Дан Браун
Шифърът на Леонардо (26)

25

Посолството на САЩ в Париж е компактен комплекс на Авеню Габриел на север от Шанз Елизе. Обхваща площ от три акра и се смята за „американска територия“, което означава, че всеки, намиращ се там, е под закрилата и юрисдикцията на Съединените щати. Нощната телефонистка на посолството четеше международното издание на „Тайм“. Телефонът иззвъня.

— Посолство на Съединените щати — отговори тя.

— Добър вечер — разнесе се мъжки глас с френски акцент. — Имам нужда от помощ. — Макар и учтиво, той говореше сърдито и официално. — Казаха ми, че имате телефонно съобщение за мен. Казвам се Лангдън. За съжаление съм забравил трицифрения си код. Ще съм ви много благодарен, ако ми помогнете.

Телефонистката се смути.

— Съжалявам, господине. Съобщението ви трябва да е доста старо. Автоматичната система беше изключена преди две години от съображения за сигурност. Нещо повече, всички кодове за достъп са петцифрени. Кой ви каза, че има съобщение за вас?

— Значи нямате автоматична телефонна система, така ли?

— Не, господине. Съобщенията се записват на ръка. Бихте ли повторили името си?

Ала мъжът бе затворил.

Безу Фаш смаяно крачеше по брега на Сена. Беше сигурен, че е видял Лангдън да набира парижки номер, да въвежда трицифрен код и после да прослушва записа. „Но щом американецът не е звънял в посолството, на кого се е обадил, по дяволите?“

В този момент, вперил поглед в мобилния си телефон, капитанът разбра, че отговорите са в собствената му ръка. „Лангдън се обади от този телефон.“

Фаш влезе в менюто, отвори списъка с последните разговори и намери този на Лангдън. Парижки номер, следван от трицифрения код 454.

Той го набра и изчака.

Отговори женски глас. „Bonjour, vous êtes bien chez Sophie Neveu — съобщи телефонният секретар. — Je suis absente pour le moment, mais…“

Кръвта на Фаш кипеше, докато въвеждаше цифрите: 4… 5… 4.