Каси Едуардс
Диво желание (12)

Глава единадесета

Стефани бързо постави ръката си върху тази на Бегача, за да му попречи да захвърли фотоапарата й на земята.

— Моля те, недей — каза тя едва доловимо. — Ако го направиш, това ще бъде предателство към онова, което изпитахме един към друг само преди няколко минути. Ти знаеше, че аз се занимавам с фотография. Ти знаеше, че аз съм дошла в Аризона, за да правя снимки.

— Бях достатъчно глупав, за да го забравя — каза Бегача, като все още държеше заплашително фотоапарата над главата си.

— Бегачо, моля те, чуй ме какво ще ти кажа и след това реши дали искаш да унищожиш фотоапарата ми — каза нежно Стефани. — Ако ти наистина го направиш, аз се страхувам, че ще се разделим!

Затаила дъх, тя чакаше.

Навахът бавно смъкна ръката си и постави фотоапарата обратно на мястото му; Стефани изпита огромно облекчение. Той току-що беше доказал любовта, която изпитваше към нея. Тя знаеше, че той мрази фотоапарата й и онова, което уредът символизираше. С него Стефани можеше да продължи изследванията си върху хората му. Но все пак, заради нея, Бегача не го унищожи.

— Благодаря ти — промърмори тя. След това тръгна с очи, вперени в мъжа, като се осмели дори да го хване за ръка. — Скъпи, моля те, изслушай ме, а след това, ако не искаш да имаш нищо общо с мен, аз ще се кача на коня си и ти никога няма да ме видиш повече — каза тя с пресекващ глас.

— Кажи каквото смяташ, че трябва да се каже — отговори Бегача с очи, вперени в нейните. — Аз ще те слушам.

— Бегачо, аз не искам да навредя на хората ти. — Стефани прокара ръката си по бузата му. — Скъпи, аз имах време да обмисля много неща, откакто пристигнах в Аризона. Реших подробно да запозная американците чрез моите снимки с хората на навахо и да им кажа, че мъжете навахо са горди воини, които винаги са копнели за героични дела. Какво лошо би могло да има в това?

— Лошо? — той хвана ръцете й и ги притисна към гърдите си. — Хората ми не желаят да бъдат снимани. Въпросът не е в това кой ги снима. Аз ще дойда с теб, докато пътуваш с фотоапарата си, но ти ще го използваш, за да правиш снимки на пейзажа на Аризона, но не и на хората й. Нищо свещено не трябва да се запечата на филма. Разбираш ли? Приемаш ли тези условия? Ако си съгласна, тогава ще дойда с теб.

Стефани стоеше безмълвна. Не беше очаквала, че той ще й позволи да направи още снимки. Беше изпълнена с благоговение. Любовта, която я изпълваше в този момент, беше по-силна от всякога, защото разбираше, че Бегача прави голяма жертва.

— Ще направиш всичко, което каза? — попита тя, като сподави радостта си.

— Баща ми не би одобрил, но аз ще дойда с теб — отвърна той. Чувстваше, че иска да я зарадва, макар и да осъзнаваше, че прави това главно заради хората си. Трябваше да държи Стефани далече от навахо, от свещените им скали, от местата за молитва, от гробищата им.

— Не искам да ти създавам неприятности с баща ти — каза Стефани, като гледаше втренчено в лицето му.

— Ние невинаги сме на едно и също мнение с него — усмихна й се той. — Ако винаги бях съгласен с него, нямаше да бъда тук с теб тази вечер. Защото, красавице моя, баща ми ме предупреди да внимавам да не се влюбя в теб.

— Наистина ли? — попита Стефани с широко отворени очи.

— Спомняш ли си първия път, когато се видяхме? — попита Бегача, като я прегърна. — Онзи ден той е почувствал какво става между нас и по пътя за дома ме предупреди да внимавам.

— Съжалявам, че не ме харесва — каза Стефани.

— Не е в това въпросът. — Индианецът постави пръстите си на брадичката й и я погледна в очите. — Той се страхува за бъдещето на сина си, за цвета на кожата на децата, които могат да му бъдат внучета.

— Какво? — попита Стефани задъхано.

— Баща ми желае внуците му да имат същия цвят на кожата, на очите и на косата като хората на навахо — отговори тихо Бегача. — Но когато ми каза тези думи, аз му напомних, че самият аз съм бял, но съм верен на навахите.

