Каси Едуардс
Диво желание (32)

Глава тридесет и първа

Ще те обичам както ярките звезди,

които светят в нощната тъма,

и любовта им става все по-силна,

щом те забравят своята тъга.

Р. В. Реймонд

Пристигането в селото на навахите бе чествано като празник. Стефани яздеше до Бегача, а Мъдреца и Ястреб бяха пред тях горди и свободни. Всички ликуваха, приемайки поздравите на събралото се множество.

Стефани си помисли, че мълвата сигурно се бе разпространила веднага след като тръгна към затвора, където бе хвърлен Ястреб. Но се запита колко ли от хората в племето знаеха изобщо кой бе отговорен. Не знаеше дали това топло посрещане се дължеше на факта, че те не бяха разбрали за вината на Адам, или знаеха, че тя, доведената му сестра, се бе опълчила срещу него и бе застанала на страната на Ястреб.

Стефани бе завладяна от радостта, изписана на всяко лице. Всички бяха заразени от нея. В сърцето си почувства как я обзема спокойствие.

Чувстваше се много щастлива, въпреки че бе изминало твърде малко време от мига, в който тя се сбогува с миналото си. За нея сега бе важно приемането й в племето на навахите.

Стефани се усмихна, като видя как Танцуваща с облаците се затича към Ястреб. Нещо трепна в сърцето й, гледайки как индианецът пое в ръце съпругата си и я завъртя под звуците на щастливия й смях.

Стефани изтри сълзите на радост в ъгълчетата на очите си и се усмихна топло на Леонида, когато я забеляза да се измъква от тълпата, за да посрещне Мъдреца, който приближаваше с коня. Той също я видя, скочи от коня си и прегърна Леонида.

— Бях чул да се казва, че ако някой търпеливо чака достатъчно, нещата винаги си отиват на мястото — каза Бегача, хващайки юздата на коня на Стефани. Той слезе и отиде към нея, като протегна ръцете си да й помогне да стъпи на земята. — Ти си причината нещата да бъдат отново такива каквито бяха. Скоро ти ще се присъединиш към мен и моите хора за „Церемонията на пътищата“ и тогава равновесието в живота на племето ми ще бъде възстановено.

Стефани скочи от коня и се озова в ръцете на Белия индианец. Той я прегърна през талията и я придърпа към себе си. Очите им се срещнаха и тя каза:

— Скъпи, никога не съм чувала за „Церемония на пътищата“.

— Същността на културата на навахите е поддържането на Хозбо, понятие, което отговаря в общи линии на английската дума „хармония“ — отговори навахът, като не сваляше очи от нея. — Всяка неправилна постъпка на наваха може да наруши деликатното равновесие между доброто и злото във вселената на нашето племе и да донесе нещастие на този, който го е направил. — Двамата започнаха да си пробиват път през тълпата. — За да се възстанови отново разрушеният ред в нашето село, ние използваме „Церемонията на пътищата“. Всеки път има различни правила и е толкова сложен, че човек рядко успява да я извърши повече от два пъти в живота си. Всеки път е една отделна система на познания и свойства, които изискват понякога цели девет дни, прекарани в молитви или песни, които са свързани с историята на навахите. Тогава се възстановява и хармонията.

— Звучи толкова интересно — възкликна Стефани и в следващия миг трепна, тъй като през тълпата видя Недокоснат цвят да стои самотна на прага на хогана си.

Стефани можеше само да гадае колко от това, което се бе случило, знаеше Недокоснат цвят и дали бе разбрала за участието на Адам в извършеното престъпление.

Стефани се отврати при спомена за думите на Адам в затвора относно Недокоснат цвят. Колко подигравателно и цинично той бе казал, че никога не е обичал нежната девойка от племето на навахите.

— Бегачо, не е ли по-добре някой от семейството да каже на Недокоснат цвят какво се случи днес, преди тя да разбере всичко от някой, който няма да бъде толкова внимателен и тактичен. Кой знае как ще реагира? Много съм загрижена за нея. Мисля, че трябва да й се каже. Как смяташ, скъпи? — погледна го Стефани.

Думите на Адам все още звучаха в ушите на Бегача. Те бяха обзели мисълта му и не даваха покой. Сърцето му се сви, виждайки сестра си да стои толкова самотна и изоставена на прага на вигвама си. Сигурно бе, че е чула достатъчно, за да е толкова тъжна. Омразата на Бегача към Адам избухна отново — по-силна от всякога, но засега той трябваше да я потисне. В момента най-важното бе да успокои сестра си.

