Каси Едуардс
Диво желание (29)

Глава двадесет и осма

Бързо седмиците отминават

годините са кратки, а любовта

разцъфва и увяхва като цвете.

Едуард Роуланд Сил

Стефани се събуди изведнъж. Нещо разтърси релсите и купето почти подскочи. Като се надигна на лакът, тя разбра, че причината е силен взрив. Дори и в момента продължаваше да чува нови серии експлозии.

— Какво става, за бога? — запита се тя шепнешком, докато бързо ставаше от леглото. Приближи се до прозореца и видя отблясъците на голям огън недалеч. Експлозия. „Нещо беше взривено“ — отговори си сама и мислено проследи къде точно можеше да бъде огънят. Бързо разбра, че беше около мястото, където линията на влака правеше завой, за да влезе в Галъп. Неприятна мисъл мина през главата й. За момент затаи дъх.

Новата отбивка на линията! Някой я беше взривил!

Можеше да е и по-лошо. Ако това бяха релсите на новия влак, за момента той пътуваше само до Галъп. Там трасето свършваше.

Някой похлопа на вратата и това откъсна погледа й от заревото. Знаеше, че най-вероятно и Адам беше събуден от взрива и затова идваше сега при нея, за да се увери, че тя е добре и е разбрала какво е станало. При мисълта, че ще трябва да го види, тя се вбеси. Независимо от причината, той нямаше право да я безпокои по това време. Отвън едва беше започнало да се зазорява. Заради него тя загуби единствения мъж, когото беше способна да обича. Затова беше казала на Адам, че не иска да го вижда.

Въздъхна тежко, защото знаеше, че той щеше да чука, докато му се отвори. Стана и дръпна рязко вратата.

— Адам, чух експлозията и видях огъня, затова веднага излизам и отивам там. Искам да разбера причината и дали някой не е пострадал. — Тя изстреля бързо всичко това, за да се отърве от него. — Смятам също да взема и фотоапарата и техниката със себе си — поне това, което е останало от нея. Сега ме остави. Не е нужно да идваш с мен. — И тя затръшна вратата пред лицето му. Знаеше, че му е казала всичко, за което той можеше да попита, и не очакваше да я безпокои повече тази сутрин. Забеляза глупавия му и притеснен поглед и това й показа, че той е разбрал чувствата й. Обеща си, че никога повече няма да се повлияе от момчешката му невинност. Още преди доста време тя осъзна, че това е само преструване и имаше за цел да задоволи собствените му желания.

Въпреки че все още беше леко схваната и уморена от дългата езда и неприятностите с Бегача, Стефани бързо облече нова риза и нахлузи ботушите. Среса си косата и сложи заредения малък пистолет на кръста. Където беше станала експлозия, несъмнено се криеше и някаква опасност. Всичките взривове по железопътните линии бяха преднамерени.

Светкавична мисъл мина през съзнанието й и тя усети как я побиха тръпки: „Навахите мразеха линията и се бореха срещу нея. Тя се спря за момент, преди да влезе в тъмната стаичка. Изведнъж пребледня: «Господи, само дано това не е Мъдреца или някой от хората му!» С толкова много неща трябваше да се справят, а сега, ако си имаха проблеми и със закона, щеше да им бъде твърде трудно.“

Стефани се отърси от този страх, бързо взе това, което щеше да й трябва, и излезе навън, където прекрасната зора разцъфваше. Само едно нещо разваляше сутрешната красота — миризмата на изгоряло и черният пушек откъм влака показваха, че огънят още гори.

— Може би целият влак гори — каза си тя, докато слагаше нещата си на гърба на мулето. Снощи беше твърде уморена, за да свали седлото и юздите от коня си и затова сега той я чакаше готов за езда. Стефани не обърна никакво внимание на Адам, който дотича бързо, като в движение си слагаше ризата.

— Хей, почакай малко, сестричке! — извика той след нея, когато тя зави с коня си и се отдалечи. — По дяволите, Стефани, сега не е време да ми се сърдиш. Трябва двамата да разследваме това там! — Той се метна на собствения си кон и бързо я настигна. — Виж много съжалявам за това, което сторих, но аз го направих за твое добро. Ти заслужаваш някой по-добър от Бегача. Вкъщи ще можеш да си избереш мъж. Някой сериозен човек, Стефани, и достоен за теб, а не такъв, който ще си играе на индианци през целия живот.

