Каси Едуардс
Диво желание (18)

Глава седемнадесета

Не наранявай никое живо същество,

нито божата кравичка, нито пеперудата,

нито молеца с прашните крила,

нито пък щуреца, свирещ весело.

Кристина Розети

Форт Дифайънс

 

Хълмовете в далечината бяха обагрени в лилаво и сиво. Слънцето като разтопено злато разливаше великолепна светлина. Не беше минало много време, откакто Деймън откри, че няколко от конете му липсваха. За него нямаше значение, че самият той ги беше откраднал от навахо. Всеки кон, откраднат от ранчото, беше негов.

Пристигането му във форта беше разбудило всички преди сутрешната заря. Крачеше нетърпеливо из стаята, докато очакваше отговарящият за индианците, Алфред Брайънт, да дойде в службата си, за да приеме оплакването му. Беше поискал също аудиенция при полковник Скот Атли. Деймън смяташе, че сигурно тези двама важни мъже биха могли да направят нещо по отношение на проклетите крадливи индианци. Искаше да прогони от аризонската територия племето навахо, а също и краставите им овце. Искаше земята им за себе си, за да докара говеда от Тексас. С финансовата подкрепа на Адам Деймън виждаше бъдещето си розово. Той чу тежки стъпки зад себе си и се обърна ядосано към новодошлия.

— Крайно време беше — процеди през зъби, докато агентът по индианските въпроси премина сънено през малката си и тъмна стая. — Ако си гледаше работата, вместо да спиш до обяд, аз едва ли щях да съм тук, за да оставям едно след друго оплакванията си от индианците.

— Сега пък какво стана? — прозина се Алфред, а червеникавият му мустак потрепери. Тирантите, които до този момент висяха мързеливо от двете страни на кръста, бяха вдигнати и поставени на раменете. — Боже господи, Деймън, нима никога не спиш? Всеки път, когато дойдеш да ми досаждаш с оплакванията си от навахо, ти го правиш в ранни зори.

На Деймън му беше трудно да сдържа яда си, докато наблюдаваше как Алфред бавно и мързеливо се поклаща на път за бюрото си. Агентът му приличаше на пиле — с дълга измършавяла шия и прекалено голяма адамова ябълка. Носът му беше дълъг и остър, а очите толкова тесни, че трудно можеше да се забележи цветът им.

В стаята влезе лейтенант, който донесе съд с горещо кафе и две чаши. След като Алфред премести няколко листа хартия и едно списание встрани, за да направи място за подноса, лейтенантът го постави на бюрото и излезе.

Деймън знаеше, че на никого не е приятно, когато той идва във форта. Напомняше им колко малко са направили в борбата си срещу навахо. Никой не обичаше да му напомнят грешките — нито дребният чиновник, нито безполезният полковник.

— Кафе? — попита Алфред, докато наливаше.

— Идването ми тук не е любезна визита, по дяволите — изръмжа Деймън, като отиде до бюрото и се облегна с двете си ръце на него. — Дошъл съм да оставя друго оплакване от тези проклети навахо. Готов ли си да ме слушаш, или ще трябва да чакам, докато свършиш цялата тази кана с кафе?

Алфред вдигна очи и погледна Деймън.

— Ти почти ме обиждаш — каза той намръщено. — Ако не се държиш възпитано, ще те помоля да си изнесеш трупа оттук. Не ми плащат, за да слушам седмици наред обидите ти.

— На теб ти плащат, за да приемаш оплаквания от индианци или не? Може би ще трябва да изпратя телеграма до Вашингтон и да ги информирам, че ти си един отвратителен и гаден кучи син?

— Деймън, вече ми писна от теб! — каза Алфред, като стана бавно от стола с лице зачервено от яд. — А сега кажи какво искаш, или се махай от тук, по дяволите… Въобще не ми пука дали ще изпратиш телеграма дори до Президента. Решил съм да напусна и без това и да работя като агент някъде другаде, където да не трябва да се занимавам с такива тъпаци като теб и с техните истории.

— Нима смяташ, че кражбата на коне трябва да се толерира? — изсъска Деймън. — Откога индианците могат да крадат от белите хора, без да заплатят за това!

— Кои индианци? — попита Алфред, като въздъхна нетърпеливо и отново седна на стола си.

— Навахо, например.

— Имена. Трябват ми имена.

— Бегача, Мъдреца, Ястреб.

Алфред стисна челюсти.

— Имаш ли доказателства? — попита той. — Ти искаш да ме убедиш, че навахо са едва ли не невменяеми. Винаги говориш, че имаш някакви сметки за уреждане с този или онзи. Мислиш ли, че мога да приема всичко за сериозно?

— Имаш моята дума. Нима не е достатъчно?

Алфред се изсмя саркастично.

— Какво струва думата ти?

