиян се обърна към иконома си с помрачняло лице:

— След като ме познавате толкова добре, защо, по дяволите, допуснахте мадмоазел Миньон да напусне града с негодник като Дьо Валми?

Хорас очевидно се чувстваше неловко.

— Нямах представа, че мистър Дьо Валми е замесен в тази работа, сър. А вие не ми наредихте да не позволявам на дамата да пътува!

— Пропускът е мой — съгласи се сърдито Себастиян. Истината беше, че той толкова бързаше да я отстрани от живота си, та не помисли какви опасности могат да я връхлетят. — Защо не се е намесил поне лорд Евърли?

— Братовчедът на ваша светлост е в Дербишир. Помоли ме да го извиня пред вас, ако се върнете преди него. Семейството на годеницата му го поканило да прекара известно време в имението им.

Себастиян се усмихна мрачно.

— Очевидно са научили, че е проявил твърде голямо внимание към мадмоазел Миньон. Знаете ли случайно къде е отишла?

Най-после лицето на иконома се разведри.

— Разбира се, милорд. Дамите ще прекарат края на седмицата в Локсли Хаус, където лорд и лейди Хауърд дават маскен бал. Запазих поканата ви, милорд, в случай, че…

Себастиян се усмихна за първи път този ден, макар че празненствата на лорд Хауърд бяха известни като зле прикрити оргии.

— Май не ви плащам достатъчно, Хорас.

— Напротив, милорд, напротив! — ухили се с цялото си лице икономът.

 

 

Гостите на лорд и лейди Хауърд не бяха много в сравнение с друга година, обясниха лелите на Мадлен. Първата нощ в имението щяха да нощуват само двайсетина души. Ала в очите на младото момиче шумната тълпа празнуващи изглеждаше по-многобройна от всяко друго празненство, на което беше присъствала. Може би причината беше, че всички се бяха наблъскали в една зала, тъй като времето беше ужасно. Домакините изглежда одобряваха всички видове хазартни игри и се стараеха да забавляват гостите си с карти, игри на криеница, билярд и много, много напитки.

Още от самото им пристигане шампанското се лееше без мяра, а дамите непрекъснато се преобличаха. Освен това двойките постоянно се сменяха. Тя беше сигурна, че някои от семейните, на които беше представена, много скоро смениха партньорите си. След вечерята имаше много сведени погледи и кискане, свързано с бегли докосвания. Много от участниците дискретно се оттеглиха в околните помещения веднага след като се нахраниха.

Ако не беше сигурна още от началото, сега вече нямаше съмнение: това беше забавление за заможни светски личности. Всички мъже бяха облечени елегантно и пълни със самочувствие, жените носеха прекрасни рокли и фризури, гледаха премрежено присъстващите мъже и им се усмихваха подканващо иззад ветрилата си. На бала тази вечер бяха поканени около сто и петдесет души, за да отбележат началото на Коледния сезон.

Хенрис и Жюстин, пременени в нови рокли, се движеха безгрижно сред множеството, докато Мадлен потръпваше нервно и нетърпеливо очакваше появата на тайнствения мосю Дьо Валми. Докато пътуваха насам, той изобщо не я бе погледнал, сякаш не искаше нищо повече от присъствието й, не очакваше знаци на внимание, камо ли проява на интерес от нейна страна. Когато след вечеря изчезна и повече не се върна, тя въздъхна облекчено. Вечерта мина без значителни събития, ако не се броеше настойчивото ухажване на барон Еди-кой-си, който я следваше по петите като кученце, което си търси нов собственик.

На следващата сутрин Мадлен се чувстваше по-уверена в себе си. Към десет и половина тя седна на масата за закуска с някои от по-ранобудните гости. Трапезарията беше просторна и добре затоплена. Закуската се състоеше от печени бъбречета, огромни парчета печено месо, яйца, красиво приготвен фазан, вафли, препечени филийки, мармалади и различни видове сладкиши.

Тя сложи една филийка в чинията си и огледа голямата маса. Две дами, седнали наблизо, й махнаха с ръка и се засмяха.