До този момент Стефани упорито не му обръщаше внимание, но последното, което той каза, я жегна болезнено и тя извърна глава към Адам. В очите й се четеше гняв, но тя не каза нищо. Той не заслужаваше нищо. Извиненията му сега нямаха никаква стойност. Приказките му можеха да имат някакво значение само ако той отидеше и кажеше на Бегача, че е излъгал. Тя обаче познаваше Адам добре и знаеше, че той не би се унижил да го стори. Сега й се извиняваше само защото искаше нещо от нея. Изглежда, ще си остане завинаги хлапето, което не може без кака.

Стефани смушка коня и препусна напред, съсредоточила мислите си върху това, което се беше случило на линията. Когато стигна достатъчно близко, видя, че целият влак беше пострадал от експлозията. Вагоните още горяха и се бяха наблъскали така, че в момента приличаха на цепеници в огнище.

Едно нещо все пак я накара да въздъхне с облекчение: влакът се намираше на самия край на трасето, извън Галъп. По това време сигурно нямаше никой в него. Е, поне този, който е заложил динамита — защото взривът беше от динамит — се е погрижил да няма човешки жертви.

Отново мислите й закръжиха около Мъдреца и омразата му към железопътните линии, но тя тръсна глава, за да се отърве от тези предположения. Не искаше да смята, че вождът беше отговорен за всичко това. Но изведнъж друга мисъл проряза съзнанието й: Бегача. При разследването той лесно можеше да бъде обвинен. Доста хора знаеха, че мрази Адам — защо пък да не бъде обвинен, че е взривил влака?

— О, не! — прошепна тя, защото се сети и за друго — твърде много бяха и онези, които видяха Бегача да участва в кавгата в „Голямата палатка“. Това също можеше да се използва срещу него.

Стефани не искаше да мисли, дори не искаше да предположи, че експлозията е негово отмъщение. Затова тя съсредоточи цялото си внимание върху снимките, които трябваше да направи при разрушения влак. Щеше да ги брани с цената на живота си, така че никой шериф или съдия да не може да се докопа до тях. Щеше да направи снимките и после бързо да се върне при влака си. Там щеше да ги прояви и после да ги скрие.

Адам я настигна с коня си и се изравниха. Слязоха от седлата почти едновременно. Въпреки че Стефани не можеше да понася близостта му, не каза нищо, когато той й нагласи триножника и се отдръпна, за да не пречи на снимането.

Тя се стараеше да не обръща внимание на тълпите, които идваха от Галъп пеша или на кон, за да видят потрошения влак. Усещаше как те се събираха наоколо и ги обграждаха. Можеше да ги види през гъстия пушек и от другата страна на влака.

Смяташе да направи само още няколко снимки и после да се измъкне бързо оттук и да се прибере в купето си.

— Доста пръчки динамит са отишли, за да се направи такава поразия — каза Адам достатъчно силно, за да може да се чуе гласът му и се огледа леко усмихнат, доволен от това, че доста хора се обърнаха към него. Сложи ръце на гърба си и като продължи да изучава пораженията по влака, каза също така високо: — Чудя се как проклетите индианци са се докопали до динамит? — След това погледна предпазливо Стефани, а тя му хвърли ядосан поглед, но отново се зае с работата си и тъй като вече не го гледаше, Адам продължи: — Най-вероятно са го откраднали от складовете на строителните работници — каза Адам доста по-високо, като осъзна, че някои са се приближили не само за да гледат как работи Стефани, а и за да го слушат. Той потърка с пръсти брадичката си и продължи: — Чудя се кой ли индианец е направил това — каза той, като видя шерифа, който си пробиваше път с лакти през тълпата. — Дали е бил Бегача? Или Мъдреца? Може пък и непокорният му син Ястреб. С една такава постъпка той ще стане герой за своите хора. Това би му помогнало да си закачи още едно перо. Стефани чу достатъчно и се обърна рязко към Адам:

— Ще млъкнеш ли най-после? — извика тя, а очите й блестяха от гняв. — Как можеш да мразиш навахите толкова много? Преди да дойдем в Аризона, говореше с уважение за тях, а Бегача беше най-добрият ти приятел. Сега обвиняваш и него, и брат му?!

Изведнъж тя забеляза шерифа, който приближаваше насам, и усети, че стомахът й се сви. Тогава хвана Адам за ръката и забързано, шепнешком му каза:

— Помогни ми да си събера и натоваря нещата. Адам, побързай! Помогни ми! Не искам шерифът да ми конфискува негативите.

Макар и с нежелание, Адам й помогна. Докато се отдалечаваше с коня си тя усети, че й призлява, тъй като още чуваше злобните приказки на Адам срещу Ястреб. Олекна й, когато чу, че шерифът иска още доказателства, че индианците са причинили експлозията, а тя знаеше, че Адам ги няма.

