Дан Браун
Шифърът на Леонардо (85)

84

В една осеяна с боклуци уличка съвсем близо до черквата „Темпъл“ Реми Легалудек спря лимузината зад редица контейнери за смет, угаси двигателя и се огледа. Пусто. Слезе, мина отзад и се качи в купето при монаха. Усетил присъствието му, албиносът излезе от молитвения си транс. Червените му очи гледаха по-скоро любопитно, отколкото уплашено. Реми бе останал впечатлен от способността на този завързан мъж да запази хладнокръвие. След първоначалната си съпротива в рейнджроувъра монахът като че ли се беше примирил с положението си и бе оставил съдбата си на по-висша сила.

Прислужникът разхлаби папийонката си и разкопча високата си колосана яка. Почувства се така, сякаш за пръв път от години наистина може да диша. Отвори барчето и си наля чаша водка „Смирноф“. Изгълта я на един дъх и я напълни пак.

„Скоро ще съм свободен човек.“

Потърси в барчето, намери сложен тирбушон и отвори ножчето, което обикновено се използваше за разрязване на фолиото върху тапата. Тази сутрин обаче щеше да послужи за съвсем друга цел. Вдигнал блестящото острие, прислужникът се обърна срещу Сила.

Сега вече в червените очи се промъкна страх.

Реми се усмихна и се приближи. Монахът опъна въжетата си.

— Не мърдай — прошепна прислужникът.

Сила не можеше да повярва, че Бог го е изоставил. Беше превърнал в духовно преживяване дори физическата болка от въжетата, бе молил пулсирането на обезкървените си мускули да му напомня за Христовите мъки. „Цяла нощ се моля за избавление.“ Ножът се спусна към него и той стисна клепачи. Прониза го остра болка в плешките. Той извика, ужасен, че ще умре в тази лимузина, без да може да се защити. „Вършех Божието дело. Учителя каза, че ще ме пази.“

Парещата топлина се разпростря по гърба и раменете му и Сила си представи кръвта, която облива плътта му. Усети ново пронизване, този път в бедрото. Горещината нахлу във всичките му мускули и Сила още по-силно стисна клепачи, решен последният образ в живота му да не е на неговия убиец. Представи си по-младия епископ Арингароса, застанал пред черквицата в Испания… черква, която двамата бяха построили със собствените си ръце. „Началото на моя живот.“

Тялото му сякаш гореше.

— Пийни си — прошепна мъжът в смокинга. — Алкохолът ще раздвижи кръвта ти.

Сила изненадано отвори очи. Над него се беше надвесила размазана фигура и му протягаше чаша. На пода до ножа лежеше планина от нарязани въжета и изолирбанд.

— Пий — повтори мъжът. — Болката, която изпитваш, е от нахлуването на кръвта в мускулите ти.

Огненото пулсиране започна да преминава в парещо изтръпване. Водката имаше отвратителен вкус, но той я изпи признателно. Тази нощ съдбата му бе отредила достатъчно лош късмет, ала Бог с един чудотворен удар беше променил всичко.

„Господ не ме е забравил.“ Знаеше как би нарекъл това епископ Арингароса. „Божествена намеса.“

— Исках да те освободя по-рано, но не можех — извини се прислужникът. — Полицията първо пристигна в Шато Вилет, после на летище „Бигин Хил“. Нали разбираш, Сила?

Албиносът се сепна.

— Откъде знаеш името ми?

Прислужникът се усмихна. Сила се надигна и заразтрива скованите си мускули. Чувствата му представляваха ураган от смайване, благодарност и смут.

— Ти ли си… Учителя?

Реми поклати глава и се засмя.

— Ще ми се да имах такава власт. Не, не съм Учителя. Също като теб аз му служа. Но Учителя говори с огромно уважение за теб. Казвам се Реми.

Сила бе удивен. Учителя наистина му беше споменал за друг, който му служи, и все пак срещата му се струваше невероятна.

— Не разбирам. Ако работиш за Учителя, защо Лангдън донесе ключовия камък в твоя дом?

— Това не е моят дом. А домът на най-известния историк на Граала на света, сър Лий Тибинг.

