Каси Едуардс
Диво желание (5)

Глава четвърта

Кълна се: тъй мило лице

не съм виждал отдавна.

Слагам ръце на сърце,

но го няма — ти го открадна.

Джон Клеър

Стефани беше чела някъде, че индианците не вярват на камерата и не разрешават снимките им да бъдат вземани от страх, че образите им на хартията могат да завладеят душите им. Осъзнавайки, че идеята да бъдат снимани няма да допадне на навахите повече, отколкото новото отклонение на железопътната линия, Стефани реши да отложи разговора за друг път.

— Двамата с Адам сме поканени на вечеря в ранчото на Деймън тази вечер — каза тя, за да наруши тягостното мълчание. — Желаете ли да дойдете с нас? Може би ще можем да поговорим, без да засягаме въпроси, които не ви допадат.

Очите на Адам светнаха. Много хитро постъпи, че я доведе със себе си. Щеше да предразположи индианците повече, отколкото той. Беше красива жена, на която трудно можеше да се устои. И на него му костваше големи усилия в началото да я възприема само като сестра.

Предложението на Стефани не се прие положително от навахите. Напротив, Адам съзря в очите на Мъдреца гневни искри.

— Откъде познавате Деймън Стаут? — попита най-после Бегача.

— Не го познавам лично. — Стефани съжали, че спомена това име. По лицето им разбра, че не хранят добри чувства към въпросния човек. — Той е приятел на Адам. Мисля, че са се запознали при последното идване на Адам тук, когато прави оглед на земята за строителството на частната си железопътна линия. Така ли е, Адам?

Той я стрелна гневно с очи. Намерението му беше да повдигне този въпрос по-късно.

— Твоята частна железопътна линия? — възкликна Мъдреца. — Тя ти принадлежи?

— Бих искал да обсъдим този въпрос друг път — каза Адам нервно. — Какво ще кажете за тази вечер? В ранчото на Деймън Стаут? Сигурен съм, че не би имал нищо против да дойдете и вие с останалите членове от семейството. Ще ги доведете ли? Бих искал да видя Леонида.

— Да, моля ви, доведете Леонида — обади се Стефани. — Чувала съм толкова много за вашето семейство. Нямам търпение да се запозная с жена ви.

— Нямате ли и дъщеря? — попита Адам, опитвайки се да отклони разговора от въпроса за причините, довели него и Стефани в Аризона. Той знаеше за съществуването на дъщерята Недокоснат цвят. Беше най-добре сега да се прави на невинен и да избягва обсъждането на сериозни въпроси.

— Да, и дъщеря се роди в нашето семейство. — Мъдреца поклати глава. — Казва се Недокоснат цвят. — Погледът му се спря върху Стефани. — Тя сигурно е на твоята възраст. Имам и син — Ястреб като мълния.

— Ще ми бъде приятно да се запозная и с двамата — каза Стефани.

— В такъв случай ще дойдете ли в ранчото на Деймън? — Адам побърза да се възползва от създалата се сърдечна атмосфера. Беше благодарен на Стефани за магнетизма, който излъчваше и който караше хората не само да я харесват, но и да я обичат.

— Ще доведете цялото си семейство, нали? — попита Стефани.

— Не! — отвърна Мъдреца твърдо. — Никога!

— Аз приемам поканата! — отсече Бегача.

Той усещаше върху себе си укорителния поглед на Мъдреца, но не му обърна внимание. Това беше чудесна възможност да провери дали Деймън е откраднал конете. Имаше и още една причина, която не желаеше да сподели с баща си. Макар че се бореше с чувствата, които Стефани събуди у него, не можеше да устои на желанието да я опознае по-добре.

— Това е чудесно, Бегачо! — Адам го хвана за рамото. — Много се радвам, че отново сме заедно, приятелю. Не вярвах, че ще се случи.

— Времената се промениха, но и хората са различни.

Бегача махна ръката на Адам от рамото си.

— До довечера, Адам. — Умишлено не се обърна към него с „приятелю“. За него Адам беше всичко друго, но не и приятел. Момчето от детството му беше станало пресметлив мъж. Погледът му срещна очите на Стефани.

— До довечера, Стефани.

После обърна коня си и препусна след баща си. След като се отдалечиха на известно разстояние, Мъдреца се обърна с гневен тон към него:

— Нима смяташ да отидеш в ранчото на Деймън? Не мислиш ли, че е глупаво? Знаеш, че не сме в добри отношения с него. Освен това го подозираме за кражбата на конете ни.

— Точно заради това отивам в ранчото. Не разбираш ли? Мога да се промъкна до конюшнята и да проверя конете. Веднага мога да позная кои са нашите.

Мъдреца леко се усмихна.

— Възпитал съм умен и хитър син.

