Каси Едуардс
Диво желание (8)

Глава седма

Откраднах си целувка сладка,

притиснах нежното й тяло

по погледа щастлив отгатнах,

че ми принадлежи изцяло.

Робърт Додели

Мисълта, че постави Бегача в неудобно положение, я накара да съжалява за думите си. Беше готова да се извини за грубото си държание, когато той внезапно каза:

— Обожавам конете. Всички навахи ги обичат. Притежаваме цели стада. Моите са като част от мен, като най-добрите ми приятели.

— Говориш за себе си, сякаш си индианец по рождение — каза Стефани, без да се замисли, но веднага съжали, когато видя намръщеното му лице.

— Аз съм истински навах. — Той се опитваше да не се ядосва от невинните й въпроси. — От шестата си зима съм възпитаван по техните закони. Гордея се да се наричам навах.

Сърцето й се сви от болка при тези думи.

— Съжалявам за лекомислието си, естествено е да се гордееш с това. Чудесно е човек да се уповава толкова силно на убежденията си.

— А твоите убеждения какви са? — Бегача искаше да зарови ръце в косата й. Изкушението беше голямо, но той не я познаваше достатъчно добре, за да си позволи да се ръководи от порива на сърцето си.

— Моите убеждения? — Стефани беше неспокойна. Не знаеше какво да каже, защото реакциите му бяха доста неочаквани. Трябваше да мери думите си, докато не се породи взаимно доверие между тях. Щом го погледнеше, имаше чувството, че потъва в черните му очи. Искаше любовта им да бъде романтична и нежна, да могат да си споделят всичко, най-съкровените неща. Опасяваше се, че Бегача няма да я разбере, особено що се отнася до професионалните й амбиции.

— Да, твоите убеждения? Ти си донесла камера в Аризона. За пари ли снимаш или за удоволствие?

В настъпилото мълчание изпитателният му поглед се спираше върху всяка от изящните й черти. Имаше чувствени устни и макар че беше дребничка, добре оформеният й бюст се очертаваше през блузата.

— Каза, че обичаш конете. Чувстваш ли се удовлетворен, когато си с тях? Те осмислят ли живота ти?

— Да, така е.

— И аз се чувствам по същия начин, когато работя с камерата си. Докато правя снимки, изпитвам истинско удовлетворение. — После добави след кратко мълчание: — Не бих се осмелила да оспорвам задоволството, което ти носят конете. Очаквам същото и от теб.

— Изглеждаш умна жена. Тогава трябва да знаеш, че нито един индианец, независимо дали е навах, шошон или оджибуей, няма да се съгласи да бъде сниман. Всички индианци обичат конете, но мразят камерите.

— Нима искаш да кажеш, че няма да мога да направя снимки тук.

— Засега не мога нищо да ти отговоря. — Бегача сви устни.

— А кога ще мога да получа отговор? — Стефани едва се сдържаше да не избухне.

— Скоро. — Очите му шареха по тялото й. Ядосана беше още по-красива. — Всички навахи трябва да вземат решение.

— Мисля да започна снимките утре. — Стефани вирна решително брадичката си. — Няма да моля за разрешение от навахите. Не съм изминала целия този път, за да чакам.

Навахът се смути и замислен каза след миг:

— Аз няма да те спра — Бегача се възхити от непокорния й дух. И тя като Леонида се бореше за правата си.

— Благодаря. — Стефани се учуди, че се съгласи толкова лесно. Просто не можеше да повярва!

Краката й се разтрепериха и сърцето й заби учестено, когато той се приближи към нея с хипнотизиращ поглед.

— Имаш ли нещо против да те наричат Белия индианец? — Тя изтърси първата мисъл, която й дойде на ум, за да разсее напрегнатото мълчание.

— Не обръщам внимание на онези, които смятат, че ще ме засегнат по този начин. Всъщност, винаги съм се гордял, когато са ме мислили за индианец.

— Живял си дълго сред белите хора. Нямаш ли желание понякога да се върнеш към предишния си живот?

Бегача се замисли за момент. После я хвана за кръста и я притегли към себе си.

— Не, никога — каза той дрезгаво. Мускулестите му ръце я обгърнаха. — Докато не те срещнах.

Всичко се случи толкова бързо, че Стефани нямаше време да се осъзнае. Той притисна устните си към нейните. Тя го прегърна, докато той я целуваше пламенно. За момент Бегача забрави омразата си към нея, породена от факта, че е фотограф в компанията на белите хора. Виждаше у нея единствено жената — красива и съблазнителна, на която не можеше повече да устои.

Топли вълни се разляха по тялото на Стефани. Не беше подготвена за буйната страст, която целувките му разгоряха в нея. Вълнението беше по-голямо, отколкото можеше да понесе. Силно се притисна към него.

Тлеещите въглени в тялото му се разгоряха в буен огън. Целувките му ставаха все по-страстни. Прокара ръка по гърба й, като леко го масажираше. Обхвана с двете си ръце ханша й и притисна нежното й тяло към своето. Цял тръпнеше от безумно желание. В този миг някой се изкашля наблизо. Бегача се отдръпна рязко от нея. Стефани се опитваше да овладее треперещото си тяло и гледаше с невярващ поглед Деймън, който стоеше на няколко метра от тях. Лицето му беше разкривено в подигравателна усмивка.