Пое дълбоко въздух и препусна в галоп. Беше направила доста снимки и знаеше, че в „Санта Фе“ ще са й благодарни да ги имат, когато започнат разследването си.

Но изведнъж тя осъзна, че всичко е пусто и празно. Усещането за триумф вече го нямаше. Струваше й се, че значимото в живота й е изчезнало.

Без Бегача нищо друго нямаше значение.

 

 

Ястреб седна и се загледа в Танцуваща в облаците, която поднасяше закуската на майка му и баща му. Усмихна й се щастливо, докато му подаваше една паница с царевична каша. Преди още да беше се събудил, тя вече беше станала, приготвила храната и сложила кафето да заври. Каза му, че това не е само да го изненада и да се покаже като добра съпруга. Искаше с тази първа закуска, след като тя и Ястреб бяха вече семейство, да направи впечатление на родителите му. Така тя им благодареше и за щедрия подарък, който бе получила за първата си брачна нощ. Бегача и Недокоснат цвят също бяха поканени. Тя обаче не се чувстваше добре и се отказа, може би заради това и брат й също не дойде.

— Ти наистина си се постарала твърде много. Не е било необходимо чак толкова — каза Леонида, като се усмихна на Танцуваща в облаците, когато младата жена седна до съпруга си на бялата овча кожа до огнището. — За да приготвиш всичко това, ти би трябвало да си станала преди изгрев-слънце.

— Беше ми много приятно да приготвя тази изненада за моите нови родители — отвърна с искряща усмивка Танцуваща с облаците.

— Беше чудесна — каза Леонида. — Благодаря ти, скъпа.

— Танцуваща с облаците, храната е много добра — отбеляза Ястреб, като си вземаше парче сирене. То първо беше стопено, после нарязано и накрая опечено, така че сега приличаше на нападали сухи листа. — Майка ти, изглежда, те е научила много добре на изкуството да готвиш.

— Уке-хе благодари на своя съпруг — отвърна младата жена, като скромно сведе поглед. Все още не се чувстваше достатъчно спокойно и естествено сред тези все пак нови за нея хора. Притесняваше я най-много присъствието на Мъдреца, затова тя само побутваше храната в чинията си, без да я опитва. Надяваше се, че след като веднъж тя и Ястреб прекараха известно време в собствената си шатра, нещата щяха да се оправят. Тогава може би вождът щеше да одобри избора на съпруга на своя син и щеше да я приеме. Все пак тя с нищо не беше заслужила неговото пълно мълчание.

Усетил, че Танцуващата с облаците е напрегната и притеснена, Ястреб погледна баща си. Намръщи се, когато видя, че Мъдреца беше все още така сериозен, както и вчера, когато разбра за сватбата на сина си. Одобрението на баща му беше много по-важно за него, отколкото това на майка му.

— Мъдрецо? — обади се Леонида и сложи ръката си върху тази на своя съпруг. — Скъпи, не мислиш ли, че храната беше много добре приготвена? Нали синът ни си е намерил жена, която да готви прекрасно? Знаеш колко обича добре сготвено ядене.

Вождът отхапа още веднъж от хляба, а после остави чинията до себе си на овчата кожа и погледна Ястреб. Беше чакал достатъчно, за да му напомни какво трябваше да направи тази сутрин, а и всяка следваща, преди да е завършил образованието си.

— Сине, ти трябваше да заминеш за училището рано тази сутрин — най-после каза Мъдреца. — Още преди три дни трябваше да си там. Сега ще ти се наложи да се трудиш много по-усърдно, за да наваксаш това, което си изтървал, докато си търсеше жена.

Леонида се стресна и почти изтърва лъжицата си, когато синът й внезапно скочи на крака, а чинията му падна на земята.

— Училище? — попита той, като гледаше невярващо към баща си. — Аз нямам намерение да ходя на училище нито днес, нито когато и да било повече. Сега моето задължение е жена ми! Не книгите!

Мъдреца се изправи бавно и като застана срещу Ястреб, сложи ръце на раменете му.

— Сине, жена ти няма нищо общо с това. Аз, твоят баща, бях решил още преди много време, че ти ще завършиш образованието си докрай. И аз няма да променя решението си!

— Аз вече съм женен — каза Ястреб, като се стараеше да не прекрачва границата на благоприличието. — Аз съм мъж — той видимо потръпна. — Само децата ходят на училище.

