Лора Паркър
Риск (3)

Втора глава

Лондон, 29 август

 

Облечена в черно-бялата одежда на послушничка, Мадлен Фокан слезе сковано от покрива на пощенската карета. Намираха се в лондонската станция „Великият Джордж“. Изведнъж тя попадна в хаоса на уморените, изнервени гости и изпотените коне и затъна до глезените в мръсната кал. Цели пет дни беше пътувала на най-евтиното място, за да стигне от крайбрежието на Фалмът до Лондон. Още мокра от внезапния летен дъжд, който беше изненадал пътуващите на покрива само на седем километра от града, тя въздъхна облекчено, когато краката й най-после стъпиха на здрава земя.

Изведнъж над главата й изгърмя глас:

— Ей ти долу, внимавай!

Мадлен вдигна глава и бързо отскочи настрана, за да избегне хвърления куфар.

— Пазете се, мис! — изкрещя кочияшът на каретата, която тъкмо минаваше покрай нея и едва не я сгази. Тъкмо когато Мадлен направи крачка встрани, конят до нея вдигна високо задния си крак. Раздразнени от блъскащата се тълпа и острата миризма на събраните в тесния двор на станцията животни, конете бяха неспокойни и не се покоряваха на стопаните си.

— Простете, мадам! — извика кочияшът, плесна с камшика си и дръпна силно юздите на буйното животно.

Докато пътуваше на покрива на каретата, Мадлен имаше прекрасната възможност да се наслаждава на английската земя. Понякога кочияшът препускаше по новопостроените шосета с цели петнадесет километра в час. Много по-често обаче пътищата бяха целите в дупки и друсането беше толкова силно, че Мадлен беше готова да вика от болка. Въпреки тези трудности обаче, това беше по-леката част от пътуването й.

Объркана от шума след мирния си живот в манастирското училище, тя забърза през крещящото множество, оглушена от тропота на копитата и плясъка на камшиците. Никога не беше идвала в Англия. Когато преди тринадесет години майка й и лелите й избягаха от революцията, тя остана под защитата на манастирските стени и зачака търпеливо да я повикат при себе си.

Много скоро се научи да не очаква твърде много от живота. Знаеше, че семейството й мисли доброто, че в манастира е на сигурно място, и се беше примирила, че близките й не са изпълнили обещанието си да я вземат при себе си.

Преди един месец пристигна изненадващо писмо от майка й, изпълнено с молби към дъщерята да я посети в Англия. Без да разполага с пари, Мадлен се впусна в опасното пътуване. Крепяха я само молитвите й.

За да я предпазят, монахините от „Сент Етиен“ я облякоха в одеяние на послушничка. Тя измина голямата част от пътя във Франция пеша. Нощем спеше в изоставени хамбари, понякога покрай пътя. Но някои неща бяха невъзможни за преодоляване дори от едно младо и здраво момиче, израснало в манастир. Например прекосяването на Ламанша.

Единственият капитан в Брест, който изяви готовност да се пазари с нея, беше контрабандист. Като ответна услуга за прекарването през морето и срещу няколко златни монети тя му обеща да откара на сушата контрабандно вино веднага след пристигането в Англия.

Сега Мадлен вървеше по шумната улица, не по-различна от пощенската станция, и се опитваше да не чува крясъците на уличните продавачи, които идеха насреща й с разнообразните си стоки.

Тя стигна до един ъгъл, спря и погледна с копнеж струпаните на купчина репи, зад които се беше изправил продавачът. Те изглеждаха толкова примамливи с ярките зелени листа и бялата обвивка, че стомахът й се сви на топка.

Докато пътуваше през страната, Мадлен се стараеше да не мисли за глада или го приемаше като наказание за греховете си. Ала колкото и да се стараеше, никога не успяваше да се освободи от него. Празният стомах непрестанно й напомняше, че е егоистично човешко същество и че й липсват качествата на светица. Имаше намерение да спести остатъка от златните монети, които получи за контрабандата, но сега се подаде на глада си и посегна към най-красивата ряпа.

— Ей! Крадла!

Дебела ръка се сключи около китката й. Мадлен вдигна глава и погледна ужасено в червеното лице на едър, набит мъж. Оредялата му коса стърчеше в средата на главата му като петльов гребен. Дебелият му корем беше стегнат с мазна престилка.

