Каси Едуардс
Диво желание (24)

Глава двадесет и трета

Можеш ли да отдръпнеш ръката си все някога

И да отговориш на молбата ми,

За вярата и грешката от днес

Не теб е трябвало да обвинявам?

Адълейд Ан Проктър

Слънцето тъкмо беше изгряло, а Стефани вече бе изпила третата си чаша кафе. Още преди зори тя се сепна в съня си — внезапно си спомни, че след срещата им в Галъп не бе виждала нито Адам, нито Бегача.

Събуди я и огромното желание да отиде до Каньон де Чели. Колкото по-назад във времето оставаха думите на Бегача-индианец, че поради религиозни причини тя не бива да посещава това място, толкова повече се разрастваше любопитството й да го види. И не само да го види, но и да го фотографира.

Бе решила още днес да помоли Адам да я придружи дотам.

Щеше да направи снимките, да прояви плаките и да ги изпрати заедно с Адам, когато той се върнеше в Уичита. Така никой никога нямаше да узнае.

Просто не съществуваше никакъв начин Бегача да разбере как щяха да бъдат използвани тези снимки. Тази възможност щяха да имат само хора, които живееха на стотици мили оттук. Пощенски картички и плакати с красивите снимки от Каньон де Чели щяха да примамят повече пътешественици да се качат на железниците „Санта Фе“, а не на някои други в тази страна. Защото от „Санта Фе“ щяха да предлагат наистина уникална възможност да се надникне в живота на древните индианци.

Само мисълта, че можеше да измами Бегача, я караше да се срамува. Тя знаеше, че той има основателни причини да изисква това от нея, още повече че сама виждаше как навахите и другите племена, населяващи Аризона, бяха използвани и как се злоупотребяваше с тях. И все пак тя мислеше, че ако използваха науката и прогреса, те щяха да живеят далеч по-добре. С пристигането на туристите, те щяха да продават все повече и повече одеяла, гоблени и украшения.

„Не може да не е за добро!“ — спореше тя със себе си. С парите, които щяха да получат от продажбата на стоките си, навахите можеха да си купуват храна и облекло, а останалите им от древността методи за обработване на земята щяха да заместят с по-модерни.

„Няма да си позволя да се чувствам гузна заради това, което ще направя“ — каза си Стефани и остави празната си чаша на масата.

Тя се обърна и погледна малкия часовник с махалото, който стоеше на една етажерка над дивана.

— Скоро ще стане седем — прошепна тя, като наблюдаваше махалото. То се движеше равномерно напред-назад и отмерваше времето. — До Каньон де Чели ще ни трябват поне два дни. Трябва да събудя Адам още сега и да не губим повече време.

Изтегли косата си назад и бързо започна да провира пръстите си през нея, докато на гърба й не падна една дълга плитка. Метна кобура около кръста си и го стегна, после се отправи към вратата и нагласи пистолета си.

Като се погледна как бе облечена, се намръщи. Започваше да й омръзва да носи тези ужасни прави поли и блузи с дълъг ръкав. Копнееше да поноси нещо мекичко. Мисълта за дългите и широки велурени поли и блузи, които носеха жените от племето навахи, я накара да се усмихне. Тя скоро щеше да носи същите тези дрехи.

— Ще се омъжа за Бегача — промълви тя и тази мисъл я въодушевяваше. — Но преди това трябва да направя тези последни снимки — допълни и решително отвори вратата. Усмихна се наново. — Запазила съм най-хубавото за десерт!

Лъхна я свежият, хладен утринен ветрец и Стефани се спря, преди да почука на вратата на Адам. Щорите все още бяха дръпнати.

— Все още спи — прошепна тя.

„Но защо“? Тя го бе чакала, а също и Бегача, чак до полунощ. И нямаше представа кога след това можеше да се е прибрал. Дори не беше сигурна, че щеше да се съгласи да я придружи до Каньон де Чели.

Влезе направо, без дори да помисли да почука. Пък и нямаше защо. За да събудиш Адам, беше нужно да го разклатиш няколко пъти. Стефани все пак се надяваше, че нямаше да й се наложи да бъде толкова груба — затова решително подръпна щорите, като се надяваше, че и шумът можеше да свърши работа.

Но когато това не стана, не й оставаше нищо друго, освен да пристъпи към вече изпитания метод. Тя се надвеси над леглото му — той беше се покрил с одеялото от глава до пети и спеше съвсем спокойно. Всичко за пътуването, с изключение само на брат й, бе готово.

