Каси Едуардс
Диво желание (3)

Глава втора

Обичам те тъй смело,

както се бори рицарят за Правда.

Обичам те тъй свято,

както се молят Богу пред олтара.

Обичам те с онази страст,

която кали се в старата ми болка

и детската ми вяра.

Елизабет Барет-Браунинг

Леонида излезе от хогана^[1] си. Небето беше обсипано със звезди, които бавно избледняваха с настъпването на деня. Тя отиде до ограденото зад къщата място за добитъка и хвърли във въздуха шепа зърно. Това беше жертвоприношение към боговете. Според поверието те се събуждаха с изгрева на слънцето и минаваха невидими покрай хората. Мълчаливо се помоли за благоденствие и се прибра обратно вътре.

„Сега се разхождам с Говорещия бог, заобиколен от доброта и красота, която ще ме съпътства във вечността. Така си вървя щастлив завинаги.“

Това беше молитвата за навахите, която Мъдреца имаше обичай да казва преди закуска.

Той сложи едно дърво в огнището. След това се настани удобно върху овчата кожа, заобиколен от близките си. Само дъщеря му, Недокоснат цвят, липсваше. Мъдреца знаеше, че тя има навика да тъче в ранните часове на деня. Почти всяка сутрин тя се събуждаше с нови идеи за украса на завивките си. Неотдавна се премести в собствен хоган, където имаше повече място за стана и другите необходими принадлежности.

Леонида се усмихна мило на Мъдреца, докато наливаше кафето от едно пръстено чайниче. Вдъхна с наслада аромата, който се разнесе из въздуха. В началото, когато дойде да живее тук, кафето й липсваше много. За нейна голяма радост навахите бързо свикнаха с него.

— Тази молитва винаги е била добро начало на деня — каза тихо тя, докато подаваше димящата чаша на Мъдреца и го гледаше с очи, преливащи от любов. Той беше все още могъщ вожд, почитан от навахите. Беше толкова красив, както в деня, когато го срещна — с черни очи, широки плещи, източени бедра и изваяни черти; кожата му беше силно загоряла от слънцето.

Погледът й се премести към Бегача. Трудно беше да познаеш веднага, че не е индианец по рождение. Обличаше се според техния обичай — понякога с кожени панталони, украсени с ресни; друг път — с панталони от ярко кадифе и подходяща риза, а мокасините му бяха украсени с лъскави сребърни копчета. Той прекарваше толкова време на слънце, че кожата му беше с бронзов загар като на баща му и брат му. Имаше черна коса, дълга до кръста. Полагаше специални грижи за нея. Обичаше да я разресва, докато не блеснеше като гарваново крило. Красавец беше той! Леонида не можеше да разбере как е възможно очите му да бъдат още по-изразителни и будни от тези на баща му. Зад него седеше Ястреб като мълния. Той беше по-малкият и по-непокорният син. Точно копие на баща си. Имаше обаче някаква своенравност, която тревожеше Леонида. Тя наля втора чаша кафе и я подаде на Бегача:

— Сине, много се радвам, че дойде за закуска. Липсваш ми, откакто се премести да живееш самостоятелно.

— Бегача е намислил нещо друго, освен закуската със семейството — намеси се Ястреб и се усмихна пренебрежително. — Кое е поредното момиче, на което си хвърлил око? Много от тях тъкат одеяла, предназначени специално за теб. Нима не знаеш, че с това те канят да споделиш леглото им.

Бегача не удостои брат си с отговор, само го погледна. Леонида тикна чаша кафе в ръката на Ястреб.

— Сега мълчи — каза тя строго. — Престани да дразниш брат си. Трябва да мислиш за други неща, а не за жени. Баща ти и брат ти ще те заведат на училище. Искам да ми обещаеш, че ще останеш до края. Ще ми бъде неприятно да разбера, че пак си избягал. Кога ще престанеш?

— Отегчавам се да стоя по цял ден на чина. Винаги ми се е струвало странно да стоя в затворена стая. Има само два прозореца, през които можеш да гледаш навън. Искам да яздя редом с татко и Бегача. Вместо да седя по цял ден на чина, мога да помагам в тежката работа. Вече съм голям да ходя на училище.

— Синко, ако не беше бягал толкова често от училище, отдавна да си завършил — отвърна Мъдреца. — Белият човек постоянно стеснява границите на земите ни, като някои от нас вече живеят в резервати. Затова е необходимо младите индианци да знаят толкова, колкото и белите.

Мъдреца млъкна за момент. Пълна тишина настъпи в хогана. Чуваше се само цвъртенето на мазнината в тигана.

— Преди доста време, когато подписахме договорите, навахите обещаха на правителството, че децата им ще се научат да четат и пишат. — Думите на стария вожд отекнаха в тишината. — Запомни, Ястреб, това важи и за нашето семейство. Сестра ти и брат ти също са ходили на училище.

