Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Робърт Лангдън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Da Vinci Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 360 гласа)

Информация

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

ШИФЪРЪТ НА ЛЕОНАРДО. 2003. Изд. Бард, София. Биб. Кралета на трилъра. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [The Da Vinci Code / Dan BROWN]. Формат: 21 см. Страници: 464.

История

  1. — Корекция

21

Мона Лиза. Софи забрави, че тъкмо се е канила да напусне Лувъра.

Смайването й от анаграмата можеше да се сравни единствено със срама й, че не е успяла да разшифрова посланието. Опитът й в сложния криптоанализ я беше подвел да пренебрегне простите игрословици — и все пак тя знаеше, че е трябвало да се досети. В крайна сметка бе достатъчно опитна с анаграмите — особено на английски. Навремето дядо й често беше играл на анаграми с нея, за да подобри английския й правопис.

— Нямам представа как дядо ви е измислил толкова сложна анаграма в миговете преди да умре — втренчен в разпечатката, каза Лангдън.

Софи знаеше обяснението и това я накара да се почувства още по-зле. „Трябваше да се сетя!“ Спомни си, че като младеж, дядо й — любител на игрословиците и изобразителното изкуство — се забавлявал с анаграми на прочути шедьоври.

— Дядо ми сигурно отдавна е измислил анаграмата с Мона Лиза. — Тя вдигна очи към професора. „И тази нощ е бил принуден да я използва като импровизиран код.“ Гласът на дядо й се беше разнесъл от гроба с вледеняваща прецизност.

Леонардо да Винчи. Мона Лиза.

Нямаше представа защо последните му думи към нея се отнасят за знаменитата картина, но се сещаше само за една възможност. Крайно обезпокоителна.

„Това не са последните му думи…“

Зачуди се дали не трябва да отиде при Мона Лиза. Може би дядо й беше оставил там послание? Идеята й се стори съвсем правдоподобна. В края на краищата известното платно се намираше в Salle des Etats — отделно помещение, достъпно единствено откъм Голямата галерия. И вратата му беше само на двадесетина метра от мястото, където бяха открили трупа на дядо й.

„Спокойно може преди да умре да е отишъл при Мона Лиза.“

Младата жена отново вдигна поглед към стълбището. Беше раздвоена. Знаеше, че незабавно трябва да изведе Лангдън от музея, и все пак инстинктът й подсказваше да не го прави. Спомни си първото си идване в крилото „Денон“ и разбра, че ако дядо й е имал да й разкрие някаква тайна, на света едва ли има по-подходящо място от Леонардовата Мона Лиза.

— Тя е мъничко по-нататък — бе прошепнал дядо й, докато стискаше ръчичката й и я водеше по опустелия след края на работното време коридор.

Тогава Софи беше шестгодишна. Чувстваше се мъничка и нищожна, докато гледаше огромните тавани и безкрайните пространства. Пустият музей я плашеше, но тя нямаше намерение да го покаже на дядо си. Решително стисна зъби и пусна ръката му.

— Там е Salle des Etats — каза Жак Сониер, когато наближиха най-прочутата зала в Лувъра. Софи не споделяше очевидното му вълнение. Искаше да си иде вкъщи. Беше виждала репродукции на Мона Лиза и картината изобщо не й харесваше. Не разбираше защо всички толкова й се възхищават.

— C’est ennuyeux — измърмори момиченцето.

— Досадна — поправи я той. — На френски в училище. Вкъщи на английски.

— Le Louvre c’est pas chez moil[1] — предизвика го Софи. Дядо й уморено се засмя.

— Права си. Тогава да говорим на английски просто за развлечение.

Тя се нацупи и продължи да върви. Влязоха в Salle des Etats. Погледът й обходи тясното помещение и се спря върху очевидното почетно място — центърът на дясната стена, където зад защитна плексигласова преграда висеше самотна картина.

— Приближи се, Софи. Малко хора имат възможност да я разгледат сами.

Момичето преглътна страха си и бавно прекоси залата. След всичко, което бе слушала за Мона Лиза, имаше чувството, че се приближава до кралска особа. Стигна до плексигласа, затаи дъх и вдигна поглед.

Не беше сигурна какво е очаквала да изпита, ала определено не и това. Нямаше разтърсващо удивление. Нито почуда. Прочутото лице изглеждаше като в книгите. Софи безмълвно остана пред картината сякаш цяла вечност в очакване да се случи нещо.

— Е, какво мислиш? — прошепна дядо й зад нея. — Красива е, нали?

— Много е малка.

Сониер се усмихна.

— И ти си малка, обаче си красива.

„Не съм красива“ — помисли си тя. Мразеше рижата си коса и луничките си и беше по-едра от всички момчета в класа. Отново погледна Мона Лиза и поклати глава.

— По-грозна е, отколкото в книгите. Лицето й е… brumeux.

— Замъглено — поправи я дядо й.

— Замъглено — послушно каза тя. Знаеше, че разговорът няма да продължи, докато не повтори новата дума.

— Този стил в изобразителното изкуство се нарича „сфумато“ и е изключително труден за изпълнение — поясни Жак Сониер. — Леонардо да Винчи няма равен в него.

Въпреки това картината не й харесваше.

— Като че ли знае нещо… също като децата в училище, когато имат някаква тайна.

Дядо й се засмя.

— Тъкмо затова е толкова прочута. Хората често гадаят защо се усмихва.

Ти знаеш ли защо се усмихва?

— Може би. — Той й намигна. — Някой ден ще ти разкажа всичко.