— Не съм крадла, мосю. Ще си платя. — Тя извади от джоба си медна монета.

Мъжът я погледна изненадано, но не взе монетата. Малките, хлътнали сини очи я измериха от глава до пети.

— Знам ги аз тия. Момичетата като теб имат по-добри начини да плащат дълговете си.

Мадлен се отдръпна и сърцето й се сви от страх.

— Non, mon, monsieur. Размислих. Не искам проклетата ви ряпа.

— Веднага я пуснете!

При неочаквания вик Мадлен и търговецът се обърнаха едновременно — тя с надежда, мъжът с гняв.

В отворена карета, тапицирана в мек розов цвят, седеше прекрасна млада жена. Лицето й пламтеше възбудено. Буйните й къдрици с цвят на зряла пшеница бяха пристегнати със златна панделка, окичена с щраусови пера. На ушите и врата й блестяха диаманти. Тя остави чадърчето, с което се пазеше от слънцето и продължи гневно:

— Оглушахте ли, човече? Заповядвам ви да пуснете момичето!

Мъжът вирна упорито брадичка и в гласа му прозвуча презрение:

— Гледай си твоите работи, Джезабел^[1]!

Той обви с ръка талията на Мадлен и я привлече към себе си. Младото момиче едва успя да извърне лице, за да не се изцапа в престилката му.

Красивата млада жена не се трогна от ругатните му. Тя се изправи в каретата си и великолепната й, облечена в снежнобял муселин фигура изпъкна още по-силно.

— Махни си ръцете от монахинята, мръснико, или ще заповядам да те хвърлят в затвора! — извика задъхано тя и всички мъже наблизо впиха жадни погледи в дълбоко изрязаното й деколте.

Слугата й скочи от мястото си на капрата и намести тривърхата си шапка върху напудрената перука, готов да защити господарката си.

Дебелият търговец изгледа обвинително стройния младеж. После плъзна обиден поглед по тялото на дамата.

— Какво си се развикала? Какво те интересува тази малка уличница?

Мадлен го изгледа ужасено.

— Аз съвсем не съм уличница, сър!

Тя го блъсна с все сила, но не успя да се освободи. Затова стисна здраво листата на ряпата и я размаха като боздуган. Имаше късмет да го улучи точно между очите.

Мъжът изкрещя от болка, пусна я и посегна към носа си.

— Елате бързо! — Мадлен се обърна и видя, че дамата й маха. Без да се замисля, тя се втурна към каретата и се качи по стълбичката, спусната от усърдния слуга. Без да губи присъствие на духа, красивият млад мъж се обърна и вдигна юмруци срещу побеснелия търговец, който тичаше право срещу него.

— Ето какво стана! Вижте как се отнасят към мен! — Дебелият търговец се обърна към тълпата зяпачи, която се беше събрала около каретата. — Нали видяхте! Тя краде стоката ми!

— Ряпата още е у нея! — извика едно момче от множеството и посочи Мадлен, която продължаваше да стиска зелените листа.

Стреснато, момичето хвърли ряпата обратно върху купчината, където й беше мястото. Ударът беше толкова силен, че купът се срути и репите се затъркаляха по улицата. Зрителите се закискаха, а някои по-умни побързаха да си натъпчат джобовете.

— Трябва да си платите! — изрева търговецът. — Свалете я веднага, защото ще дойда да си я взема!

— Няма да посмеете. — Кралски облечената дама насочи към него коприненото си чадърче, сякаш стискаше в десницата си байонет. Развеселената тълпа окуражаваше противника й. Дамата се огледа изпитателно и като откри познато лице в тълпата, в погледа й блесна триумф. — Сега ще ви дам да разберете. — Тя се засмя победоносно и се облегна на меката тапицерия.

Любопитни да разберат какво става, зрителите обърнаха глави. Един благородник, понесъл пълна чанта с моркови, приближаваше с бързи крачки. Зелените им листа изпъкваха рязко върху кафявия му жакет.

Не стана нужда да си пробива път през тълпата. Онези, които се бяха забавлявали за сметка на двете беззащитни жени, забелязаха веднага промяната на силите, настъпила с идването на благородника, и побързаха да се разпръснат.

Като видя, че каретата, спряна от тълпата, е неговата собствена, джентълменът се ядоса ужасно. Погледна изненадано добре познатата му, модно облечена жена и седящата до нея монахиня и попита строго:

— Какво става тук?

