Дан Браун
Шифърът на Леонардо (98)

97

В Уестминстърското абатство са погребани над три хиляди души. В огромната каменна сграда почиват тленните останки на крале, държавници, учени, поети и музиканти. Запълващи всяка ниша, техните гробници са от най-царствени мавзолеи — този на кралица Елизабет I, чийто саркофаг заема самостоятелен апсиден параклис, — до най-скромни, вградени в пода плочи с изсечени надписи, изтрити от вековете, така че човек може само да гадае кой почива под тях.

Проектирано в стила на великите катедрали в Амиен, Шартър и Кентърбъри, Уестминстърското абатство не се смята нито за катедрала, нито за енорийска черква, а е под личното разпореждане на владетеля. От коронясването на Вилхелм Завоевателя на Коледа през 1066 година поразителният храм е станал свидетел на безкрайна върволица кралски и държавни церемонии — от канонизирането на Едуард Изповедник до погребението на Хенри V или венчавката на лейди Даяна и принц Чарлз.

Въпреки това в момента Робърт Лангдън не проявяваше интерес към древната история на абатството, освен към едно-единствено събитие — погребението на британския рицар сър Исак Нютон.

„Във Лондон този рицар спи до днес.“

Робърт и Софи бързо прекосиха величествения портик и бяха посрещнати от охраната, която любезно ги преведе през най-новата придобивка на абатството — голям детектор за метал, каквито напоследък имаше в повечето исторически сгради в Лондон. Двамата минаха през портала, без да задействат алармата, и продължиха към входа.

Когато прекрачи прага, Лангдън усети, че външният свят мигом изчезва. Нямаше автомобилен рев. Нямаше дъжд. Само оглушителна тишина, която отекваше от стена в стена, сякаш сградата сама си шепнеше.

Подобно на почти всички посетители, двамата незабавно вдигнаха погледи нагоре, където покривът като че ли избухваше високо над тях. Сиви каменни колони се издигаха като секвои и потъваха в сенките, описваха изящни арки над шеметни бездни и после се стрелваха надолу към каменния под. Широката пътека към северния трансепт приличаше на дълбок каньон между вертикални стени от витражи. В слънчеви дни подът на абатството се покриваше с пъстри петна пречупена светлина. Днес дъждът и сумракът придаваха на грамадното пространство призрачен вид… по-скоро на крипта, каквато всъщност представляваше.

— Почти няма хора — прошепна Софи.

Лангдън бе обзет от разочарование. Бе се надявал да има много повече хора. „По-оживено обществено място.“ Не му се щеше да се повтори преживяното в пустия „Темпъл“. Беше очаквал известно чувство за сигурност в този популярен туристически обект, ала спомените му от многолюдните лондонски навалици бяха от кулминацията на летния сезон. Днес бе дъждовна мартенска сутрин. Вместо тълпи и искрящи витражи, виждаше само мрачен гол под и тъмни пусти ниши.

— Минахме през детектори за метал — очевидно усетила опасенията му, напомни Софи. — Никой не може да влезе с оръжие.

Той кимна, но не се успокои. Бе предложил да съобщят в лондонската полиция, но Софи не знаеше кой от местните власти може да е замесен. „Трябва да си вземем криптекса — беше настояла тя. — Той е ключът към всичко.“

Имаше право естествено.

Ключът към спасяването на Лий. Ключът към Светия Граал. Ключът към разкриването на онзи, който стоеше зад всичко това.

За нещастие, единствената възможност да си върнат ключовия камък, изглежда, бе тук… при гроба на Исак Нютон. Онзи, в когото беше криптексът, трябваше да дойде, за да разшифрова последната парола, и ако вече не си бе отишъл, Софи и Лангдън възнамеряваха да му устроят капан.

Двамата се запътиха наляво, за да излязат на открито, и продължиха по една сумрачна странична пътека зад редица пиластри. Робърт не можеше да се отърси от мисълта за Лий Тибинг, пленник в собствената си лимузина. Човекът, който беше заповядал да убият ръководителите на Ордена на Сион, нямаше да се поколебае да очисти всеки, който му се изпречеше на пътя. Каква жестока ирония, че Тибинг, един съвременен британски рицар, беше заложник в търсенето на своя сънародник сър Исак Нютон.

— Накъде? — попита Софи. Професорът нямаше представа.

— Трябва да потърсим екскурзовод и да попитаме.

Лангдън разбираше, че не бива безцелно да се мотаят из сградата. Уестминстърското абатство представляваше хаотичен лабиринт от мавзолеи, странични помещения и гробни ниши. Също като лувърската Голяма галерия, то имаше само един вход — вратата, през която бяха влезли. Посетителят лесно можеше да влезе, но трудно можеше да излезе. „Буквално капан за туристите“, както го беше нарекъл един заблудил се колега на Лангдън. Подобно на повечето катедрали, хоризонталният план на абатството имаше формата на огромен кръст. За разлика от повечето катедрали обаче, входът му бе отстрани, вместо през нартекса в дъното на наоса. Нещо повече, към него беше пристроен огромен манастир. Само една погрешна стъпка и човек се изгубваше в хаоса от дворове, заобиколени от високи стени.

