Каси Едуардс
Диво желание (21)

Глава двадесета

Любовта, като страст на ветровете, никога не продължава вечно.

Р. У. Реймънд

След като закусиха в леглото, Стефани и Бегача отново правиха любов, а после се изкъпаха в голям меден казан. Оказа се, че им е трудно да отделят достатъчно време, за да се облекат напълно. Отново и отново се целуваха, прегръщаха се, след това се смееха и за кой ли път започваха да се обличат. Най-накрая бяха готови за излизане — трябваше да видят Шарън и Джими.

— Нетърпелива съм да чуя какво ще каже Шарън за нощувката в хотела — каза Стефани, като отиваше към вратата. Отвори я, погледна надолу към фотоапарата и принадлежностите му и след кратък размисъл додаде: — Да се върнем за това тук, след като видим как я карат Шарън и Джими.

Като излязоха от стаята и тръгнаха надолу по мрачния коридор, Бегача обгърна с ръка талията й.

— Какви други изненади ще ми поднесеш? — усмихна се той и нежно я целуна. — Тази нощ страхотно ми хареса. — Той я придърпа по-близо към себе си. — Включително и шампанското.

Тя му се усмихна и лекичко му намигна.

— И нямам предвид вкуса му в чашите — дяволито добави той, а очите му играеха.

През тялото на Стефани премина тръпка, като си спомни за дългата любовна игра, продължила чак до малките часове на нощта, за вълнението, което бе изпитала тогава, когато Бегача облизваше шампанското от тялото й, и преди това, когато го разпръскваше по гърдите й, по нейния вибриращ стомах, а дори и още по-надолу.

При мисълта за езика и устните му тя сякаш попадаше в епицентъра на бушуваща огнена стихия.

Пристъпиха до вратата на стаята, в която бе настанена Шарън, и Стефани забеляза, че е открехната. Погледна въпросително към Бегача.

— Вратата — почти прошепна тя. — Не е затворена. Защо ли Шарън ще я остави така през цялата нощ?

Бегача беше напрегнат.

— Сигурно спят и въобще не знаят за това! — Сложи ръка на вратата и бавно я отвори.

Щорите на прозорците бяха спуснати, в стаята цареше неясна тъма.

— Все още спят — прошепна Стефани. — Не трябва ли да ги оставим?

Бегача се наклони към леглото, но дори и неговият слух не долови дишане.

— Тук нещо не е наред — каза той, примъкна се крадешком към прозореца и нави една от щорите.

Стефани зяпна от изненада, после пребледня. Беше видяла възглавница, хвърлена върху главата на Шарън. А когато забеляза отпуснатото й тяло, направо се вкамени. Бързо се огледа, но и без това й бе ясно, че Джими вече не е тук. Тя отново премести погледа си върху Шарън. — Мммъртва… ли… е? — заекна Стефани и бавно се приближи към леглото.

Бегача я изпревари и отмести възглавницата. Устата му се сковаха при вида на двете изцъклени очи, вперени нагоре в пространството. Начинът, по който лицето на Шарън бе изкривено, говореше достатъчно за ужасната смърт и предшествалата я агония.

Стефани се приближи до Бегача.

— Не — откъсна се спонтанна въздишка, след това тя притисна ръка към устата си, за да задуши напиращия писък. — Мъртва е! О, господи! Бегачо, тя е мъртва!

— Разбрал е някак си за сестра си и детето — каза Бегача, а в гласа му прозвуча нарастващ гняв. — Деймън Стаут е разбрал, дошъл е тук, убил е сестра си и… и… е взел детето.

— Как е могъл да направи такова нещо? — изхлипа Стефани, а по бузите й се стичаха сълзи. — Тя с нищо не го заплашваше. А детето… тя дори не искаше Деймън да знае за него, камо ли да го вземе и да го отгледа като свое собствено.

— Но ние няма да му дадем този шанс — каза навахът, докато бавно покриваше тялото на Шарън с едно одеяло. — Дори ще се погрижим да увисне на бесилката.

— Да, веднага трябва да уведомим представителите на властта — отговори Стефани, докато бършеше сълзите от лицето си.

Бегача се обърна към нея, нежно положи ръце върху раменете й.

— Не, все още не — каза той. — Първо ще отида да взема детето. Да се противопоставиш законно на Деймън, може да се окаже доста рисковано. Детето трябва да бъде на сигурно място, а после самият аз ще се погрижа за ранчерото.

— Ти искаш да се саморазправиш с него? — попита Стефани и последва своя любим към вратата. — Не! Не ти позволявам! Ти не можеш да рискуваш бъдещето си — нашето бъдеще — като убиеш Деймън Стаут. Моля те, вслушай се в гласа на разума! Остави на властите да се заемат със случая.

