Дан Браун
Шифърът на Леонардо (31)

30

Застанал до проснатия си по очи пленник пред Мона Лиза, пазачът Клод Груар кипеше от гняв. „Тоя скапаняк е убил Жак Сониер!“ Груар и неговите колеги бяха обичали уредника като баща.

Страшно му се искаше да натисне спусъка и да простреля Робърт Лангдън в гърба. Като старши пазач, Груар бе един от неколцината служители от охраната на Лувъра, които носеха оръжие. Напомни си обаче, че смъртта ще е милостиво избавление за американеца в сравнение с нещастието да бъде разпитан от Безу Фаш и да попадне във френски затвор.

Пазачът свали радиостанцията от колана си и се опита да повика подкрепление. Чуваше само пращене. Сложната електронна охранителна техника в тази зала винаги смущаваше радиовръзката между пазачите. „Трябва да отида при вратата.“ Като продължаваше да се цели в Лангдън, Груар бавно заотстъпва към изхода. На третата крачка видя нещо, което го накара да се закове на мястото си.

„Какво е това, по дяволите?!“

В средата на залата се появи необясним мираж. Силует. Там имаше още някой! Жена? В мрака се движеше жена — и бързо се приближаваше към лявата стена. По пода пред нея се плъзгаше възлилав лъч, сякаш жената търсеше нещо с ултравиолетово фенерче.

— Qui est la?^[1] — попита Груар и за втори път за тридесет секунди потрепери. Изведнъж осъзна, че не знае накъде да насочи пистолета си, нито накъде да отиде.

— PTS — спокойно отвърна жената, без да престава да движи лъча по пода.

„Police technique et scientific.^[2] — Груар започна да се поти. — Нали всички агенти се махнаха!“ Той познаваше ултравиолетовата светлина, нещо нормално за научно-техническия отдел на полицията, и все пак не разбираше защо ЦУКП търси улики точно в тази зала.

— Votre nom! — извика Груар. Инстинктът му подсказваше, че пропуска нещо. — Répondez!^[3]

— C’est moi — спокойно отговори жената. — Sophie Neveu.^[4]

Името му говореше нещо. „Софи Нево? — Така се казваше внучката на Сониер, нали? Като малка бе идвала в Лувъра, но от години не я беше виждал. — Не може да е тя!“ И даже наистина да бе Софи Нево, това едва ли беше основание да й вярва. Груар бе чувал слухове за мъчителния разрив между Сониер и внучка му.

— Вие ме познавате — извика тя. — И Робърт Лангдън не е убил дядо ми! Повярвайте ми!

Агент Груар нямаше намерение да приеме думите й на вяра. „Трябва да повикам подкрепление!“ Отново опита радиостанцията, но чу само пращене. Изходът се намираше на двадесет метра зад него и пазачът бавно заотстъпва, като все така държеше американеца на мушка.. Жената в отсрещния край на залата вдигна лъча на фенерчето си и разгледа голямото платно, което висеше на стената срещу Мона Лиза.

Когато разбра коя е картината, Груар ахна.

„Какво прави тя, за Бога?“

По челото на Софи Нево се стичаше ледена пот. Лангдън все още лежеше по очи на пода. „Дръж се, Робърт. Още малко.“ Знаеше, че пазачът няма да стреля, и насочи цялото си внимание към другия шедьовър на Леанардо. Ала ултравиолетовата светлина не разкриваше нищо необичайно. Нито на пода, нито по стените, нито по самото платно.

„Тук трябва да има нещо!“

Софи беше убедена, че вярно е разбрала намеренията на дядо си.

„Какво друго може да е целял?“

Произведението, което разглеждаше, бе платно, високо близо два метра. Странната сцена, която беше нарисувал да Винчи, изобразяваше Богородица, седнала в неестествена поза с младенеца Иисус, Йоан Кръстител и ангела Уриил сред опасни скали. Когато като малка идваше да види Мона Лиза, дядо й винаги я мъкнеше и в отсрещния край на залата при втората картина.

„Grand-pére! Не виждам нищо!“

Софи чу, че пазачът зад нея отново се опитва да повика помощ по радиостанцията си.

„Мисли!“

Представи си посланието, написано върху плексигласа пред Мона Лиза. „На нас като дилемата.“ Картината пред нея нямаше защитно стъкло, върху което да се напише съобщение, а тя знаеше, че дядо й никога не би обезобразил този шедьовър, като напише нещо върху самата творба. „Поне не отпред.“ Погледът й се стрелна нагоре по дългите кабели, които висяха от тавана.

„Възможно ли е?“ Тя хвана дървената рамка и я дръпна към себе си. Картината бе по-висока от нея. Софи провря главата и раменете си отзад и гдигна фенерчето, за да разгледа гърба на платното.

