Дан Браун
Шифърът на Леонардо (99)

98

Лангдън и Софи бавно се приближаваха по северната пътека, като се движеха в сенките зад дебелите колони, които я разделяха от открития наос. Въпреки че бяха изминали повече от половината му дължина, все още не виждаха разположената в ниша гробница на Нютон.

— Там поне няма никой — прошепна Софи.

Робърт облекчено кимна. Цялата част от наоса около гроба на Нютон пустееше.

— Аз ще отида пръв — каза той. — Ти остани скрита, в случай че някой…

Младата жена вече беше излязла от сенките и прекосяваше откритото пространство.

— … наблюдава — въздъхна Лангдън и забърза след нея.

Мълчаливо пресякоха църковния кораб по диагонал и гробницата най-после се появи пред тях — черен мраморен саркофаг… лежаща статуя на Нютон… две крилати момченца… голяма пирамида… и огромно кълбо.

— Ти знаеше ли за това? — сепнато попита Софи. Също изненадан, Робърт поклати глава.

— Като че ли по кълбото са изваяни съзвездия — прибави тя.

Когато наближиха нишата, сърцето на Лангдън се сви. Гробницата на Нютон беше осеяна с кълба — звезди, комети, планети. „Кълбото там го няма…“ Все едно да търсиш липсващ стрък трева на игрище за голф.

— Астрономически тела — загрижено рече Софи. — При това много.

Професорът се намръщи. Единствената връзка между планетите и Граала, за която се сещаше, бе Венера^[1], а на път за „Темпъл“ той вече беше опитал с тази парола.

Софи бързо тръгна към саркофага, но Лангдън изостана няколко крачки, за да вижда какво става наоколо.

— „Божественост“ — наклонила глава, започна да чете тя заглавията на книгите, върху които се облягаше Нютон. — „Хронология“. „Оптика“. „Philosophiae Naturalis Principia Mathematica“? — Криптографката ce обърна към него. — Да ти говори нещо?

Робърт се приближи и се замисли.

— Доколкото си спомням, „Principia, Mathematica“ имаше нещо общо с притеглянето на планетите… които са кълба, естествено, но това ми се струва доста изсмукано от пръстите.

— Ами зодиакалните знаци? — Тя посочи съзвездията по сферата. — Нали говореше за Риби и Водолей?

„Краят на дните“ — помисли си Лангдън.

— Твърди се, че краят на Риби и началото на Водолей били историческият момент, в който Орденът на Сион се готвел да разкрие документите от Сангреала на света. — „Само че хилядолетието дойде без инциденти и историците нямат представа кога ще бъде разкрита истината.“

— Плановете на Ордена може да са свързани с последните думи — каза Софи.

„За плод в утроба ни мълви, за Роза, плът и род.“ Лангдън потръпна.

— Ти ми каза, че моментът, в който Орденът се готвел да разгласи истината за „Розата“ и нейната плодородна утроба, бил пряко свързан с разположението на планетите — които са кълба.

Забелязал материализиращите се бледи очертания на вероятна възможност, професорът утвърдително кимна. Въпреки това интуицията му подсказваше, че астрономията не е ключът. Всички предишни решения на великия магистър бяха притежавали красноречиво символично значение — Мона Лиза, Мадоната на скалите, СОФИЯ.

Такова красноречие определено липсваше в концепцията за планетните сфери и зодиака. До този момент Жак Сониер ги бе водил към Граала само с грижливо съставени шифри и Лангдън смяташе, че последната парола — тези пет букви, които щяха да отключат най-голямата тайна на Ордена — не само ще е символично адекватна, но и кристално ясна. Ако приличаше на другите, щом го разкриеха, това решение щеше да е очевидно до болка.

— Погледни! — ахна Софи и го задърпа. По уплахата й Лангдън реши, че някой се приближава, но когато се обърна към нея, видя, че тя ужасено зяпа черния мраморен саркофаг. — Някой е бил тук — прошепна младата жена и посочи изпънатия десен крак на Нютон.

Отначало Робърт не разбра какъв е проблемът. Някакъв небрежен турист беше оставил въглен за отпечатване на надгробни плочи върху капака на саркофага. Той се пресегна да го вземе, ала когато се наведе, светлината падна върху полирания черен мрамор и професорът се вцепени. Внезапно видя защо се е уплашила Софи.

Върху капака на саркофага в краката на Нютон лъщеше едва забележим надпис с въглен:

Тибинг е при мен.

Минете през Катедралния съвет

и излезте през южния изход в обществената градина.