Той се обърна и отново притисна с ръце раменете й.

— Законът работи по странни и доста изкривени методи — тържествено каза той. — А моят метод е прост и право в целта!

— Моля те, бъди разумен! — продължи да го умолява Стефани.

— Можеш да останеш и да подготвиш нещата на Шарън, а можеш и да дойдеш с мен — каза Бегача с много повече нежност в гласа си. — Някой трябва да носи бебето, когато го вземем от ранчото на Деймън. Надявам се, че този някой ще бъдеш ти.

Стефани погледна над раменете му към Шарън. Очите й отново се изпълниха със сълзи.

— Можем да се върнем по-късно и да се погрижим за нещата й — каза тя.

Загубата на жената, с която бе прекарала само няколко минути, й причиняваше усещане за празнота и изоставеност. Дори се чувстваше виновна заради дългите нощни часове на удоволствия и наслада. Дали тогава Шарън е била все още жива?

Внезапен ужас обхвана Стефани при мисълта, че Шарън вероятно е лежала там съвсем сама и мъртва през цялата нощ, а детето й бе отнето от майчината прегръдка.

— Ще затворим вратата и никой не ще разбере какво се е случило — каза Бегача и с пръст на брадичката й я накара да го погледне в очите. — Ще се справиш ли?

— Да — изхлипа Стефани и се хвърли в прегръдките му. — Толкова е ужасно. Толкова невероятно ужасно. Тя е умряла сам-сама, докато ние… докато… ние.

Бегача леко я разтърси и я накара отново да го погледне.

— Не обвинявай нито себе си, нито мен за това, което се е случило тук. Особено себе си. Ти плати, за да може тя да има топла стая и храна. Що се отнася до мен, то аз ще се погрижа нейният син да получи подобаващо възпитание.

Той обхвана лицето й с длани.

— Заедно можем да го отгледаме като наш син — каза той. — Както самият аз преди много години съм бил прибран от две нежни човешки същества, така и ние ще приемем малкия Джими в нашия хоган и в нашите сърца.

— Нашият… хоган…? — промълви Стефани и с очите си потърси неговите. — Ти говориш така, като че ли ще живеем заедно — като мъж и жена. Наистина ли ми правиш предложение?

— Сега безспорно не е най-подходящият момент за такова нещо, нали? Но, да, аз наистина имам това предвид. Ще станеш ли моя жена?

— Сега? Днес? — запита Стефани, а очите й се разшириха.

— Не е задължително да бъде днес — отвърна Бегача и я взе в своята прегръдка, — но скоро. Ще можеш ли да живееш така обикновено, както аз? Ще можеш ли да възприемеш хогана като наше единствено жилище? Ще можеш ли да загърбиш фотографията?

От толкова много въпроси, а и от съзнанието, че съвсем скоро ще се омъжи, на Стефани й се зави свят. Тя все още бе обвързана с ангажимент към железниците „Санта Фе“. Те бяха похарчили доста пари за специалните й фотографски принадлежности, и то само защото тя се бе съгласила да пътува в Аризона и да направи нужните им снимки.

— Не желая нищо повече от това да бъда твоя жена — каза тя и долепи страна до жилетката му от еленова кожа. — И аз наистина ще бъда такава. Но най-напред трябва да довърша това, за което съм дошла в Аризона. — Тя почувства как тялото му се стегна и напълно го разбра. Освободи се от ръцете му и го погледна: — Ти спазваш дадената дума, нали? — попита го предпазливо.

— Винаги — отговори той и я погледна мрачно.

— Тогава сигурно ще разбереш, че и аз трябва да направя същото — нежно продължи Стефани. — Нека да направя още няколко снимки и да ги проявя, а Адам ще се погрижи те да попаднат там, където трябва, когато посети следващото събиране на съвета на „Санта Фе“. — Стефани замълча, после постави ръка на бузата му. — Това не е ли достатъчно честно? Наистина искам да се омъжа за теб. Ще бъда доволна и на хогана, защото, мили, в него ще бъда заедно с теб.

— И малкият Джими? — попита Бегача.

Стефани кимна.

— И малкият Джими.

— А и той скоро ще има братче или сестриче? — каза Бегача, вплете пръсти в червеникавата й коса и доближи устните й почти до своите.

— А може и няколко, стига да искаш — отвърна Стефани и му се усмихна.

Той й отговори с целувка — нежна, мила и същевременно пламтяща от страст.

След малко се пуснаха и се втурнаха надолу по стълбите.

