Лора Паркър
Риск (5)

Четвърта глава

— Нали не си положила монашески обет? — повтори въпроса си Жюстин.

— Не — отговори Мадлен. — Расото беше само за прикритие.

— Виждаш ли? Нали ти казах! — Хенрис погледна тържествуващо сестра си. — Това е само маскарад.

Мадлен се усмихна несигурно на лелите си. Изправена пред тези привърженички на ancien regime^[1], тя беше готова да повярва, че сегашният терор не съществува. И двете носеха копринени халати над нощниците си, на Хенрис — яркочервен, на Жюстин в турскосиньо. Светлината на свещите падаше върху меко закръглени гърди и пълни бедра. Тициановата коса на Хенрис и златножълтата на Жюстин бяха здраво овързани с няколко метра панделки и опашките им приличаха на майски дървета. Въпреки усилията, които беше положила камериерката на Ауделия, Мадлен се почувства като изгладняло свраче, озовало се в кафез с две пищни тропически птици. Трябваше й сигурност и тя можеше да дойде само от една личност.

— Къде е маман?

Тя видя погледите, които си размениха двете сестри, преди Хенрис да отговори твърдо и кратко:

— Замина.

— Как така е заминала? — погледна я учудено Мадлен. — Какво се е случило?

— Нищо страшно. — Хенрис изглеждаше сърдита. — Ондин е много добре.

Мадлен преглътна горчивото си разочарование. Значи майка й не беше тук…

— Сигурно е при английския си съпруг?

— За нещастие англичанинът на Ондин загина — отговори Жюстин.

— Какво? — Лицето на младото момиче побледня. — Бедната маман. Защо не ми е писала? Сигурно е много тъжна…

— Тя не беше сама в тъгата си — промърмори като на себе си Хенрис. — Хайде, не се тревожи, малката ми. Майка ти съжалява, че не може да бъде тук при пристигането ти, но ние ще се погрижим за теб, докато се върне. Нали, Жюстин?

— Oui — потвърди сестрата с отсъстващ вид. — В момента всички имаме голяма нужда от защита. Можем да сторим твърде малко, за да си помогнем.

При вида й Мадлен си каза, че леля й има право. Даже орхидеите не изглеждаха толкова крехки и неспособни да се грижат за себе си като роднините й.

Когато ужасната жена, която й беше отворила вратата, внесе табла с чай, Мадлен се сети за друго.

— Чакахте ли някого?

— Не — усмихна се Жюстин. — Макар че понякога даваме големи приеми.

Мадлен огледа предпазливо салона. Той беше съвсем малък, но препълнен с благородни мебели от минали епохи. Дървените части на креслата бяха позлатени, шкафовете бяха пълни с най-фин порцелан, по масичките имаше сребърни свещници и мраморни статуйки. Турски килими покриваха целия под, а по стените висяха безброй картини. Ала кадифените завеси изглеждаха прашни и мръсни. В тъмните ъгли, където не достигаше светлината на свещите, висяха огромни паяжини. Тапетът над камината беше започнал да се отлепя. Мадлен беше живяла цял живот в стая, много по-малка и скромна от този салон, но беше ужасена, че лелите й търпят тази мръсотия.

— Това ли е къщата на маман? Тя я описваше като… много по-голяма.

— Къщата на майка ти има нужда от ремонт. — Хенрис вдигна ръка към челото си. — Такова чукане, тропане, бучене! Беше направо непоносимо. Затова се оттеглихме тук, докато майсторите свършат работата си.

Мадлен смръщи носле.

— Но тук е толкова мръсно и влажно!

Хенрис присви очи, макар да знаеше, че племенницата й е абсолютно права.

— Толкова ли горда си станала, ma petite, че не можеш да понасяш дори малко влага по стените?

Мадлен се изчерви до корените на косата си.

— Не исках да бъда неучтива, лельо Хенрис. Само че очаквах… нещо друго.

— Значи си очаквала твърде много, ma cherie. — Хенрис се загърна по-плътно в шала си. — Представи си, че това е едно малко наказание за греховете ни. Така ще се радваме повече, като се нанесем в новата къща.

Мадлен се усъмни, че е нужно да се понася едно влажно жилище само за да има после прясна боя по стените, но не каза нищо повече. Къщата на Ауделия беше малка, но много красива. Като си припомни часовете, прекарани там, тя се усмихна замечтано. Нямаше намерение да заспива на дивана в салончето, но не успя да задържи очите си отворени. Ауделия я остави да си почине и я събуди едва на смрачаване. Въпреки това тя се чувстваше изтощена. Просто не можеше да спре прозевките си.

