Каси Едуардс
Диво желание (25)

Глава двадесет и четвърта

А тя е още по-девствена,

сладка, честна и пряма

от градините, горите,

ливадите и реките!

Андрю Марвъл

Ястреб яздеше гордо изправен на своя жребец, а зад себе си водеше още няколко коня. Той изпитваше противоречиви чувства — сладостта на очакването се бореше с обхващащия го все повече страх. Селото на Танцуваща с облаците вече се виждаше. Той с нетърпение очакваше срещата им, но все пак страховете, че може да бъде отхвърлен не само от баща й, но и от самата нея, не го оставяха на мира. Тя нямаше откъде да знае, че той пристига в селото й с намерение да поиска ръката й. Оставаше му единствено да се надява, че правилно е прочел погледа й, когато се бяха виждали на многобройните празненства.

Той погледна през рамо конете зад себе си. Едни ги бе намерил да се скитат, други бе откраднал от Деймън Стаут. Погледът му последователно обходи всички животни.

— Петнадесет — прошепна той. — Със сигурност са достатъчни като чеиз.

Трябваше да са достатъчно. Това бяха всички коне, които му се бе удало да хване или пък да открадне и закара в тайната си кошара.

Той бавно наближаваше селото. Беше станало твърде опасно да се крадат още коне от Деймън Стаут. До Ястреб бе достигнало съобщение, че Деймън е ходил във форт Дифайънс, за да подаде оплакване срещу навахите. А това означаваше най-малкото, че конете му щяха да бъдат охранявани много по-строго.

— Петнадесет — повтори той. — Дали това ще задоволи вожда Червена луна?

И като си спомни за бащата на Танцуваща с облаците, той се намръщи. Вождът Червена луна бе известен надлъж и нашир като жесток водач, който не знае никаква пощада към враговете си. Неговите войни пазеха очарователната му дъщеря и денем, и нощем като свят и недосегаем символ.

Ястреб се замисли. Красотата й не можеше да се опише с думи, а и бе толкова нежна, че сърцето му се топеше само щом я погледнеше.

— Тя е само на петнадесет зими — разтревожи се той гласно. Опасяваше се, че това можеше да бъде един от аргументите на вожда Червена луна, за да не разреши дъщеря му да се омъжи. — Моята собствена възраст също може да бъде проблем — продължи Ястреб. По време на досегашния си живот той бе свидетел само на седемнадесет зими. А в традицията на навахите бе обичайно мъжете да се задомяват на много по-късна възраст.

„Но нали не всеки мой връстник е в плен на толкова силна любов — успокояваше се той. — И не всеки храбрец на моята възраст е принуждаван да посещава училището на белия човек. Веднъж като се оженя, ще трябва да поема ролята на съпруг. Никой повече не ще ми натрапва глупостта на образованието, все едно съм малко дете.“

При тази мисъл решителност замени страха му. Той трябва да направи добро впечатление. Трябва да си тръгне от това село заедно с Танцуваща с облаците на коня си. През тялото му премина тръпка, като си помисли как може да го посрещнат в собственото му село, като се върнеше заедно с нея. Той вече бе измамил родителите си, като избяга от училище вчера, за да поеме този кръстоносен поход. Но сигурно като видеха причината — че беше ходил да поиска ръката на една девойка, и като се имаше предвид коя именно бе тази девойка — те повече нямаше да му се сърдят.

Всички обожаваха Танцуваща с облаците. Кой тогава нямаше да поиска да я приеме в семейството си?

И все пак, помисли си той и отново потръпна, ако вождът Червена луна го изпратеше към къщи с празни ръце, какво ли извинение щеше да измисли за пред родителите си? За да се извини, щеше да му се наложи да посещава училище много, много седмици без отсъствие.

— Танцуваща с облаците ще бъде моя — шепнеше той сам на себе си и все повече приближаваше селото.

Накрая вече навлезе в него — с ясното съзнание, че представляваше наистина внушителна гледка. С всички тези красиви коне зад него, а тропотът на копитата им удивително напомняше за миниатюрна гръмотевична буря, той положително се гордееше, че прави такова зрелище.

