Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Da Vinci Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 360 гласа)

Информация

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

ШИФЪРЪТ НА ЛЕОНАРДО. 2003. Изд. Бард, София. Биб. Кралета на трилъра. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [The Da Vinci Code / Dan BROWN]. Формат: 21 см. Страници: 464.

История

  1. — Корекция

3

Свежия априлски въздух нахлуваше през отворения прозорец на ситроена „ZX“, който мина покрай Операта и прекоси Плас Вандом. Робърт Лангдън седеше на предната дясна седалка, гледаше как градът лети покрай него и се опитваше да проясни мислите си. Набързо беше взел душ и се бе избръснал, в резултат на което изглеждаше прилично, но продължаваше да се чувства зле. Не можеше да се избави от ужасяващия образ на трупа на уредника.

„Жак Сониер е мъртъв.“

Смъртта му изпълваше Робърт с дълбока скръб. Макар Сониер да беше известен като самотник, всеотдайността му към изобразителното изкуство бе достойна за уважение. Лангдън често цитираше в лекциите си неговите книги за тайните кодове, скрити в картините на Пусен и Тенйрс[1]. С нетърпение бе очаквал тазвечерната им среща и отсъствието на уредника го беше разочаровало. Снимката на трупа на Сониер отново се яви пред очите му. „Нима го е направил сам?“ Лангдън погледна през прозореца, за да пропъди картината от главата си. Животът навън просто продължаваше — улични търговци, бутащи колички със захаросани amandes[2], келнери, изнасящи чували с боклук на тротоара, двама закъснели влюбени, прегърнати на вятъра, който носеше ухание на хвойна. Ситроенът уверено си проправяше път сред този хаос и пронизителната му сирена разсичаше трафика като нож.

— Капитанът ще се зарадва, че сме ви заварили в Париж — за пръв път, откакто бяха напуснали хотела, се обади агентът. — Щастлива случайност.

Лангдън не преливаше от щастие, а и не вярваше много в случайности. Като човек, прекарал живота си в изучаване на скритите взаимовръзки между различни емблеми и идеологии, той разглеждаше света като мрежа от дълбоко свързани истории и събития. „Връзките може да са невидими, но винаги ги има, скрити точно под повърхността“ — често казваше в харвардските си курсове по символика той.

— Предполагам, че сте научили в кой хотел съм от Американския университет в Париж? — попита той.

Шофьорът поклати глава.

— От Интерпол.

„От Интерпол — помисли си Лангдън. — Естествено.“ Беше забравил, че привидно безобидното изискване във всички европейски хотели гостите да се регистрират с паспорта си не е обикновена формалност — такъв бе законът. Служителите в Интерпол можеха да определят точно кой къде спи във всяка една нощ из цяла Европа. Сигурно им беше отнело само няколко секунди да установят, че е в „Риц“.

* * *

Ситроенът се носеше на юг през града. Вдясно от тях се извиси осветеният силует на Айфеловата кула и професорът си спомни за Витория и нейното закачливо обещание да се срещат на всеки шест месеца на някое романтично място по света. Айфеловата кула спокойно можеше да влезе в списъка им. За съжаление, за последен път беше целунал младата италианка на едно шумно римско летище преди повече от година.

— Качвали ли сте я? — Агентът го стрелна с поглед. Лангдън смутено се обърна към него.

— Моля?

— Прекрасна е, нали? — Французинът посочи Айфеловата кула. — Качвали ли сте се на нея?

Робърт замълча за момент.

— Не, не съм се качвал на кулата.

— Тя е символ на Франция. Според мен е съвършена.

Професорът разсеяно кимна. Специалистите по символика често отбелязваха, че Франция, страна, известна с мъжествеността, женствеността и опасните си водачи дребосъци като Наполеон и Пипин Къси, просто не може да избере по-подходящ национален символ от този тристаметров фалос.

Светофарът на кръстовището с Рю де Риволи беше червен, но ситроенът не намали скоростта, а пресече и продължи между дърветата на Рю Кастилион, която изпълняваше ролята на северен вход на прочутия парк „Тюйлери“ — парижкия аналог на Сентръл Парк. Повечето туристи свързваха името „Jardins des Tuileries“ c хилядите лалета, които растяха там, но „Tuileries“ всъщност означаваше нещо съвсем не толкова романтично. Някога това място бе представлявало грамадна мръсна яма, от която местните строители се снабдявали с глина за производството на специфичните парижки червени керемиди, на френски „tuiles“.