— Нека отидем заедно и да обясним всичко на Недокоснат цвят — каза той и двамата, все още прегърнати, се отклониха от пътя си.

Когато наближиха, момичето само наведе глава и изчезна във вътрешността на хогана. Стефани и Бегача се спогледаха тревожно и последваха младата индианка вътре.

Бялата жена погледна към прекрасните одеяла, които покриваха стените. Те бяха целите изпъстрени с изкусно направени рисунки от историята на навахите. Недокоснат цвят бе седнала на стана и ловките й пръсти превръщаха преждата в ново чудесно одеяло.

Бегача отиде до огнището и коленичи до сестра си:

— Недокоснат цвят, разбирам защо не се радваш заедно с другите. Ти мислиш, че си загубила повече, отколкото си спечелила, нали? — Той хвана нежно ръката на сестра си, като я накара да спре да тъче и да го погледне. — Чисто цвете, Адам не е човек, за когото си струва да се скърби — успокои я той. — Той е безполезна, интригантстваща и лъжовна душа. След време, мила сестричке, ще видиш, че друг мъж ще открадне сърцето ти. Но моля те, не чакай чак до тогава, за да покажеш прекрасната си усмивка. Усмихни ми се още сега.

— Казваш, че усмивката ми е прекрасна — най-накрая отвърна сестра му с треперещ глас. Тя протегна ръката си така, че Бегача да види как пръстите й бяха започнали да се изкривяват. — Виждаш ли нещо прекрасно в ръката ми? — след това се обърна с гръб към него и повдигна косата си така, че да се открие гърбицата й. — Виждаш ли нещо прекрасно в гърба ми? — тихо промълви тя и очите й бяха пълни със сълзи. — Никой вече няма да ме поиска — ридаеше индианката. — Дори Адам не ме желаете, а само се преструваше.

Погледът на наваха стана стоманен. В него се четеше нарастващ гняв.

— Защо казваш това? — полита той с нисък глас. Не можеше да проумее как сестра му би могла да знае за истинските чувства на Адам към нея. Само неколцина бяха чули признанието му. Бегача знаеше също, че нито баща му, нито Стефани биха могли да й кажат досега.

Тогава оставаше само едно нещо и ако подозрението му се оправдаеше, той не бе сигурен, че ще може да се въздържи да не се върне и да убие Адам, като спести на белите съдебната процедура.

Очите на Недокоснат цвят бяха пълни със сълзи. Тя наведе глава и заплака толкова силно, че тялото й се тресеше.

— Адам ми каза колко съм грозна. Как може да бъде толкова жесток? — ридаеше тя.

Стефани прехапа долната си устна, безмълвна и потресена от жестокостта на доведения си брат към индианката. Дълбоко в себе си започваше да се чувства виновна за всичко това. Въпреки че тя не беше причина за мъката на Недокоснат цвят, самият факт, че бе придружила Адам до Аризона, я караше да се чувства виновна. Ако Стефани бе разубедила брат си да не идва тук, всички тези ридания и сълзи щяха да бъдат спестени на момичето.

— Той… той ти каза? — попита Бегача с внезапно сух глас. — Той не само те нарани с тези лъжи, но той се опита да унищожи цялото племе на навахите, като плати да бъде взривен един влак, така че после да посочи нас за виновни.

— Как съм могла да обичам този човек? — простена Недокоснат цвят.

Навахът нежно й каза:

— Сестричке, трябва да забравим Адам. Той не заслужава сълзите, които рониш.

— Тези сълзи не са за него, а за детето, което нося в утробата си. То е на Адам — каза Недокоснат цвят, като сложи ръка на корема си.

Бегача и Стефани размениха бързи погледи, а след това индианецът хвана нежно ръката на сестра си и я погали.

— Дете — каза благо той, — това е твоето дете Недокоснат цвят. То ще бъде обгърнато с любов и никога не трябва да научава какъв е бил баща му, защото ще знае каква си ти — неговата майка. Какво повече би могло да иска едно дете, след като има теб?

— Нуждая се да остана сама за известно време — промълви Недокоснат цвят, като се изправи. — Моля те, не ме следвай, мой по-голям братко. Сега е време майката и детето да останат сами с Великата Невидима Сила.

