Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Da Vinci Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 360 гласа)

Информация

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

ШИФЪРЪТ НА ЛЕОНАРДО. 2003. Изд. Бард, София. Биб. Кралета на трилъра. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [The Da Vinci Code / Dan BROWN]. Формат: 21 см. Страници: 464.

История

  1. — Корекция

4

Капитан Безу Фаш се държеше като разярен бик, изправил широките си плещи и забил брадичка в гърдите си. Тъмната му коса беше пригладена назад с гел и подчертаваше правата като стрела линия, която я отделяше от изпъкналото му чело, напомнящо на нос на боен кораб. Тъмните му очи сякаш прогаряха дупки в земята пред краката му и излъчваха огнен блясък, потвърждаващ репутацията му на непоклатима строгост във всяко отношение. Лангдън го следваше по прочутото мраморно стълбище, което водеше към атриума под стъклената пирамида. Минаха покрай двама въоръжени полицаи. Посланието бе ясно: тази нощ никой не можеше да влезе или излезе без разрешението на капитан Фаш.

Докато се спускаха под земята, Лангдън се бореше с тревогата си. Присъствието на полицая в никакъв случай не бе приветливо, а и в този час самият Лувър приличаше на гробница Стълбището, което приличаше на централна пътека в тъмен киносалон, бе осветено от матови лампи, вградени във всяко стъпало. Професорът чуваше как стъпките му отекват в стъклото над него. Погледна нагоре и видя през прозрачния покрив бледата мъгла от пръските на фонтаните.

— Одобрявате ли я? — посочи нагоре с широката си брадичка Фаш.

Лангдън въздъхна. Беше прекалено уморен, за да играе на тази игра.

— Да, вашата пирамида е великолепна.

— Рана върху лицето на Париж — изсумтя полицаят. „Едно на нула.“ Лангдън усещаше, че спътникът му има тежък характер. Зачуди се дали Фаш има представа, че по категорично настояване на Франсоа Митеран тази пирамида се състои точно от 666 стъклени плоскости — странна приумица, постоянна гореща тема сред любителите на теорията за заговорите, които твърдяха, че това било числото на Сатаната.

Реши да не повдига този въпрос.

Когато се спуснаха по-надолу в подземното фоайе, огромното пространство постепенно изплува от сенките. Построено на седемнадесет метра под земята, то обхващаше площ от шест хиляди и петстотин квадратни метра и приличаше на бездънна пещера. Мраморът — с топъл цвят на охра — беше избран специално в тон с медния цвят на каменната фасада на Лувъра. Обикновено тук сияеше ярка слънчева светлина и кънтяха гласовете на туристите. Сега през нощта обаче фоайето бе пусто и мрачно и имаше ледената атмосфера на крипта.

— Ами охраната на музея? — попита Лангдън.

— En quarantaine[1] — отвърна Фаш. Отговорът му прозвуча така, като че ли Робърт се съмнява в честността на неговите хора; — Явно тази нощ тук е влязъл някой, който няма право на това. В момента разпитваме всички нощни пазачи. Моите агенти поеха охраната на Лувъра.

Професорът — крачеше бързо, за да не изостава от Фаш — кимна.

— Добре ли познавахте Жак Сониер? — попита капитанът.

— Всъщност изобщо не го познавах. Никога не сме се срещали.

Полицаят се изненада.

— Значи тази вечер сте щели да се срещнете за пръв път, така ли?

— Да. Трябваше да се срещнем на приема в Американския университет след моята лекция, но той така и не дойде.

Фаш си водеше записки в малък бележник. Лангдън погледна по-малко известната пирамида на Лувъра — Le pyramide inversée[2] — гигантски прозорец, който висеше от тавана като сталактит в съседната част на мецанина. Полицаят го поведе нагоре по късо стълбище до сводест тунел, на чийто вход имаше надпис: ДЕНОН. Крилото „Денон“ беше най-прочутият от трите главни дяла на Лувъра.

— Кой поиска да се срещнете? — внезапно попита Фаш. — Вие или той?

Въпросът се стори на Лангдън странен.

— Господин Сониер — докато влизаха в тунела, отвърна професорът. — Преди няколко седмици секретарката му ми прати имейл. Уредникът бил чул, че този месец ще изнеса лекция в Париж, и искал да обсъдим нещо.

— Какво?

— Не знам. Нещо от областта на изобразителното изкуство, предполагам. Имаме сходни интереси.

Фаш го погледна скептично.

— Значи нямате представа каква е причината за срещата?

Лангдън наистина нямаше представа. Тогава му се бе сторило любопитно, но се беше притеснил да обсъжда подробностите. Прочутият Жак Сониер бе известен с това, че не се среща почти с никого, и Робърт му беше признателен дори само за възможността да се запознае с него.

— Господин Лангдън, можете ли поне да предположите какво е искал да обсъди с вас Жак Сониер в нощта, в която е бил убит? Може да е важно за следствието.

Остро зададения въпрос накара Робърт да се почувства неловко.

— Наистина нямам представа. Не го попитах. Бях поласкан, че изобщо се обръща към мен. Аз съм поклонник на трудовете на господин Сониер. Често цитирам неговите съчинения в лекциите си.

