Каси Едуардс
Диво желание (22)

Глава двадесет и първа

Там, където не я намирам,

красотата изчезва,

а ако вървя след нея,

красотата бяга надалеч.

Робърт Браунинг

Слънцето отдавна бе преминало най-високата си точка, когато Бегача и Адам навлязоха в Галъп.

— Какво ти попречи да дойдеш по-рано до влака? — попита Адам и кисело погледна спътника си. — Почти се бях отказал да те чакам. Помислих, че може да си решил да придружиш Стефани и да й помогнеш за снимките. Когато станах тази сутрин, тя вече бе излязла.

Бегача бе решил да не дава никакви обяснения, особено що се отнасяше до Стефани. Той добре знаеше къде е тя сега и какво правеше.

При спомена за мъртвата Шарън и за неизвестността около сина й отново го обхвана горчива тръпка. Ако някога откриеше кой бе отговорен за това злодеяние, той, без да се колебае, щеше да го удуши със собствените си ръце.

— Със сигурност, днес си мълчал предостатъчно — каза Адам и сбърчи лицето си в мрачна гримаса. — Ако си променил решението си за това дали да дойдеш с мен в Галъп, или не, защо не ми го каза направо? Не ми се нрави особено възможността да прекарам вечерта с човек, който дори не си дава вид, че ме слуша.

Околните сгради хвърляха дълги и тесни сенки върху улицата. А в тези от другата й страна слънцето се отразяваше, сякаш в стаите бушуваха адски огньове. Когато няколко мъже го зяпнаха глуповато и почти веднага започнаха подигравките си по негов адрес, Бегача се изправи на седлото, но в мислите си той бе твърде далеч оттук.

На вратите на някои от баровете стояха жени. Те викаха и правеха неприлични жестове към двамата конници. Някои дори се обръщаха, надигаха късите си поли, за да покажат плътно прилепналите си, ярко оцветени атлазени кюлоти, които очертаваха толкова ясно формите на задниците им, като да бяха голи.

— Ти все още не си ми казал защо настояваше да дойдем в Галъп и да се помирим — най-накрая наруши тишината Бегача.

— Ако ти бях казал, съмнявам се, че щеше да дойдеш — отвърна Адам и го погледна хитро.

Бегача спря жребеца си.

— Направих глупост, като приех поканата ти — очите му изгаряха Адам. — Ако нямах други причини да дойда в Галъп, щях да отхвърля категорично предложението ти в мига, в който ти спомена това име.

Адам дръпна юздите и изравни коня си до този на индианеца.

— За какви други причини говориш? — каза той и повдигна вежди. — Да не би нещо да ме разиграваш?

— Игрите са за децата — твърдо отговори Бегача. — Ние с теб сме възрастни мъже. И причините, поради които съм в Галъп, съвсем не са твоя грижа.

— Ако включват и мен, значи са — Адам бе твърде нетърпелив. — Имаш ли желание да дойдеш с мен на такова място, където ще можем да обсъдим нещата и отново да бъдем добри приятели, или не?

— Мястото, където си намислил да ходим? — започна навахът, а погледът му бързо се отклони встрани. — Как се нарича?

Но неговото внимание вече не бе насочено към Адам. Вътрешностите му се свиха, като видя големия сандък от чамова дървесина, който бе поставен върху специално пригодената за целта кола, а Стефани наблюдаваше отстрани. Чак сърцето му се скова, като видя, че тя бършеше сълзите от очите си, а ковчегът вече бе привързан с въжета за колата.

Почувства, че може би трябва да я придружи до гробището в края на града и да я утеши в тези толкова печални мигове.

Но самата Стефани бе настояла да направи всичко сама. Поиска да отиде на срещата си с Адам, както бе предварително планирано. Тя считаше изхода от тази среща за много важен. Според нея той бе длъжен да направи последен опит за задържане на дружбата си с брат й.

— „Голямата палатка“ — каза предпазливо Адам. — На това място ходят само истинските мъже.

И като се наклони към Бегача, Адам продължи подигравателно:

— Ти истински мъж ли си? Ще дойдеш ли с мен в „Голямата палатка“, за да пийнем по няколко?