— Елате и седнете при нас, мадмоазел — покани я едната и Мадлен си спомни, че миналата вечер двете бяха разговаряли приятелски.

— Много ви благодаря — отговори с усмивка тя и седна.

— Тъкмо си говорехме за големия ви успех с барона снощи — започна тъмнокосата и хвърли многозначителен поглед към червенокосата си приятелка.

— Той е само на двадесет и четири години и тъкмо наследи титлата.

— Сигурно доходът му не е по-малък от двадесет хиляди годишно — допълни завистливо червенокосата. — Узрял плод, трябва само да го откъснеш!

— Аз изобщо не го познавам — отговори предпазливо Мадлен и поднесе чашата към устата си.

— Той е русичък, а русите мъже често са страстни натури — отбеляза червенокосата и се изсмя фриволно.

— Много е апетитен — прибави приятелката й. — Ще го хапна наведнъж!

Червенокосата я изгледа накриво.

— Ако се вярва на слуховете, вече си го направила.

Докато двете се смееха невъздържано, Мадлен сведе глава.

Никой не забелязваше срама й. Дамите продължиха разговора си, посветен единствено на големината и способностите на мъжките интимни части. Мадлен не знаеше кое я ядоса повече — дали самата тема или увереността на дамите, че тя има достатъчно опит, за да я обсъжда с тях. Дали след няколко години и тя щеше да бъде като тях: преживяла какво ли не, скучаеща, склонна да преценява мъжете само по любовните им умения и пълната им кесия?

Тъмнокосата я погледна с интерес.

— Разкажете ни за мосю Дьо Валми. Говорят, че вкусът му бил доста необикновен.

— Не, по-добре е да ни разкаже за маркиз Брейкън — прекъсна я завистливо червенокосата. Гласът й предрезгавя от желание. — Много жалко, че не е тук. Дамите твърдят, че бил страхотен. Не само панталонът му бил пълен до пръсване, ами и кесията му! Кажете ни, наистина ли слуховете за легендарните му размери са верни?

— Много съжалявам, но се боя, че сте ме объркали с друга дама. — И тъй като не можеше да понася повече любопитните им погледи, Мадлен стана от масата.

— Тази нахална малка мръсница! — извика червенокосата. — Какво си въобразява? Защо се прави на добродетелна? Да не мисли, че някой ще й повярва!

— Като я слуша, човек може да помисли, че си разтваря краката само за да се измие!

Без да се трогва от безвкусния смях и любопитните погледи на гостите, Мадлен излезе с твърда крачка от трапезарията, без да е закусила. Предполагаше защо са я поканили тук, но сега предположенията й се превърнаха в увереност. От нея се очакваше да забавлява търсещите развлечение мъже. Опита се да прогони паниката, която се надигна в душата й при тази мисъл, но не успя. Дьо Валми я бе довел тук, за да се забавлява с нея или да я предложи на друг мъж, от когото се очакваше някаква изгода.

От лелите си не можеше да очаква помощ. Имаше чувството, че те се страхуват от него дори повече, отколкото тя. Защо иначе щяха да настояват да спят в една стая с нея? Не, те не можеха да я пазят непрекъснато.

Не вървеше да събере нещата си и да избяга, пък и в този студ и сняг сигурно нямаше да стигне далеч. Тогава целият гняв на Дьо Валми щеше да се излее върху нещастните й лели, а може би и върху майка й. Тя трябваше да остане тук и да се преструва, че е доволна от живота.

Тя се оттегли в библиотеката и се зарадва, че я намери необитаема. Откри някаква книга, после едно закътано ъгълче зад опънатия параван, приседна до прозореца и се зачете. Дано никой не забележеше отсъствието й. Тази вечер трябваше да намери силен и достатъчно влиятелен кавалер, който да се съгласи да я върне в Лондон. Даже ако трябваше да ухажва младия барон, щеше да го направи. Дори той беше по-добър от Дьо Валми.

