Дан Браун
Шифърът на Леонардо (6)

5

Мъри Хил Плейс — новият Световен конгресен център на Opus Dei — се намираше на Лексингтън Авеню 243 в Ню Йорк. С цена от малко над четиридесет и два милиона долара, обхващащият площ от дванадесет хиляди и триста квадратни метра небостъргач бе облицован с червени тухли и варовик от Индиана. В проектираната от „Мей & Пинска“ сграда имаше над сто спални, шест трапезарии, библиотеки, дневни, зали за срещи и офиси. На втория, осмия и шестнадесетия етаж имаше параклиси с мраморни орнаменти. Седемнадесетият етаж бе изцяло жилищен. Мъжете влизаха в сградата през главния вход на Лексингтън Авеню. Жените влизаха от друга улица и бяха „слухово и зрително разделени“ от мъжете.

По-рано същата вечер в убежището на своя мезонет епископ Мануел Арингароса си бе приготвил малък сак и беше облякъл традиционното си черно расо. Обикновено увиваше пурпурен пояс на кръста си, но днес щеше да пътува сред хора и предпочиташе да не привлича вниманието към високия си пост. Само опитно око можеше да забележи епископския му пръстен от четиринадесеткаратово злато с виолетов аметист, големи диаманти и апликирани митра и жезъл. Той преметна ремъка на сака през рамо, помоли се наум, излезе от апартамента си и слезе във фоайето, където го чакаше шофьорът му, за да го откара на летището.

Седнал в пътническия самолет за Рим, Арингароса гледаше през прозореца тъмния океан. Слънцето вече бе залязло, ала епископът знаеше, че собствената му звезда изгрява. „Тази нощ ще спечеля битката“ — помисли си той, удивен, че само допреди месеци се бе чувствал безпомощен срещу ръцете, заплашващи да унищожат неговата империя.

Като генерален председател на Opus Dei, през последното десетилетие от живота си епископ Арингароса беше разпространявал посланието на „Божието дело“ — буквално, Opus Dei. Основана през 1928 година от испанския свещеник Хосе Ескрива, организацията се бореше за завръщане към консервативните католически ценности и насърчаваше членовете си да правят големи жертви в личния си живот, за да вършат Божието дело.

Традиционалистката философия на Opus Dei първоначално бе пуснала корени в Испания по време на режима на Франко, но след публикуването на духовната книга на Хосе Ескрива „Пътят“ през 1939 година неговото послание експлозивно се беше разпространило из целия свят. Днес, след издаването на „Пътят“ в тираж над четири милиона на четиридесет и два езика, Opus Dei представляваше световна сила. Във всички столици можеха да се открият нейни жилищни домове, учебни центрове и дори университети. Това беше най-бързо развиващата се и финансово най-стабилна католическа организация на света. За съжаление, бе установил Арингароса, в тази епоха на религиозен цинизъм, секти и телевизионни евангелисти, растящото богатство и власт на Opus Dei привличаха все по-силна подозрителност.

„Мнозина твърдят, че Opus Dei е секта, в която промиват мозъци — често го предизвикваха репортерите. — Други ви наричат «ултраконсервативно християнско тайно братство». Какви сте всъщност?“

„Opus Dei не е нито секта, нито тайно братство — търпеливо отвръщаше епископът. — Ние сме църква. Ние сме група католици, избрали за свой приоритет да следваме католическата доктрина колкото можем по-усърдно в ежедневния си живот.“

„Божието дело задължително ли изисква обет за целомъдрие, десятък и изкупване на греховете чрез самобичуване и колан с шипове?“

„Вие говорите за една съвсем малка част от членовете на Opus Dei — отговаряше Арингароса. — Има много равнища на участие. Хиляди членове са женени, имат семейства и вършат Божието дело в своите общества. Други избират аскетичен живот в нашите уединени жилищни домове. Този избор е личен, но всички в Opus Dei имат обща цел — да направят света по-добър, като вършат Божието дело. Този стремеж определено е достоен за възхищение.“

Логиката обаче рядко оказваше въздействие. Медиите винаги гравитираха около скандала и подобно на повечето големи организации, сред членовете на Opus Dei имаше заблудени души, които хвърляха сянка върху цялата група.