Адам добре знаеше как индианците реагираха на алкохола. Явно тяхната специфична обмяна на веществата не им позволяваше да го консумират в големи количества. А когато го правеха, не бяха нищо повече от долнопробни пияници.

Освен това те бързо се пристрастяваха към вкуса и въздействието му. Еуфорията на пиянството притъпяваше значително болката от живота, който те водеха след пристигането на белия човек. За навахите даже се знаеше, че с готовност разменяха какво ли не — даже огърлици, гривни, пръстени и украшения за коса — само срещу глътка уиски.

И въпреки че Бегача не бе индианец по произход, Адам считаше, че не е привикнал към уискито. Нямаше да бъде същото като в детството им. Тогава те се предизвикваха един друг за това кой ще бяга най-бързо или кой ще пребори другия. Днес залогът бе много по-голям и следователно е нужно предизвикателството да бъде по-силно.

За Адам бе изключително важно да бъде победител.

Той очакваше отговора на предложението си. Според него Бегача щеше да го счете за явна обида и това щеше да го накара да посрещне предизвикателството, без много да му мисли.

Когато разбра, че в мислите си старият му приятел бе на съвсем друго място, Адам се обърна и проследи погледа му. Подскочи, като видя Стефани да язди близо до колата, върху която бе натоварен чамовия ковчег.

— Какво, по дяволите? — каза Адам и се хвана за издигнатата предна част на седлото си. След малко наклони цялото си тяло напред, за да наблюдава по-добре бавно движещата се процесия. Колата продължаваше да скрибуца по прашната улица, клатушкаше се и се люлееше, а Стефани яздеше плътно до нея.

Бегача тежко въздъхна, след това смушка коня си с колене и бавно продължи напред.

Адам се вторачи в Стефани. Нямаше да сбърка, ако кажеше, че тя плаче. Лицето й бе аленочервено, а устните й трепереха, като че ли всеки момент щеше да избухне нов порой от сълзи.

Той задържа поглед върху сестра си още секунда, после шибна коня, рязко дръпна юздите и потегли в галоп към нея.

Бегача почувства как сърцето му подскочи. Той веднага препусна след Адам и го застигна.

— Остави я! — извика индианецът, като хвана другия кон за мундщука. — Стефани няма нужда от намесата ти, когато изпълнява дълга си към приятел.

— Приятел? — Адам го изгледа ожесточено. — Кой? Какъв приятел? Стефани не е била тук достатъчно дълго, за да се сприятели с друг, освен с теб и твоите хора.

— Грешиш! — отговори Бегача. — Миналата вечер ние двамата помогнахме на една самотна и опечалена жена. А тази сутрин тази жена бе мъртва.

Навахът спря за момент и сухо преглътна.

— Затова днес Стефани урежда погребението й.

Адам пребледня.

— Как… си… позволил сестра ми да се забърка с непознат човек, и то дотолкова, че да се счита длъжна да уреди погребението му? — изсъска той, като се наведе към Бегача. След това дръпна коня си в противоположна посока. — Не трябваше да й позволявам да се отделя от мен. Нито за минутка. Като е предлагала дружбата си на непознати, кой знае каква болест може да е прихванала? — и той отново започна да се отдалечава, но думите на Бегача го спряха.

— Не от болест умря тази жена. Тя бе убита.

— Убита? — попита Адам и отново пребледня. — Тази жена? Как се казваше?

— Не името й е важно — в гласа на наваха не прозвуча ни най-малко вълнение, — а нейното семейство. Тя бе сестра на Деймън Стаут.

— Мили боже! — ахна от учудване Адам. — Бегачо, кажи ми името й. Деймън никога не е говорил за семейството си. Коя е била неговата сестра?

— Казваше се Шарън — каза индианецът, като заби токове в хълбоците на коня си и се отдалечи.

Адам го погледна за кратко, после се обърна напред. Стефани бе достигнала далечния край на града. Побиха го тръпки, но той бързо се отърси от тях и застигна Бегача.

— Спри! — извика дрезгаво той. — Пристигнахме! Точно тук исках да прекараме известно време.