Острите очи на Хенрис не пропускаха нищо. Тя посегна към ръката й и я погледна ужасено.

— Ма foi! Ти имаш мехури!

— И мазоли! — прибави уплашено Жюстин, която беше взела другата ръка на племенницата си. — Какъв позор за една Фокан! Какви мъчения си изтърпяла в онзи ужасен манастир?

Мадлен погледна замислено ръцете си, които я боляха вече цяла седмица, след като беше прекарала бъчвите с вино до брега. Ако разкажеше на лелите си, че е работила за някакъв контрабандист, те щяха да припаднат.

— В манастира ни научиха да работим за общото благо — отговори с лека усмивка тя.

— Но една жена от твоята класа е по-пригодна за шиене и плетене — възрази остро Хенрис.

— Аз работех в манастирската кухня — отговори гордо Мадлен и Жюстин я погледна смаяно.

— Точно така — продължи спокойно младото момиче. — Станах много добра готвачка. Научих се да готвя от личния главен готвач на графиня Д’Екслижи. Мога да ви приготвя най-прекрасните ястия, които сте опитвали, откак напуснахте Париж.

— Няма да направиш нищо подобно! — изфуча разярено Хенрис.

— Но ако тя… — намеси се плахо Жюстин, припомнила си, че утре може би ще успее да измъкне сьомгата от хлапето на рибаря.

— В никакъв случай! — Хенрис хвърли унищожителен поглед към сестра си. — Мадлен е от семейство Фокан. Жените от нашето семейство никога не са пристъпвали прага на кухнята. Това е работа за domestiques^[2]. — Тя се изправи бавно и драматично. — Къде е багажът ти, ma fille? Навън ли го остави? Трябва да се окъпеш и преоблечеш, преди да си легнеш.

Мадлен я погледна виновно.

— Нямам багаж.

Хенрис въздъхна примирено.

— Разбирам. Веднага ще пиша в манастира и ще поискам да ни изпратят дрехите ти.

— Нямам дрехи.

— Какво? Това е невъзможно. Всяка година ти изпращахме цял гардероб.

— Всичко е продадено.

— Да, знам, че старите дрехи се подаряват, но ти ще имаш нужда от роклите, които ти изпратихме миналата пролет. Майка ти ги избра много грижливо.

Мадлен се усмихна.

— Те бяха много красиви, но непрактични. Продадох ги, нали ви казах.

— Продала си… — Хенрис не можа да се доизкаже. — Продала си роклите си?

— Но те бяха от кадифе и коприна! И с толкова красиви дантели! — възмути се Жюстин.

— Точно така — кимна Мадлен. — Спечелените пари бяха дадени на бедните.

— На бедните? — повториха в един глас двете сестри, сякаш тази дума не съществуваше в речника им.

— Дано не си продала поне роклята, която майка ти изпрати за първото ти причастие… — прошепна с надежда Хенрис.

Мадлен се изправи гордо.

— Тя донесе най-много пари, защото я преправиха на сватбена рокля. На мен не ми беше необходима.

— А какво ще стане, когато един ден се ожениш? — попита настойчиво Жюстин.

— Нямам намерение да се женя — отговори спокойно Мадлен.

Хенрис избухна в смях.

— Виждаш ли, Жюстин? Нашата племенница знае много добре какво се очаква от нея. Все пак ти трябва да имаш дрехи, защото скоро ще те представим в обществото.

Тя протегна ръка и издърпа ръкава на расото до лакътя.

— Точно както си мислех. Много си тънка. Господата предпочитат да има нещо, за което да се хванат. Ала не се бой, ще те поохраним малко. От утре нататък ще ядеш само сметанови сосове и суфле с яйца. Само след две седмици ще станеш по-красива от всички бледи английски момичета, взети заедно. — Тя щракна с пръсти. — Свали си булото, за да мога да те разгледам.

Макар и неохотно, Мадлен се подчини и свали черната наметка и бялата качулка. Едновременният ужасен вик на лелите й я накара да вдигне глава.

— Mon Dieu! Те са я остригали като овца! — Жюстин вдигна ръце и закри очите си.

Хенрис побледня като платно, но успя да запази самообладание.

— Какво са направили с прекрасната ти коса? Ела да те видя.