Късно следобед започнаха да пристигат гостите за бала. Крайно време беше да се преоблече. Господата, които бяха излезли да видят някакви средновековни кули, обновени за защита от нашествието на Наполеон, също се прибраха и в къщата настана весела суетня. Разговорът в салона се въртеше главно около предстоящата война, докато камбанката призова всички да започнат да се приготвят.

Мадлен изчака повечето дами да привършат с безкрайните процедури по обличането, пудренето и фризирането, за да се облече на спокойствие. Никак не й беше приятно да слуша вечните им оплаквания от камериерките, които според тях бяха несръчни, глупави и виновни за всяка дребна неприятност.

Имаше безброй овчарки с широкополи шапки и криви тояжки, обаче роклите им бяха толкова дълбоко изрязани, че се виждаха дори зърната на гърдите им. Една дама, облечена като египетска богиня, беше сложила на главата си нещо като глава на овен и маската откриваше единствено злобната й уста. Плисираната ленена рокля, държана само от тънки презрамки, оставяше гърдите напълно открити и зърната им бяха подчертани с яркочервен руж. Имаше дами с рокли като на Мария Антоанета, отворени от кръста надолу, за да се виждат стройните или доста дебели крака, обути в разноцветни копринени чорапи, стегнати със сатенени панделки. Други носеха средновековни островърхи шапки с була, които скриваха лицата им, но роклите отново бяха силно изрязани. Имаше одеяния, чието място беше в харема на някой султан и които смело разкриваха пълни бедра и закръглени гърди. Единственият общ белег беше желанието да възбудят мъжката похот.

Мадлен облече прекрасната рокля, ушита от мадам Селдън още преди месеци, когато в живота й всичко изглеждаше възможно и постижимо.

— Няма да носиш долна риза — предупреди я Жюстин. — Ще опропастиш цялата красота на роклята. Свали я, какво чакаш? Не ми разваляй вечерта!

Мадлен тръгна бавно към балната зала, чувствайки се съвсем гола в прозирния сив шифон, който разкриваше гъвкавите движения на стройните й крака. Опита се да си внуши, че е правила и по-лоши неща. Какво толкова страшно имаше да влезе в този вид в една английска бална зала, след като беше прекосила половината Франция пеша и беше търгувала с контрабандисти! Да, но тогава поне имаше възможност да взема решенията сама и излагаше на опасност единствено себе си…

С помощта на лелите си тя вдигна косата си така, че по шията и около лицето й останаха само няколко тъмни къдрички. Украси опашката си с букетче от сиви рози и сребърни панделки. Устните й бяха натъркани обилно с намачкани розови листенца. Лейди Харолд беше приготвила маски за някои дами, които бяха забравили своите. Доминото на Мадлен беше от черно копринено кадифе и скриваше очите и носа.

Когато влезе в залата, тя осъзнаваше болезнено всяко движение на собственото си тяло. Сребърните кордели, които украсяваха корсажа, се вееха при всяка стъпка и Мадлен имаше чувството, че звънят като камбанки. Тя се огледа и започна да проумява защо баловете с маски бяха любимото развлечение на аристокрацията. Почувства се друг човек, силен и смел. В този момент тя се смяташе за непобедима и много по-безстрашна от простосмъртната Мадлен Фокан.

Маската й даваше смелост да се движи свободно и да не се срамува от оскъдно облеченото си тяло. Още, щом влезе в залата, вниманието на много от господата се насочи към нея. Следваха я объркани погледи и изумен шепот и тя разбра, че никой не я е познал. Най-после на лицето й изгря усмивка. Играта, която се играеше тук, беше рискована. Пиеше се много и присъстващите се опияняваха лесно, макар че имаше още много време до обявената късна вечеря. Оркестърът свиреше новия танц, скандално известния виенски валс. Не бяха много двойките, които се осмеляваха да излязат на дансинга, защото за този танц се изискваше известна сръчност.

Мадлен обърна гръб на танцуващите двойки. Не можеше да понесе гледката на прегърнатите тела, които се въртяха в бърз ритъм. Някои дръзко се целуваха.