Софи тропна с краче.

— Нали знаеш, че не обичам тайни!

— Принцесо — усмихна се Сониер. — Животът е пълен с тайни. Не можеш едновременно да научиш всички.

— Връщам се — заяви Софи и гласът и прозвуча кухо на стълбището.

— При Мона Лиза ли? — сепна се Лангдън. — Точно сега?

Тя обмисли опасността.

— Аз не съм заподозряна в убийство. Ще рискувам. Трябва да разбера какво се е опитвал да ми каже дядо.

— Ами посолството?

Криптографката се почувства виновна, че го е превърнала в беглец, само за да го изостави, ала не виждаше друг изход. Тя посочи металната врата в края на стълбището.

— Излезте през тази врата и следвайте светещите знаци към изхода. С дядо минавахме оттук. Знаците ще ви отведат до въртяща се врата. — Софи му подаде ключовете от колата си. — Червеният смарт на служебния паркинг. Точно пред изхода. Ще се ориентирате ли до посолството?

Робърт кимна и погледна ключовете в ръката й.

— Вижте — с по-мек глас каза тя. — Мисля, че е възможно дядо ми да ми е оставил съобщение при Мона Лиза — някакъв ключ, който да сочи убиеца. Или да обяснява защо съм в опасност. — „Или какво се е случило със семейството ми.“ — Трябва да проверя.

— Но ако е искал да ви каже защо се намирате в опасност, защо просто не го е написал на пода, където е умрял? Защо са всички тези сложни шаради?

— Каквото и да се е опитвал да ми разкрие, едва ли е искал някой друг да го разбере. Даже полицията. — Жак Сониер очевидно бе положил всички усилия да прати поверително съобщение единствено на нея. Беше го написал с код, включващ тайните й инициали, и я бе насочил към Робърт Лангдън — явно разумен ход, като се имаше предвид, че американският учен беше разшифрован кода му. — Колкото и странно да звучи, според мен е искал да отида при Мона Лиза преди да отиде някой ДРУГ.

— Ще дойда с вас.

— Не! Не знаем докога Голямата галерия ще е безопасна. Трябва да бягате.

Лангдън се поколеба, като че ли собственото му научно любопитство заплашваше да го хвърли обратно в ръцете на Фаш.

— Вървете. Бързо. — Софи му се усмихна признателно. — Ще се видим в посолството, господин Лангдън.

Той се намръщи и каза строго:

— Ще се срещнем там при едно условие.

Младата жена го погледна сепнато.

— Престанете да ме наричате „господин Лангдън“.

Тя различи на лицето му намек за кисела усмивка и неволно също се усмихна.

— Успех, Робърт.

Лангдън стигна до долната площадка на стълбището и усети типичната миризма на безир и гипс. Пред него светеше надпис SORTIE/ИЗХОД. Стрелката сочеше към дълъг коридор.

Професорът тръгна по него.

Надясно зееше мрачно реставрационно ателие, от което надничаха множество статуи в различно състояние на реставрация. Наляво видя ателиета, напомнящи харвардски аудитории във факултета по изобразително изкуство — редици стативи, картини, палитри, рамки — истински художествен конвейер. Вървеше по коридора и се чудеше дали всеки момент няма да се събуди в леглото си в Харвард. Цялата нощ му приличаше на странен сън. „Каня се тайно да напусна Лувъра… аз съм беглец.“

Все още мислеше за изобретателното анаграмно послание на Сониер и се питаше какво ще открие при Мона Лиза Софи… ако изобщо откриеше нещо. Изглежда, бе сигурна, че дядо й е искал тя още веднъж да отиде При прочутата картина. Колкото и правдоподобно да беше това обяснение, сега го занимаваше един обезпокоителен парадокс.

„P.S. Намерете Робърт Лангдън.“

Уредникът бе написал името му на пода и беше поръчал на Софи да го потърси. Но защо? Само за да й помогне да разгадае анаграмата ли?

Едва ли.

В крайна сметка Сониер не бе имал основание да смята, че Лангдън е особено опитен в анаграмите. „Ние не се познавахме.“ По-важно беше друго: Софи ясно бе казала, че е трябвало да разгадае анаграмата сама. И за малко да го направи, напомни си той. Именно тя беше забелязала прогресията на Фибоначи и ако бе имала, малко повече време, несъмнено щеше да разшифрова съобщението без негова помощ.

„Софи е трябвало сама да разгадае тази анаграма.“ Изведнъж се почувства повече от сигурен, и все пак това заключение оставяше очевидна празнота в логиката на действията на уредника.

„Защо аз? Защо предсмъртното желание на Сониер е било внучка му да ме намери? Какво си е мислил, че знам?“

Споходен от неочаквана мисъл, професорът спря, бръкна в джоба си, извади компютърната разпечатка и се вторачи в последния ред на съобщението.

„P.S. Намерете Робърт Лангдън.“

Той впери очи в двете букви.

„P.S.“

И усети, че значението на озадачаващата символика на Сониер най-после се избистря. Сякаш отекна гръм и със страшна сила го връхлетяха символи и исторически факти. Всичко, което бе направил Жак Сониер тази нощ, внезапно придоби смисъл. Мислите му запрепускаха и Робърт напразно се опита да ги подреди. Обърна се и погледна в посоката, от която беше дошъл.

„Има ли време?“

Знаеше, че това няма значение.

Без да се колебае, Лангдън затича обратно към стълбището.

Бележки

[1] Лувърът не ми е дом (фр.). — Б. пр.