Каси Едуардс
Диво желание (26)

Глава двадесет и пета

Тя така измъчва мислите ми,

че губя всичките си сили!

А когато духне вятър,

тя ми се изплъзва като платноход!

Анонимно (17 век)

След два дни непрестанна езда Стефани и Адам стигнаха до Каньон де Чели. Стефани слезе от коня и се опита да обхване с поглед величествените розово-червени скали. В сгушените между стърчащите ридове каньони с дълбочина от над хиляда фута, върху несигурните пясъчници някога са били домовете на древните анасази пуеблоси. Умопомрачителните гледки от върха на отвесните скали правеха пътуването до Каньон де Чели незабравимо.

Стефани откри отдавнашното убежище на духовете. От гънките на земната кора, право нагоре, стърчаха омайващите червени стени. Надзърна в един от коридорите. Усещането бе, че лабиринтът те поглъща мигновено.

Момичето бе нетърпеливо да отиде до дъното на каньона, да погледне отблизо безбройните каменни паметници и внушителните стени, да снима скалните рисунки, за които се знаеше, че изобразяват пристигането на испанските конници.

От проучванията за района, които бе направила предварително, Стефани бе наясно, че навахите харесват конете и овцете на испанците, но не и техните обичаи. Испанските войници бяха водили битки с индианците. Бяха ги заробвали и използвали като слуги.

По различно време навахите, пуеблосите и апахите се бяха обединявали, за да отблъснат испанците. Навахите и апахите бяха съумели да останат свободни и сега продължаваха да се бият с нашествениците, да ограбват стадата им.

Адам не бе чак толкова очарован от великолепието на каньона. След дългото пътуване се чувстваше изморен до смърт. Искаше му се да направят снимките възможно най-бързо и да тръгнат обратно. Той имаше свои собствени планове. И що се отнасяше до тях, нямаше да позволи нито на сестра си, нито на когото и да било друг да промени мнението му и избрания начин на действие.

— Адам, ще хапнем ли първо или веднага да се захващам със снимките? — попита Стефани, като пристъпи към товарното муле. Адам вече бе измъкнал триножника и го поставяше до самия ръб на каньона. Тя отвори една от чантите и извади фотоапарата и няколко плаки.

— Можем да ядем и по-късно — изсумтя той. — Нека свършим с това. Искам да се върна обратно във влака. Тук почти съм уредил нещата по възможно най-добрия начин. Скоро ще можем да тръгнем към Уичита, да се явим на събранието на съвета и заедно да докладваме за свършената работа.

Стефани нарочно се бавеше с нагласяването на фотоапарата върху триножника. Тя все пак трябваше да осведоми Адам за плановете си да се омъжи за Бегача. Искаше й се да го отложи, докато просто не й остане друг избор, освен да му каже, че няма да се върне с него до Уичита. Не желаеше да дава възможност на Адам да спори с нея. Тя вече бе твърдо решила. И никой не можеше да я разубеди.

— Стефани? — подвикна Адам, като се наклони към нея. — Чу ли ме какво казах? Ще дойдеш на събранието на съвета с мен и ще се изкажеш въодушевено за моя град, нали? Или Бегача вече е успял да те разубеди за всичко, на което държа? Прогресът, Стефани! Ето на какво залагам аз. Както и ти. Нали нямаше да си навличаш всички тези грижи, за да снимаш чак тук, ако не желаеше железниците „Санта Фе“ да използват труда ти, за да примамят хората да пътуват на запад с тях.

— Не ми напомняй какво правя днес! — каза Стефани и се наведе да фокусира лещите. — Ако някога Бегача разбере, той ще ме намрази завинаги. — Тя осъзна какво бе казала в секундата, в която думите се изплъзнаха от устата й. Обърна се и строго погледна брат си. — Недей да използваш това срещу мен! — каза му тя направо. — Ако му споменеш, че съм била тук, за да го настроиш против мен в служба на собствените си интереси, никога няма да ти простя. Ясно ли ти е!