— Тази жена ми краде стоката! — Търговецът посочи обвинително Мадлен. — Идва и си взема една ряпа, без да плати!

— Опитах се да му дам пари, но той ме сграбчи! — отговори ядосано Мадлен.

Обърканият поглед на джентълмена се насочи към търкалящите се по улицата репи.

— А после е преобърнала количката, така ли? Нищо чудно. Да срещнеш монахиня в Пикадили е все едно да видиш пиле със зъби. — Той извади от джоба си монета и я хвърли презрително на търговеца. — Вземете и се махайте оттук. — После се обърна към дамата в каретата и проговори меко: — За Бога, Ауделия! Нали ти казах, че не искам повече улични сцени.

— Те ни нападнаха — отговори засегнато дамата. — Виждам, че ви е все едно как се отнасят с мен, но аз няма да търпя! — Тя скръсти ръце под прекрасната си гръд и му обърна гръб.

Гневът й улучи джентълмена право в сърцето. Лицето му пламна от гняв и той захвърли морковите с такава сила, че повечето попаднаха в канавката. След това се обърна към слугата и му заповяда да отвори вратичката.

— Е, сестро? — проговори меко той и изгледа Мадлен едновременно развеселено и със съмнение. — Мисля, че можете да продължите необезпокоявано пътя си.

Ауделия се раздвижи отново.

— О не, скъпи Ричард, аз току-що я помолих да ми прави компания.

Мъжът въздъхна примирено, качи се в каретата, седна срещу двете жени и махна на кочияша да тръгва.

Дамата се усмихна на Мадлен и й протегна ръка.

— Още не сме се запознали. Аз съм Ауделия.

— Моето име е Мадлен, мадмоазел — отговори скромно младото момиче.

— Французойка! — Младият мъж не беше особено красив, но очевидно беше заможен, здрав и имаше живи кафяви очи. Той свали цилиндъра си и кимна леко с глава. — А аз съм Ричард Балтри, барон Троун. Радвам се да се запозная с вас. Как сте?

— Bien merci. Въпреки грубостта на търговеца, мисля, че хората в Лондон са много дружелюбни — отговори с мека усмивка Мадлен.

— Това не е вярно — възрази кратко Балтри, който си играеше небрежно с капачето на златния си часовник. — Ще направите добре, ако внимавате повече за себе си, докато сте в града, мадам. Тук има хора, които са готови да продадат собствената си баба за една златна монета.

— Ричард! — проговори предупредително Ауделия. — Ще изплашите до смърт бедната сестричка.

— Какво? — Мъжът вдигна изненадано русите си вежди. — Ах, да. Е, не съм имал такова намерение. Разбира се, че не. — Той намигна на Мадлен. — Стражата непрекъснато обикаля улиците и се грижи за спокойствието на гражданите. Въпреки това не е редно жената да се движи сама, без придружител. Не е редно дори за монахиня.

— Няма да забравя думите ви, мосю.

— Бих желала да минем през парка — намеси се рязко Ауделия.

Балтри смръщи недоволно чело.

— Знаеш мнението ми по темата, Ауделия. — Въпреки това той изглеждаше примирен със съдбата си, особено след въздишката, която повдигна белите, едва закрити от роклята рамене. — Ти ще настояваш, нали? — В гласа му прозвуча мек укор.

Мадлен погледна единия, после другия. Господинът беше изписал на лицето си мълчаливо неодобрение, докато дамата насреща му подръпваше нервно розовата тапицерия. Младото момиче разбра, че ако не беше то, двамата щяха да се скарат.

Тъй като се почувства натрапница, тя изрече бързо:

— Ако не ви затруднявам, бих желала да ме оставите тук и да ми покажете пътя за Уайтхол, мосю.

Привидната незаинтересованост на дамата изчезна, тя изсвири силно през зъби и кочияшът дръпна уплашено юздите. Каретата спря.

— Господи, Ауделия, ти си същински дявол — промърмори укорително Балтри и хвърли извинителен поглед към Мадлен. — Прощавайте, сестро, младата дама има лош нрав. Защо го направихте, Ауделия? Какво ви накара да се държите така?

Младата жена се върна към обичайната си сдържаност и изгледа придружителя си с израз на засегната невинност.

— Слезте, ако искате, Ричард. Аз съм решена да мина през парка.