Усмихваше се и кимаше на хората, които излизаха и заставаха на вратите на своите хогани. Галеше по главите малките деца, които бягаха край него, смееха се и се протягаха, за да го докоснат. В техните очи той изглежда бе истински герой. Дано ентусиазмът им да става все повече и да се предаде на вожда Червена луна.

Ястреб изведнъж го забеляза да излиза от своя хоган. Босоног, вождът бе висок повече от шест фута и тежеше не по-малко от триста паунда. Но колкото и импозантна да бе фигурата му, безспорно, най-силно впечатление правеше лицето му. Тъмните му очи бяха разположени навътре зад гъсти, черни вежди. Носът му наподобяваше човка на ястреб, кокалестата му челюст преминаваше в стърчаща брадичка, а над нея — две тънки, прави устни.

Вождът Червена луна носеше велурена риза и брич. Отстрани на брича му и нагоре върху ризата му блестяха сребърни копчета. Дългата му черна коса падаше над раменете, а червена велурена лента откриваше челото му.

Намръщената му физиономия и скръстените му ръце накараха Ястреб отново да застине от страх. Със сигурност можеше да се каже, че вождът не бе така впечатлен от смелия млад мъж с вързаните зад него коне, както децата.

В следващия миг сърцето на Ястреб едва не падна в петите, тъй като до баща си застана Танцуваща с облаците, а тъмните й очи бяха широко разтворени и радостно играеха. Тя бе забелязала кой наближава и явно знаеше защо: конете — те бяха доказателство за намеренията на Ястреб в този слънчев ден на късното лято.

Ястреб впери поглед в нея. Носеше прибрана рокля и велурена блуза, които разкриваха тънката й талия и прелестни форми. Лицето й бе съвършено изваяно от Великата Невидима Сила.

Както винаги, усмивката й плени Ястреб и той не можеше да откъсне погледа си от нейния. Пулсът му се ускори — те двамата още веднъж разкриваха чувствата си един на друг, без да са промълвили дума.

Възбуден отново от извънземната й красота, на Ястреб започна да му вие свят. Но тъй като чувстваше върху себе си стоманения поглед на нейния баща, просто бе невъзможно, а и не бе разумно, да се поддава за по-дълго на емоцията.

Щом наближи достатъчно, той рязко дръпна юздите и спря. От дясната страна на вожда нямаше никои, тъй като съпругата му се бе поминала преди две луни от силна треска.

Ястреб слезе от коня. Бе облякъл най-хубавите си дрехи — бричове с пискюли, тъмноморава велурена риза със сребърни копчета и лента в същия цвят, която да задържа дългата му черна коса. Той кимна в знак на благодарност на един млад воин, който тъкмо поемаше юздите от ръцете му и застана почтително до коня.

С изправени рамене и пресъхнало гърло Ястреб направи няколко стъпки към великия вожд, а сърцето му туптеше дяволски силно само при мисълта за физическата близост между тях двамата.

Като застана на необходимото разстояние, той притеснено поздрави вожда, а след него и дъщеря му — само че много по-сърдечно. Тя му се усмихна смирено, а след това, сякаш още по-срамежливо отпреди, се загледа в земята.

— Защо си дошъл? — попита направо вождът Червена луна, без да губи време за повече официалности. Дори не го покани да влезе в жилището му. — Защо си довел толкова много коне?

Танцуваща с облаците повдигна глава само колкото да дари любимия си с нежна усмивка, и отново се наведе смирено.

— Довел съм ти петнайсет коня — отговори Ястреб и ги посочи с ръка, като че ли да покаже, че само временно е загубил способността си да се движи. — Не виждаш ли, че всички те са красиви? — Той отново се обърна, за да погледне вожда. — Считаш ли, че са достатъчно като чеиз? — от страх гласът на Ястреб бе станал провлечен и леко писклив.

— Чеиз? — и вождът Червена луна го погледна сърдито. — Чеиз… за кого?