Трябваха й само секунди, за да се увери, че инстинктът й я е подвел. Там нямаше лилав текст, само кафяво старо платно и…

„Чакай.“

Очите й спряха върху странен метален проблясък в долния край на дървената основа. Вклиненият в процепа на основата предмет бе малък и от него висеше искряща златна верижка.

За огромно удивление на Софи верижката беше прикрепена към познат златен ключ. Широката му глава бе излята във формата на кръст и носеше изображение, което не беше виждала от деветгодишна. Лилия с инициалите P.S. В този миг тя чу как призракът на дядо й прошепва в ухото й: „Софи, някой ден, когато си готова, този ключ ще е твой“. Гърлото й се сви, когато си помисли, че дори в смъртта си дядо й е изпълнил обещанието си. „С този ключ се отваря една кутия, в която крия много тайни“ — казваше гласът му.

Сега разбираше, че целта на всички игрословици е бил този ключ. Когато го бяха убили, дядо й го бе носил. Тъй като не беше искал да попадне в ръцете на полицията, той го бе скрил зад тази картина. После беше измислил находчивото търсене на съкровища, за да се погрижи само Софи да го намери.

— AU SECOURS!^[5] — извика пазачът.

Тя грабна ключа от рамката и го пъхна в джоба си заедно с ултравиолетовото фенерче. Обърна се и видя, че Груар отчаяно продължава да се опитва да се свърже с някого по радиостанцията. Отстъпваше към изхода, без да изпуска от мушка Лангдън.

— Au secours! — отново опита Груар. Пращене.

„Няма връзка.“ Софи си спомни, че туристите с мобилни телефони често се ядосваха, че не могат да се обадят в родината си и да се похвалят, че в момента се намират пред Мона Лиза. Извънредните алармени кабели в стените не позволяваха клетъчната връзка. Пазачът бързо закрачи към изхода и Софи разбра, че трябва незабавно да направи нещо.

Погледна голямата картина, зад която се бе вмъкнала, и видя, че Леонардо да Винчи за втори път тази нощ ще й се притече на помощ.

„Още няколко метра“ — каза си Груар.

— Arrêtez! Ou je la détruis!^[6] — отекна в отсрещния край на залата гласът на жената.

Груар погледна натам и замръзна.

— Mon dieu, non!^[7]

В червеникавия сумрак пазачът видя, че тя наистина е повдигнала картината от кабелите и я е поставила на пода пред себе си. Платното я скриваше изцяло. Първата реакция на Груар беше удивление, че алармата не се е задействала, но разбира се, сензорите трябваше да се пренастроят. „Какво прави тя?!“

Когато разбра, кръвта му се вледени.

Платното започна да се издува в средата, деликатните очертания на Мадоната, младенеца Иисус и Йоан Кръстител се изкривиха.

— Non! — парализиран от ужас, изкрещя Груар. Жената натискаше с коляно платното отзад. — Non!

Той насочи пистолета си срещу нея, ала мигновено осъзна, че не може да стреля. Макар и от платно, тази картина бе непробиваема — имаше броня за шест милиона долара.

„Не мога да прострелям творба на Леонардо!“

— Оставете пистолета и радиостанцията на пода, иначе ще пробия картината с коляно — спокойно нареди жената. — Мисля, че знаете как би се почувствал дядо ми от това.

На Груар му се зави свят.

— Моля ви… недейте. Това е Мадоната на скалите! — Той пусна пистолета и радиостанцията и вдигна ръце над главата си.

— Благодаря — каза жената. — А сега направете точно каквото ви кажа и всичко ще приключи благополучно.

Пулсът на Лангдън оглушително биеше в ушите му. Двамата със Софи тичаха надолу по аварийното стълбище. И двамата мълчаха, откакто бяха оставили разтреперания пазач да лежи в Salle des Etats. Пистолетът му беше в ръката на професора и той нямаше търпение да се избави от него. Оръжието му тежеше и го чувстваше опасно чуждо.

Робърт прескачаше по две стъпала наведнъж и се чудеше дали Софи има представа колко ценна картина е щяла да унищожи. Изборът на творбата му се струваше странно уместен от гледна точка на последните събития. Също като Мона Лиза, този шедьовър бе известен сред изкуствоведите с множеството си скрити езически символи.

— Избра скъп заложник — подхвърли той.

— Мадоната на скалите — отвърна Софи. — Но не съм я избрала аз, а дядо ми. Беше ми оставил нещичко зад картината.

Лангдън сепнато я погледна.

— Какво?! Но как разбра зад коя картина го е оставил?

— „На нас като дилемата“. Мадоната на скалите. — Тя тържествуващо се усмихна. — Първите две загадки ми убегнаха, Робърт. Нямах намерение да пропусна и третата.