Навахът погледна невярващо към „Голямата палатка“ и очите му се разшириха. Гърмящата весела музика и смехът, които се носеха от входа, го накараха да почувства парещо отвращение. Твърде много млади храбреци от неговото племе бяха примамени вътре само за да бъдат използвани. И то не само от зли бели мъже, но и от накичени, извратени жени, които вадеха хляба си там вътре. Те не само че тикаха питие след питие в ръцете на наивниците, но и продаваха телата си за конете или украшенията на младите навахи. Нещо повече, после те навред се хвалеха с тези украшения.

— Водиш ме на това скверно място и очакваш да вляза с теб вътре? — каза Бегача и гневно се обърна към Адам. — Ти си знаел, че няма да го направя. Защо си си правил труда?

— Не е толкова лошо, колкото си мислиш — каза Адам. В очите му проблеснаха дяволити пламъчета, когато красивото момиче, покрай което мина, му намигна. Гърдите й с мъка се побираха в шарения корсаж. — Хайде, не се опъвай! Не искаш да те нарека глезен жълтурко, нали? Нито пък пиленце! Когато с теб бяхме първи приятели, ти най-много се дразнеше, когато някой те наричаше пиленце.

— Това бе тогава — отговори му спокойно Бегача. — А сега е друго! Можеш да ме наричаш, както си искаш, но аз не посещавам места, които са пагубни за младите хора от моето племе.

— Обзалагам се, че мога да те надпия! — Адам очевидно му се подиграваше, макар гласът му да бе нисък и предпазлив. — Влез вътре с мен, Бегачо! Сигурно си любопитен да узнаеш защо уискито въздейства толкова зле на твоите хора! — Адам изправи гръб и стегна челюстите си. — Предизвиквам те, приятелю! Питие за питие! Ако победиш, кълна се, че никога повече не ще закачам племето ти.

— На теб може да ти се вярва, колкото и на мравката, която пълзи по крака ти — каза Бегача и примигна, когато Адам смачка малката буболечка.

— О, лъжеш се! — започна Адам с намерение да приложи тактиката от детството си. Той и тогава я използваше, за да накара приятеля си да участва в неща, които майка му бе забранила. — Хайде де! Приятелите правят всичко заедно! Нека само за един ден забравим всички вражди и бъдем отново другари. Аз ще платя пиячката. Ела с мен и се забавлявай! Виж как живее другата страна!

Както и преди, когато Стефани го бе поканила в Галъп на обяд в модерната закусвалня, Бегача не можеше да отрече, че бялата наченка в него бе любопитна да види какъв живот би водил, ако Леонида и Мъдреца не го бяха взели и отгледали.

Почувства, че можеше да докаже нещо на Адам и да го накара да остави навахите на мира. Ако беше по силите му да понесе алкохола по-добре, може би щеше да успее да помогне на баща си повече, отколкото по всеки друг начин.

— Ще дойда с теб — каза той и погледна Адам строго. — Но само за малко. Съвсем скоро ще трябва да проверя как е Стефани.

— Мислех си, че може би си забелязал — каза Адам, докато слизаше от коня и го връзваше за предназначения за това прът, — че сестра ми е способна да се грижи за себе си. Колебаех се дали да й позволя да ме придружи в Аризона. Сега си мисля, че понякога тя дори се справя по-добре и от мен!

— В това аз изобщо не се съмнявам — отговори Бегача. Като слизаше от коня си, той едва се усмихна на Адам.

— Е? Готов ли си да опиташ, стари приятелю? — попита Адам и рискува да сложи ръката си върху рамото на индианеца. — Нека поне за малко се престорим, че никога не сме имали причини за противопоставяне. Ние пак сме момчета, пак преодоляваме предизвикателствата, които сами си измисляме, и това ни доставя голямо удоволствие.

Навахът хвана решително поставената на рамото му ръка и я отмести. Двамата се спогледаха, после се отправиха към „Голямата палатка“.

Спряха веднага след входа и огледаха задименото помещение. Беше пълно с похотливи жени и мъже, които или пиеха, или играеха карти, или пък вършеха и двете едновременно. Бегача се заслуша и почти веднага се намръщи. Никога преди не се бе срещал отблизо с такава простащина, непочтеност и богохулство. Не можа да се сдържи да не помисли, че това, което чуваше и виждаше в „Голямата палатка“, можеше да отврати дори и най-твърдите мъже. Очевидно бе, че тук не се идваше само за да се пие уиски, това място бе убежище на разбойници и крадци от всякакъв калибър.