Фаш си записа този факт в бележника.

Бяха по средата на тунела за крилото „Денон“ и професорът виждаше двата изкачващи се ескалатора в отсрещния край. Бяха неподвижни.

— Значи сте имали общи интереси, така ли? — попита капитанът.

— Да. Всъщност през по-голямата част от последната година работих върху ръкописа на книга, която се занимава с основната област на интерес на господин Сониер. С нетърпение очаквах да се запозная с неговите възгледи по този проблем.

— Разбирам. И какъв беше проблемът?

Лангдън се поколеба точно как да се изрази.

— По същество проучването се отнася за иконографията на култа към Богинята-майка — концепцията за женската святост и символите, свързани с нея.

Фаш прокара дебелите си пръсти през косата си.

— И Сониер е разбирал от тези неща, така ли?

— Да.

— Ясно.

Лангдън усещаше, че на полицая изобщо не му е ясно. Жак Сониер се смяташе за най-добрия специалист по иконография на Богинята-майка на света. Не само че бе имал склонност към реликви, свързани с плодородието, култовете към Богинята-майка и свещената женственост, но през двадесетгодишната си кариера на уредник беше помогнал на Лувъра да събере най-богатата колекция от такива предмети на света — лабриси от най-древното гръцко светилище на жриците в Делфи, златни кадуцеи, стотици египетски кръстове, напомнящи на изправени ангелчета, древноегипетски систруми, използвани за прогонване на зли духове, и поразително множество статуи, изобразяващи богинята Изида, кърмеща Хор.

— Може Жак Сониер да е знаел за вашия ръкопис? — предположи Фаш. — И да ви се е обадил, за да ви помогне в работата върху книгата.

Лангдън поклати глава.

— Всъщност още никой не знае за моята книга. Показвал съм ръкописа само на своя издател.

Французинът не каза нищо.

Робърт не изясни причината, поради която още не бе показал книгата на никого. Тристате страници ръкопис — временно озаглавен „Символи на изгубената свещена женственост“ — съдържаха някои извънредно необичайни интерпретации на установени религиозни образи и книгата със сигурност щеше да предизвика спорове.

По пътя към неподвижните ескалатори Лангдън изведнъж забеляза, че Фаш не върви до него. Обърна се и видя, че полицаят е спрял до един сервизен асансьор.

— Ще се качим с този асансьор — каза той, когато вратата се отвори. — Сигурен съм, знаете, че галерията е доста голяма.

Макар да знаеше, че асансьорът ще ускори дългото изкачване до крилото „Денон“, Лангдън остана на мястото си.

— Какво има? — Фаш нетърпеливо държеше вратата.

Професорът въздъхна и със съжаление погледна открития ескалатор. „Абсолютно нищо“ — излъга сам себе си той и се затътри назад към асансьора. Като момче беше паднал в изоставен кладенец и за малко не се беше удавил. Бяха минали часове, докато го бяха измъкнали. Оттогава изпитваше страх от затворено пространство — асансьор, метро, зали за скуош. „Асансьорът е съвсем безопасна машина — постоянно се убеждаваше той, без да си вярва нито за миг. — Това е малка метална кутия висяща в затворена шахта!“ Затаил дъх, Робърт влезе в кабината и докато вратата се с плъзгане се затваряше, усети как настръхва.

„Два етажа. Десет секунди.“

— Изобщо ли не сте разговаряли с господин Сониер? — попита Фаш, докато се изкачваха. — Не сте ли водили кореспонденция? Не сте ли си пращали други писма?

Поредният странен въпрос. Лангдън поклати глава.

— Не. Никога.

Капитанът вирна брадичка, сякаш мислено си отбелязваше този факт. После мълчаливо впери поглед право пред себе си в хромираната врата.

Лангдън се опитваше да не гледа четирите стени около себе си. Погледът му попадна върху отразяващата се върху лъскавата метална врата игла за вратовръзка на полицая — сребърно разпятие с тринадесет инкрустирали черни оникса. Това му се стори смътно изненадващо. Символът се наричаше „crux gemmata“ — „кръст с тринадесет геми“ — християнска идеограма на Христос и Неговите дванадесет апостоли. Някак си не бе очаквал капитанът от френската полиция толкова открито да парадира с религиозността си. Но пък това беше Франция — тук християнството не бе толкова религия, колкото рождено право.

— Това е crux gemmata — изведнъж каза Фаш.

Сепнат, Лангдън вдигна поглед и видя, че французинът е вперил очи в отражението му.

Асансьорът спря и вратата се отвори. Робърт бързо излезе в коридора с надеждата да види прословутите високи тавани на лувърските галерии, иветът, в който се озова обаче, нямаше нищо общо с очакванията му.

Изненадан, той се закова на място. Фаш го стрелна с поглед.

— Виждам, че никога не сте влизали в Лувъра след работно време, господин Лангдън.

„Определено“ — като се опитваше да се ориентира, си помисли професорът. Обикновено безупречно осветени, сега галериите бяха странно мрачни. Вместо обичайната бяла светлина, струяща отгоре, от пода се излъчваше приглушено червено сияние — отделни ивици светлина, разливаща се по плочите.