Лангдън препрочете съобщението. Сърцето му туптеше бясно. Софи се обърна и погледна към наоса. Въпреки тревогата, обзела го при вида на надрасканите с въглен думи, Робърт си каза, че това е добра вест. „Лий още е жив.“ И не само това.

— И те не знаят паролата — прошепна той.

Софи кимна. Иначе защо щяха да разкриват присъствието си?

— Може би искат да разменят Лий за паролата. А може да е капан.

Робърт поклати глава.

— Едва ли. Градината е извън стените на абатството.

Доста оживено място. — Веднъж бе ходил в прочутата Колидж Гардън — малка градина с овошки и лечебни растения, останала от дните, когато монасите бяха отглеждали фармакологични средства. Колидж Гардън можеше да се похвали с най-старите живи овощни дървета във Великобритания и туристите обичаха да се разхождат там.

— Мисля, че като ни викат навън, искат да спечелят доверието ни. За да се чувстваме в безопасност.

Софи не изглеждаше убедена.

— Искаш да кажеш навън, където няма детектори за метал, нали?

Лангдън се намръщи. Тя имаше право.

Американецът пак огледа осеяната с кълба гробница. Искаше му се да има поне бегла представа за паролата на криптекса… нещо, с което да води преговори. „Аз забърках Лий в тази история и ще направя каквото трябва, за да му помогна.“

— Пише да минем през Катедралния съвет към южния изход — каза Софи. — Може би от изхода ще се разкрива изглед към градината. Така ще преценим положението преди да излезем и да се изложим на евентуална опасност.

Идеята беше добра. Лангдън смътно си спомняше, че Катедралният съвет е голяма осмоъгълна зала, в която се бе събирал някогашният английски парламент преди да бъде построена днешната сграда. От години не беше ходил там, ала знаеше, че първо се минава през манастира. Той отстъпи няколко крачки от гробницата и погледна към отсрещния край на черквата.

Там имаше сводест изход с голяма табела:

Лангдън и Софи тичешком минаха под табелата, прекалено бързо, за да забележат малката обява, на която абатството се извиняваше, че някои сгради са затворени за реставрация.

Озоваха се в манастира — двор с високи стени. Над тях виеше вятърът и издаваше звук като тихо свирене от гърло на бутилка. Когато влязоха в тесните галерии около двора, Лангдън изпита познато безпокойство, каквото го обземаше винаги в затворени помещения.

Той се съсредоточи върху края на тунела пред тях и като се ориентираше по табелите, се насочи към Катедралния съвет. Дъждът се бе засилил и в галерията беше влажно и студено. По пътя се разминаха с друга двойка, която бързаше в обратната посока да се скрие от лошото време. Манастирът изглеждаше пуст — най-непривлекателната част от комплекса на абатството на този вятър и дъжд.

Четиридесетина метра нататък по източната галерия от лявата им страна се появи сводестият вход, който търсеха. Но бе преграден с въже и табела:

Дългият пуст коридор зад въжето беше осеян със скелета и строителни материали. В непосредствена близост от двете страни Лангдън видя входовете на дарохранителницата и параклиса „Сейнт Фейт“. Входът на Катедралния съвет обаче се намираше много по-навътре, в дъното на галерията. Тежката му дървена врата зееше отворена и просторната осмоъгълна зала бе окъпана в сивкава светлина от многобройните грамадни прозорци, гледащи към Колидж Гардън. „Минете през Катедралния съвет и излезте през южния изход в обществената градина.“

— Това е краят на източната галерия, така че южният изход към градината трябва да е отдясно в онази зала — каза Робърт.

Софи вече прескачаше въжето. Докато бързаха по тъмния коридор, воят на вятъра и плисъкът на дъжда във вътрешния двор зад тях постепенно заглъхваха. Катедралният съвет беше нещо като допълнителна сграда — пристройка в края на дълга галерия, осигуряваща спокойствието на парламентарните заседания.

— Изглежда огромен — прошепна Софи, когато се приближиха.

Лангдън беше забравил колко е голяма тази зала. Отвън се виждаха шеметните прозорци в отсрещния край на осмоъгълното помещение — издигаха се към високия сводест таван. Оттам определено щеше да се вижда градината.

Когато влязоха, трябваше да присвият очи. След мрачните галерии Катедралният съвет им се струваше като солариум. Бяха влезли доста навътре, когато разбраха, че обещаната врата я няма. Бяха попаднали в капан.

Скърцането на тежката врата зад тях ги накара да се обърнат. Резето падна с металически звън. Човекът, който стоеше на прага, спокойно бе насочил малък револвер към тях. Беше набит и се подпираше на алуминиеви патерици.

За миг Лангдън си помисли, че сънува.

Беше Лий Тибинг.