Най-напред тя го гледаше объркана, но после се ядоса. Искаше да го удари, но не можеше да се помръдне. Погледна към Бегача в очакване той да каже или направи нещо. В очите му се четеше омраза и отвращение към Деймън. Сърцето й се сви, когато Бегача изведнъж се обърна рязко, развърза коня си и се хвърли на седлото. Искаше да му извика да не я оставя, но думите заседнаха в гърлото й, докато той се изгуби в нощта.

— Той не е за теб — обади се Деймън. — Аз ще ти подхождам повече. Живея като нормален бял човек. Когато легнеш с мен, няма защо да се притесняваш, че предната нощ съм бил с някое индианско момиче. Не се занимавам с диваци.

— Не си въобразявай, че ще ме вкараш в леглото си. Не знам какво мнение има Адам за теб, но за мен си един мошеник.

Деймън я сграбчи през кръста.

— Не съм свикнал да ми говорят така, особено жени — процеди той през зъби. — Мисля, че някой трябва да ти даде един-два урока и аз съм много подходящ за това.

Деймън впи устни в нейните и започна да я лигави. Гадеше й се от отвращение. Опита се да се освободи, но той я стисна още по-силно. Обзе я ужас, когато се помъчи да я свали на земята. Тя го блъскаше в гърдите и го риташе, но без резултат. Той я събори на земята и се хвърли върху нея, усмихвайки се цинично. Тя се мъчеше с всички сили да се изправи на крака, но той беше твърде бърз и изпреварваше всяко нейно движение. Прострял дебелото си тяло върху нейното, целуваше лицето й с разлигавените си устни, а с едната си ръка се опитваше да надигне полата й. Изпаднала в отчаяние, Стефани извади пистолета със свободната си ръка и го насочи към него.

— Какво… — изпъшка той и се сви при допира с хладния метал. После се изправи на крака, като я гледаше с празен поглед. Не можеше да повярва, че имаше смелостта да го заплашва. — Махни това нещо! — каза Деймън предпазливо.

— Остави ме на мира. — Стефани се изправи несигурно. Деймън не помръдна, но Стефани сложи пръст на спусъка.

— За бога, веднага се махни или ще натисна спусъка!

— Мисля, че си способна да го направиш. — Деймън бавно отстъпи назад с вдигнати ръце, с което искаше да покаже, че е разбрал думите й. — Сега е по-добре да свалиш пистолета. Не съм ти мислил злото. Просто исках да се позабавляваме малко.

— Ти на това забавление ли му казваш? — Стефани му направи знак с пистолета. — Махай се! Искам да се уверя, че си тръгнал към къщата. Сега разбирам защо Бегача не ти вярва. Сигурно си дал достатъчно основание на него и на навахите да се съмняват в думите ни!

— Какво правя, си е моя работа. И не казвай на Адам какво се случи. Ние сме партньори и имаме работа да вършим.

— Какво, по дяволите, става тук? — Адам се приближи към Стефани. — Затова ли ме помоли да остана в къщата, докато ти си свършиш някаква работа в конюшнята? — обърна се той към Деймън. Изведнъж мярна пистолета в ръката на Стефани и ахна от учудване. Гледаше го с невярващ поглед, после погледна и нея и видя в очите й страх и гняв. — Сестра ми ли беше работата, за която ми говореше? Тя не би извадила пистолета си, ако не е имало причина.

— Както казах и на нея — Деймън сви рамене, — просто се позабавлявахме малко. Сега виждам, че няма никакво чувство за хумор.

— Чувство за хумор? — възкликна Стефани. — Адам, той щеше да ме изнасили, ако не бях извадила пистолета. Пъхна… мръсната… си ръка под полата ми. Той… ме целуваше насила. Дори ме събори на земята.

— Направих го, защото я видях да се целува с индианеца. Помислих си, че може да даде и на мен малко нежност, след като Бегача си замина.

— Целували сте се с индианеца? — Адам я погледна с усмивка.

Стефани наведе очи, бузите й горяха.

— Е, да. — Тя хвърли гневен поглед на Деймън. — Направихме го, защото аз се съгласих. Колкото до Деймън…

Сърцето на Адам се разтуптя, но не защото беше отвратен от държанието на Деймън към Стефани, а защото виждаше, че планът му да събере Бегача и сестра си започваше да се сбъдва. Искаше му се да извика от радост, но вместо това трябваше да постави фермера на мястото му.

— Деймън, на твое място бих се замислил, преди да повторя подобна глупост. Ако се случи още веднъж, не отговарям за последствията. Но аз мисля, че сестра ми може да се грижи за себе си, нали? Виждаш ли, има нещо, което забравих да ти кажа за нея. Може да е малка и крехка, но не допуска мъж до себе си, освен ако не й харесва.

Адам я погледна през рамо.

— Не е ли така, сестричке? — засмя се той.

Стефани също се усмихваше, докато прибираше пистолета си.