— Невъзможно ми е да ви пусна сама, не разбирате ли? Или точно това е намерението ви? — Лицето му потъмня от гняв. — Няма да допусна да се срещате с друг зад гърба ми!

— Няма да бъда сама — отговори Ауделия със сладка, но упорита усмивка. — Сестра Мадлен ще ме придружи. — Тя кимна окуражително на спътницата си. — Искам да обсъдя с нея някои неща, които не са предназначени за мъжки уши.

Ядосан, че го отпращат така, Ричард даде заповед на кочияша да кара покрай канавката.

— Правя го само заради вас, любов моя — промърмори примирено той, преди да слезе. Докосна с ръка шапката си и се усмихна нежно. — До тази вечер?

Очите на Ауделия, които имаха цвят на неузрели ябълки, заблестяха като скъпоценни камъни и тя кимна.

— Вашият съпруг е прекрасен човек — отбеляза Мадлен, когато каретата продължи пътя си.

— Той е най-милият човек на света — отговори Ауделия и сведе поглед. — Но не ми е съпруг.

Мадлен се изчерви и се ядоса на заблудата си.

— Pardon, mademoiselle. Но той изглежда запленен от вас, ако ми позволите да отбележа. Сигурно много се обичате?

— Така е, сестро. Мисля, че имате право. — Ауделия протегна ръка и спонтанно стисна десницата на младото момиче. — Още в мига, когато ви видях, разбрах, че Бог ми изпраща добра поличба. Нямате представа как ме ободрихте! — На розовите й устни изгря доволна усмивка. — Бях решила да сменя Ричард с друг мъж… не мога да ви кажа кой. Сега обаче разбрах, че вие имате право. Той ме обича. Може би не е богат и не е толкова красив като другия, но е любезен и великодушен и по свой начин ми е предан завинаги.

— Би трябвало да се омъжите за него — отговори сериозно Мадлен.

— Да се омъжа за него? Но той е… — Ауделия продължи със самокритичен смях. — Да, би трябвало да се омъжа за него. Наистина би трябвало!

Мадлен не разбра откъде беше дошла тази внезапна болка в очите на новата й позната, но скоро се сети за нелюбезните думи на търговеца и се изчерви смутено. Той беше нарекъл дамата Джезабел, а тя не се беше възмутила.

— Вие сте любовница на лорд Балтри, така ли?

Лицето на Ауделия побледня.

— Да, аз съм метреса на Ричард. Обижда ли ви това?

— Mais non — поклати глава Мадлен. — Във Франция метресата обикновено заема почетно място в живота на един джентълмен. Просто съм любопитна. Откъде можеше да знае търговецът, че той… ви издържа?

Ауделия избухна в смях.

— Най-малкото, защото пътувам без придружителка в каретата на мъж, който не ми е нито съпруг, нито роднина.

— Наистина ли е толкова просто? — смая се Мадлен.

Ауделия поклати глава.

— Не, не бива да бъда непочтена спрямо Ричард. Твърде често съм проявявала недискретност и хората започнаха да говорят. Това е една от причините, поради която двамата с Ричард непрекъснато се караме. Аз настоявам да се показваме заедно пред обществото, макар да знам, че не е редно. И друг път съм преживявала подобни… неприятности.

Когато завиха по посока на Хайд парк, Ауделия започна да разказва историята си и не спря, докато Мадлен не научи всички подробности: от мига, когато двамата с Ричард се срещнали в Операта, където тя пеела като хористка. Разказа й как той започнал да я ухажва, докато накрая тя отстъпила пред чувството, което се разгоряло помежду им, как той й направил предложение, но тя го отхвърлила, защото много добре знаела, че семейството му никога няма да се съгласи на този брак. Тя била ирландка, от друга класа и, което било най-лошото, католичка. Затова решила, че е по-добре да му стане метреса. Разказа с гордост за малката къща, която той й купил и обзавел, как я напълнил с неща, които тя обичала, с какво удоволствие я посещавал, как постепенно се примирила с факта, че той се е поддал на настояванията на семейството си и ще се ожени за своя далечна роднина, която едва познава и изобщо не харесва. Когато излязоха в другия край на парка, Мадлен вече знаеше всичко за спътницата си.