Преди два месеца бяха заловили група членове на Opus Dei в един университет в Средния запад да дрогират новопокръстени с мескалин, за да постигнат еуфорично състояние, което неофитите да възприемат като религиозно преживяване. Друг ученик бе използвал колана си с шипове по-често от задължителните два часа дневно и беше умрял от отравяне на кръвта. Неотдавна един млад банкер бе приписал всичките си спестявания на Opus Dei преди да скочи от висока сграда и да се убие.

„Заблудени овце“ — помисли си Арингароса. Душата му страдаше за тях.

Естествено най-големият срам беше придобилият широка известност процес на шпионина от ФБР Робърт Хансен, виден член на Opus Dei, който се беше оказал със сексуални отклонения. По време на процеса бяха представени доказателства, че е монтирал скрити камери в собствената си спалня, за да могат приятелите му да го гледат как прави секс с жена си. „Това едва ли е забавление, подобаващо на благочестив католик“ — бе отбелязъл съдията.

За съжаление, всички тези събития бяха довели до възникването на нова група обществени наблюдатели, наречена „Мрежа за наблюдение на Opus Dei“. Нейният популярен уебсайт — www.odan.org — разкриваше ужасяващи истории, разказани от бивши членове на Божието дело, които предупреждаваха за опасностите, очакващи всеки новопостъпил в организацията. Медиите наричаха Opus Dei „Божията мафия“ и „Христовата секта“.

„Ние се страхуваме от непонятното — помисли си Арингароса и се зачуди дали тези критици имат представа живота на колко много хора е обогатила Opus Dei. Организацията се радваше на пълната подкрепа и благословия на Ватикана. — Opus Dei е лична прелатура на самия папа.“

Неотдавна обаче Opus Dei бе застрашена от сила, много по-могъща от медиите… неочакван враг, от който епископът не можеше да се скрие. Преди пет месеца калейдоскопът на властта се беше разтърсил и Арингароса все още се олюляваше от удара.

„Те не съзнават войната, която започнаха“ — загледан в мрака на океана, си помисли Арингароса. Очите му за миг се задържаха върху отражението на лицето му — смугло и продълговато, с плосък крив нос, счупен с юмрук в Испания — тогава беше млад мисионер. Физическият недъг вече не му правеше впечатление. Епископът живееше в света на душата, а не на плътта.

Докато самолетът се носеше над португалското крайбрежие, мобилният телефон в джоба на расото му завибрира. Само един човек знаеше номера, човекът, който му беше пратил телефона.

Развълнуван, епископът отговори.

— Да?

— Сила намери ключовия камък — каза мъжът. — В Париж е. В черквата „Свети Сулпиций“.

Епископ Арингароса се усмихна.

— Значи сме близо.

— Можем веднага да го вземем. Но имаме нужда от вашето влияние.

— Разбира се. Кажете какво да направя.

Когато затвори, сърцето му бясно туптеше. Той отново се вторачи в бездната на нощта и се почувства нищожен в сравнение със събитията, за които бе станал причина.

На осемстотин километра оттам албиносът Сила стоеше надвесен над един леген и попиваше кръвта от гърба си, загледан в червените багри, които се разтваряха във водата. „Поръси ме с исоп, и ще бъда чист; умий ме, и ще бъда по-бял от сняг“ — цитирайки Псалтира, се помоли той.

Беше възбуден от очакването. Това едновременно го изненадваше и го изпълваше с енергия. През половината от своите четиридесет години беше следвал Пътя, бе се пречиствал от грехове… наново беше строил живота си… изличавайки насилието от миналото си. Тази нощ обаче всичко се бе върнало. Омразата, с която толкова мъчително се беше борил. Миналото му удивително бързо отново бе изплувало на повърхността. Ръждиво, ала вършеше работа.

„Словото на Иисус е слово на мира… на ненасилието… на любовта.“ На това го бяха учили от самото начало и Сила пазеше това послание в сърцето си. Но враговете Христови сега заплашваха да го унищожат. „Онези, които заплашват Господ с меч, с меч ще бъдат посрещнати. Непоклатимо и непоколебимо.“

Цели две хилядолетия Христовите воини бяха бранили вярата си от онези, които се бяха опитвали да я изместят. Тази нощ Сила беше призован на бой. Той подсуши раните си и навлече дългата си до глезените роба с качулка. Тя беше проста, от тъмна вълна, и подчертаваше белотата на кожата и косата му. Албиносът стегна въжето на пояса си, сложи си качулката и червените му очи се възхитиха на отражението в огледалото. „Колелата се завъртяха.“