Без значение какви аргументи щеше да изтъкне, за да не я придружи този ден — тя нямаше да приема отказа му. Беше му предоставила достатъчно време, за да приведе личните си дела в ред, и сега трябваше да й помогне да свърши нейните.

Като се наведе над брат си, Стефани нежно докосна рамото му и го разтърси.

— Адам? — извика лекичко тя и го разклати още веднъж. — Събуди се! Искам да дойдеш с мен на едно място! Адам? Събуди се!

Адам изстена. Потръпна при най-малкото движение. Това бързо му напомни за пердаха, който си бе изпросил предната вечер. Оттогава той бе забравял за болките може би само когато правиха любов с Недокоснат цвят.

Той се намръщи отново, като си припомни какви лъжи бе наговорил — първо на Бегача, а след това именно на Недокоснат цвят. Той съжаляваше до смърт, че трябваше да я нарани толкова дълбоко.

Що се отнася до лъжата, с която бе озверил наваха…

— Адам, престани да се туткаш — прекъсна мислите му Стефани. Тя нетърпеливо скръсти ръце на гърдите си. — Искам да дойдеш с мен на едно място. Белия индианец никога не би ме завел до Каньон де Чели. А ти? Там мога да направя няколко върховни снимки на древните стенописи. Толкова много неща трябва да се фотографират, Адам. Хайде! Ставай! Приготвила съм всичко. Трябва само да се избръснеш, да хапнеш и сме готови за тръгване.

— Каньон де Чели? — измърмори Адам, а очите му светнаха. Той знаеше колко ще им отнеме пътуването дотам и обратно. И това най-лесно щеше да отложи момента, в който Стефани трябваше да открие какво бе казал на Бегача.

Той щеше да бъде далеч от сестра му през цялото пътуване дотам и обратно, значи нямаше да може да й иска обяснение за това, което бе научил. Освен това, като отидеше да снима свещения Каньон де Чели, Стефани щеше да го накара окончателно да я намрази.

С тази омраза в сърцето си щеше да живее навахът оттук насетне, а не с любовта към Стефани.

— Времето минава, Адам — каза Стефани и дръпна одеялото. Той лежеше с гръб към нея, облечен в атлазената си пижама с монограм. — Ставай! Веднага!

Адам се претърколи и се обърна с лице към сестра си. А тя, като го видя, почувствува как внезапно гърлото й пресъхна.

— Мили боже, Адам — ахна тя. — Лицето ти! — и тя клекна до него и нежно докосна отоците около окото му. — Как се случи това? Кой те подреди толкова жестоко?

Адам примигна. После бързо се изправи.

— Ако искаш да тръгнем скоро, отивам да се избръсна — каза той и прокара пръсти по бакенбардите си. Потрепери като установи, че дори и най-малкото движение му причинява болка. Челюстите също го боляха. Трябваше да вложи големи усилия, за да говори.

Но Стефани не се предаваше толкова лесно. Тя хвана Адам за ръката и го дръпна отново към себе си.

— Кажи ми какво се е случило — настоя тя. — Предната вечер бяхте с Бегача, нали? Моля те, кажи ми, че не той е виновен за тези отоци.

С цялото си сърце и душа тя не искаше да повярва, че в индианеца може да се крие толкова злоба. Когато е с нея, той е толкова мил, толкова грижовен мъж.

И все пак тя знаеше, че Адам е способен да настрои човек срещу себе си до крайност. Тя бе присъствала на Събранията на съвета в „Санта Фе“. На тях Адам натрапваше своето мнение до такава степен, че се стигаше до скандали. Може би същото се бе случило и между него и Бегача.

— Нали знаеш как стават тези неща в баровете — отговори Адам, като повдигна рамене. — Стана бой. Ние просто имахме неблагополучието да се окажем на лошо място в лошо време. Пък и „Голямата палатка“ се слави с доста жестоки сбивания. По моя преценка, снощи бе едно от най-жестоките.

— Значи не си се бил с Бегача? — настоя Стефани и отново зяпна, когато Адам смъкна горнището на пижамата си, при което се откриха отоците и разрезите по гърдите му.

Адам я погледна с присвити очи с ясното съзнание, че ако не прибави към много си лъжи веднага още една, не ще успее да мръдне Стефани оттук през целия ден. Тя щеше да изтръгне от него само верните отговори и дори можеше да реши да отиде при наваха, за да изясни нещата.