— Не съм дошъл само за да зяпам! — прекъсна мислите му Адам и му кимна да го последва. Двамата си запробиваха път към бара, който бе зареден с всякакви разновидности алкохол и пури, чаши и едно огромно, красиво огледало, което отразяваше всичко — като че ли помещенията бяха две, а не едно.

Адам разблъска с лакти изправените до бара мъже, за да направи място за себе си и Бегача.

Барманът бе от другата страна. В единия ъгъл на устата му димеше тлъста пура. Той излъска една чаша, след това я остави настрани и като подпря ръцете си на бара, погледна първо Бегача, а след това и Адам.

— Какво да бъде, господа? — попита той и придъвка пурата към другия ъгъл на устата си.

— Двойно — като за начало — отговори Адам и потърси дребни пари из джобовете си.

— А за Белия индианец? — попита барманът и насочи сивите си, кривогледи очи към наваха. — Ти си този, когото наричат Белия индианец, нали? Напълно отговаряш на описанието!

Всяко мускулче по лицето на Бегача се напрегна, но той не каза нищо. Само изгледа свирепо бармана. Адам нервно запристъпва от крак на крак.

— Въобще не мисли за това как наричат приятеля ми — извика той и удари монетите в плота. — Дай му едно! И по-чевръсто! Чуваш ли? Или се изнасяме оттук!

Бегача обърна гръб на бара и отново се огледа около себе си. Напрегна се, като видя двамата млади навахи в далечния край на палатката. А когато разбра, че вече са изпили твърде много, сърцето му се сви. Тези млади храбреци бяха на възрастта на брат му. Заедно с него ходеха на училище. Можеха да четат и пишат, а това би трябвало да им осигури много по-добро бъдеще.

Като пълнеха стомасите си с уиски, то и умовете им не оставаха незасегнати, така че утре щеше да им бъде невъзможно да отидат на училище и да научат каквото и да било. Можеше само да гадае колко често идваха в „Голямата палатка“ и какво бяха продали, за да имат пари.

— Бегачо — извика му Адам и го сръчка с лакът. — Ето ти питието! Хайде! Да си намерим маса!

Бегача погледна за последно двамата навахи, а вътрешно кипеше от ярост. Обърна се към Адам, изгледа го свирепо, а след това изби чашите от ръцете му.

Той настръхна, очите му яростно заблестяха.

— За какво, по дяволите, го направи? — изкрещя той. Постави ръце на бедрата си и се вторачи в счупените чаши и разлятото им съдържание. — Ти дойде тук доброволно. Знаеше, че очаквах от теб да пиеш. Защо, за бога, направи тази глупост?

Барманът се приближи до тях с метличка и бърсалка в ръка. Погледна яростно Бегача, след това коленичи и започна да почиства.

— Изведи Белия индианец оттук! — изсумтя той през стиснатите си зъби. — Веднага! Или, кълна се, ще наредя да ви изхвърлят и двамата.

— Мамицата ти, индианецо, виждаш ли какво направи? — извика Адам, но като погледна към мястото, където допреди малко бе приятелят му, откри, че вече го няма.

Потърси го с поглед и го намери да разговаря с младите навахи. Видя го как се ядоса още повече, когато онези двамата отказаха да напуснат, напук на всички увещания.

— Махни се от пътя ми! — изфъфли единият от тях и вместо да пристъпи напред, каквито бяха намеренията му, се стовари върху близкия стол.

Бегача се наведе, вдигна го от пода и започна да го изтласква към изхода, сякаш беше чувал с картофи.

Но нямаше възможност да довърши това, което бе намислил. Само намек за бой бе достатъчен на мъжете наоколо да започнат многобройни юмручни схватки. В този случай те прорастваха в масово сбиване, при което някои от масите бяха преобърнати, а други — използвани за проверка здравината на най-коравите глави.

— Виждаш ли какво направи? — дереше се Адам и с мъка отбягваше сипещите се удари.

Нечий юмрук го удари в дясното око, той изрева и се срина на земята. Почти веднага някой стъпи върху слабините му, Адам изпищя и се сгърчи.