Той кимна с глава към Бегача:

— Той ходи на училище и се изучи. Има разрешението ми да живее самостоятелно. Сега е твой ред да се изучиш. Един ден и ти ще си построиш свой собствен хоган и ще си свободен да правиш това, което поискаш.

— Но, татко, аз съм видял снега на седемнайсет зими — не отстъпваше Ястреб.

— Даже и да беше на два пъти по седемнайсет, пак нямаше да променя мнението си. Трябва да получиш някакво образование. Въпросът е решен. Днес ще те изпратим до училище. Надявам се, че няма да се наложи да оставаме с теб в класната стая.

Ястреб наведе очи.

— Не, не е необходимо — едва чуто промълви той.

Мъдреца въздъхна дълбоко.

— Добре. — После се обърна към Бегача: — Ходил ли си скоро да видиш докъде са стигнали със строителството на железопътната линия?

— Да, ходих вчера и предния ден. — Очите му гневно засвяткаха при мисълта за това изобретение на белите, което не вещаеше нищо добро за навахите. — Попитах някои от работниците. Те казаха, че тази част от железопътната линия е частна собственост. Не е предвидено да отива далеч, но ще продължава няколко мили след форт Дифайънс.

— Те искат да удължат линията повече от първоначалните си планове в името на това черно чудовище, което наричат влак? Мисля, че си позволиха прекалено много като стигнаха до форт Дифайънс. А сега ти ми казваш, че имат намерение да се приближат още повече до селото ни. Това означава повече кръчми и огнена вода, която съсипва нашите млади войни.

— Така е, татко — отговори Бегача мрачно.

— Не страдаха ли достатъчно нашите хора от бледоликите?! Ние бяхме разпръснати, а тези, които останаха — затворени в резервати. Сполетя ни същата участ, както и много други индиански племена!

— Татко, съжалявам, че хората от моята раса продължават да причиняват толкова неприятности на индианците. Аз нося у себе си по нещо и от двата народа, но никога не съм се съмнявал на кого от тях принадлежа. Гордея се, че съм част от живота ви и често се срамувам заради белите хора.

Леонида се усмихна съучастнически на сина си, защото и тя чувстваше същото — гордееше се, че живее сред индианците, които не искаха нищо друго, освен свободата си.

— И с каква цел ще се строи тази допълнителна линия? — попита Мъдреца и отхапа от пържения хляб, който Леонида беше сложила на масата.

— Не можах да разбера от работниците — каза Бегача. — Знам само, че днес пристига един влак. Хайде да отидем да го посрещнем. Може би тези, които ни безпокоят, ще могат да ни отговорят.

— В бъдеще навахите ще бъдат експлоатирани още повече от белите хора. Как може земният дух да позволи това? Те му причиняват болка с всяко докосване до земята. Нима този черен демон, влакът, ще погуби всички ни?

— Татко, преди много време, когато Кит Карсън дойде с отряд войници и отведе много от нашите хора, вярваше ли, че всичко ще се оправи? Не се ли върнаха навахите дори по-силни? Нищо не може да спре човешкия напредък. Нищо. Идването на влака може дори да ни донесе полза.

— Как можеш да говориш така? — Мъдреца го погледна разочаровано. — Не говориш ли така, защото преди си бил част от техния живот. Мисли винаги за навахите, никога за белите.

— Никога не съм вървял по пътя на белите хора. Сърцето и душата ми са свързани с индианците. Мисля само за нашето благоденствие. Ето защо не се знае кой кого ще използва, когато бледоликите докарат черните демони. С влаковете ще дойдат и много хора. Какво лошо има в това, че нашите ще намерят добър пазар за стоката си.

Той млъкна, сякаш за да претегли думите си и пак продължи:

— Помисли за одеялата, които Недокоснат цвят ще може да продава. Сега купуват хората, които идват във форта и няколко търговци. С влаковете ще дойдат много повече. Това много ще я зарадва и може би ще облекчи част от страданията й.

— Думите му звучат разумно — обади се Леонида. — Скъпи, забелязал ли си, че дъщеря ни се е изгърбила още повече? — Сърцето й се сви, като си спомни. — Видях я да разтрива пръстите си, сякаш я болят. Вероятно разбира, че има същото заболяване като покойната ти сестра, на която е кръстена. Недокоснат цвят ще се зарадва, ако има възможност да продава красивите си одеяла на повече хора. Може би идването на влаковете ще направи живота ни по-добър. Не можем ли да възприемем нещата по този начин? Това ще ни помогне да се приспособим към промените в бъдеще.

Мъдрецът я погледна с любов и си спомни деня, когато я видя за пръв път. Това се случи преди много години. Той придружаваше сестра си до форт Дифайънс. Както и други индианци, тя продаваше пъстрите си одеяла и ръчно изработени украшения в една палатка. Леонида беше дошла да разгледа. Беше красива, с дълга златиста коса и изискани маниери. Веднага завладя сърцето му. Той винаги я изслушваше и обикновено се съгласяваше с нея. Днес обаче не беше сигурен дали двамата са прави. Трябваше да размисли и да прецени със сърцето си кое е добро и кое лошо, и тогава да вземе решение.