Адам й се усмихна печално. Тя дори не подозираше, че навахът вече я бе намразил. Но тя щеше да узнае… скоро. Тогава нямаше да има друг избор, освен да остане прикрепена към брат си. В противен случай щеше да остане сама в една огромна територия и можеше да разчита единствено на милостта на влака, който я бе докарал дотук.

Машинистите щяха или да я изоставят, или да я качат — но и в двата случая Адам щеше да им даде нареждания какво да правят. Те му бяха длъжници. Помогнал им бе да се избавят от натрупаните на комар дългове.

— Разбира се, Стеф — отговори й той и сложи ръце на бедрата си. — Съвсем ясно ми е.

Стефани забеляза странна сянка в погледа на Адам, но се обърна с въздишка към апарата си. После почувства, че може би това е моментът, в който трябваше да поднесе изненадата на Адам. Двата дни път до влака щяха да му бъдат достатъчни, за да я превъзмогне.

Ако му съобщеше след връщането, то реакцията му щеше да бъде напълно непредвидима. Но тя положително не искаше да го види как препуска към селото на навахите. Той вече имаше достатъчно синини и отоци по тялото си. Нямаше нужда да дава повод да получи нови такива.

Като се отдалечи от апарата, Стефани се обърна към брат си.

— Адам, мисля, че е време да спра да те разигравам — каза му тя и забеляза как веждите му се повдигнаха, а челюстите му се сковаха. — Аз няма да се върна с теб в Уичита. Мисля да остана тук. И да се омъжа за Бегача.

Адам колебливо отстъпи назад. Мъртвешки блед и с разширени от учудване очи, той я гледаше вторачено.

— Какво каза? — зяпна той.

— Сигурна съм, че ме чу достатъчно добре — отговори му Стефани с ръце зад гърба си. — Ще се омъжа за Бегача, Адам! Аз го обичам! Той също ме обича!

Адам бе ужасен от думите й. Но после бавно се успокои. Дори трябваше да положи усилие, за да не й се усмихне самодоволно, тъй като знаеше, че планираната от сестра му женитба нямаше да се осъществи. С хитрата си, добре пресметната лъжа той вече се бе погрижил за това.

— Така че, Адам, оттук нататък всичко зависи от теб. Ти ще отидеш на съвещанието на съвета без мен. И бих искала да занесеш там снимките, които ще направя сега. Трябва да ми направиш тази услуга. Не искам никой да си помисли, че не съм заслужила възнаграждението си.

— Така да бъде — изръмжа Адам.

Стефани бе озадачена от начина, по който той приемаше новината за женитбата й. Бе очаквала поне да й се развика. А вместо това той бе толкова спокоен, като да му казваше, че ще се омъжи за някой богат милионер от Ню Йорк.

— Адам, нима не те е грижа, че Бегача е моят бъдещ съпруг? — попита тя меко.

— Знаеш, че не е така.

— И защо тогава не се държиш по подобаващ начин?

— Какво очакваш от мен, Стеф? Да те завържа за кревата?

— Не, не точно.

— Стеф, отсега нататък не мисля да правя нищо друго, освен да гледам собствената си работа. Най-малко пък имам намерение да се меся в твоя личен живот.

Стефани дълго го гледа, като се опитваше да отгатне какво се крие зад странното му поведение. Но скоро повдигна рамене и се върна към триножника. Тъкмо го бе нагласила и фиксирала апарата, когато стъпки на приближаващ се конник я накараха отново да се извърне. Остана зашеметена при откритието си кой препускаше така бясно към нея и Адам.

— Бегачо — ахна тя и неволно се хвана за гърлото. Внезапно я бе обхванал панически страх. — О, господи, та това е той. Той ние следил!

Адам пребледня. Той тревожно се заоглежда около себе си. Нямаше накъде да избяга от гнева на индианеца. Зад него се намираше отвесна пропаст. От двете му страни — високи скали. Бе попаднал в капан.