— Екскурзоводите са в тъмночервени дрехи — каза Робърт и тръгна към центъра на черквата. Погледна настрани към високия позлатен олтар в края на южния трансепт и зърна неколцина души да пълзят на четири крака. Такова поклонение бе често срещана гледка в Ъгъла на поетите, макар че далеч не беше толкова свещено, колкото изглеждаше. „Туристите правят отпечатъци от надгробните плочи.“

— Не забелязвам екскурзоводи — рече Софи. — Не можем ли сами да намерим гроба?

Без да каже нито дума, Лангдън я поведе към центъра на абатството и посочи надясно. Когато видя цялата дължина на главния кораб на сградата, Софи сепнато ахна, после въздъхна:

— Добре, да потърсим екскурзовод.

В този момент до величествения гроб на сър Исак Нютон зад паравана на хора на стотина метра от тях стоеше самотен посетител. Учителя вече от десетина минути разглеждаше паметника.

Гробницата на великия учен представляваше масивен саркофаг от черен мрамор, върху който беше изваяно полегналото тяло на сър Исак Нютон, гордо облегнат на купчина от собствените му книги — „Божественост“, „Хронология“, „Оптика“ и „Philosophiae Naturalis Principia Mathematica“^[1]. B краката му стояха две крилати момченца със свитък в ръце. Зад тялото му се издигаше пирамида. Въпреки че и самата тя изглеждаше странно, изобразената в средата на стената й гигантска фигура привличаше цялото внимание на Учителя. Кълбо.

Той размишляваше върху озадачаващата гатанка на Сониер. „Кълбото там го няма…“ Грамадната сфера беше издялана в барелеф и символизираше всички небесни тела — съзвездия, зодиакални знаци, комети, звезди и планети. Над нея имаше изображение на богинята на астрономията под звездно поле.

„Безброй кълба.“

Преди да дойде тук Учителя бе смятал, че щом открие гробницата, лесно ще разпознае липсващото кълбо. Вече не беше толкова сигурен. Пред него имаше сложна небесна карта. Дали липсваше някоя планета? Или в някое съзвездие бе изпусната астрономическа сфера? Нямаше представа. Въпреки това подозираше, че решението ще се окаже находчиво чисто и елементарно като във всички предишни случаи. „Какво кълбо търся?“ Естествено за откриването на Светия Граал не можеше да се изискват задълбочени познания по астрофизика, нали?

„… за плод в утроба ни мълви, за Роза…“

Размислите му прекъснаха неколцина приближаващи се туристи. Той пъхна криптекса в джоба си и предпазливо изчака. Посетителите отидоха при една близка маса, оставиха дарение в чашата и се запасиха със средства за отпечатване на надгробни плочи, оставени от абатството. Въоръжени с въглен и големи листове тежка хартия, те тръгнаха към предната част на сградата, навярно към популярния Ъгъл на поетите, за да отдадат почит на Чосър, Тенисън и Дикенс, като яростно драскат върху гробовете им.

Отново останал сам, Учителя се приближи към гробницата и я разгледа отдолу догоре. Започна с лапите под саркофага, продължи към Нютон, научните му книги, двете момченца с математическия свитък, лицето на пирамидата, гигантското кълбо със съзвездията и накрая покрития със звезди таван на нишата.

„Какво кълбо липсва?… — Той докосна криптекса в джоба си, като че ли изсеченият от Сониер мрамор някак си можеше да му разкрие отговора. — Само пет букви ме отделят от Светия Граал.“

Отиде до ъгъла на паравана, дълбоко си пое дъх и надникна към олтара в далечината. Погледът му се спусна от позлатата към тъмночервените дрехи на екскурзовода, на когото махаха с ръце двама много добре познати му посетители.

Лангдън и Нево.

Той спокойно се върна зад паравана. „Бързи са.“ Очакваше американецът и криптографката да разшифроват значението на стихотворението и да дойдат при гроба на Нютон, но те се появяваха по-рано, отколкото предполагаше. Учителя отново дълбоко си пое дъх и обмисли възможностите. Беше свикнал да се справя с изненади.

„Криптексът е в мен.“

Той бръкна в джоба си и докосна втория предмет, който му вдъхваше увереност: миниатюрния револвер. Естествено, когато бе минал през портала, детекторите за метал бяха сигнализирали. И също толкова естествено охраната го беше пропуснала, когато възмутено бе показал картата си за самоличност. Общественото положение винаги внушаваше нужното уважение.

Макар че отначало се беше надявал сам да разгадае загадката на криптекса и да избегне повече усложнения, сега разбираше, че появата на Лангдън и Нево всъщност е щастлива случайност. Като се имаше предвид неуспехът мус „кълбото“, може би щеше да успее да се възползва от техния опит. В края на краищата, щом професорът бе разшифровал стихотворението, за да намери гробницата, имаше голяма вероятност да знае нещо и за кълбото. И ако Лангдън знаеше паролата, просто трябваше да приложи малко натиск.

„Не тук, разбира ce. Някъде на спокойствие.“

Учителя си спомни табелката, която беше видял на идване към абатството. Идеалното място да ги примами. Въпросът беше само… какво да използва за примамка.