Каси Едуардс
Диво желание (6)

Глава пета

Не вярвах във внезапна любов.

Досега не съм бил истински влюбен.

Но лицето й, цъфнало като пролетен цвят,

зърнах аз — и съм вече погубен.

Джон Клеър

Овцете се бяха пръснали надолу по хълма като бял облак. Овчарят ги събра на едно място и ги вкара в кошарите зад хогана.

Бегача и баща му минаха покрай него, поздравиха с кимване и влязоха в селото. Леонида беше излязла да ги посрещне. Изглеждаше разтревожена, докато ги чакаше да завържат конете.

— Уаа-ех-т-еех — поздрави ги на индиански тя и прегърна мъжа си. — Радвам се, че сте вече вкъщи.

— Майко, какво има? — Бегача я хвана за ръката. — Изглеждаш разтревожена. Защо?

— Заради Ястреб. Пак е избягал от училище. Това е последната му година. Защо не може да разбере колко важно е образованието? Без него няма да постигне нищо. Ти завърши училище и си подготвен за трудностите на живота. Но Ястреб? Неговата твърдоглавост ще го погуби.

Бегача пак се замисли за Адам. Личеше си, че приятелят му от детството е получил добро образование и може да му съперничи по интелигентност. Същото важеше и за бялата жена. Всеки, който може да работи с камера, трябва да е много образован.

— Къде е нашият по-малък син? — попита Мъдреца сухо.

— Отиде да помогне да приберат овцете ни. — Леонида влезе заедно с двамата мъже в хогана. — Каза, че искал да бъде полезен сега, както и в бъдеще.

— Не може да наруши традициите от миналото. — Мъдреца се разположи на един стол пред камината и пое мълчаливо чашата с кафе, която Леонида му даде.

— Отчасти това е добре — продължи той, като отпиваше от кафето. — Не е добре да се забравя миналото, но човек трябва винаги да е готов за бъдещето. Страхувам се, че овчарството не е за него. Трябва да се научи да преценява хората от пръв поглед. Това ще му помогне при срещата му с белите. Училището е единственият начин да оцелееш.

— Мисля, че аз съм готов да посрещна всяка трудност по пътя си. — Бегача седна зад баща си.

— Дори Адам? Тази вечер ще попаднеш в подобна ситуация на срещата с Адам и Деймън.

— Това няма да бъде обикновена среща, но мисля, че съм готов за всичко, което Адам може да измисли.

— Това отнася ли се и за бялата жена? — Мъдреца сложи едно дърво в огъня.

— За нея ще видим, когато му дойде времето. — Бегача пое чинията с ядене, която Леонида му подаде.

— Сигурно греша, но не чух ли името на един човек, когото познавахме преди доста време? — попита тя и взе чинията на Мъдреца, за да му отсипе от яденето. — Адам?! Не говорехте ли за някакъв Адам?

Вечерята беше сервирана. Тя свали престилката си и седна на един свободен стол. Никой не отговори на въпроса й, затова тя повдигна учудено вежди.

— Какво казахте за Адам? Възможно ли е това да е малкият Адам, нашето момче.

Бегача отмести настрана чинията си и нежно й стисна ръцете.

— Да, майко, това е нашият Адам.

Лицето й светна от радост.

— Наистина ли? Ти… видя… ли го? Къде? Кажи ми къде?

— Майко, той дойде с влака.

Очите на Леонида помръкнаха.

— Той е дошъл да ни види? Заради това ли е дошъл с влака?

— Не съвсем. Мисля, че е тук, защото е обвързан с железопътната компания. Освен това води със себе си сестра си.

— Каква сестра? — Очите на Леонида се разшириха от учудване.

— Казва се Стефани. Работи като фотограф. Дошла е в Аризона да прави снимки.

— Наистина ли работи като фотограф?

— Да, много интересно, но навахите няма да позволят да бъдат унижавани!