— Да не би да искаш да кажеш, че не ми вярваш и че тези крадливи диваци няма да си получат заслуженото? — Деймън се обърна и тръгна към вратата. — Ще отида да видя какво ще каже по този въпрос полковник Атли.

— Смяташ да се срещнеш с него днес? — попита Алфред, като се хилеше.

— Разбира се, че смятам — каза Деймън, докато стискаше дръжката на вратата.

— Тогава приятно пътуване до Вашингтон — каза Алфред ехидно. Деймън се обърна и го погледна безизразно. — Но трябва да те предупредя, всички тук знаят, че на теб ти се привиждат призраци.

— Той е във Вашингтон?

— Замина преди известно време. Но съм сигурен, че ще чуе оплакването ти, ако отидеш.

Деймън се наведе и хвана Алфред за гърлото.

— Хубаво е, че имаш намерение да напуснеш Аризона — почти изрева ранчерото.

Лицето на Алфред стана аленочервено. Деймън го пусна и излезе от стаята напълно разярен. Единственото, което му оставаше, беше да ускори пускането в действие на плана на Адам. Ако решението на проблема е да измами навахо, така да бъде.

Когато Бегача и Стефани пристигнаха във влака, слънцето вече беше изгряло над планините. Стефани слезе от коня и го завърза, а след това отиде при индианеца.

— Трябва ли да тръгваш? — попита Стефани, като го гледаше умолително с големите си сиво-сини очи. — Ако останеш, можем да закусим заедно, да пием кафе и да си отпочинем, а също и да излезем по-късно, за да направя някои снимки. Можем да бъдем заедно цял ден! Бегачо! Бегачо!

— Трябва да си отида, за да видя дали баща ми се е прибрал жив и здрав с конете — каза мъжът, като погледна в посоката, в която се намираше селището. — Чувствам се виновен, че го оставих сам през нощта.

— Между вас съществува пълно разбирателство, нали? — попита Стефани. — Прекрасно е, когато го има между бащи и синове. — Тя погледна към вагона на Адам. — Знам, че Адам би искал истинският му баща да беше жив. — Каза тя нежно, а след това погледна към наваха. — Като изключим факта, че Адам понякога изнервяше баща ни, те двамата се разбираха добре. Но между тях не съществува такова доверие, каквото има между вас.

— Изглежда наистина брат ти е загрижен за теб — каза Бегача, като поглади гривата на коня си. — В това също има вярност, сякаш си му истинска сестра, нали?

— Вероятно — каза Стефани, като кимна с глава. — Изглежда искрен.

Навахът протегна ръка и нежно погали бялата жена.

— Чувствата ми към теб са също искрени — каза той нежно, а след това се наведе и я целуна страстно. Чуха някакъв шум и се отдръпнаха един от друг. И двамата ахнаха, когато видяха Недокоснат цвят да се опитва да се промъкне край тях незабелязано. — Недокоснат цвят? — извика Бегача със стегнато гърло.

Погледна сестра си учудено и видя на лицето й изписано чувството за вина. Навахът слезе от коня, като впери очи в Адам. Отиде вбесен и го удари с юмрук в лицето. Когато мъжът падна на земята, индианецът изтича, хвана го за яката на ризата и отново го удари.

Недокоснат цвят се спусна към брат си и го хвана за ръката.

— Спри! — извика тя. — Големи братко, не прави така. Адам не е виновен за това, че съм тук. Сама реших да дойда. Той ме обича. Адам ме покани вътре. Повече ли щеше да се зарадваш, ако ме беше върнал сама в тъмнината, сама сред койотите? А вместо това той ми предложи жилище.

— Сигурен съм и нещо друго — каза Бегача със стиснати зъби, докато стоеше до Адам, който се люлееше, защото му беше трудно да стане. От носа и устата му течеше кръв. Едно от очите му вече се беше подуло толкова много, че мъжът не можеше да вижда с него.

— Можеш ли, стари приятелю, да ми кажеш, че не си спал в едно и също легло със сестра ми? — попита Бегача.

— Аз спах с него — бързо го прекъсна Недокоснат цвят с гордост в гласа. — Ако трябва да търсиш някаква вина, тя е в мен.

Очите на Бегача леко потрепериха, когато погледна към сестра си.

— Като знаеш мнението на татко, защо го направи? — попита брат й.

Индианката погледна предизвикателно към Стефани, след това извърна поглед към брат си и каза:

— А защо ти, големи братко, продължаваш връзката си с бялата жена, когато също знаеш за мнението на баща ни?

Стефани се почувства неудобно, защото знаеше, че онова, което Недокоснат цвят каза, е вярно, но все пак й беше неприятно да я дават за пример. Смяташе, че тяхната връзка е доста по-различна от тази на Адам и индианката. Мъдреца беше забранил на Адам да вижда Недокоснат цвят, по какъвто и да е повод. Сключи договор с Адам, че белият човек може да посещава навахо, стига да не ухажва повече индианката.