След няколко минути тя откри Дьо Валми, застанал с група мъже в края на танцовата площадка. Той не носеше маскараден костюм, а обикновеното си черно одеяние. Държеше доминото си в ръка, не пред лицето, сякаш искаше всички да знаят кой е.

Когато неочаквано се обърна и втренчи поглед в лицето й, Мадлен се почувства несигурна. В непроницаемите черни очи проблесна опасна искра. Не й се вярваше, че я е познал от пръв поглед, но не биваше и да рискува. Затова се обърна и закрачи бързо към най-близката врата.

Излезе в зимната градина, която още не беше виждала. Осветена с китайски лампиони, тя все пак беше пълна с тъмни ъгли и Мадлен се стресна до смърт, когато най-неочаквано настъпи нечий крак. Двойката, разположила се удобно на една каменна пейка, се раздели неохотно. Ризата на мъжа беше разкопчана, корсажът на жената напълно отворен.

— Пардон, мосю, мадам — прошепна задавено младото момиче, макар да беше сигурна, че двамата не са женени.

Двамата очевидно не се чувстваха неловко, че са ги заварили в това положение. Усмихнаха й се доброжелателно и отново се заеха един с друг, сякаш покрай лицата им бе прелетяла пеперуда. Мадлен видя как мъжът вдигна ръка и помилва голата гръд на жената. Преди да е успяла да се обърне, той вдигна поглед към нея и й намигна съзаклятнически.

Тя се усмихна несъзнателно в отговор, обърна се и забърза към изхода, като дишаше дълбоко, за да се възстанови от преживяния шок. Само след секунди чу стъпки зад гърба си и бързо се скри в мрака под палмовото дърво. Ами ако Дьо Валми я беше последвал?

Някой влезе в градината и тръгна по същата пътека. Чу се проскърцване на ботуши. След малко пред краката й изникна дълга сянка. Острият силует на парадна военна шапка и униформена пелерина над дясното рамо показваха, че мъжът е облечен като военен. Сянката му беше невероятно дълга и се очертаваше ясно върху каменните плочи.

Мадлен стоеше в мрака и не смееше да се помръдне. Трябваше да го изчака да отмине. Не, това не беше Дьо Валми. Непознатият носеше светлосин жакет, подплатена с кожа пелерина и останалите атрибути от униформата на френските хусари. Като се имаше предвид, че домакинът беше английски офицер и английската аристокрация беше враждебно настроена към Наполеон, появата му в този костюм беше твърде смела, ако не рискована.

Възхитена от беглото чувство, че тя не е единствената тази вечер, която изпитва отвращение от разиграващата се оргия, тя събра смелост и излезе от тъмнината.

— Стойте, мосю хусар! — извика го тихо тя.

Мъжът се обърна рязко. Нещо в стойката на раменете й се стори познато, но беше готова да се закълне, че днес следобед не го е видяла в салоните. Огледа лицето му, огряно от меката светлина на лампиона, после плъзна поглед по костюма и с учудване установи, че това е истинска френска униформа. Цяла Франция познаваше хусарските полкове и тя не можеше да ги обърка.

Неведомо чувство се надигна дълбоко във вътрешността й. Това небесносиньо беше толкова типично за Франция, че сърцето й се сви от болка. От ботушите, та чак до червения ешарп, всичко в униформата беше точно. Кой беше този мъж?

Той носеше тясна маска, но шапката беше нахлупена и очите му бяха скрити. Усмивката, с която я посрещна, беше направо замайваща под копринено русите мустаци. На гърба му висеше грижливо сплетена плитка, завързана с тясна червена панделка. Тази последна подробност я накара да се усмихне. Френските хусари бяха известни със суетността си.

Мъжът не можеше да откъсне поглед от заруменялото й лице. Не изглеждаше изненадан, че го е спряла. Не беше висок колкото Дьо Валми, но в стойката на широките му рамене се усещаше трудно сдържана сила. Краката му бяха дълги и мускулести. Едва сега тя забеляза собствената си сянка, легнала помежду им и разкриваща с невероятна точност глезените, бедрата и хълбоците й. Светлината беше точно зад нея и Мадлен едва не извика. Дори и гола нямаше да изглежда така прелъстително. Може би той я зяпаше с такъв интерес именно поради тази причина.