Мадлен вдигна ръка и поглади късите си къдрици.

— През зимата в манастира се появиха въшки. Затова монахините остригаха всички.

— Проклети въшки — промърмори сърдито Жюстин.

Стиснала здраво устни, Хенрис прегледа късата коса на племенницата си, както селянин разглежда вълната на най-добрата си овца. Разочарованието й беше разбираемо. Вече нямаше на разположение дългата коса с цвят на махагон, която някога украсяваше главата на Мадлен.

— Косата ти е мръсна — изрече сърдито тя и прокара пръсти през гъстите къдрици. — Нищо, не е чак толкова лошо. Край с истериите, Жюстин. Я погледни това лице.

Хенрис помилва бузата на племенницата си и вдигна лицето й към светлината.

— Само погледни какви съвършени черти! Във формата на костите е истинската й красота. Ние от семейство Фокан сме известни с добрите си кости и зъби. — Тя отвори устата на момичето и се убеди, че зъбите му също са безупречни. — Очите подсилват още повече въздействието на лицето. Дълги мигли и тъмни ириси — приличат на океан, окъпан от лунна светлина. Magnifique!

Жюстин кимна.

— Права си! Тези очи ще й донесат късмет. Трябва само да подсилим малко миглите, но съвсем малко, за да не личи. Освен това късата коса е много на мода на континента и английските дами умират от яд, защото лицата им не позволяват да си отрежат косите. Ще спуснем няколко къдрички над челото и готово. Новата фаворитка на Лондон!

Мадлен слушаше разговора им с нарастваща тревога.

— Аз няма да стана фаворитка! — намеси се решително тя. — Нямам желание да бъда като онези модни дамички, които пилеят цялото си време в купуване на шапки, изпробване на рокли и очакване на следващия посетител. — Тя осъзна, че последните й думи бяха точно описание на лелите й, но беше твърде уморена, за да удържи бунтовническия си дух. И друг път я бяха връхлитали подобни настроения.

— Това ли е благодарността ти, че те повикахме в Англия? — попита нетърпеливо Хенрис. — Ние искаме да ти покажем свят, който надминава и най-смелите ти мечти.

— Не искам да го видя — отговори твърдо Мадлен. — Аз ще стана главен готвач.

— Искаш да станеш готвачка? — попита невярващо Хенрис. — Не говориш сериозно, нали?

— Дай й малко време — предложи примирително Жюстин. — Тя е още дете и е уморена от пътуването.

— Никога! — С типичната неотстъпчивост, която я бе направила звезда на парижките сцени и бе подлудила не един и двама театрални директори, Хенрис тропна с крак. — Ако не прояви разум, може още днес да се върне в манастира!

Мадлен затвори очи. Беше ужасно разочарована и натъжена от начина, по който я бяха посрещнали лелите й, а сега изпита страх. Не им вярваше, че майка й е заминала. Какво изобщо означаваше „заминала“?

Тези две жени бяха чужди за нея. Знаеше само имената им, в паметта й се мяркаха неясни образи отпреди тринадесет години. Та тя изобщо не ги познаваше. Изведнъж Мадлен потрепери от студ. Само ако майка й беше тук… Тя щеше да я утеши.

— Е, Мадлен, какво избираш? Искаш ли лелите ти да се погрижат за теб или ще се върнеш в оня безкрайно досаден манастир?

Мадлен отвори очи.

— Аз не познавам друг свят, освен манастира, а там не бях нещастна. Не искам да стана монахиня, но преди да взема решение, трябва да поговоря с маман.

— Ще го направиш, когато се върне.

— Откъде? — попита настойчиво Мадлен.

Хенрис вдигна рамене.

— Оттам, където е отишла, разбира се.

Жюстин се спусна към племенницата си и я прегърна нежно.

— Ma petite, ти не си предопределена да станеш слугиня или монахиня. — Тя се усмихна със сълзи на очи. — Обещавам ти, че няма да съжаляваш, ако останеш при нас.

— Въпросът е решен! — прекъсна я твърдо Хенрис. — А сега се надявам, че не си изхарчила всички пари за път, които майка ти изпрати.

При тази забележка Мадлен сведе глава. Майка й не беше изпращала пари повече от година. Ала тя не смееше да повдигне този въпрос в нейно отсъствие, защото беше сигурна, че ако е имала възможност, майка й е щяла да изпрати достатъчно за път.

— Ако съм разбрала правилно мълчанието ти, парите са похарчени — проговори хладно Хенрис.