Когато навлязоха в пустия парк, агентът бръкна под таблото и изключи виещата сирена. Лангдън въздъхна и се наслади на внезапната тишина. Бледите лъчи на халогенните фарове се плъзгаха по чакълената настилка, равномерното хрущене на гумите придоби хипнотичен ритъм. Робърт винаги беше смятал Тюйлери за свещена земя. В този парк Клод Моне бе експериментирал с форми и колорит и буквално беше вдъхновил раждането на импресионистичното движение. Тази нощ обаче паркът го изпълваше с мрачно предчувствие.

Ситроенът зави наляво и пое на запад по централната алея. Шофьорът заобиколи едно кръгло езеро и навлезе в широк четириъгълник. Наблизо се издигаше исполинска каменна арка, която бележеше края на парка. Арк дю Карусел.

Въпреки оргиастичните ритуали, които някога се бяха провеждали при Арк дю Карусел, любителите на изкуството почитаха това място поради съвсем друга причина. От издигнатия път в края на Тюйлери се виждаха четири музея за изящно изкуство… по един в четирите посоки на света.

През десния прозорец, отвъд Сена и Ке Волтер Лангдън виждаше приказно осветената фасада на старата железопътна гара — днес известния Музе д’Орсе. Ако се обърнеше наляво, можеше да различи върха на ултрамодерния център „Помпиду“, в който се помещаваше Музеят за модерно изкуство. На запад зад него се извисяваше древният обелиск на Рамзес, който обозначаваше Музе Жьо де Цам. А на изток право пред тях се издигаше монолитният ренесансов дворец, най-известният музей за изобразително изкуство в света. Лувърът.

Очите му напразно се опитваха да възприемат цялата сграда едновременно. Зад смайващо обширния площад на фона на парижкото небе се очертаваше внушителната като крепост фасада на Лувъра. С форма на гигантска подкова, Лувърът бе най-дългата постройка в Европа с обща дължина, колкото три Айфелови кули. Даже огромният площад между музейните крила не можеше да се сравнява с великолепието на фасадата. Робърт веднъж беше обиколил целия Лувър, близо петкилометрово разстояние.

Макар да се смяташе, че посетителят може както трябва да оцени шестдесет и петте хиляди и триста шедьовъра в музея най-малко за пет дни, повечето гости предпочитаха туристическата обиколка, която Лангдън наричаше „Съкратения Лувър“ — истинско спринтиране из музея, за да видят трите най-известни експоната: Мона Лиза, Венера Милоска и богинята на победата Нике. Навремето Арт Бъкуолд[3] се беше похвалил, че е видял и трите произведения за пет минути и петдесет и шест секунди.

Шофьорът извади радиостанция и скорострелно заговори на френски.

— Monsieur Langdon est arrivé. Deux minutes.[4]

Разнесе ce непонятен отговор. Агентът прибра радиостанцията и се обърна към Лангдън.

— Капитанът ще ви чака на главния вход.

Без да обръща внимание на знаците, забраняващи влизането на пътни превозни средства на площада, той форсира и мина през тротоара. В далечината се появи главният вход на Лувъра, заобиколен от седем триъгълни басейна, от които бликаха осветени фонтани.

La Pyramide[5].

Новият вход на Лувъра бе станал почти също толкова известен, колкото и самият музей. Породилата много спорове неомодерна стъклена пирамида, проектирана от родения в Китай американски архитект И. М. Пей, все още предизвикваше презрението на традиционалистите, които смятаха, че тя съсипва достойнството на ренесансовия двор. Гьоте бе описал сградата като замръзнала музика, а критиците на Пей характеризираха пирамидата като дращене с нокти по черна дъска. Напредничавите почитатели обаче се възхищаваха на двадесет и два метровата прозрачна структура и виждаха в нея изумително съчетание на древна форма и модерен метод — символична връзка между старото и новото, с която Лувърът щеше да прекрачи прага на новото хилядолетие.