— Да, ти си мъж — отвърна бащата меко. — Но ти ще бъдеш много по-добър мъж, след като завършиш образованието си. — Той отпусна ръцете си и посочи към вратата. — Ако тръгнеш сега, ще имаш време да стигнеш.

Очите на Ястреб се разшириха. Знаеше, че всеки по-нататъшен спор щеше само да доведе до по-лоши последствия, а и не искаше повече да изглежда като глупак пред съпругата си. Не можеше да повярва, че това, което беше направил, остана без ефект, фактът, че беше вече женен, не означаваше нищо за баща му.

Погледна надолу към Танцуваща с облаците и знаеше с цялото си същество, че не съжалява за сватбата си с нея. Макар че беше планувал женитбата да бъде идеална, ето че сега имаше проблеми. Танцуваща с облаците беше всичко на този свят за него.

Тя се усмихна меко и хвана ръцете му.

— Съпруже, има нещо, за което искам да те помоля — каза тихо тя.

— Какво е то? — попита Ястреб, като се вглеждаше в очите й и откриваше толкова много любов в дълбините им.

— Ти скоро ще тръгваш за училище — започна тя, като зениците й се разширяваха, докато го гледаше.

— Така изглежда — отвърна й той, а гласът му показа колко неприятно му беше това.

— Вземи ме с тебе — каза тя бързо. — Моят баща никога не би ми разрешил. Той не ми даваше такива възможности. Дори не ми позволяваше да излизам от селото без придружители. Много пъти съм мечтала да ходя на училище, да се уча от книгите. Моля те! Ще ме вземеш ли със себе си? Бихме могли да учим заедно.

Внезапно настъпи абсолютна тишина в шатрата.

След това Ястреб се засмя малко неестествено, а после се почувства щастлив. Не можеше да повярва на обратите, които събитията вземаха. Изведнъж, толкова бързо той осъзна смисъла да ходи на училище — жена му. През нейните очи той видя необходимостта от образованието. Щеше да бъде невероятно чудесно да учат заедно.

Ястреб се усмихна на Танцуваща с облаците и каза:

— Днес ти ще отидеш на училище със своя съпруг. — Той се усмихна на баща си, когато тя го хвана за ръката щастлива.

— Ще отида да приготвя два коня — каза Мъдреца, а очите му играеха весело.

След като той излезе, Леонида прегърна сина си, а после и Танцуваща с облаците.

— Тази сутрин ти направи чудо със сина ми и успя да спечелиш съпруга ми — каза й тя тихо.

Младата жена също прегърна Леонида, доволна, че най-после са я приели и че имаше възможност да учи. Струваше й се, че сватбата й с Ястреб е най-доброто, което беше свършила през целия си живот.

Скоро двамата вече яздеха далеч от селото, като се смееха и говореха весело за това, което трябваше да стане днес. Той й обясняваше всекидневието в училище и правилата там. Искаше да сподели с жена си толкова много неща, които дълго време беше таил в себе си. Повече не се замисли колко много мразеше училището. Вече всичко беше съвсем различно, щом тя бе с него. Те яздеха по пътя, като ту препускаха в шеметен галоп, ту намаляваха до съвсем бавен ход, за да могат да говорят отново.

Изведнъж настана напрегнато мълчание, когато видяха, че към тях се приближава група ездачи, а слънцето проблясваше по дулата на пушките им. Не им остана време дори да се почудят кои бяха тези бели, защото те бързо направиха стегнат кръг около двамата.

— Кои сте вие? — попита Ястреб предпазливо, като се колебаеше дали има смисъл да пресегне към пушката си. — Какво искате от нас? Пуснете ни да минем. Аз и жена ми отиваме на училище и не желаем да закъсняваме.

— Няма да ходиш на никакво училище днес, индианецо — каза един от мъжете — арестуван си.

Танцуваща с облаците пребледня. Ястреб като мълния усети как устата му изведнъж пресъхва.

— Арестуван? За какво? В какво ме обвинявате?

Огледа мъжете един по един и предположи, че са полицейски отряд. Разпозна един-двама от форт Дифайънс. Беше ги виждал и преди в такива групи. Но те обикновено преследваха дезертьори или бели престъпници. Ястреб като мълния не беше нито от едните, нито от другите. Изведнъж обаче стомахът му се сви, когато се сети за петнайсетте откраднати коня, които използва като подарък за сватбата.

Спомни си също, че Деймън Стаут беше подал оплакване за изчезнали коне. Не бяха обаче само тези петнайсет, но и другите, които бяха откраднати през нощта, когато баща му организира нападението.

Един от мъжете наоколо приближи и сложи белезници на китките му.