Ястреб пристъпи нервно от крак на крак, после прочисти гърлото си. Погледна замислено Танцуваща с облаците и едва тогава се реши да отговори на вожда, който сякаш се опитваше да го изпепели с поглед.

— Ястреб води тези коне на вожда Червена луна като отплата за привилегията да се ожени за неговата красива дъщеря — изстреля той наведнъж.

Около тях се бяха насъбрали много хора. Някои от тях шептяха и се побутваха един друг, а други се бяха промъкнали близо до конете и ги галеха по шиите.

Когато Ястреб огласи своите намерения, сред тълпата изведнъж настана гробна тишина. Той можеше да чуе единствено хрипкавото си дишане, а може би дори и ударите на сърцето си.

Вождът Червена луна пристъпи към дръзкия младеж. После бавно се завъртя около него и отново застана на мястото си до своята дъщеря.

— Ти все още си твърде млад за женитба — каза той подигравателно. — Вземи конете си и тръгвай обратно!

Във въздуха около Ястреб се понесоха множество въздишки, но неговата собствена бе най-тежка. Той не можеше да допусне, че вождът Червена луна му бе отказал така бързо онова, което той желаеше толкова отчаяно.

Тогава Танцуваща с облаците повдигна очи и смело го погледна. След това също толкова смело и решително се обърна към своя баща.

— Татко, аз не искам той да си тръгне — прозвуча твърдият й глас, тя явно нямаше намерение да се преструва на смирена и срамежлива дори минута повече. — Не и без мен.

Внезапно в очите на вожда Червена луна просветнаха пламъчета. Притиснал устните си една в друга, той се вторачи невярващо към дъщеря си.

— Татко, твоята дъщеря не желае някой възрастен мъж да стане неин съпруг — продължи тя. — Танцуваща с облаците желае това да бъде Ястреб.

При това признание Ястреб почувствува как коленете му омекнаха от изненада и щастие. Сега той със сигурност знаеше, че бе разчел правилно погледа й многото пъти, когато се бяха виждали по време на гостуванията на семействата си. Знаеше, че тя бе мечтала за него, както и той за нея.

В тази минута той се чувстваше, като да изживяваше наяве някакъв свой сън. Бе желал тя да го приеме като свой съпруг, но се страхуваше това да не стане само неосъществен копнеж. С идването си днес и със смелото си предложение той предприе твърде опасен ход.

Сега изглеждаше, че правилно се бе доверил на сърцето си. Не можеше да си представи как вождът ще се противопостави на избора на собствената си дъщеря. Та нали цялото село бе свидетел на нейното признание.

Вождът Червена луна нежно постави ръце на крехките рамене на своята дъщеря.

— Дете мое, откъде знаеш какво повелява сърцето ти? — тихо я попита той. — Ти никога не си оставала сама с Ястреб. Никога не ти е било позволявано да останеш сама с мъж. А той дори още не е мъж. В моите очи е само едно дете.

При тези думи Ястреб изправи още повече раменете си, изпъчи гърдите си и вдигна с достойнство брадичката си. Трябваше да докаже своето мъжество. Надяваше се, че по някакъв начин в него се отразява благородството на Мъдреца — нали приличаше на баща си по толкова много неща. Само да можеше вождът Червена луна да види не младока, който стоеше пред него, а бъдещия войн.

Вождът Червена луна не можеше да не съзнава, че младежът, който искаше ръката на дъщеря му, един ден можеше да бъде властен и силен вожд на навахите. Много поколения преди баща му негови кръвни родственици са били навахски вождове.

Ястреб добре знаеше това. Бегача също щеше да изяви претенции към титлата. Но това беше далеч в бъдещето. Мъдреца още бе духовно и физически млад.

— Татко, когато нашият народ се срещаше с народа на Ястреб по време на празненства и чествания, аз го виждах — каза Танцуваща с облаците. — Той също ме виждаше. С погледите си ние разкривахме чувствата си един на друг. И сега Танцуваща с облаците е толкова доволна, че е разчела правилно съобщението на Ястреб: че той ме обича, както аз обичам него. Не искам нищо повече на света — само да бъда негова съпруга.