— Значи нямаш нищо против да отида. Няма да го направя, ако не си съгласен.

— Върви, но внимавай с бялата жена! Винаги помни, че децата ти трябва да бъдат индианци, а не бели.

— Аз също съм бял, нали? — попита Бегача предпазливо. — Не съм ли верен на навахите, макар че съм бял по рождение?

— Нима намекваш, че бялата жена ти харесва?

— Рано е да се каже. — Бегача отбягна зоркия поглед на баща си, защото се страхуваше, че очите му ще разкрият чувствата, които той и пред себе си не искаше да признае.

— Внимавай на кого ще подариш сърцето си. Според мен Адам е предател. Кой знае дали сестра му не е като него?

— Те не са от една кръв.

— Така е. Още нещо, синко. Разбери дали само Адам е собственик на допълнителната линия.

— Добре, татко!

Продължиха да яздят в мълчание.

Мислите на Бегача се върнаха към предупрежденията на баща му и собствените му резерви към бялата жена. От друга страна, нито една жена, бяла или индианка, не беше го впечатлявала толкова силно. Може би трябваше в случая да застане срещу интересите на навахите и да следва зова на сърцето си, но да действа предпазливо. Надяваше се, че няма да се наложи да избира между тази жена и навахите.

Слънцето приличаше силно и в купето беше станало много топло. По плюшената гарнитура на седалките танцуваха слънчеви зайчета. Машинистът на влака и работниците си бяха заминали. Взели конете си от товарния вагон и тръгнали да търсят развлечения в Галъп.

— Стефани, беше чудесна — каза Адам през смях. — Направо изумителна. Ако не беше ти, Бегача нямаше да приеме поканата.

Стефани седеше до прозореца и гледаше замечтано далечните планини. Почти не чуваше какво й говори Адам. Мислите й бяха заети със загадъчния мъж, когото наричаха Белия индианец.

— Стефани? — Адам се обърна към нея. — Чу ли какво казах? Много си съобразителна. Ако не беше ти, Бегача нямаше да се съгласи да дойде в ранчото на Деймън. Не разбираш ли какво означава това? Ако мога да го привлека на наша страна, той ще убеди навахите да не се противопоставят на строителството на допълнителната линия. Очевидно, отношенията между Бегача и баща му са основани на взаимно доверие. Мъдреца ще послуша сина си.

При споменаването името на Бегача Стефани се сепна.

— Какво каза за Бегача?

— О, нищо. Изглежда и без това не ме слушаш. Падаш си по него, нали?

Червенина заля бузите й. Тя избягна изпитателния поглед на Адам и излезе от стаята. Специалното помещение за промиване на снимки се намираше в съседство, но понеже беше тъмно, тя се засуети да намери лампа. Без малко да изпусне кибрита, когато усети Адам до себе си.

— Дай на мен да запаля лампата. — Адам драсна една клечка и я поднесе към фитила.

— Внимавай! Химическите материали могат да избухнат!

— Разбира се — разсмя се той. — Мислиш ли, че ще проиграя така леко късмета си сега, когато мечтите ми са почти реалност.

Стефани реши да охлади ентусиазма му.

— Пилетата се броят наесен. — Тя сложи лампата далеч от подносите с химическите материали, които използваше за промиване на негативите. — Не видя ли как реагира Мъдреца. Ясно е, че е против не само срещу строителството на линията, но и срещу работата ми като фотограф. — Тя се обърна и леко го хвана за ревера. — Скъпото ми братче! Вярвам, че ще спечелиш. А сега ме остави. Искам да промия снимките, които направих в Галъп. Този град е много колоритен, не мислиш ли?

— Не повече, отколкото ще бъде моят. — Адам я целуна по челото. — Ще стане прекрасно градче!

— Прекрасно! За теб всичко е прекрасно. Надявам се да осъществиш мечтите си.

Адам я прегърна.

— Вярвам, че с твоя помощ, е напълно възможно.

— С моя помощ? — Тя се отдръпна рязко от него. — Какво искаш да кажеш?

— Не чу ли нищо от това, което ти казах преди малко? О, добре. Няма да го повтарям. Скоро ще разбереш какво имам предвид.

Стефани искаше да каже още нещо, но Адам излезе и я остави сама с мислите й.

„Какво ли искаше да каже?“ — зачуди се тя и се залови за работа. Изсипа някакви химикали във водата и ги разбърка, но явно работеше механично. Мислеше само за Бегача. Той беше мъжът на нейните мечти. Трябваше да намери начин да му обясни, че снимките й няма да навредят никому. „Трябва да намеря начин“ — мислеше си тя, докато събличаше сакото си. Нави ръкавите на блузата си и продължи работата си. Сърцето й подскачаше всеки път при мисълта за Бегача. Трябваше да го види отново, независимо от обстоятелствата.