Вълците виеха към луната, усмихваща се над далечните хълмове. Бегача притисна силно Стефани, а устните им се сляха в дълга целувка.

 

 

Деймън Стаут яздеше прегърбен, докато обикаляше пасбищата си и броеше на ум конете. Беше видял счупената ограда, а това показваше, че нещо не е наред. Липсваха доста коне. През последните нощи някой открадна част от конете му.

Деймън хвана здраво юздите. Работниците в ранчото спряха работата си и го наобиколиха.

Деймън се опита да разпали пурата си, която отдавна беше изгаснала. Спря погледа си върху всеки един от мъжете.

— Вие знаете какво трябва да се направи, нали? — изръмжа Деймън.

— Конете са при Мъдреца — каза един от хората му, като весело се засмя. — Приятно ми е, че е станал крадец. Този факт въодушевява живота ми, прибавен, разбира се, към уискито и жените. Ще се позабавлявам малко.

— Смяташ, че Мъдреца го е направил — попита друг от работниците. — Струва ми се, че е достатъчно умен, за да не се занимава с такава работа.

— Или е Мъдреца, или е Бегача — каза Деймън намръщено. — Но все пак не трябва да се забравя и Ястреб като мълния.

Той заби блестящите шпори в хълбоците на животното като го накара да се изправи на задните си крака и препусна облян от лунна светлина.

— Хайде, момчета, трябва да пооткраднем малко коне! — изсмя се собственикът на ранчото.

 

 

Все още ядосан от развитието на събитията този следобед, Адам стоеше на коня си върху един хълм и гледаше към селото на Мъдреца. Не си беше отишъл направо вкъщи. Беше ядосан на Мъдреца, нещо повече — разтревожи се, когато видя сестра си, Стефани да напуска селото на навахо заедно с Бегача. Когато се сети как би могъл да използва тази връзка, се успокои. Надяваше се двамата да се сближат. Не смяташе да им пречи да стигнат до венчило дори. Но той никога нямаше да позволи на Стефани да стане част от това диво племе. Тя трябваше да бъде на онзи проклет влак с него, когато той си тръгва от Аризона.

Вниманието му отново беше привлечено от необясним шум в долината. Наведе се и се опита да види нещо!

— О, боже! — усмихна се той. — Как е възможно? Хората на Деймън крадат конете на Мъдреца.

Адам ги наблюдаваше, докато не си тръгнаха. Беше хубаво, че Деймън реши да открадне конете тъкмо сега и да отвлече вниманието от Адам и плановете му.

— Ей, голям умник е този Деймън, че ми се притече на помощ тъкмо сега! — каза си Адам, като продължаваше да се хили. В следващия момент мъжът замръзна на място и ръката му инстинктивно се спусна към пушката на седлото.

Беше забелязал някакво движение на едно малко възвишение точно под стръмния склон, върху който стоеше. Сърцето му трепна — беше Недокоснат цвят, дъщерята на Мъдреца.

Мъжът дишаше учестено, докато слизаше от коня. Завърза го зад ниските храсти на пътя. Започна да слиза надолу по хълма, колкото е възможно по-тихо, защото не искаше да пропусне възможността да остане сам с хубавото момиче, което беше грабнало сърцето му от първия миг.

Той се заслуша внимателно, а след това продължи нататък, все по-близо и по-близо…

Клекнала на земята, с очи вперени в небето, Недокоснат цвят изливаше чувствата, изпълващи сърцето й, в песен. Тя пееше…

Звук в небесата

звукът на гръмотевицата

говори от тъмните облаци,

звук долу на земята

звукът, който издава скакалеца

говори от зелените поляни

и нека земята да е хубава

и нека мислите ми да са

чисти… и хубави.

Момичето спря да пее и се вслуша в шума, идващ от една счупена клонка зад нея. Тя бързо се изправи, обърна се и зачака. Когато Адам се появи, Недокоснат цвят ахна и отстъпи назад. Спомни си за лошите думи, които баща й си размени с този мил мъж и осъзна, че каквито и чувства да хранеше към него, те бяха опасни и лоши.

И все пак тя не можеше да скрие чувствата си. Краката й трепереха. Усещаше странна слабост ниско долу в стомаха, но тя беше приятна. Не можеше да отрече силното туптене на сърцето си, нито силното желание, което я обхвана с приближаването на Адам към нея.