Погледна крадешком към Стефани. Нямаше да сбърка, ако кажеше, че тя се чувства заклещена също като него. Докато навахът й се гневеше, задето бе дошла в Каньон де Чели против волята му, той нямаше да се сети за нищо друго.

Адам отново погледна конника и сърцето му започна да ускорява ударите си. Бегача дръпна юздите, скочи от коня и приближи с присвити от гняв очи.

Погледът му срещна този на Стефани и тя почувствува как коленете й омекнаха. Никога не го беше виждала такъв. И преди е била свидетел на гнева му, но сега имаше чувството, че в жилите му вместо кръв тече отрова. А на всичкото отгоре тя изглежда бе единствената мишена за яростта му. Той дори не забеляза, че и Адам е там.

Белия индианец профуча толкова близо край нея, че тя внезапно подскочи. Като осъзна какви бяха истинските му намерения, тя ахна от изненада и чак след няколко секунди се опита да му попречи. Но той вече бе успял да свали фотоапарата от триножника и да издърпа плаката.

Стефани изпищя, когато индианецът хвърли апарата и плаките на земята, а после ги затисна стока си. Сякаш имаше желание да ги стрие на прах и макар че не успя напълно в намеренията си, от скъпото оборудване останаха само непотребни парчета.

Стефани само безмълвно гледаше така ценните за нея вещи. Подскочи разтревожено, когато Бегача се наведе и започна да събира парчетата, после се изправи срещу нея и ги хвърли в ръцете й.

Той все още не бе обелил и дума. Само изгледа Адам свирепо, насочи се решително към коня си и се метна на седлото.

Като че ли трябваше да се отдалечи малко, за да може Стефани да се изтръгне от шока, в който изпадна. Тя пусна парчетата на земята и бързо яхна коня си. В пушилка прах препусна след Бегача.

Когато най-накрая го застигна, му викна да спре. Той не обръщаше внимание, но изведнъж рязко дръпна юздите. Стефани направи същото и скоро срещна отровния му поглед.

— Разбирам, че имаш право да ми се сърдиш, но никога не съм си мислила, че може да се разстроиш толкова много — изрече на един дъх Стефани и приближи коня си към неговия. — Съжалявам. Моля те да ми простиш. Сгреших. Въобще не трябваше да идвам по тези места. Моля те, ще ми простиш ли? Обичам те! Обичам те с цялото си сърце.

— Ти ме предаде повече от веднъж, а сега се осмеляваш да ме молиш за прошка? — изсмя се саркастично той… — Връщай се обратно при любимия си брат. Ти имаш същите разбирания като него. Като че ли и душите, и сърцата ви са също напълно еднакви. — И той се наклони към нея. — Има едно нещо, което не мога да разбера. Как можах да бъда измамен толкова лесно от човек като теб, който използва един мъж, за да донесе слава на брат си?

Стефани пребледня, а думите му я накараха да онемее. В тях тя не виждаше никакъв смисъл. Те с нищо не я обвиняваха, че тъкмо се бе опитала да снима едно свещено за навахите място.

— Какво означава това „слава на брат си“? — попита провлечено тя. — Какво имаш предвид, като казваш, че съм човек, който използва мъжете, за да донесе слава на брат си? Никога не съм била виновна за нещо подобно!

— Лъжеш умело! — изсъска сърдито Бегача. — Аз, аз си позволих да се влюбя в теб. Съмнявам се, че повече ще повярвам на друга жена дотолкова, че да се влюбя отново.

Стефани бавно тръсна главата си.

— Нямам представа за какво говориш — отвърна тя плачейки. — Единственото нещо, в което имаш право да ме обвиняваш, е идването ми в Каньон де Чели, за да го снимам. Всичко останало, което ми каза, просто няма никакъв смисъл. Как можа да си помислиш, че бих могла да направя нещо, с което да те нараня при положение, че толкова често съм те уверявала в искрената си любов? — Тя изтри сълзите от лицето си. — Наистина ли си мислиш, че може да съм се преструвала, когато се любихме? — попита го тя и се задави от напиращите хлипове. — Ако е така, то значи съм сбъркала професията си. По-добре щеше да е, ако бях станала актриса.