Лангдън огледа сумрачния коридор. Нощем всички големи галерии използваха такова осветление — стратегически разположени неинвазивни лампи, позволяващи на охраната да се движи по коридорите и поддържащи относителна тъмнина, за да се забавят процесите на избеляване на картините от излагането на прекалено силна светлина. В Лувъра цареше потискаща атмосфера. Навсякъде пълзяха дълги сенки и иначе високите сводове изглеждаха ниски и черни.

— Насам — каза Фаш, зави надясно и закрачи по върволица свързани галерии. Лангдън го последва. Очите му постепенно се приспособиха към полумрака. Около него започнаха да се материализират големи маслени платна, като снимки, проявавани в тъмна стаичка… очите им го следяха, докато вървеше из залите. Усещаше познатия мирис на музей — сух, дейонизиран въздух с едва доловима миризма на въглерод, резултат от въгленовите филтри на обезводняващата система, която денонощно се бореше с издишвания от посетителите разяждащ въглероден двуокис.

Монтирани високо на стените, охранителните камери пращаха ясно послание на гостите: виждаме ви. Не пипайте нищо.

— Истински ли са? — Лангдън ги посочи. Фаш поклати глава.

— Не, разбира се.

Професорът не се изненада. Видеонаблюдението в толкова големи музеи струваше страшно много и не беше ефикасно. Лувърът щеше да се нуждае от неколкостотин души само за тази цел. Повечето музеи от този вид прилагаха „сдържаща охрана“. „Откажете се от задържането на крадците навън. Задръжте ги вътре.“ Системата се задействаше след работно време и ако външно лице преместеше някой експонат, изходите на съответната галерия се затваряха. Така престъпникът се озоваваше зад решетките още преди пристигането на полицията. По мраморния коридор пред тях отекнаха гласове. Шумът като че ли идваше от голяма ниша отдясно. Оттам струеше ярка светлина.

— Кабинетът на уредника — поясни капитанът. Лангдън надникна в късия коридор, който водеше към разкошния кабинет на Сониер — дървена ламперия, картини от стари майстори и грамадно старо бюро, върху което се издигаше шестдесетсантиметров модел на средновековен рицар. Из стаята се суетяха неколцина полицаи, разговаряха по телефони и си водеха бележки. Един от тях седеше на бюрото и пишеше на лаптоп. Очевидно тази нощ личният кабинет на уредника се бе превърнал в импровизиран щаб на ЦУКП. — Messieurs — извика Фаш и мъжете се обърнаха. — Ne nous dérangez pas sous aucun prétexte. Entendu?[3]

Всички в кабинета млъкнаха.

Лангдън бе закачвал достатъчно табелки с надпис „NE PAS DERANGER“ на хотелски врати, за да схване заповедта на капитана. Двамата с професора не биваше да бъдат безпокоени при никакви обстоятелства.

Фаш остави подчинените си в кабинета и поведе Лангдън нататък по тъмния коридор. На тридесетина метра пред тях се очерта входът на най-известната част на Лувъра, Le Grande Galerie[4], привидно безкраен коридор, в който бяха изложени най-ценните италиански шедьоври на музея. Робърт вече се беше досетил, че именно там лежи трупът на Сониер — прословутият паркет на Голямата галерия ясно се бе различавал на полароидната снимка.

Когато се приближиха, професорът видя, че входът е преграден от огромна стоманена решетка, сякаш взета от средновековен замък.

— Сдържаща охрана — поясни полицаят.

Дори в сумрака можеше да се види, че решетката е в състояние да спре и танк. Лангдън надникна през пръчките в слабо осветените дълбини на Голямата галерия.

— След вас, господин Лангдън — каза Фаш. Робърт се обърна.

— Накъде?

Капитанът посочи пода в основата на решетката. Лангдън погледна. В полумрака не беше забелязал, че решетката е вдигната на почти метър височина и че под нея може да се мине.

— Този участък все още е забранен за охраната на Лувъра — каза Фаш. — Моите хора тъкмо са приключили с разпита. — Той махна към отвора. — Влизайте.

Робърт се вторачи в тясното пространство под решетката, после вдигна поглед към нея. Французинът се шегуваше, нали? Желязната решетка приличаше на гилотина, която само чака да премаже нарушителите.

Фаш измърмори нещо на родния си език, погледна си часовника, приклекна и провря масивното си тяло под решетката. После се изправи и погледна Лангдън. Професорът въздъхна, клекна, опря ръце върху полирания паркет, отпусна се по корем и се плъзна напред. Яката на туидовото му сако се закачи за долната част на решетката, той се дръпна и си удари тила в желязото.

„Браво на мене“ — помисли си Робърт, докато ставаше. Започваше да подозира, че го очаква много дълга нощ.

Бележки

[1] Задържана е (фр.). — Б. пр.

[2] Обърнатата пирамида (фр.) — Б. пр.

[3] Господа, не ни безпокойте по никакъв повод. Чухте ли ме? (фр.). — Б. пр.

[4] Голямата галерия (фр.). — Б. пр.