Стефани се забави на рецепцията само колкото да уведоми администратора, че ангажира стаите за още едно денонощие. Така бе далеч по-просто и лесно, тъй като едва ли имаше достатъчно време да опакова всичките си неща. Накрая изрично нареди Шарън да не бъде безпокоена.

„Бедната жена — горчиво си мислеше тя. — Заради Деймън й се бе наложило да живее един кучешки живот. Дано сега намереше покой в свят, в който сълзите бяха нещо непознато.“ Стефани усещаше, че Шарън не би имала истинско спокойствие, докато детето й живееше под контрола на Деймън.

След като оставиха товарното муле в обора на хотела, Бегача и Стефани се метнаха на седлата и сред вихрушка прах излязоха от Галъп.

Като спираха само колкото бе нужно за кратка почивка на конете и за да пийнат вода от манерките, двамата стигнаха до покрайнините на ранчото, чийто собственик бе Деймън Стаут. Ограда от пръти се простираше нашироко от четирите страни на ранчото. Беше следобед и много от работниците в ранчото щъкаха насам-натам, като изпълняваха обичайните си задължения.

Стефани и Бегача дръпнаха силно юздите и конете им спряха. В тон с чувствата на господаря си, жребецът изцвили и започна нервно да рие земята.

— Трябва ли да изчакаме, докато падне нощта? — попита Стефани, като приглади назад няколко кичура коса, паднали над очите й.

— Не — бе категоричният отговор на Бегача. — Без значение е кога ще пристигнем. Винаги ще бъдем забелязани. Всички знаят за обтегнатите ни отношения с Деймън. Това, че наскоро идвах тук заедно с брат ти, може да ни помогне. След като веднъж минем покрай работниците и влезем в къщата на Деймън, ще можем да покажем истинските си цветове — нашите истински причини, които са ни довели тук.

— Истински ад! — присви очи Стефани и се вторачи в къщата на Деймън. — Единственото, за което се моля, е той да е там, за да можем да приключим с тази работа още днес. Не ми харесва идеята Джими да остане под един покрив с този човек, пък било то и за съвсем кратко време. Как ли, за бога, хранят детето?

— Деймън ще е наел някоя дойка — каза Бегача, като галеше шията на коня си, за да го успокои. — Тя ще трябва да остане в ранчото, докато детето може да бъде отбито.

При мисълта, че някой напълно непознат държи в ръцете си това така скъпо за Шарън дете, тръпки побиха Стефани.

— Да тръгваме — каза му тя и го погледна нетърпеливо.

Той кимна. Насочиха се направо към къщата — без въобще да поздравяват тези работници, които се обръщаха и ги зяпаха.

Бегача скочи от седлото си, в същото време Стефани се плъзна от своето. Те заедно преметнаха юздите през поставения за тази цел прът и стъпиха на верандата.

Не след дълго Деймън се появи на вратата, като я препречваше с тяло — така, че гостите му да не могат да влязат вътре.

— Вие двамата, какво търсите тук? — изплю се той, с ръце върху висящите на двете му бедра пищови. — Не мога да си спомня кога, по дяволите, съм ви канил — и той погледна свирепо към Бегача. — Особено такива като теб! Единствената причина, поради която те допуснах в дома си миналата нощ, бе Адам. — И той заплашително се приближи. — Е, Адам не е тук, така че тръгвай по пътя си!

Стефани погледна своя любим.

— Бегачо? — повиши глас тя, като изчакваше следващия му ход.

И съвсем не й се наложи да чака дълго. Навахът безцеремонно профуча покрай Деймън и продължи в къщата. Той се залюля, останал безмълвен за момент от наглостта на индианеца.

— Какво, дявол да го вземе, мислиш, че правиш? — извика най-накрая Деймън и се хвърли след него.

Стефани също избърза към къщата, а сърцето й биеше до пръсване.

— Мисля, че спалните са надолу по този коридор — извика тя на Бегача, като бягаше след него. — Аз ще проверя едната, ти — другата.

Твърде объркан от това, което правеха неканените гости, за да помисли за оръжието си, Деймън се впусна да ги догони.

— Какво, по дяволите, мислите, че правите? — извика той. — Как си позволявате да влизате в стаите ми? Кого очаквате да откриете?

Стефани и Бегача напълно го пренебрегваха и като минаваха покрай него, провериха всички стаи, та дори и кухнята.

След като претърсиха безрезултатно цялата къща, те двамата се срещнаха в салона.

— Не е тук — каза Стефани запъхтяно.

— Възможно ли е да грешим? — попита Бегача.

При тях влезе и Деймън, дишайки тежко. Той се спря и ги изгледа.

— Кой не е тук? — попита той, като бършеше избилите по челото му ситни капчици пот.