Мадлен не хареса тона на леля си и бързо извади последните трудно спечелени монети.

— Не съм изхарчила всичко и съм сигурна, че маман би искала да притежавам нейното великодушие.

Жюстин грабна блестящите златни монети и очите й се разшириха от изненада.

— Това е чудо, истинско чудо — прошепна беззвучно тя.

— Не, Жюстин. — Хенрис изтръгна от ръката й монетите. — Но какво е това, за Бога? — Перленосивият й поглед се вдигна въпросително към лицето на Мадлен. — Това са английски монети, а ние винаги изпращахме френски франкове.

Мадлен отново се изчерви. Не се беше сетила, че някой може да попита за вида на парите. Срещата пред вратата й помогна да намери спасителната лъжа.

— Смених ги при един английски господин.

— Мадлен! — Лелите й бяха толкова ужасени, че тя едва не се изсмя с глас.

— Бях се заблудила и той ми показа пътя.

— Представям си — промърмори неодобрително Хенрис и поклати глава. — Ти си едно глупаво дете, Мадлен.

Отговорът на момичето прозвуча хладно:

— Абатисата ни учеше, че трябва да вярваме в доброто у всеки човек. Любимата й история беше за жената при кладенеца, която си осигурила място на небето, като дала чаша вода на непознатия чужденец.

— Аха, и чужденецът се оказал ангел — промърмори саркастично Хенрис.

— Трябва да разбереш, че всеки непознат е опасен — прибави по-любезно Жюстин.

— Не вярвам, че някой ще закачи монахиня — възрази твърдо Мадлен.

Жюстин извъртя очи.

— Някога познавах един джентълмен, който с най-голямо удоволствие…

— Моля те, Жюстин! Мадлен говори за кавалерите.

— О, този джентълмен беше истински кавалер — продължи невъзмутимо Жюстин. — Още нося диамантената му огърлица.

Хенрис я изгледа ледено.

— Ще дам няколко монети на мисис Селдън да купи от пазара вино, сирене, сметана и яйца.

— Не бихме ли могли да купим и една сьомга? — попита предпазливо сестра й. — Мадлен ще покаже на мисис Селдън как да я приготви. Тези англичани само развалят рибата, защото винаги я варят. — Тя извъртя очи. — C’est incroyable!

Тази тема беше много по-приятна за Мадлен.

— Аз умея да приготвям сьомгата задушена с каперси и маслен сос…

— Млъкни! — прекъсна я остро Хенрис. — Никога повече няма да си цапаш ръцете с…

— За мен е чест да сготвя за леля Жюстин — отговори в своя защита Мадлен.

Жюстин погледна умолително сестра си.

— Нека ни демонстрира изкуството си, Хенрис, моля те! Все пак трябва да преценим какво е научила…

Хенрис примигна недоволно.

— Права си. Наистина е добре жената да разбира нещо от готвене. Веднъж имах честта да приготвя стридите на мосю… Всъщност, няма значение. Добре, Мадлен, можеш да ни сготвиш сьомга. А сега бързо в леглото.

— Какво ще кажеш? — попита Жюстин, когато племенницата им излезе.

— Детето има лоши маниери, лишено е от чувство за такт и не знае къде му е мястото. — Въпреки думите си Хенрис се усмихна. — Затова пък е силен характер, също като мен, нали?

 

 

Когато малко преди полунощ някой зачука силно по вратата на сестрите Фокан, дамите не се помръднаха. Тъй като през последните часове бяха обсъждали бъдещето на Мадлен, сега спяха първия си сън.

При третото почукване мисис Селдън се измъкна от таванската си стаичка и слезе по стълбите. Дори в добри дни поведението й не беше безупречно, но днес, когато трябваше да стане от топлото легло, настроението й беше направо отвратително, да не говорим, че беше изпразнила почти цялата бутилка джин, която криеше в стаичката си.

— По-спокойно, какво си се разчукал, дяволско изчадие! — изруга сърдито тя. Посегна към бравата и дръпна с все сила старата, изкривена врата, която отказваше да се отвори. От устата и се изля цял поток груби улични проклятия, но тъкмо когато понечи да се откаже, късният посетител блъсна с такава сила упоритата врата, че тя се отвори със скоростта на тапа от шампанско. Мисис Селдън политна назад и удари главата си в стената на тесния коридор.