Ястреб леко ахна. Той никога не бе очаквал, че чувствата й към него могат да бъдат толкова силни. Това надминаваше всичките му мечти. Ако тя бе до него, всичко друго щеше изглежда незначително и дребно. Сега той я желаеше повече от самия живот.

Повече нямаше да го тормозят с никакво училище. Ще се грижи само за съпругата си, а тя недвусмислено щеше да подкрепи решението му да бъде собственик на огромни стада овце. Заедно с нея той щеше да изживее мечтата си.

Вождът Червена луна продължи да гледа слисано дъщеря си още секунда или две, после нежно я прегърна.

— Дете мое, твоят баща никога не е забранявал на дъщеря си нещо, което нейното сърце е пожелало — каза й той с тих, гальовен глас. — Това няма да се случи и сега!

— Ние с Ястреб ще си направим собствена сватба — осведоми го Танцуваща с облаците.

В първия момент баща й не отговори нищо, но сетне кимна.

— Ако такова е вашето желание, да бъде! — каза той и отново я прегърна, а после направи крачка встрани.

Танцуваща с облаците погледна вторачено своя любим, после се втурна към него и се хвърли в обятията му.

— Аз наистина те обичам — прошепна тя, така че само той можеше да я чуе.

Блаженството на мига сякаш разтопи Ястреб. Той я задържа още малко, после я изгледа как влиза в своя хоган. Добре знаеше, че тя отива да си приготви всичко необходимо.

Усещането, че изпитва нещо нереално — като че ли истина и сън се преплитаха в единно цяло — го караше да се чувства замаян. Усмихна се някак неловко на вожда Червена луна, а той се упъти към конете, за да ги провери. След като одобри всеки от тях, жребците бяха отведени в кошарата му.

Вождът Червена луна пристъпи към Ястреб, потупа го по гърба, после го изгледа от глава до пети, сякаш го оценяваше. След това погледна право в очите му.

— Конете са от добра порода и са гледани също така добре — каза спокойно той. — Не ще рискувам да те питам как си се сдобил с тях. Независимо от това, аз ги приемам. — Вождът Червена луна се изхили и удари Ястреб по рамото. Сетне се наведе близо до него, така че само той можа да чуе следващите му думи. — Аз също съм се осмелявал да прониквам във владенията на Деймън Стаут — прошепна той. — И също като теб съм обогатявал стадото си за негова сметка.

Очите на Ястреб се разшириха невярващо, после си размениха заговорнически усмивки с вожда.

Без да му мисли повече, момчето се хвърли в крепката прегръдка на вожда. Оттук нататък той щеше да се радва на приятелство, а още повече, че бе и зет на този властен и могъщ вожд. Те имаха толкова общи черти.

Танцуваща с облаците излезе от хогана, а в ръцете си държеше две огромни кожени торби и две навити и вързани едно за друго одеяла. Когато видя баща си и бъдещия си съпруг прегърнати, през нея премина чудна тръпка на облекчение.

— Ястреб? — гласът й прозвуча свеж и напевен.

Ястреб и вождът Червена луна се разделиха. Младият мъж се упъти към Танцуваща с облаците и я освободи от тежкия й товар, за да го постави на коня си. Щяха да яздят седнали на едно и също седло и той лесно можеше да придърпа крехкото й тяло към себе си.

Сърцето му биеше до пръсване, когато тя прегърна баща си за последно. Не беше очаквал всичко да се уреди толкова лесно.

В действителност той бе дори зашеметен. Да се ожени толкова бързо! И така скоро да може да захвърли учебниците и омразното едностайно училище! И то завинаги!

Танцуваща с облаците смирено пристъпи към него. Усмихна му се срамежливо, а той я хвана и я вдигна на коня си.

Сетне дари вожда Червена луна с широка усмивка на признателност и сам се метна на седлото зад годеницата си. Обгърна с ръка талията й и когато тя се наклони назад към него, почувствува как сърцето му закипя от бурно желание.