Колкото по-дълго се измъчваше старият му приятел заради загубата на Стефани, толкова по-добре, реши Адам. Колкото по-дълго я проклинаше в сърцето си, толкова по-силни щяха да станат емоциите му и по-замъглен разумът.

Адам желаеше силно да задържи сестра си далеч от индианеца. Гледаше на него като на звяр, чиято окраска на кожата лъжеше човек. Белия индианец не заслужаваше жена като Стефани!

— Адам, мълчанието ти ме плаши! — продължи да го атакува Стефани. — Кажи ми! С Бегача ли си се бил, или не?

— Стеф — започна той и хвана ръцете й в своите, — всички на това проклето място се сбиха. Така че престани да се тревожиш за любимия си. Става ли?

Стефани тежко въздъхна.

— Става — промълви тя и се отдръпна. — Ще оседлая конете и ще приготвя мулето — тя спря и отново го погледна. — Всъщност ти още не си ми казал. Ще ме придружиш, нали?

— Да, идвам с теб — отвърна Адам и й се усмихна, но болката го принуди веднага да се хване за челюстта.

— Сигурен ли си, че ще можеш? — попита го Стефани и огледа още веднъж раните му. — Сигурно трябва да те боли цялото тяло.

— Дългото яздене ще ми се отрази добре — отговори Адам, като издърпваше чиста риза от задната част на един шкаф. — Ще подейства успокояващо на костите ми.

Стефани тръгна отново да излиза, но пак се спря.

— Мразя да питам — промълви тя, — но трябва да го направя. Искам да знам дали Бегача е толкова зле, колкото си ти. Дали са го подредили също така жестоко?

Адам притисна устните си една в друга.

— Не съм съвсем сигурен — каза той, като погледна настрани. — По време на боя се разделихме. След като най-накрая успях да изляза извън палатката, се огледах за него и като не го открих наоколо, се прибрах вкъщи.

— Може би трябва да отложа пътуването си до Каньон де Чели и да отида да проверя добре ли е той — каза Стефани сякаш сама на себе си. Адам се замисли как да я убеди да тръгнат още днес, когато тя наруши мислите му. — И все пак ако не тръгна днес — промърмори тя, — може никога друг път да не ми се отдаде този шанс. Ако Бегача разбере, той ще се разяри и ще направи всичко възможно, за да ме спре. — Тя кимна и се упъти към вратата. — Ще те чакам, Адам, всичко ще бъде готово. Моля те да не се бавиш прекалено дълго. Вече пропиляхме толкова много от най-хубавото за пътуване време.

Адам кимна, а след това избърса потта от челото си. Въздъхна с облекчение. С помощта на лъжи и измами той бе взел добро предимство. Но дали скоро нямаше да го застигнат.

Страхуваше се, че в бъдеще — след като разбере докъде бе стигнал с лъжите — Стефани щеше да му обърне гръб. А да загуби уважението и любовта й означаваше да загуби половината от живота си. Обичаше я повече, отколкото можеше да обича някой друг, и то именно с любовта, която се разпалваше между брат и сестра. Но част от сърцето му отдавна му подсказа, че нейната любов към него нямаше да бъде вечна. Пък и той винаги изпитваше търпението и обичта й малко повече от нужното.

Доколкото му позволяваха мускулите, Адам продължи да се облича, избръсна се и излезе навън. Дари Стефани с усмивка, когато тя му подаде чаша кафе и една франзела.

— Винаги мислиш за всичко — каза й Адам и с радост прие закуската.

— Така е и ти не трябва да го забравяш — подразни го Стефани. — Какво ли, за бога, ще правиш, ако ме няма?

При тези думи Адам рязко се извърна настрани, а очите му леко потрепнаха.

 

 

Бегача бе прекарал цялата нощ на могилата в молитви, медитация и мрачни мисли. Най-накрая заспа неспокоен сън. Събуди го крясъкът на орел, прелетял ниско над него.

Слънцето изпълзяваше иззад планините в далечината. Усамотението му го освежи, но не го успокои. Нищо не можеше да отнеме болката, която чувстваше.