Бегача трябваше да използва цялата си воля да не последва Недокоснат цвят. Тя оседла коня си и когато брат й чу тропотът да се отдалечава, затвори очи и изрече тиха, спокойна молитва за благополучието на сестра си. Стефани стоеше пред него.

— Бегачо, мислиш ли, че трябва да я последваш?

— Ба-до-тано. Не. Тя отива да потърси утеха от Великия дух и трябва да направи това сама — каза той и като обви с ръка кръста на младата жена, я изведе от хогана на Недокоснат цвят. Стигнаха неговата шатра. Огънят хвърляше леки отблясъци по стените, а яденето тихо къкреше в едно голямо гърне над жарта. Навахът хвана ръцете на Стефани и я привлече към себе си. Погледна я в очите. — Бях се отчаял, че никога няма да ни се отдаде случай да останем сами — прошепна той и се наведе да я целуне нежно по устните, — но ето ни сами. Можеш ли да измислиш по какъв начин да го отпразнуваме?

— А ти, скъпи, какво би предложил?

— Аз съм гладен.

Стефани хвърли бърз поглед към гърнето над огъня.

— Да те нахраня ли? — попита предизвикателно тя.

— Да — дрезгаво отвърна той, докато ръцете му нетърпеливо се справяха с копчетата на блузата й.

Когато навахът свали блузата, Стефани се усмихна прелъстително:

— Скъпи, ще трябва да те храня съблечена, така ли? — от устните й се отрони тихо стенание, когато той се наведе и прекара език около едно от зърната й.

Ти задоволяваш различен глад от този за храна — гальовно изрече той, като ръцете му се спускаха от талията надолу към бедрата.

— А ти ще задоволиш ли моя глад? — попита тя, като мъркаше, докато той продължи да я разсъблича. Накрая хвърли ботушките й настрани.

— Скоро ще разбереш.

Бегача я хвана с две ръце, повдигна я и я отнесе на леглото.

Когато се изпъна разсъблечена по гръб, тя погледна към Бегача. Сърцето й затупа по-бързо при гледката на събличащия се мъж. Внезапно изпита някакво угризение за щастието, което сега споделяше с мъжа на мечтите си, докато Недокоснат цвят си нямаше никого.

А детето? Какво трябваше да бъде отношението й към детето? Може би за Недокоснат цвят то бе един вид благословия, тъй като то можеше да е единственото същество, с което да сподели живота си оттук нататък.

Стефани прогони мислите си, тръсна глава и се отдаде на удоволствието, което изпитваше, докосвайки Бегача. Той легна върху нея, давайки й топлината на своето тяло. С коляното си раздалечи краката й, така че тя да може да почувства как мъжествеността му си пробива път точно там, където тя изгаряше от желание.

Той я целуна, а устата му бе толкова гореща, властна и прекрасна, че Стефани бе завладяна от дива страст. Обгърна го с ръце през врата, като по този начин го привлече още по-здраво към себе си. След това притисна гърдите си към неговите, наслаждавайки се на мускулестото му тяло.

Когато проникна в нея, тя го обви с крака и сключи глезените си около него. Тазът й се движеше ритмично като на ездач. Заливаха я вълни от екстаз, които се увеличаваха и разпръсваха по цялото й тяло.

Когато той се спусна с устни надолу и започна да обхожда гърдите й с език, тя задържа дъха си, страхувайки се, че ако вдиша, ще развали магията от нежната, топяща се енергия, която се разливаше навсякъде по тялото й.

Когато очите им се срещнаха, двамата усетиха наближаването на екстаза. Въздухът бе напоен с неизбежността на крайното удоволствие.

— Бе толкова отдавна — простена Стефани и прокара пръсти през гъстата си тъмна коса.

Бегача отново впи устни в нейните. Езиците им се срещнаха и опознаваха бавно, докато ръцете му търсеха гърдите й, които се стоплиха под пръстите му. Палците му стискаха и мачкаха розовите й набъбнали зърна, докато устата му я изследваше, оставяйки я без дъх.

Бегача почувства как тялото му се напрегна и как дълбоко в него се появи някакъв трепет, който се засилваше все повече и повече заедно с целувките, които ставаха все по-невъздържани и необуздани. Той я хвана с ръце и я притисна към себе си, желаещ я жадно, докато отпиваше нектара от устните й. Все по-бързите движения разпалиха огън в него и той почувства как една дива и сладостна вълна го изпълва целия. Ръцете му хванаха заоблени й полукълба и я привлече към себе си, като я изпълни цялата с пулсиращата си мъжественост.