Като не искаше да се предаде толкова лесно, Бегача се насочи към него, хвана го с една ръка за ризата и почти го повдигна от земята.

— Къде е той? — промълви през стиснатите си зъби. — Ти, низък кучи син, казвай къде е Джими?

— Не познавам никакъв Джими — отговори Деймън, а в очите му имаше нещо диво, животинско. Задави се, след това се закашля, при което лицето му придоби морава окраска. — Остави ме, по дяволите! Ако не ме пуснеш, ще те застрелям!

Със свободната си ръка Бегача хвана Деймън още преди да бе успял да достигне единия от кобурите.

— На твое място не бих пробвал — каза той, като го гледаше мрачно.

Бегача избута Деймън назад, докато гърбът на ранчерото се допря до стената.

— Сега ще те запитам още веднъж — изръмжа той. — Тази сутрин открих тялото на сестра ти. Беше студена като камък. Синът й го нямаше. Къде е той, Деймън? Къде е племенникът ти?

Деймън зяпна от учудване, чак очите му се разшириха.

— Шарън? — промълви той. — Тя е… мъртва?

— Напълно — измърмори навахът.

— Боже мой! — заекна Деймън. — Моята сестра наистина е мъртва? А синът й? — и той нервно зарови пръсти в косата си. — Не знам нищо за това. Нямам нищо общо с него. Грешите, като си мислите, че аз съм го направил. Страхотно грешите.

Бегача въздъхна тежко и отпусна хватката си. Бе доловил искрената изненада в гласа на Деймън и това го бе убедило, че в случая ранчерото е напълно невинен.

Стефани се приближи към наваха.

— Наистина ли ще му повярваш? — попита тя, като докосна ръката му. — Скъпи, той със сигурност лъже. Кой друг би направил това с Шарън? Кой друг би желал детето?

Бегача се обърна към нея. В погледа му се четеше умора.

— Кой би го направил? — гласът му прозвуча хрипкаво. — Кой би желал детето? Бащата!

— Тя не знаеше кой е бащата.

— Така каза. Но сега съм сигурен, че е знаела. Той е дошъл, взел е това, което му е било необходимо, и е убил този, когото е видял като пречка в живота си.

Стефани се отстрани, приближи се до прозореца и се вторачи в пространството: обширни равнини почти до хоризонта, където стърчаха планините.

— Никога не ще открием Джими — каза тя и сподави надигащото се в гърлото й ридание. — Никога.

— Аз ще ви помогна да го откриете! — изяви желание Деймън.

Индианецът бързо пристъпи към него.

— Твоята помощ не е необходима, нито пък желана — в гласа му прозвуча заплаха и Деймън не посмя да му отговори.

Бегача се приближи към Стефани, обхвана я с ръка през талията и я изведе навън при конете. От всички страни усещаха лепкави погледи и това чувство не ги напусна, докато не излязоха от ранчото.

Бяха изминали по-голямата част от пътя си, когато най-сетне си позволиха да оставят конете да вървят ходом.

— Ще отида да се погрижа за Шарън — мрачно заяви Стефани. — Това е най-малкото, което мога да направя за нея. А за нейния син? Натъжавам се, като си помисля, че това, което му подготвихме в сърцата си, никога няма да се осъществи — и тя хвърли отчаян поглед към Бегача.

— Може би все някой ден ще го открием — отговори й той с въздишка. — Що се отнася за настоящето, аз си мисля, че той е доста далеч от нас. Човек, виновен за убийство и отвличане, едва ли ще се върти наоколо, за да бъде разкрит.

— Винаги ще си спомням за Джими — каза Стефани, като с мъка потисна желанието си да заплаче.

— Днес трябваше да се срещна с Адам — гласът на Бегача прозвуча тържествено. — Част от мен ми казва да не ходя, но друга ми подсказва, че трябва да го направя. Детето, което все още живее в мен и което някога познаваше Адам, ме кара да опитам за последен път да открия тази страна от него, на която може да се довериш. — Спря за малко, после продължи: — Ще се срещна с Адам. Чувствам, че трябва да го направя или по-късно ще съжалявам, че не съм му предоставил още един шанс.

— Радвам се, че ще направиш този опит — усмихна му се Стефани. — Ще бъде чудесно Адам да дойде на сватбата ни, да мога и за в бъдеще да го каня на гости в дома ни — без значение къде ще реши да се установи за постоянно.

— Надявам се, той да ни даде достатъчно основание, за да бъде част от нашия живот — изказа на глас мисълта си Бегача и вече наум се зачуди какво бе имал предвид Адам, за да уреди днешната им среща.