Стефани. Не можеше да отпъди образа й от съзнанието си. Не можеше да възпре постоянно връхлитащия го спомен за върховното щастие, което бе достигнал онази вечер заедно с нея. Той никога нямаше да забрави какво му бе казал Адам — че просто е бил мамен от Стефани. Но вероятността Адам да му беше казал истината, а тя все пак съществуваше, го възпря. Ако Стефани вече го бе направила на глупак, защо трябваше това отново да се повтори?

От друга страна — ако Адам го е излъгал и Стефани, осъзнала, че нещо не е наред, щом не отива да я види, щеше да дойде при него и да го попита какво става. А ако не дойдеше — това щеше да бъде доказателство, че не я е грижа и че всичко, казано от Адам, е истина.

Още като влезе в селото си, индианецът забеляза майка си и баща си пред своя хоган да говорят с жената, която изпълняваше ролята на учител в резервата. Като се приближи до тях, разбра, че нещо в цялата тази работа не е наред. Лицето на баща му бе потъмняло от гняв, а очите на майка му бяха тъжни.

Той спря до тях и слезе от коня. Дори не му се наложи да пита родителите си каквото и да било. Баща му първи се обърна към него и му даде бързо нареждане.

— Ястреб днес отново е избягал от училище — каза Мъдреца и сви ръцете си в юмруци. — Ти знаеш къде скита той. Върви! Намери го! Доведи ми го! Тази последна проява на непочтителност преля чашата на търпението ми. Леонида забеляза отоците по лицето на сина си.

— Скъпото ми момче, да не би да си се сбил? — попита го тя и нежно го докосна. — Знам, че снощи си бил с Адам. Той ли ти причини това?

Леонида веднага замълча. Тя влезе в дома си и бързо започна да приготвя храна. Знаеше, че той даже не бе и закусвал.

Когато се върна и му подаде кожена чанта, ухаеща на прясно опечен хляб, Бегача я дари с ослепителна усмивка и пое храната.

— Ти си такава добра майка — каза й той и се наведе да я целуне по бузата. — И жена, която заслужава уважение. Бих искал да имаше повече такива жени.

Леонида му отвърна също с целувка и се зачуди какво точно се криеше зад думите на сина й. От впечатленията за връзката му със Стефани, тя мислеше, че той би казал същото и на нея.

И все пак нещо в гласа и очите му днес й подсказваше, че той вътрешно се измъчва, но Леонида не бе сигурна, че причината е боят му с Адам.

Тя знаеше, че е по-добре да не се опитва да се намесва. Синовете им имаха начини, чрез които успяваха да опазят тайните си. Това я натъжаваше, макар че тя отдавна бе привикнала, а обичта й към тях не бе намаляла ни най-малко.

Бегача постави храната във вързаната на седлото чанта и се метна на коня си.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да открия брат си — каза той, обърна коня си и потегли на път.

Язди в продължение на няколко часа, като дори стигне до мястото, където намери Ястреб онази късна нощ, но сега от него нямаше и следа.

Продължи да язди. Спираше се само колкото да освежи коня си в някой поток или да хапне малко от хляба, който майка му бе приготвила толкова вкусно. След това продължаваше отново напред и се оглеждаше на всички страни.

Когато окончателно се увери, че в търсенето си бе достигнал много по-далеч, отколкото бе нормално за брат му, той реши да обърне коня си и да тръгне назад. В следващия момент забеляза двама конници и това го накара да спре зад прикритието на близък храсталак. А като забеляза движещото се зад тях товарно муле, чак червата му се свиха.

— Стефани и Адам! — изсъска гневно той през зъби. Продължи да ги наблюдава предпазливо. Не след дълго те минаха покрай него, без да разберат присъствието му. Посоката на движението им означаваше само едно-единствено нещо — те бяха тръгнали към Каньон де Чели. Адам водеше сестра си да фотографира места, за които Бегач обясни, че са свещени.

Значи тя се противопоставяше на желанието му и не трябваше да мисли дълго, за да се досети защо се чувстваше свободна да го направи. Брат й сигурно й бе казал за направените от него признания. И след като знаеше, че истината бе излязла наяве, тя очевидно нехаеше за чувствата на Белия индианец. Тя бе свободна да прави, каквото си пожелае.

За наваха това бе доказателство, че любовта й към него никога не била истинска. Но тя нямаше да успее да фотографира нещо, което той считаше за свещено.

— Малка бяла женичке, ще се погрижа за това — каза Бегача, а лицето му почервеня от гняв.

След като се отдалечиха достатъчно, той започна да ги следи.