Леонида не отговори. Разбираше опасността, която ги застрашаваше. Но искаше да се запознае с нея. Възхищаваше се от всяка жена, която беше намерила своето място в света на мъжете.

Недокоснат цвят влезе в хогана и наруши мълчанието.

— Вижте най-новото ми одеяло! — Между разтворените й ръце се виждаше разкошна завивка, съчетание от много цветове и фигури.

— Не знам как го правиш, но всяко следващо е по-хубаво от предишното — каза Леонида весело, но лицето й веднага помръкна, като видя как дъщеря й си свива пръстите от болка. Тя остави одеялото и я прегърна.

— Спокойно. Много ли те боли днес? Може би трябва да спреш работа за няколко дни. Защо просто не си почиваш край камината? Неотдавна купих няколко книги от пътуващата книжарница. Можеш да четеш. Това ще отклони вниманието ти от болката.

— Работата ги прави гъвкави. — Тя се освободи от прегръдката на майка си и погледна Бегача. — Големи братко, изглеждаш сериозен. За какво говорехте?

Бегача стана, хвана я за ръката и я заведе до камината. Колко дребничка и крехка беше — и толкова красива! Имаше черна гъста коса, която стигаше почти до пода. За съжаление, тя имаше физически недъг — проклятие, което никой не можеше да премахне, дори и шаманът на племето.

Отзад на шията си имаше израстък с формата на топка. Бегача знаеше, че не я чака нищо добро в бъдеще. Постепенно ще се изгърби съвсем. Може би никога няма да намери мъж, който да я приеме с недъга й. Натъжаваше го мисълта, че вероятно никога няма да изпита радостта да има свои деца.

— Говорехме за един човек, когото познавахме преди много години. — Бегача прокара ръка през косата й, която се пилееше като рохкава пръст.

— Кой?

— Не го познаваш — каза Бегача и се замисли. Искаше му се времето да тече по-бързо и вече да е вечер. Нямаше търпение да види бялата жена. Надяваше се, че ще успеят по някакъв начин да преодолеят различията помежду си. Очите им говореха за взаимната симпатия.

— Как се казва? — продължи да упорства сестра му.

— Адам. Като деца бяхме приятели. От тогава не сме се виждали и не знаех нищо за него.

— И той е тук? Дошъл е да те види? Къде е? Обичам гостите.

Леонида я хвана през кръста и се обърна към Бегача:

— Скоро ли е дошъл? Нямам търпение да го видя, а също и сестра му.

— Сигурен съм, че скоро ще дойдат тук. — Застанал пред камината, Бегача наблюдаваше играта на огъня. — Но най-напред трябва сам да се срещна с тях тази вечер. Може би скоро ще дойдат в селото ни.

— Не, синко! — изръмжа Мъдреца. — Не ни докарвай неприятности.

— Неприятности? — Леонида пребледня. — Наистина ли вярваш, че Адам е дошъл с тази цел?

Не последва отговор, затова Леонида реши, че е по-добре да не настоява. Явно темата беше неприятна за Мъдреца.

— А Сали? — не се сдържа да не попита. — Как е тя?

— Омъжила се е за трети път — каза Бегача. — Жената с Адам е дъщеря на последния й съпруг.

— Тя му е заварена сестра.

— Да, така е. — Бегача видя баща му да излиза от хогана, уморен да слуша тези разговори. Това го накара да се почувства неудобно заради тази вечер, но не можеше да не иде. Някой трябваше да защитава интересите на навахите. Това обаче беше чиста самоизмама. От сърцето си той знаеше, че го прави заради една жена.

Леонида виждаше някаква промяна у сина си. Очите му светваха всеки път, щом се споменеше името на бялата жена. Явно нещо се беше случило между него и Стефани, но не можеше да разбере какво и колко дълго щеше да продължи.

Очевидно Мъдреца не споделяше вълненията на сина си!

Едно бе ясно — очакваха ги дни, изпълнени с напрежение!