— Нямах намерение да ти преча — каза Адам и спря на една ръка разстояние от Недокоснат цвят. Страхуваше се да се приближи повече. Толкова много я желаеше!

О, боже, беше толкова хубава, че сърцето му изгаряше от желание.

— Не си ми попречил да пея — отговори на правилен английски момичето. — Знаем го от училището за бели хора. Бях свършила вече.

— Не е ли опасно да стоиш тук сама? — попита Адам, като не искаше да я изплаши повече. Виждаше притаения страх в очите й.

— Може би е страшно — отговори едва доловимо Недокоснат цвят. — Баща ми би казал, че не е много разумно да стоя тук с теб.

— Няма причина да се страхуваш от мен! — каза Адам тихо. — Аз не съм се карал с теб. Аз се скарах единствено с баща ти и с Бегача.

— Защо между вас има проблеми? — попита Недокоснат цвят вече леко успокоена. — Ако ти си дошъл в земята ни с мирни намерения, аз ще съм напълно свободна…

Момичето бързо наведе очи, защото осъзна, че почти се беше издала пред мъжа, чието присъствие замайваше главата й. Той беше един непознат, в когото тя се влюби твърде бързо.

Адам имаше чувството, че цялото му тяло се е свило като пружина. Пристъпи напред и повдигна брадичката й с един пръст.

— Ти щеше да си свободна за какво? — попита той с дрезгав глас.

— За да те обичам — каза Недокоснат цвят, като се отпусна в ръцете му и предложи устните си за целувка.

Адам силно я притисна към себе си. Когато устните им се срещнаха, мъжът усети, че тялото му се изпълва с такова задоволство, което той отдавна не си беше позволявал. Професионалните му начинания винаги заставаха на първо място — преди жените. А сега?

Искаше му се и сега да е така, но, о, боже, сега беше различно. Когато прегръщаше тази красива навахо, имаше чувството, че държи в ръцете си ангел.

Недокоснат цвят прошушна на ухото му:

— Ела с мен. Прави любов с мен в шатрата ми.

Адам се разкъсваше между желанието да бъде с тази красива жена, която му се предлагаше толкова лесно и опасността, на която се излагаше. Ако Мъдреца го хванеше, смъртната присъда нямаше да му се размине.

— Мисля, че няма да дойда — прошушна й той, като се бореше със страстта си. — Нека да се любим тук, под звездите.

Индианката се отдръпна назад.

— Въздухът стана хладен — каза тя, като постави нежно ръката си върху бузата му и бавно го погали. — Както вероятно си видял, Недокоснат цвят не понася студа. Не трябва никога да настивам, защото може да е фатално.

Адам целуна момичето и го понесе нагоре към хълма, където беше конят му.

— Това не е пътят към шатрата ми — промълви индианката, като му се усмихна. — Тръгни в обратна посока и пътят ще те заведе до там.

— Аз трябва да си взема коня — каза Адам.

— Остави го тук — каза Недокоснат цвят. — Така никой няма да разбере, че си бил при мен.

Мъжът погледна нагоре към хълма, за да се увери, че конят му е достатъчно далече от селото.

— Е, добре. Да кажем, че съм се погрижил за коня — каза Адам.

— Знам начин да те заведа в жилището си, без някой да те забележи — каза Недокоснат цвят, като се смееше тихо.

— Надявам се, че щом можеш да ме вкараш незабелязано, ще можеш и да ме изведеш по същия начин — каза Адам. — Аз те желая Недокоснат цвят. Ще поема всякакви рискове само за да бъда с теб.

— Ти ще бъдеш първият за Недокоснат цвят — каза момичето невинно, с широко отворени очи. — Самата съдба те изпраща при мен. Аз съм се запазила такава само за теб.

Адам се тревожеше от факта, че всичко стана толкова лесно. Изглеждаше като някоя от онези истории, които беше чел до среднощ. Помисли, че може да е клопка.

Но нуждата, която изпитваше да бъде с това същество, замъгли съзнанието му, накара го да забрави опасностите. Изгаряше от желание, което само Недокоснат цвят можеше да удовлетвори.

Държеше я близко до себе си и започна леко да подтичва с една-единствена мисъл в главата.

Задоволяване на желанието.