— Не искам да го загубя. — Лицето на Ауделия пламтеше. — Ужасно ревнувам бъдещата му жена. В последно време само се караме. Вчера бях решила да го напусна. — Тя прехапа долната си устна и изсмука сърдито капчицата кръв. — Аз го обичам! — продължи с тих глас тя. — Боя се, че един ден ще ме изостави, а аз не мога да живея без него. Положението ми е безизходно, разбирате ли!

Двете толкова различни жени потънаха в мълчание.

Мадлен беше изслушала историята на спасителката си с голяма симпатия. Ала нямаше почти никакъв опит в светския живот и не беше в състояние да даде съвет в случай като този, обременен допълнително със скандал и морални проблеми. В манастира я бяха научили, че светът е опасен и коварен, че отвсякъде дебне грехът. И все пак тя знаеше — или само усещаше, че съществува и друг свят. Помнеше детството си, когато метресите на аристократите бяха най-модните и най-желани жени на Франция.

Припомни си мадам Селин, бивша графиня Д’Екслижи, която беше потърсила защита в „Сент Етиен“ от жестокостите на революцията. Тази дама водеше със себе си цяла свита слуги, цялата си покъщнина и дори лична изба с вина. Мадам Селин беше олицетворение на живот, който нямаше нищо общо с този на монахините. Като бивш член на разглезената, безпътна френска аристокрация тя беше все още достатъчно красива, за да буди завист. Онези, които познаваха живота й извън стените на манастира, си шепнеха неодобрително. Твърдеше се, че е имала дузини любовници и за известно време е била предпочитана от самия Луи XVI.

Тази жена беше донесла в манастира аромата и звуците на външния свят. Тя сполучливо имитираше абатисата зад гърба й, след като беше забелязала, че най-високопоставената монахиня обича да очерня хората около себе си, да вгорчава редките им мигове на удоволствие, да им отнема радостта от светските неща, да ги обвинява в най-различни прегрешения. Дори любовта според нея беше свързана с жертви и страдания.

— Любовта е най-красивото чувство, което жената може да изпита, Мадлен — казваше често мадам Селин. — Тя е като наркотик. Ако веднъж си я вкусила, искаш все повече и повече.

При този спомен Мадлен усети как сърцето й се свива от болка и разкаяние. Не, нямаше за какво да се разкайва. Този копнеж и беше познат, той беше толкова сладък и опасен, че редом с него липсата на храна не означаваше нищо. Това беше нейният неутолен копнеж да опознае света, истинския свят. Това беше причината, поради която беше напуснала манастира.

— Сигурно сега ме пращате по дяволите — проговори Ауделия след кратко мълчание.

— Не. — Мадлен погледна жената до себе си с нови очи. — Мислех си, че сте избрали труден път, мадмоазел. Вие обичате този мъж, нали? Очевидно тези чувства ви причиняват болка, но те са толкова силни и искрени, че не могат да бъдат фалшиви.

Ауделия погледна изненадано спътницата си.

— Вие сте странно същество. Не мога да повярвам, че сте Христова невеста.

Мадлен се приведе напред и прошепна съзаклятнически:

— Ще ви издам една тайна: аз не съм монахиня. Аз съм само едно момиче, израсло в манастирско училище.

Ауделия се облегна на розовата тапицерия и лицето й грейна в усмивка.

— Искам да запазим приятелството си, Мадлен. Ще останете ли в града?

— О, да. Току-що пристигнах и искам да посетя майка си.

Ауделия плъзна поглед по зацапаното, влажно расо на момичето.

— Майка ви сигурно ще се ужаси, като ви види в този вид. — Тя се приведе към нея и предложи съчувствено: — Най-добре елате в дома ми, където слугинята ми ще почисти калта от пътуването, а вие ще можете да се измиете, както трябва. Това е най-малкото, което мога да направя, за да ви благодаря за компанията.

Мадлен се погледна и изпита срам от вида си. Освен това беше толкова изтощена, че едвам държеше очите си отворени. Щеше да види майка си след час или два. Защо да не си почине при тази жена?

— Enfin, като че ли не ми остава нищо друго…

Ауделия се засмя зарадвано.

— Точно така. Ще пием хубав чай и ще си хапнем препечени филийки и сладкиши!

Мадлен се облегна уморено на седалката и се замисли за странния път, по който беше поел животът й. Първо я обвиниха, че е откраднала една ряпа, а сега си намери приятелка в чуждия Лондон.