Дан Браун
Шифърът на Леонардо (49)

48

Лангдън не можеше да повярва на собственото си предположение. И все пак, като се имаше предвид кой им е дал този каменен цилиндър, как е стигнал до тях, а сега и инкрустираната роза върху капака на ковчежето, той можеше да стигне само до едно заключение. „Това е ключовият камък на Ордена.“ Легендата беше съвсем конкретна. „Ключовият камък носи шифровано послание и лежи под знака на Розата.“

— Робърт? — Софи го наблюдаваше. — Какво има?

Трябваше му известно време да се овладее.

— Дядо ти някога споменавал ли ти е за le clef de voûte?

— Ключа за трезора ли? — преведе тя.

— Не, това е буквалният превод. „Clef de voûte“ също е често използван архитектурен термин. „Voûte“ означава не само „банков трезор“, но и „купол“.

Софи се намръщи.

— Но куполите нямат ключове.

— Всъщност имат. Всеки каменен купол има централен клиновиден камък, който задържа другите блокове и носи цялата тежест. В архитектурен смисъл този камък е ключ за свода. Превежда се като „ключов камък“. — Лангдън внимателно следеше реакцията й.

Тя сви рамене и впери очи в криптекса.

— Но това очевидно не e ключов камък.

Професорът не знаеше откъде да започне. Строителният метод за изграждане на каменни куполи с ключови камъни бе една от най-добре пазените тайни на ранното масонско братство. „Степента царска арка. Архитектура. Ключови камъни.“ Всичко беше взаимосвързано. Тайните знания за строеж на сводове с клиновидни камъни представляваха част от мъдростта, която бе правила зидарите толкова богати занаятчии, и те грижливо бяха пазили тайната си. Ключовите камъни винаги бяха имали дух на тайнственост. И все пак каменният цилиндър в палисандровата кутия очевидно беше нещо съвсем друго. Ключовият камък на Ордена, ако наистина бе това, изобщо не беше такъв, какъвто си го бе представял Робърт.

— Ключовият камък на Ордена на Сион не е по моята специалност — призна Лангдън. — Интересът ми към Светия Граал е предимно от гледна точка на символиката, затова обикновено не обръщам внимание на множеството легенди за местонахождението му.

Софи повдигна вежди.

— За местонахождението на Светия Граал ли?

Той неловко кимна и предпазливо изрече следващите си думи.

— Според легендите на Ордена, Софи, ключовият камък е шифрована карта… карта, която разкрива скривалището на Светия Граал.

Лицето й пребледня.

— И според теб това е Ключовият камък, така ли?

Професорът не знаеше какво да й отговори. Дори на него му звучеше невероятно. И все пак ключовият камък бе единственото логично заключение. Шифрован камък, скрит под знака на Розата.

Идеята, че криптексът е проектиран от Леонардо да Винчи, велик магистър на Ордена на Сион, също предполагаше, че това наистина е ключовият камък на Ордена. „Проект на бивш велик магистър… осъществен векове по-късно от друг член на Ордена.“ Връзката беше прекалено осезаема, за да я отхвърли.

През последното десетилетие историците търсеха ключовия камък във френските катедрали. Любителите на легендите за Граала, които познаваха страстта на Ордена към загадъчни двусмислици, бяха заключили, че le clef de voûte буквално е ключов камък — архитектурен клин — камък с изсечен надпис, поставен в свода на някоя черква. „Под знака на Розата.“ В архитектурата нямаше недостиг на рози, „Розетни витражи. Розетни релефи.“ И естествено, имаше изобилие на cinquefoils — петолнетните декоративни цветя, които често се поставяха над арките, точно над ключовия камък. Скривалището изглеждаше дяволски елементарно. Картата на Светия Граал бе скрита високо в свода на някоя забравена черква като подигравка към нищо неподозиращите богомолци, които минаваха под нея.

— Този криптекс не може да е ключовият камък — възрази Софи. — Не е достатъчно стар. Сигурна съм, че го е направил дядо ми. Не може да е свързан с древна легенда за Граала.

— Всъщност се смята, че ключовият камък е създаден от Ордена някъде през последните две десетилетия — обзет от вълнение, отвърна Лангдън.

В очите на младата жена проблесна съмнение.

— Но ако този криптекс разкрива скривалището на Светия Граал, защо дядо ми ще го даде точно на мен? Аз нямам представа как да го отворя, нито какво да лравя с него. Даже не знам какво е Светият Граал!

Лангдън разбра, че е права. Още не беше имал възможност да й обясни истинската природа на Светия Граал. Тази история трябваше да почака. В момента се бяха съсредоточили върху ключовия камък.

„Ако наистина е това…“

На фона на бръмченето на бронирания камион той накратко й разказа всичко, каквото бе чувал за ключовия камък. Предполагаше се, че най-голямата тайна на Ордена, местонахождението на Светия Граал, никога не е била записвана. От съображения за сигурност тя се предавала устно на всеки новопосветен сенешал с тайна церемония. По някое време през XX век обаче започнало да се шушука, че политиката на Ордена се променила. Причината може би били новите електронни средства за подслушване, но така или иначе братята се заклели никога повече да не говорят за местонахождението на свещеното скривалище.