— Но ти живееш там. Вероятността…

Реми се усмихна. Явно очевидното съвпадение на избраното от Лангдън убежище не го смущаваше.

— Това трябваше да се очаква. Робърт Лангдън притежаваше ключовия камък и имаше нужда от помощ. Какво по-логично място от дома на Лий Тибинг? Фактът, че живея там, е причината, поради която Учителя се обърна към мен. — Той замълча за миг. — Според теб откъде Учителя знае толкова много за Граала?

Сила най-после разбра. Учителя беше вербувал прислужника на сър Лий Тибинг, за да получи достъп до всичките му проучвания. Гениално.

— Трябва да ти обясня много неща. — Реми му подаде заредения глок. После се пресегна през спуснатата преграда и извади от жабката малък револвер. — Но първо имаме да свършим една работа.

Капитан Фаш слезе от самолета на „Бигин Хил“ и смаяно изслуша разказа на капитана от кентската полиция за случилото се в хангара на Тибинг.

— Лично претърсих самолета и вътре нямаше никого — заяви англичанинът. — И трябва да прибавя, че ако сър Лий предяви обвинения срещу мен за…

— Разпитахте ли пилота?

— Не, разбира се. Той е французин и нашата юрисдикция изисква…

— Заведете ме при самолета.

Когато стигнаха в хангара, на Фаш му трябваха само шестдесет секунди, за да открие едно странно кърваво петно на настилката до мястото, където бе стояла лимузината. „Сила.“ Капитанът отиде при самолета и силно почука по корпуса.

— Аз съм капитан Фаш от френската криминална полиция. Отворете люка.

Ужасеният пилот се подчини и спусна стълбичката. Фаш се качи на борда. След три минути с помощта на пистолета си разполагаше с пълни признания, включително описание на завързания монах албинос. Освен това научи, че пилотът е видял Лангдън и Софи да оставят нещо в сейфа на Тибинг, някаква дървена кутия. Макар че отричаше да знае какво има в кутията, пилотът призна, че по време на полета до Лондон съдържанието й привличало цялото внимание на Лангдън.

— Отворете сейфа — нареди Фаш. Пилотът се стресна.

— Не знам комбинацията!

— Жалко. Щях да ти предложа да запазиш разрешителното си.

Мъжът закърши ръце.

— Познавам едни хора от поддръжката на летището. Може би ще успеят да пробият вратата на сейфа.

— Имаш половин час.

Пилотът се хвърли към радиостанцията.

Фаш отиде в задния край на самолета и си наля чаша алкохол. Беше рано, но не бе спал, така че това едва ли можеше да се смята за пиене преди обяд. Той седна на плюшената седалка, затвори очи и се опита да анализира положението. „Гафът на кентската полиция ще ми струва скъпо.“ Сега всички търсеха черна лимузина „Ягуар“.

Телефонът му иззвъня и Фаш си помисли, че наистина няма нито миг спокойствие.

— Ало?

— Летя за Лондон. — Обаждаше се епископ Арингароса. — Пристигам след час.

Фаш се поизправи.

— Мислех, че пътувате за Париж.

— Много съм обезпокоен. Промених плана си.

— Не биваше.

— Открихте ли Сила?

— Не. Неговите похитители са избягали от местната полиция преди да кацна.

Арингароса се разгневи.

— Вие ме уверявахте, че ще спрете самолета!

Фаш сниши глас.

— Като се има предвид положението, ваше високопреосвещенство, съветвам ви днес да не си играете с търпението ми. Ще намеря Сила и другите колкото може доскоро. Къде ще кацнете?

— Един момент. — Епископът затисна слушалката с ръка. След малко каза: — Пилотът се опитва да получи разрешение за кацане от кулата на „Хийтроу“. Аз съм единственият пътник, но се наложи да променим плана за полета.

— Кажете му да дойде на летище „Бигин Хил“ в Кент. Ще му осигуря разрешение за кацане. Ако ме няма, когато се приземите, ще наредя да ви чака кола.

— Благодаря ви.

— Както казах при първия ни разговор, ваше високопреосвещенство, гледайте да не забравяте, че не сте единственият, който е на ръба да изгуби всичко.