Стоновете започнаха да се изтръгват и от него и той почувства, че след миг ще настъпи мигът, който ще му донесе истинско блаженство.

Изчака за момент, опирайки бузата си до едната й гръд, пое дълбоко дъх и тогава влезе за последен път дълбоко в нея, колкото винаги би желал да бъде. Държеше я здраво, докато телата им се извиваха и търкаха, а удоволствието ги заливаше и те се чувстваха като едно същество, една душа и сърце.

Стефани се притисна към него. Мина с език по врата му, целуна го и му прошепна:

— Искам да споделям това с теб всеки ден от живота си.

Той погледна надолу към нея и нежно обхвана главата й с две ръце.

— Осъзнаваш ли какво казваш? — попита той. — Осъзнаваш ли от какво се отказваш?

— Скъпи Бегачо, аз ще спечеля всичко, което искам, само ако се омъжа за теб. Не го ли знаеш? Ти, само ти си моята страст — леко се усмихна младата жена.

— А страстта ти към фотографията? — попита я Бегача, търсейки по-скоро с очите си, отколкото с въпроса си истината.

— Понякога ни се налага да направим избор — отвърна Стефани и го погали по бузата. — Мисля, че аз направих своя.

— А камерата и оборудването?

— Не след дълго те ще принадлежат на друг.

— И ти можеш да се откажеш от това толкова лесно?

— Те ли са това, за което живея?! — възкликна Стефани.

— Надявам се, че не — промълви той.

— Обичам те, скъпи. Доброволно се отказвам от миналото си заради теб.

Той я погледна развеселено:

— Изглеждаш твърде независима, за да направиш това.

— Да, аз съм независима — каза Стефани, когато той слезе от нея и легна наблизо. — Именно моята независима логика направи избора, а той е — да се омъжа за теб и да бъда съпруга. Това ще е бъдещето ми и аз го избрах, защото го искам.

— Има само две неща, които помрачават щастието ми в момента — каза Бегача, галейки косите й.

— Недокоснат цвят — мрачно промълви Стефани. — Нейната трагична връзка с Адам. — И като помълча малко, добави мъчително: — И малкият Джими.

— Да, Недокоснат цвят и малкият Джими — повтори механично Бегача, гледайки с празен поглед надолу към огъня.

 

 

Недокоснат цвят стигна до скала, която рязко свършваше и под нея се откриваше пропаст, дълбока около сто крачки. Някога тук бе минавала река, но сега само едно малко поточе ромолеше между валчестите камъни, разпръснати навсякъде. Индианката дръпна юздата и слезе. Завърза коня на едно ниско конопено стебло и седна до поточето.

Наведе глава към водата и се взря в отражението си, а след това яростно и без контрол започна да бие с малките си юмручета по водата. Сякаш искаше да изтрие образа си, но вместо това само успя да разплиска водата и образът й изглеждаше дори по-зле в малките вълнички, които го накъсваха и изкривяваха.

— Мразя те! — изкрещя тя на отражението си. — Защо въобще си била родена?

Гърмящи звуци, точно зад нея, които тя добре познаваше, я накараха внезапно да се екове от страх. Когато се обърна да види къде би могла да бъде гърмящата змия, тя изпищя, тъй като влечугото се насочи мълниеносно към нея и заби отровния си зъб в един от глезените й.

— Е-до-тано. Не — изпищя тя, докато змията се отдалечи в праха така бързо, както я бе нападнала. — Аз наистина не го исках. Не искам да умра!

Индианката се хвана за пулсиращия си крак. Вълна от слабост премина през тялото й и тя започна да се гърчи на земята.

Затворените й очи се отвориха за момент и замъгленото й зрение видя ръка, която се протегна към нея.

Вдигната от две здрави ръце, тя се усмихна, тъй като разпозна човекът, който бе дошъл да я спаси. Тя бе благодарна, че цветът на кожата му беше като нейната. След като се влюби в Адам, тя някак си бе успяла да забрави този красив навах.

— Сива луна — прошепна тя и веднага съзнанието й започна да потъва в някакъв тъмен тунел. Остана само тишината. И праха.