Тя изруга ядна, улови пулсиращата си глава и се изправи, готова да се нахвърли върху неканения гост. Ала при вида на високата, мършава фигура с развяваща се наметка тя замръзна на мястото си и замъгленият и от джина разум оформи ужасяваща картина.

С писък, при който от стената се посипа мазилка, тя се обърна назад и се втурна като вихър към салона.

— Мадмоазели, на вратата има призрак! — изкрещя задъхано тя. — Истинско адско изчадие! Бягайте, спасявайте се! — И побърза да се скрие в стаичката си.

— Какво каза тя? Кой е дошъл? — попита сънено Жюстин и седна в леглото.

— Някакъв господин — отговори кратко Хенрис, приглади къдриците си и стана. — Ще го поканя да влезе.

Ала когато отиде до вратата, любезното изражение на лицето й изчезна.

— Мосю Дьо Валми!

— Вие май не се радвате да ме видите, мадам Хенрис.

Хенрис Фокан сведе очи и видът на омразния мъж изчезна за миг от погледа й.

— Mais non, monsieur. Само съм изненадана да ви видя. Влезте, моля.

Ала сърцето й биеше силно. Мосю Дьо Валми имаше предпочитание към неочакваните посещения. Какво щастие, че Мадлен си беше легнала.

Този мъж с тънкото мустаче на френски хусар беше толкова висок, че трябваше да се наведе, за да влезе. Както обикновено, беше целият в черно: жакет, жилетка, панталон до коленете и копринено шалче. Твърдеше, че носи черно в знак на траур за благородното си семейство, избито от революционната сган. Като артистка Хенрис предполагаше, че с това по-скоро се опитва да подчертае високия си ръст и да изглежда по-мрачен и страшен.

— Може би очаквахте обожател? — попита той и й подаде тривърхата си шапка.

— Приятел, мосю — отговори тя с принудена усмивка. — Само приятел.

— Разбирам. — Той огледа малкия салон и подуши въздуха. — Тук не е както по-рано, нали?

— Вече нищо не е както по-рано — отговори предпазливо Хенрис. — Слава Богу, че сме още живи.

Мъжът я погледна втренчено и отново й заприлича на хищна птица.

— Винаги можете да подобрите положението си.

Хенрис примигна, смутена от студения, твърд поглед. Много жени намираха Дьо Валми за изключително привлекателен. Веднъж, преди дванадесет години, тя му се беше отдала и го бе намерила отвратителен. По-добре със змия в леглото, отколкото с него, каза си тя и се потърси.

— Отдавна не сме ви виждали — проговори откъм вратата Жюстин и кимна с глава. — Чухте ли нещо за Ондин?

Дьо Валми се обърна с подчертана любезност към по-младата, по-красива сестра и я погледна право в очите.

— Je regrette, madame^[3]. Не ви нося вести от Ондин. — Устните му се опънаха в усмивка. — Честно казано, много съм разочарован, че не пристигат вести от Франция.

— Заповядайте, седнете, мосю. — Хенрис посочи един стол и хвърли предупредителен поглед към сестра си.

Дьо Валми изгледа с отвращение столовете, после приседна близо до камината, но не преди първо да почисти седалката с кърпичката си. Хареса му, че двете сестри Фокан изглеждаха смутени. Досега не беше успял да ги сплаши истински, но положението им никак не беше розово и моментът да удари скоро щеше да дойде. Трябваше да измисли нещо по-особено, за да ги унижи, след като го бяха задържали толкова дълго.

— Светът се променя много бързо, мосю — заговори примирено Жюстин. — Нищо не е както по-рано.

— Това е достойно за съжаление, разбира се, но трябва да живеем в реалността. Аз бях и си оставам ваш приятел, нали?

— Oui, monsieur — отговори Хенрис с надеждата, че разговорът ще тръгне в по-добра посока. — Ние сме ви много благодарни за усилията, които положихте.

— Тогава ще разберете, че въпреки приятелството ни съм принуден да настоявам. — Той отпи глътка шери от чашата, поднесена му от Жюстин, и изкриви лице. — Напомнете ми да ви изпратя една бутилка от собствената си изба — проговори тържествено той и й върна чашата. — А сега да продължим. Знаете, че не е лесно да се прекоси Каналът. Войната пламна отново, опасността стана по-голяма и цените се промениха. Ондин знаеше, че с диамантите си може да плати само част от пътуването си. Тя изяви готовност да отнесе във Франция едно малко пакетче и да го предаде на посочения от мен човек. За съжаление тя изчезна, и пакетчето заедно с нея.