Бащата на Бегача не беше издавал такъв ултиматум за него, а и Стефани не беше дала повод за такава намеса.

— Сестро, независимо какво ми казваш, ти не трябва да ходиш при Адам — каза навахът, като привлече към себе си момичето. — Сладка малка сестричке, този мъж не е за теб. Той никога няма да се ожени за теб. Не разбираш ли, че светът, в който живее, е толкова различен от нашия? Адам никога няма да те заведе при белите хора, нито пък би останал тук. Просто си губиш времето с него. Моля те, разбери това и му кажи последно сбогом. Ще се чувстваш по-добре, когато сте далеч.

Бегача не можеше да й каже какво всъщност мисли. Адам може би беше искрен в чувствата си сега, когато в основата на черепа й имаше само една малка подутина, но скоро, когато тя започнеше да нараства, Недокоснат цвят щеше да му изглежда като уродливо чудовище. Разбираше съвсем ясно, че дори баща му не би могъл вече да спре любовта, породила се между двамата. А нима сестра му не заслужаваше поне малко щастие, докато то е все още възможно. Недокоснат цвят отиде при Адам и нежно прокара пръсти по подутия клепач, а после извади една носна кърпичка от джоба си, с която попи кръвта от раните.

— На теб не ти е неприятно, че аз съм навахо, нали? — промълви тя. — И няма да ти е неприятно и да се срамуваш, ако вземеш за жена една индианка навахо?

Адам премигна, преглътна с мъка страшно развълнуван от невинната й красота, от искреността, която се усещаше в гласа й.

— Аз те обичам — каза той с пресекващ глас. — Искам всичко да е възможно за теб. Дори и женитба с мъжа, когото обичаш.

Като подсмърчаше тихо, Недокоснат цвят се хвърли в прегръдките на Адам и каза:

— Знаех си, че не съм ти безразлична.

Стефани отиде при Бегача и го хвана за ръката. Дръпна го встрани от двойката.

— Изглежда, че брат ми е искрен в чувствата си към сестра ти — каза тя тихо.

— Не завиждам на брат ти, ако някога я нарани с нещо — каза Бегача, като притегли Стефани в прегръдките си. Над рамото на Стефани той наблюдаваше как Адам и сестра му се целуват. Цялото му същество тръпнеше само като ги гледаше. А може би грешеше по отношение на Адам. Заради сестра си той нямаше друг изход, освен да се съмнява в Адам. Навахът се отдръпна от Стефани и се метна на коня си.

— Ела, малка сестричке, качи се на коня и се прибери вкъщи с мен — каза мъжът.

Недокоснат цвят изведе своя кон от мястото, където го беше скрила, и застана отстрани на брат си. Адам й помогна да се качи на седлото.

— Братко, ако татко не е забелязал, че ме е нямало вкъщи, не му казвай къде съм прекарала нощта. Искам да му дам още време, а след това ще му кажа сама — помоли момичето.

След това се усмихна на Адам и отново погледна намръщено към брат си.

— Когато датата на сватбата ни е уточнена, големи братко, то тогава аз сама ще кажа на татко и майка. Ще ми дадеш ли малко време? Не искам още веднъж да предизвикам гнева на баща ни.

— Да имаш тайни е грозно нещо — каза Бегача със стиснати зъби.

— Понякога те са необходими — каза нежно Недокоснат цвят. — Поне за известно време.

— Ще си помисля — каза навахът, като пришпори коня си и кимна за сбогом на Стефани. — Хайде, малка сестричке, защото днес аз ще трябва да ти помогна да се прибереш в палатката си незабелязано. Но утре не съм сигурен дали ще го направя.

Сестра му се изравни с него.

— Уке-хе, благодаря ти — каза тя с усмивка в очите.

Адам и Стефани се гледаха в очите известно време, а след това той я прегърна.

— Благодаря ти, че не изказа някакво мнение — каза мъжът, като я погали по косата. — Прочетох в очите ти, че не одобряваш онова, което смятам да направя.

— А ти какво мислиш да правиш, Адам? — попита Стефани, като леко се отдалечи от брат си. — Наистина ли си влюбен в Недокоснат цвят?

— С цялото си сърце и душа — каза Адам и тръгна към вагона си.

— Но, това невинаги е достатъчно, нали?

Адам се обърна и я погледна съсредоточено, а след това продължи нататък.

„Боже господи, той няма да се ожени за нея“ — каза си Стефани, като почувства как я обхваща хлад навсякъде по тялото. Тя поклати леко глава. Брат й участваше в опасна игра, но единственото, което можеше да направи, беше да изчака и да види как ще завърши всичко. Тихичко се молеше брат й да промени решението си и да каже истината на Недокоснат цвят.

Понякога любовта надделяваше над всичко — дори над алчните и участващите в опасна игра.