Навахът видя всичко това, но предпочете да не му обръща внимание. Беше хванал двамата младежи за яките. Извлече ги навън, а зад гърба му „Голямата палатка“ бе наполовина разрушена по негова вина.

— Бегачо, не искам да си ходя толкова рано — упорстваше единият от навахите с пиянски глас. Лицето му изглеждаше озадачено, погледът му — помрачен. Той избърса с длан устата си, погледна с копнеж към входа на палатката и продължи. — Искам още уиски!

Белия индианец погледна момъка със симпатия и почувствува как в сърцето му съчувствие измести гнева. Той се бе ядосал, защото младежите се бяха опозорили пред толкова много бели.

Младите навахи утре щяха да навеждат срамежливо глави.

— Не! — прозвуча категоричният глас на Бегача и той ги поведе към вързаните коне. — Сега ще си вървите вкъщи. Ще се наспите. А утре ще отидете на училище. Когато другите видят, че се измъчвате заради тазвечерното си безгрижие, те едва ли ще последват примера ви.

Един по един той ги качи на конете. Нагласи юздите в ръцете им и като се увери, че са седнали стабилно на седлата, плесна конете по задниците им и ги изгледа как се отдалечават.

— Господ да те убие! — извика Адам, като излизаше от палатката и се вкопчи в ръката на Бегача. Накара го да се завърти, така че погледите им се срещнаха. — Виж ме! Окото ми е насинено! Дори може да са ми избили някой зъб. И всичко това заради теб! Би трябвало да те познавам по-добре и никога да не помислям, че можеш да се държиш като нормално човешко същество. С нищо не превъзхождаш другите жестоки езичници, с които живееш.

Яростта бавно обладаваше наваха. Насили се да не реагира на обидите, защото добре знаеше, че ако изтървеше нервите си, Адам нямаше да се отърве само с едно насинено око и вероятността някой от зъбите му да бъде избит.

— Нямаш ли какво да кажеш? — подигравателно извиси глас Адам. — Бегачо, ти въобще не мислиш като бял човек. Не си го правил, откакто помагаш на навахите. А даже не си някакъв подъл и хитър мелез. Ти си бял. Защо не можеш да се държиш като такъв?

Индианецът изкриви устните си в горчива, иронична усмивка, но не отрони нито дума. Реши да се махне от Адам. Беше видял и чул достатъчно, за да осъзнае, че миналото си беше минало.

Отдавна. Забравено. Мъртво.

В Адам той не можеше да открие нищо, което да му напомняше за някогашния му приятел.

Това бе последният път, когато Бегача се опитваше да забрави враждата си с Адам. Беше невъзможно. Адам с нищо не бе по-добър от Деймън Стаут.

— Да не би да си тръгваш? — извика Адам и пристъпи напред. — Как се осмеляваш! Не съм приключил с разговора. Чуваш ли ме, въшлив индиански свалячо? По-добре ще е да привикнеш към мисълта, че със Стефани повече няма да се виждате? Нещастен глупак! Ти даже не знаеш кога те мамят. Стефани легна с теб само за да те използва. И изобщо не те обича. Преструвала се е само за да ми помогне да постигна целите си. Мислиш ли, че една сестра не би направила това за брат си?

Тъмна сянка покри лицето на Бегача. Той се обърна към Адам. В погледа му се четеше само мъртва студенина.

Адам се разсмя толкова силно, че въобще не разбра какво го бе сполетяло, когато навахът го цапардоса през устата. Ударите се сипеха един подир друг. Скоро двете тела тупнаха на земята.

Тогава Адам протегна умолително ръцете си.

— Спри! — дори и по гласа му можеше да се разбере колко силна болка изпитва, без да се гледа плувналата му в кръв уста.

Индианецът го възседна. Държеше китките му опрени в земята.

— Кажи ми истината — изсъска през зъби той. — Кажи ми, че това за Стефани е лъжа!

Очите на Адам бяха толкова подути, че той почти не можеше да повдигне клепачите си.

— Аз… не… те… излъгах! — едва чуто промълви той, като въртеше главата си напред-назад. Отвращението и омразата към Бегача сега бяха толкова силни, че той почти повярва на лъжата си.