— Но тогава как са предавали тайната? — попита Софи.

— Точно тук е мястото на ключовия камък — поясни Лангдън. — Когато умирал някой от четиримата висши братя, останалите трима избирали нов кандидат за сенешал. Вместо да му кажат къде е скрит Граалът, те го подлагали на изпитание, чрез което доказвал дали е достоен.

Това, изглежда, смути Софи и Робърт внезапно си спомни, че дядо и често й устройвал лов на съкровища — preuves de mérite^[1]. Смяташе се, че идеята на ключовия камък е аналогична. Но пък такива изпитания бяха извънредно разпространени в тайните общества. Най-известни бяха масоните, чиито членове бяха издигани в по-висока степен, като доказваха, че могат да пазят тайна, дълги години изпълняваха ритуали и се подлагаха на различни изпитания на достойнството. Задачите прогресивно се усложняваха, докато накрая завършваха с успешното посвещаване на кандидата за масон от тридесет и трета степен.

— Значи ключовият камък е preuve de mérite — каза Софи. — Ако успее да го отвори, кандидатът за сенешал на Ордена доказва, че е достоен за информацията, която крие той.

Лангдън кимна.

— Забравих, че имаш опит с такива неща.

— Не само от дядо ми. В криптологията това се нарича „самоупълномощаващ език“. С други думи, ако си достатъчно умен, за да го прочетеш, получаваш правото да научиш какво се казва в него.

Професорът се поколеба за миг.

— Софи, нали разбираш, че ако това наистина е ключовият камък, достъпът на дядо ти до него означава, че той е бил изключително влиятелен в Ордена на Сион. Трябва да е бил един от четиримата най-висши братя.

Тя въздъхна.

— Той е бил влиятелен член на тайно общество. Убедена съм. Мога само да предполагам, че е Орденът на Сион.

Лангдън ахна.

— Знаела си, че членува в тайно общество!?

— Преди десет години видях някои неща, които не бяха предназначени за моите очи. Оттогава не сме разговаряли. — Младата жена замълча за миг. — Дядо ми не само е бил високопоставен член на организацията… според мен е бил неин ръководител.

Робърт не вярваше на ушите си.

— Велик магистър ли? Но… ти няма откъде да го знаеш!

— Предпочитам да не приказваме за това. — Тя се извърна настрани. Лицето й изразяваше колкото решителност, толкова и мъка.

Лангдън смаяно замълча. „Жак Сониер? Велик магистър?“ Въпреки удивителното значение на тази информация, той имаше странното усещане, че е напълно логично. В края на краищата предишните велики магистри на Ордена също бяха били видни личности с артистични наклонности. Доказателство за това бе открито преди няколко години в парижката Bibliothèque nationale в документите, станали известни като „Les dossiers secrets“.

Всички историци на Ордена и почитатели на легендата за Граала бяха чели Досиетата, каталогизирани под номер 4° lm1 249. Автентичността на Тайните досиета беше потвърдена от множество специалисти. Тези паметници безспорно бяха доказали нещо, отдавна подозирано от историците: сред великите магистри на Ордена бяха Леонардо да Винчи, Ботичели, сър Исак Нютон, Виктор Юго и в по-ново време прочутият парижки творец Жан Кокто.

„Защо не и Жак Сониер?“

Удивлението на Лангдън се усили при мисълта, че тази нощ е имал уговорена среща със Сониер. „Великият магистър на Ордена си беше уговорил среща с мен. Защо? За да си приказваме за изкуство ли?“ Изведнъж всичко това му се стори невероятно. В крайна сметка, ако инстинктивното му предчувствие се окажеше вярно, великият магистър на Ордена на Сион беше поверил на внучка си легендарния ключов камък на братството и в същото време й бе поръчал да намери Робърт Лангдън.

„Абсурд!“

Не можеше да си представи никакви обстоятелства, които да обясняват поведението на Сониер. Дори да се беше опасявал за живота си, тримата сенешали също знаеха тайната и по този начин гарантираха сигурността на Ордена. Защо уредникът бе поел толкова голям риск да предаде на внучка си ключовия камък, особено след като двамата не се бяха разбирали? И защо да замесва него… нали изобщо не се познаваха?

„Липсва част от тази загадка“ — помисли си той.

Отговорите очевидно трябваше да почакат. Камионът намали скоростта и двамата се сепнаха. Под гумите захрущя чакъл. „Защо Верне вече спира?“ — зачуди се Робърт. Банкерът им беше казал, че ще ги откара далеч от града. Камионът се движеше съвсем бавно и по неочаквано неравен терен. Софи неспокойно го погледна, припряно затвори криптекса и заключи ковчежето. Професорът отново го уви в сакото си.

Камионът спря. Двигателят продължи да работи. Ключалките на задната врата изщракаха. Когато вратата се отвори, Лангдън с изненада установи, че са спрели в гориста местност далеч от пътя. Верне напрегнато се изправи пред тях. Държеше пистолет.

— Съжалявам — каза той. — Наистина нямам друг избор.