— За какво си бил виновен ли, индианецо? Нека видим сега — каза той, като приближи грозното си лице пред очите на Ястреб. — Обвинен си в конекрадство, а после и в саботиране на влак. Сигурно доста си се озорил, докато отмъкнеш толкова динамит.

— Влак? — отвърна Ястреб, като повдигна вежди. — Динамит? Не знам нищо за това. Нищо.

— А така, сега ще имаш и обвинение за лъжа — каза белият, като сви рамене.

Танцуваща с облаците приближи коня си до този на своя съпруг и каза разплакано:

— Те не могат да те отведат! Моля те, кажи ми, че няма да те отведат.

Когато обърна очите си към нея, той разбра, че не може да й даде думите, които тя искаше, за да опровергае това, което ставаше. Самият той не намираше логиката. Освен факта, че беше от навахите. За белите винаги беше лесно да прехвърлят вината върху тях.

— Красива госпожице, хващайте обратно пътя за вкъщи — каза един от мъжете, като плесна с ръка коня й — или иначе и вие ще се окажете в незавидното положение на съпруга си. — Мъжът сви брадичката си и попита: — Кога си взе жена, Ястреб като мълния? Мислех, че си само ученик.

Трябваше да положи неимоверни усилия, за да не отвърне нещо рязко или да не се нахвърли върху тези мъже дори и с белезници на ръцете си. Знаеше обаче, че това само щеше да навреди.

След това една мисъл мина през съзнанието му. Доказателство! Той можеше неоспоримо да докаже, че предната нощ не е бил край влака.

— Каза, че някакъв влак бил взривен снощи? — попита съвсем предпазливо, колкото да се увери.

— Ъхъ, и ти си свършил тая шибана работа — отвърна един от мъжете. — Там още се вдига пушек.

— В такъв случай не можете да ме арестувате за това престъпление — каза Ястреб и гордо вдигна глава. — Цяла нощ съм бил с Танцуваща с облаците.

Когато онзи мъж удари коня й, тя само се беше отдръпнала на няколко крачки и оттам гледаше тъжно към съпруга си.

Един от белите се наведе към лицето на Ястреб и му каза:

— Мислиш ли, че ние ще приемем думите на една съпруга от навахите за доказателство? Или пък това, което би казал всеки от племето ти в случая? Вие всичките можете да си приказвате колкото искате, но ние можем да ви кажем само да се връщате в шатрите си — там, където ви е мястото.

Танцуваща в облаците се разтресе от ридания. Ястреб я погледна, като се чувстваше безкрайно унижен и напълно безпомощен.

— Добре, хайде да вървим, няма какво повече да чакаме — каза водачът на отряда. Завъртя коня си в посока към форт Дифайънс. — Ще го заведем във форта. Ще постои няколко дни там в карцера, а после ще го прехвърлим в по-голям затвор в Галъп. Скоро ще присъстваме и на обесване.

Един друг взе юздите на коня на индианеца и го поведе напред.

Ястреб погледна през рамо към Танцуваща с облаците и извика:

— Много съжалявам. Но ти си върви вкъщи! Кажи на родителите ми какво стана и стой при тях, докато всичко се изясни и оправи.

Тя избърса сълзите от лицето си и обърна коня в посоката, откъдето беше дошла. Това, което тъкмо се беше случило, й изглеждаше невероятно. Струваше й се, че всеки момент тя ще се събуди, за да открие, че всичко е било само един кошмар. Как беше възможно да спечели всичко, което желаеше, за една нощ и да го загуби на следващия ден?

Загледа се известно време след Ястреб, докато групата се отдалечаваше по посока на слънцето. После се обърна напред и събра смелост да тръгне. Трябваше да намери помощ за съпруга си: Мъдреца или може би дори Бегача — братът на мъжа й. Те бяха отговорът на въпроса й. Те щяха да спасят Ястреб.

Надеждата се зароди в нея и тя пришпори коня си в галоп. Чувстваше се невероятно самотна. Никога преди не беше изпитвала такова усещане за самота. Баща й не го допускаше. Чувстваше се уязвима не само защото никой не я придружаваше, но и затова, че беше без оръжие да се защитава, ако се наложи.

Вдигна лице към небесата и зашепна молитва към Великата Невидима Сила. Молеше се мъжът й да не бъде следващата жертва на злите бели.

Стори й се, че някаква нежна ръка леко докосна бузата й и реши, че това е отговор на молитвата й. Помоли се още веднъж на Великата Невидима Сила:

— Моля те, върни ми съпруга бързо! — изрече тя с мъка, като потискаше риданията, които напираха в гърлото й.