— Изчезнала… — повтори беззвучно Жюстин.

— Какво трябва да се направи сега, мосю? — попита делово Хенрис.

— Трябва да призова към лоялността ви, дами, и да ви напомня какви надежди храним за бъдещето. Нашето бъдеще е в кралство Франция!

— Разбираме, мосю, и сме loyal en tout^[4]. За съжаление нямаме нито стотинка и не можем да ви окажем подкрепа.

Мъжът ги изгледа учудено.

— Не мога да повярвам. Нима мосю Фере не ви направи посещение?

— Остави картичката си. — Жюстин смръщи нос. — Той е буржоа! Търговец на вълна!

— Той е много заможен търговец. — Погледът на Валми се местеше от едната сестра към другата. — Той разбира, че при други обстоятелства не би могъл да се надява дами от вашата класа да му окажат благоволение, и е готов да прояви щедрост.

Жюстин разтърси глава.

— Не мога. Той е само един английски търговец. Няма да го направя.

— Тогава ще се наложи да обмисля дали да не продам накитите ви. — Погледът му стана хладен и пронизващ, макар че гласът му звучеше все така учтиво: — Или още по-добре: какво ще кажете за племенницата си? Доколкото знам, трябваше да ви посети. След като е от семейство Фокан, сигурно е станала истинска красавица.

— Малката Мадлен? Та тя е още дете, мосю, едно малко момиченце, възпитано при монахините. Сигурно са й внушили целия си страх от света. — Хенрис въздъхна артистично. — В последното си писмо малката пише, че монахините са я убедили да не заминава. Нали така, Жюстин?

— Oui — промърмори несигурно сестра й.

— Знаете ли колко ни е страх, че сме я загубили завинаги! — продължи невъзмутимо Хенрис. — Вероятно през следващия месец ще даде монашески обет.

При тези думи Дьо Валми изкриви лице.

— Какво нещастие, нали, дами? — Той погледна изпитателно сестрите и скочи на крака. — Парите ми трябват, за да подкупя хората, които вероятно са осведомени за пътуването на сестра ви. Няма значение как ще набавите парите. Ако не можете да просите или да заемете от някого, ще излезете на улицата и ще се продавате като проститутки. — Последното изречение отекна в малкия салон като плясък на камшик. — Или, както вече ви казах, ще загубите Ондин. Au revoir.

— А аз си мислех, че не може да стане по-лошо — прошепна като в транс Ондин. — Семейство Фокан е преживяло страшни времена и аз се надявам, че ще преживеем и този удар на съдбата. Но как можа да ни направи това отвратително предложение? Той наистина ли смята, че ще се продаваме като проститутки на търговци и селяни, за да печелим хляба на трапезата си?

— Като проститутки! — проплака Жюстин и скри лице в ръцете си.

Хенрис я изгледа сърдито, макар че в душата си я разбираше. Всъщност, Жюстин изобщо не предполагаше колко опасен е Дьо Валми. Интересът му към племенницата им беше страшен. А съдбата на майка й беше в негови ръце.

Сивият й поглед блесна предизвикателно. Нямаше да се предаде толкова лесно. По-рано и тя играеше хазарт като сестра си, но разбра, че не умее да губи с достойнство, и се отказа. Този път козът беше в ръкава й и този коз беше Мадлен. Вероятно Дьо Валми щеше много скоро да разобличи лъжата й. Дотогава обаче тя трябваше да осигури на младото момиче покровителството на лорд Д’Арси, а парите и влиянието му щяха да свършат всичко останало.

— Къде ли съм скрила коняка? А, ето го. — Тя извади няколко книги от етажерката и измъкна прашната бутилка. — Точно от това имаме нужда, за да се ободрим.

Жюстин й подаде двете чаши за чай и Хенрис наля във всяка по два пръста. Двете сестри се чукнаха тихо в тъмното и благодарно отпиха от ароматното питие, което им напомняше за отдавна минали времена.

Когато Хенрис си легна и потъна в обятията на съня, на светлия хоризонт остана едно мъничко петънце, което не престана да я мъчи и в сънищата й. Мадлен трябваше да спаси всички и дано Д’Арси я приемеше. Дотогава обаче трябваше да пазят в тайна от нея, че майка й е изложена на опасност, защото упоритото хлапе сигурно щеше да замине веднага за Франция, за да я търси.