— Искате ли да танцуваме, мадмоазел? — попита той със съвършената учтивост на френски придворен кавалер.

— Аз не владея немските валсове — отговори също на френски тя.

Мъжът пристъпи към нея и протегна лявата си ръка с дланта нагоре.

— Тогава ми позволете да ви покажа как се танцува валс, мадам. Дамите в родината ви се кълнат, че няма нищо по-приятно.

Мадлен не се съмняваше, че удоволствието идва от плътно притиснатите тела на партньорите.

Все пак, кой знае защо, тя беше уверена, че този омагьосващ чужденец няма нищо общо с вулгарните мъже от английската аристокрация. Едва когато топлата, силна ръка се сключи около копринената й ръкавица, тя забеляза, че му е подала ръката си.

Когато той я привлече към себе си, Мадлен изпита чувството, че се е докоснала до нещо познато. Освен това беше уверена, че чужденецът знае колко силно я привлича. Опита се да си го обясни с факта, че той й беше напомнил за родната земя и че униформата, с която беше дошъл на бала, свидетелства за смелост и пренебрежение към обществените норми.

Той сложи лявата си ръка на талията й и тя пое дълбоко въздух, когато горещата му длан опари тялото й под тънката рокля.

— Мадмоазел е толкова леко облечена, че се боя да не замръзне — прошепна на френски мъжът. — Слава Богу, не изглежда да ви е студено. Чувствам се поласкан.

Това дребно ласкателство, отнесено и към самия него, накара Мадлен да се засмее.

— Винаги ли сте така сигурен във въздействието си върху дамите? — попита кокетно тя и вдигна ръка с очакването той да я поеме, както беше виждала да правят другите танцуващи двойки.

— Мадмоазел ще извини несръчността ми, но… — Мъжът я пусна, вдигна крайчето на преметнатата през рамото му пелерина и Мадлен видя, че ръката му е стегната в превръзка.

— О, но вие сте ранен! — извика ужасено тя.

Усмивката му привлече вниманието й върху изящно оформените му устни, скрити наполовина под мустаците. При тази гледка в спомена й отново оживя нещо познато. Защо не преставаше да мисли за Себастиян?

— Сега е война, мадмоазел, а аз съм враг на тази страна.

Мадлен затаи дъх.

— Надявам се, че не сте и мой враг — отговори след малко тя.

Усети как очите му пронизаха нейните.

— Започвам да вярвам, че никога не бих могъл да ви бъда враг. Ще запазите ли тайната ми поне тази вечер?

— Oui. — Мадлен се почувства като участничка в заговор и й стана малко страшно. — Е, мосю хусар, как се танцува валс?

При тихия му смях по гърба й пробягаха сладостни тръпки и това я изпълни с изненада. Сигурно беше полудяла! Защо този човек не преставаше да й напомня за Себастиян Д’Арси? Тя се доближи до него, без да забелязва, за да се спаси от натрапчивите мисли.

— Мадмоазел трябва да сложи дясната си ръка в моята лява — обясни с усмивка той. — А лявата ръка да постави върху рамото ми. — Мадлен изпълни указанията му и той кимна доволно. — Тъй като не мога да ви държа с две ръце, както е редно, трябва да се държите здраво и да се стараете да нагодите крачките си към моите. Готова ли сте?

Той се задвижи бавно, като тананикаше мелодията и й показваше стъпките и ритъма. Мадлен притисна ръка към тила му и се отдаде на удоволствието от танцуването. Мъжът се завъртя по-бързо и ботушите му затракаха по каменните плочи. Копринените й обувчици му отговаряха в завладяващ ритъм. Мадлен се спъна само веднъж, но се опря в ранената му ръка и чу тихото му изохкване.

— Господи! Сигурно ви причиних болка!