— Добра идея — отговори й навахът и отново се разсмя. — Той смушка коня си, после се обърна и я изгледа мрачно за последен път. — Адам ми каза истината за вашите общи интриги, които целят да привлекат подкрепата на навахите за неговия град — просъска той през стиснати зъби. — Когато Адам ми каза, че само ме използваш за тази цел и че само се преструваш, че ме обичаш, аз не исках да му повярвам. Но сега те виждам тук против моята воля и това е достатъчно доказателство, че брат ти не ме е излъгал.

Стефани пребледня още повече. Беше й трудно да възприеме това, което чу току-що. Можеше ли наистина Адам да стигне до такава низост, за да държи Бегача далеч от нея?

— Брат ми ти е наговорил безброй лъжи — каза му тя с умолителен поглед. — Ти трябва да ми повярваш! Аз никога не бих те използвала. Никога! Искам да бъда твоя съпруга! Моля те да ми повярваш!

— Никога! — той бе по-категоричен от всякога. Продължи пътя си, полагайки върховни усилия да не чува хлиповете й.

Част от него искаше да обърне коня си и да се върне при нея. Но друга част се страхуваше, че Адам му бе казал истината. Тя взе превес, за да продължи напред. Вече бе загубил доста време с тези двамата. И въпреки че успя да им попречи да снимат свещения каньон, той все още не бе открил брат си.

А той му бе далеч по-ценен от тази бяла интригантка и лъжкиня.

След като Стефани възвърна спокойствието си и изтри сълзите си, тя се върна при Адам. С едно бързо движение слезе на земята. Пристъпи към него и го цапардоса през лицето.

— Ти си измамник и лъжец, страхливец и истински кучи син — изкрещя тя. — Бегача ми каза за историята, която си съчинил — че съм била участник в някакъв заговор и само съм го използвала. Как можа, Адам? Не знаеше ли, че ще разбера? Как си очаквал да реагирам? Трудно ми е да повярвам, че си се унижил дотолкова, че да ме използваш за собствените си сребролюбиви цели?

— Стеф, аз… — заекна Адам, докато триеше с ръка пулсиращата си буза.

— Забрави извиненията — отвърна му Стефани и се насочи към триножника, а полите на роклята й се удряха в стройните й крака. Ядосано то вдигна и го захвърли долу в каньона. После събра парчетата от фотоапарата и ги запрати по него.

— Стеф, недей! — Адам я спря тъкмо пред мулето. — Ще съжаляваш, ако захвърлиш още нещо. Сега може би си разгневена, но когато отново започнеш да размишляваш трезво, ще съжаляваш, че си изхвърлила всичко, което ти е толкова ценно.

— Току-що загубих най-ценното, което имах — извика му Стефани и избухна в плач. А когато Адам се опита да я прегърне, тя решително го отблъсна. Гледаше го през поток от сълзи. — Адам, не искам повече да те знам — изкрещя тя. — И стигнем ли веднъж до Уичита, да не ми се мяркаш пред очите!

— Стеф, ти нямаш това предвид — умоляваше я Адам. — Аз съм твой брат…

— Слана богу, че това е само по име — отвърна Стефани. — Щях да се намразя, ако имах кръвна връзка с теб и подобните ти. Щях да живея в постоянен страх, че някой от грозните ви, интригантски планове може да ме засегне.

— А какво ще кажеш за акционерите на железниците „Санта Фе“, които чакат за снимките ти?

— Да вървят по дяволите „Санта Фе“ и всичките им акционери — разгневи се тя и отново яхна коня си. — Ако зависеше от мен, щях да ви натоваря всичките в някой влак за ада!

И без да обръща внимание на виковете му, тя се отдалечи. Решена бе да намери начин да оправи нещата. Не можеше да си позволи да губи толкова лесно.