Дан Браун
Шифърът на Леонардо (13)

12

На Робърт Лангдън му се струваше, че се побърква. Телефонното съобщение на Софи звучеше в главата му. В дъното на коридора светеха знаци с международните символи за тоалетни и го насочваха през лабиринта от разделителни паравани с италиански графики, които скриваха тоалетните от поглед.

Влезе в мъжката тоалетна и включи осветлението. Нямаше никого.

Отиде при мивката и си наплиска лицето, за да дойде на себе си. Силните флуоресцентни лампи се отразяваха в белите плочки. Миришеше на амоняк. Докато се бършеше, вратата зад него изскърца и Лангдън рязко се обърна. Софи Нево влезе в тоалетната. В зелените й очи блестеше страх.

— Слава Богу, че дойдохте. Нямаме много време.

Професорът стоеше до мивките и озадачено зяпаше криптографката от ЦУКП. Само преди няколко минути бе изслушал телефонното й съобщение и си беше помислил, че сигурно е побъркана. И все пак, колкото повече го слушаше, толкова повече му се струваше, че Софи Нево говори сериозно. „Не реагирайте на това съобщение. Просто спокойно го изслушайте. В момента се намирате в опасност. Стриктно изпълнете инструкциите ми.“ Обзет от неувереност, той бе решил да постъпи както го съветваше Софи и да каже на Фаш, че съобщението се отнася за ранен приятел в родината. После беше поискал да отиде до тоалетната.

И сега Софи стоеше пред него. На флуоресцентната светлина Лангдън изненадано видя колко меки са всъщност чертите й. Само погледът й беше остър. За момент той си представи многопластов портрет на Реноар… забулен, ала отчетливо ясен, с дързост, която някак си запазва обгръщащата я тайнственост.

— Исках да ви предупредя, господин Лангдън… — започна тя и отново дълбоко си пое дъх, — че сте sous surveillance cachée. Под тайно наблюдение. — Гласът й отекваше в облицованите с плочки стени и звучеше някак глухо.

— Но… защо? — попита Робърт. Софи вече му беше обяснила по телефона, ала той искаше да го чуе лично от нея.

— Защото сте главният заподозрян на Фаш — отвърна тя и пристъпи към него.

Лангдън бе подготвен за тези думи и все пак му прозвучаха напълно абсурдно. Според нея тази нощ го бяха повикали в Лувъра не като специалист по символика, а като заподозрян и в момента той беше обект на един от любимите методи за разпит на ЦУКП — surveillance cachée, ловка измама, при която полицията спокойно канеше заподозрения на местопрестъплението и го разпитваше с надеждата да допусне грешка от нервност.

— Погледнете в левия джоб на сакото си — каза Софи. — Ще намерите доказателство, че ви следят.

Обземаха го все по-силни опасения. „Да погледна в левия си джоб ли?“ Звучеше му като някакъв евтин циркаджийски номер.

— Просто погледнете.

Озадачен, Робърт бръкна в левия джоб на туидовото си сако — онзи, който никога не използваше. Опипа го и не откри нищо. „А ти какво очакваше, по дяволите?“ Зачуди се дали Софи в края на краищата наистина не е побъркана. После пръстите му внезапно докоснаха нещо. Малко и твърдо. Той го стисна, извади го и смаяно го зяпна. Метален диск с форма на копче, голям колкото батерия за часовник. Никога не беше виждал такова нещо.

— Какво е?…

— Проследяващ чип — отвърна младата жена. — Постоянно предава местонахождението ви на сателит за глобално определяне на местонахождението, от който ЦУКП може да получава данни. Използваме ги, за да следим хора. Дава точност от половин метър във всяка точка от света. Държат ви на електронна каишка. Агентът, който ви е взел от хотела, ви го е пъхнал в джоба преди да напуснете стаята си.

Лангдън мислено се върна в хотела… набързо беше взел душ, бе се облякъл, агентът от ЦУКП любезно му беше подържал туидовото сако. „Навън е хладно, господин Лангдън — бе казал той. — Парижката пролет не е като във вашите песни.“ Робърт му беше благодарил и си бе облякъл сакото.

Софи го наблюдаваше със зелените си очи.

— Не ви казах за проследяващия чип долу, защото не исках да бръкнете в джоба си пред Фаш. Той няма откъде да знае, че сте го намерили.

Лангдън нямаше представа какво да й отговори.

— Следят ви с проследяващата система, защото си мислят, че може да избягате. — Тя замълча за миг. — Всъщност се надяват да избягате — така обвинението им ще е по-убедително.

— Защо да бягам?! — попита професорът. — Невинен съм!

— Фаш не смята така.

Робърт гневно се запъти към кошчето за боклук, за да изхвърли проследяващия чип.

— Не! — Софи го хвана за ръката и го спря. — Оставете го в джоба си. Ако го изхвърлите, сигналът ще престане да се движи и ще разберат, че сте го открили. Единствената причина Фаш да ви остави сам е, че може да ви следи. Ако установи, че сте наясно какво прави… — Младата полицайка измъкна металния диск от пръстите му и го пъхна обратно в джоба на сакото му. — Чипът ще остане във вас. Поне за момента.

Лангдън се обърка.

— Защо Фаш смята, че съм убил Жак Сониер?

— Има доста убедително основание да ви подозира. — Софи се усмихна. — Още не сте видели една от уликите. Фаш грижливо я крие от вас.

Американецът я зяпна.

— Спомняте ли си трите реда от текста, който Сониер е написал на пода?

Лангдън кимна. Цифрите и думите се бяха отпечатали в ума му. Софи понижи глас и зашепна.

— За съжаление не сте видели цялото съобщение. Имало е четвърти ред, който Фаш е снимал и преди да дойдете, го е изтрил.

Макар да знаеше, че разтворимото мастило на луминесцентния маркер лесно може да се изтрие, професорът нямаше представа защо Фаш е унищожил веществено доказателство.

— Фаш не е искал да знаете за последния ред от съобщението — поясни Софи. — Поне докато не свърши с вас.

Извади от джоба на пуловера си компютърна разпечатка на снимка и я разгъна.

— Хората на капитана пратиха по електронен път снимки от местопрестъплението в криптографския отдел с надеждата, че ще успеем да разгадаем съобщението на Сониер. Това е снимка на целия текст. — Младата жена му подаде листа.

Беше снимка отблизо на светещото съобщение върху паркета. Последният ред го връхлетя като ритник в корема.

13-3-2-21-1-1-8-5

И древна ода лично…

за лимона!

P.S. Намерете Робърт Лангдън