— Ще видим. Ще го обмисля! — каза той, като хвана Леонида за брадичката и я целуна. После се обърна към Бегача: — Ако искаме да заведем брат ти навреме на училище, трябва да тръгваме.

Ястреб се надигна без желание от стола. Бегача го хвана за ръката и го дръпна към себе си.

— Хайде, братко. Нека се разберем така — ако се държиш добре, догодина по това време училището ще бъде зад гърба ти.

— Единствената причина за лошото ми настроение е тази, че трябва да ходя на училище. Искам да бъда овчар. Семейство, което има добре гледани стада, се ползва с уважение.

— Така е, синко. Но хората уважават повече човек, който има образование.

За миг настъпи тишина. После Леонида се приближи и целуна двамата си сина за довиждане. Когато те излязоха, Мъдреца я хвана през кръста и я притегли към себе си.

— Моята женичка! — Устните им се сляха в дълга целувка. — Приготви леглото, докато ме няма. Довечера ще го стоплим.

Той я освободи от прегръдката си и излезе. Леонида също се тревожеше от нашествието на белите хора. Когато излезе да изпрати мъжете, и тримата бяха яхнали конете си, украсени със сребърни орнаменти по седлата.

— Пазете се! — Тя им махна за довиждане и ги проследи с поглед, докато се изгубиха в далечината.

От къщата на Недокоснат цвят излизаше пушек. Тя въздъхна с облекчение — сигурно дъщеря й си приготвяше закуската. „Няма да я безпокоя, помисли си тя, когато се умори да работи, сама ще дойде при мен.“

Опита се да отпъди спомена за една друга жена със същото име и за трагичната й смърт. Може би ако сестрата на Мъдреца не беше се разболяла от прерийна треска, щеше дълги години да тъче красивите си одеяла.

Леонида хвана края на роклята си и влезе в къщата. Замисли се за промените, които настъпиха в живота на навахите с идването на белите хора. Няколко пъти Мъдреца и Бегача бяха срещали каруци, натоварени с брадви, триони и гвоздеи. Те видели къщи с отвесни стени, построени от дървени трупи, със стъклени прозорци и ламаринен покрив.

Тогава се върнали в резервата и обяснили на хората, че е по-лесно да правят къщите си от дебели рендосани дървета, вместо от необелени трупи. Индианците започнали да строят по този начин, но не запазили четириъгълната форма на къщите. Обикновено ги правели с шест или осем стени, така че отвътре да изглеждат кръгли и да се използват за индианските церемонии. Къщата на Леонида беше пълна с предмети, донесени от белите, които правеха живота на бялата жена по-лек.

Тя се разхождаше неспокойно из стаята и се молеше: „О, господи, дано Мъдреца вземе правилно решение. В думите на Бегача има много истина. Той е умен и прозорлив млад мъж.“

Всеки ден тя благодареше на бога, че имаше възможността да види израстването му от едно петгодишно дете до двайсет и три годишен младеж. Вярваше, че майка му го гледа някъде от небето и се усмихва.

Бегача яздеше черния си жребец след пъстрия кон на баща си.

— Мисля си, че Деймън Стаут има нещо общо с отклонението на линията, което минава през форта. Той ни донесе само неприятности, откакто се засели тук, и то на земя, която е в района на резерват.

— За какво подписвахме договори, след като правителството раздава земята на фермери като Деймън Стаут? — отвърна Мъдреца.

— Правителството видя, че нарушаваме границите, определени от договора, защото овцете ни имат нужда от паша и реши, че няма нищо лошо в това белите да се заселват на земя, която по договора ни принадлежи. Какво направи правителството, за да спре кражбите на конете ни от мошеници като Деймън. Те се правят, че не знаят нищо.

— Все някога, синко, крадецът на коне ще направи погрешна стъпка и повече няма да може да краде. — Той стисна здраво юздите. — Някой ден ще го хванем и ще си плати за всичко!

Сградата на малкото училище вече се виждаше. Ястреб изръмжа недоволно и препусна в галоп нататък. Баща му и брат му спряха конете си и го наблюдаваха, докато влезе вътре: походката му беше нехайна, показваше пренебрежение към училището.

— Не се държи като истински мъж — каза Мъдреца със съжаление.

— Ще се промени, когато завърши училище.

Мъдреца поклати глава и хвана юздите:

— Хайде да тръгваме, синко — извика той и пришпори коня си.

Не бяха яздили дълго, когато чуха пронизителната свирка на локомотива. Големи кълба дим закриваха слънцето.

— Ето го железният звяр — каза Мъдреца и смушка коня си. Бегача яздеше плътно до баща си и не можеше да се отърси от усещането, че някакво странно вълнение го завладява всеки път, когато видеше влак. Локомотивът се движеше напред и все напред, а стоманеното му тяло блестеше ослепително.