— Харесва ли ви нашата пирамида? — попита агентът.

Лангдън се намръщи. Изглежда, французите обичаха да задават този въпрос на американци. Естествено, той бе уловка. Признанието, че харесва пирамидата, правеше човек американец без вкус, а обратното обиждаше французите.

— Митеран беше смел човек — двусмислено отвърна професорът. Покойният френски президент, който бе поръчал построяването на пирамидата, сигурно беше страдал от „фараонски комплекс“ — бе напълнил Париж с египетски обелиски и други произведения на изкуството и очевидно беше изпитвал толкова всеобхватно влечение към египетската култура, че французите и до днес го наричаха Сфинкса.

— Как се казва капитанът? — смени темата Лангдън.

— Безу Фаш — отвърна шофьорът. Приближаваха се към главния вход на пирамидата. — Викаме му Le Taureau.

Робърт го погледна и се зачуди дали всеки французин си има загадъчен животински епитет.

— Наричате капитана си Бика, така ли?

Агентът повдигна вежди.

— Знаете френски доста по-добре, отколкото давате вид, мосю Лангдън.

„Френският ми е кофти, обаче много ме бива в зодиакалната иконография“ — помисли си професорът. „Taurus“ беше латинската дума за бик и за зодиакалното съзвездие Телец. Астрологията бе символична константа по целия свят.

Французинът спря колата и посочи между два фонтана към голяма врата в страната на пирамидата.

— Ето го входа. Успех, мосю.

— Вие няма ли да дойдете?

— Имам заповед да ви оставя тук. Налага се да се заема с друг проблем.

Лангдън въздъхна и слезе от автомобила. „Вие определяте правилата.“ Агентът форсира двигателя и потегли.

Докато гледаше отдалечаващите се стопове, Робърт си помисли, че спокойно може да се откаже, да си тръгне, да хване такси и да се прибере в хотела. Нещо обаче му подсказваше, че не бива.

Тръгна към мъглата на фонтаните с неспокойното усещане, че прекрачва прага на друг свят. Нереалността, с която беше пропита тази нощ, пак го обгърна. Само допреди двадесетина минути бе спал в хотелската си стая. Сега стоеше пред прозрачна пирамида, построена от Сфинкса, и чакаше полицай, когото наричаха Бика.

„Озовал съм се в картина на Салвадор Дали.“

Закрачи към главния вход — огромна въртяща се врата. Фоайето беше слабо осветено и пусто.

„Да почукам ли?“

Зачуди се дали някой от уважаваните харвардски египтолози някога е чукал на вратата на пирамида, очаквайки да получи отговор. Вдигна ръка да потропа по стъклото, но от сумрачното стълбище се появи изкачваща се фигура. Мъжът беше набит и мургав, почти неандерталец, облечен в тъмен двуреден костюм, силно опънат на широките му плещи. Имаше яки къси крака и излъчваше очевидна властност. Говореше по мобилния си телефон, но когато се приближи, затвори и даде знак на Лангдън да влезе.

— Аз съм Безу Фаш — представи се французинът, когато Робърт мина през въртящата се врата. — Капитан от Централното управление на криминалната полиция. — Гласът му съответстваше на телосложението — гърлено ръмжене… като наближаваща буря.

Професорът протегна ръка.

— Робърт Лангдън.

Огромната ръка на Фаш стисна неговата със смазваща сила.

— Видях снимката — каза Робърт. — Вашият агент ми каза, че Жак Сониер го е направил сам

— Господин Лангдън. — Фаш впери в него абаносовите си очи. — На снимката сте видели само началото на онова, което е направил Сониер.

Бележки

[1] Никола Пусен (1594–1665) — френски художник. Давид Тенйрс Старши (1582–1649) и Давид Тенйрс Младши (1610–1690) — фламандски художници. — Б. пр.

[2] Бадеми (фр.). — Б. пр.

[3] Американски сатирик, живял в Париж през 50-те години на XX в. — Б. пр.

[4] Господин Лангдън пристигна. Две минути (фр.). — Б. пр.

[5] Пирамидата (фр.) — Б. пр.