Навахът остана вторачен в него още около секунда, после се изправи несръчно. Като се клатушкаше напред-назад, той се отдалечи от окървавения Адам. Но индианецът далеч не бе за завиждане. В кръв бе обляно неговото сърце. Той напълно бе повярвал на жена, която само го бе използвала. Не беше сигурен, че ще успее да превъзмогне горчивата истина. Той се метна на коня си и уморено се отдалечи от Галъп.

 

 

Стефани падна на колене близо до купчината прясно преобърната почва. Беше откъснала цветовете на няколко кактуса.

— Какво мога да кажа? — прошепна тя, като поставяше цветята на гроба на Шарън. — Познавах те съвсем малко и въпреки това скърбя, като че ли цял живот сме били заедно! — и тя изтри сълзите от лицето си с опакото на ръката. — Всичко е толкова трагично. Как се случи това? — Тя наново подреди цветята. — Толкова съжалявам за Джими. Обещавам, че никога няма да го забравя. Може би някой ден пътищата ни отново ще се пресекат. Ако това наистина стане, ще му разкажа за майка му, която умря в името на своя син.

Шумът от приближаващи се стъпки накара Стефани да потрепне. Тя бързо извърна глава и като видя Деймън Стаут, скочи на крака.

— Ти си силна жена — каза той с пресеклив глас. — Ти изпълни моя дълг. Но аз я изоставих много отдавна.

— Махни се оттук — каза Стефани, като се приближи към него. — Сестра ти не би искала да бъдеш близо до гроба й и аз не ще го позволя.

— Тръгвам си! — отговори Деймън, като гледаше засрамено в земята. После бързо премести поглед върху Стефани. — Но искам да знаеш, че никога не съм пожелавал на сестра си подобно нещо!

— Малко е късно да мислиш така, нали? — горчиво му отговори Стефани, като постави ръце на бедрата си.

— Ти не си запозната с цялата история — продължи Деймън и се опита да погледне Стефани в очите.

— Знам достатъчно — отвърна тя и кимна към коня на Деймън, който бе вързан малко по-надолу. — А сега си върви! Не мога да ти позволя да оскверниш гроба на сестра си!

— Преди да я изгоня от къщи, тя съвсем не бе кротка като ангел — продължи Деймън. — Откакто се помня, тя беше една крадла. Осемгодишна я хванаха да краде от съседска къща. Тя просто влязла и взела скъпите украшения на съседката. Когато дойде да живее при мен, след като родителите ни починаха на изток, започна да краде и от мен. Нямах друг избор, освен да я накарам да си събере багажа. Три четвърти от живота ми преминаха в събиране на пари, с които да си купя ранчо. Нямаше да разреша на сестра си да разруши всичко, което ми бе коствало толкова много усилия.

Стефани го слушаше унесено. Усети, че започва да съчувства на Деймън. Историята, която разказваше, не й изглеждаше достатъчно гладка, за да не бъде истинска. Тя се съмняваше дали той бе отварял сърцето си пред някого.

Стефани погледна още веднъж към гроба и осъзна, че не познава жената, за която скърби. Но без значение какво бе правила Шарън приживе, тя не заслужаваше да умре от такава насилствена смърт, нито пък да бъде принудена да води именно този живот, за който Стефани знаеше. Особено пък след като имаше дете, за което да се грижи.

— Много искам нещата да бяха по-различни — каза Деймън, като мина покрай Стефани. Той отиде и падна на колене до гроба.

Стефани остана безмълвна, като го видя да простира ръце и да се опитва да прегърне купчината пръст, а после се разрида сърцераздирателно.

Тя се чувстваше така, сякаш се натрапваше в най-личните и истински минути от живота на този мъж. Като видя, че скръбта му е искрена, тя се измъкна тихичко настрани, после изтича до коня си и се качи на седлото.

Объркана и изоставена, тя се насочи към влака. Надяваше се, че ще успее да се усамоти в купето си.

Като минаваше покрай Галъп, погледна през рамо към „Голямата палатка“. Част от нея искаше да насочи коня й именно нататък, за да помоли Бегача да се прибере с нея. Но останалата част, която искаше дружбата между старите приятели да се възобнови, я накара бързо да се отдалечи.

Стефани погледна право напред, а вятърът подхвана дългата й коса.