Мъжът се отдели от нея, но ръката му остана върху талията й.

— В немските села мъжете държат партньорките си за кръста, а жените слагат и двете си ръце на тила им. Може би ще ви бъде по-лесно, ако и вие направите така.

Мадлен избухна в смях.

— По-лесно да, мосю хусар, но не и по-сигурно.

Въпреки това тя вдигна ръце към раменете му и се улови здраво за тила му. Мъжът я притисна по-силно и двамата затанцуваха отново, напред-назад, напред-назад, после в широк кръг между блещукащите лампиони и вечнозелените тропически дървета. Зимната градина ги скриваше от любопитните погледи.

Когато валсът свърши, Мадлен дишаше на пресекулки. Беше изненадана, но в изненадата й се примесваше нещо много по-вълнуващо. Без да сваля ръце от шията му, тя вдигна поглед към лицето му и изпита необичайно задоволство. Силната му ръка я подкрепяше.

— Често ли играете тези игрички, мадмоазел? — попита шеговито той.

— Никога досега не съм си позволявала подобно нещо, мосю хусар — отговори с нарочна небрежност тя.

Лицето му беше в сянка, но тя видя блясъка на зъбите му и разбра, че се е усмихнал.

— Как да ви вярвам, мадмоазел, след като се убедих, че флиртувате наистина отлично?

— Сериозно ли говорите? Нямах представа, че съм толкова добра — отговори искрено тя. Ръката й се плъзна по гърдите му и притисна плетения шнур. — Само че тази вечер…

— Oui, mon coer? — попита дрезгаво той и се приведе към нея.

— Струва ми се, че ви познавам. — Тя не знаеше защо каза това и се засрами от себе си.

— Не искате ли да ме опознаете още по-добре?

— Не знам… Може би… — Устните му бяха съвсем близо до нейните. — Може би…

— Приемам го като еднозначно „да“. — Гласът му звучеше едва ли не делово, а тя беше толкова развълнувана, че не смееше дори да диша! — Една любовна нощ не е обвързваща, нали, мадмоазел?

— Една нощ? Mais oui. Сега си спомням. — Как бе могла да забрави? Всеки от присъстващите очакваше да си намери партньор за през нощта. Ръката й притисна с все сила плетения шнур на гърдите му. — О, мосю хусар, ако тази нощ ме отведете оттук, ще ви бъда извънредно благодарна!

— Какво означава извънредно, мадмоазел?

Тя се приведе към него и гръдта й се потри в коравия жакет. Гласът й трепереше.

— Каква благодарност бихте искали, мосю?

Мъжът се засмя и топлият му дъх помилва бузата й.

— Почти съм готов да повярвам, че сте толкова невинна, колкото изглеждате.

— Да, мосю, такава съм. Моля ви, трябва да разберете, че бях принудена да дойда тук. Не знаех що за бал е този…

— И въпреки това сте готова да се доверите на един непознат? Аз мога да ви отвлека и…

— Готова съм — прекъсна го решително Мадлен. Тя се държеше точно така, както я бяха научили. Трябваше на всяка цена да спечели богатство и влияние от мъжа, който се чувстваше привлечен от нея. Така беше казал Себастиян и тя постъпваше според указанията му. Помощта и защитата на този мъж й бяха необходими и тя щеше да ги спечели.

Когато непознатият я привлече към себе си и между телата им не остана нито сантиметър, тя се устреми насреща му.

Топлата търсеща уста върху нейната не я разочарова. Сърцето й заби по-бързо и тя сключи ръце около шията му. Когато той отвори уста, тя последва с готовност движението му и съвсем естествено мушна езика си в устата му. Неволната му въздишка се изля като балсам в устата й и светът на тъмната чувственост отвори бездънната си пропаст. Тя се усмихна на странните си мисли. Значи можеше да живее и без Себастиян Д’Арси!

Когато най-после отдели устата си от нейната, мъжът я погледна сурово.

— Ти надмина всичките ми очаквания, Миньон! Най-сърдечни поздравления!