Ханс Магнус Енценсбергер
Гибелта на „Титаник“ (9)

Айсбергът

Айсбергът напредва към нас

неотменно.

 

Виж, откъсва се той

от челото на ледника,

от полите на ледника.

Да, той е бял

и се движи,

да, по-голям е

от всичко, което се движи

в морето,

из въздуха

или по земята.

 

Обречени на смърт мечти,

през които се носи

керван от айсберги:

„Извисени повече от двеста и петдесет фута

над морското равнище,

пресните пукнатини

сред леда

отразяват цветовете,

цветове, които са прекрасни

и съвсем прозрачни.“

„Струва ти се, че виждаш

как разжареното слънце

се оглежда в прозорците

на стотици дворци.“

 

Не е хубаво

да се размисля

за масата на айсберга.

Който веднъж се натъкне на него,

трудно ще забрави

вида му,

дори да живее дълго.

 

„Това зрелище

разпалва въображението,

но също изпълва сърцето

с чувство

на неволен ужас.“

 

Айсбергът няма бъдеще.

Оставя се да го влачи течението.

Не можем с айсберга

да си послужим.

Той не познава съмнения.

Той нищо не струва.

Уютът

не е негова отлика.

По-голям е от нас.

Винаги виждаме само

върха му.

 

Той е преходен.

Но за това не се и замисля.

Не бележи напредък в нищо,

и все пак, „когато

сякаш грамадна

бяла

мраморна плоча

с отсенки и синкави жилки

се сгромоляса и преобърне,

океанът потръпва“.

 

За него не искаме нищо да знаем,

той плава безмълвно нататък,

сам няма нужда от нищо,

не се размножава,

топи се.

Подире си не оставя следа.

Изчезва напълно.

Да, точно така е:

Напълно.

 

1978